Дейвид Уебър
За честта на кралицата (14)

13.

Кителът на Бернард Янаков висеше на облегалката на един стол, а най-горното копче на ризата му беше разкопчано. Адмиралът гледаше намръщено терминала си, после вдигна поглед и се усмихна уморено, когато вратата се отвори и влезе Раул Курвозие. С него нахлу и тракането на принтери.

Макар и с цивилни дрехи, Курвозие беше флотски офицер от главата до петите и Янаков благодареше на Бога за присъствието му. Курвозие не само бе уредил свързването на Грейсън със сензорите на своя разрушител, но и беше поставил в услуга на Янаков безценния си опит на адмирал от мантикорския флот въпреки възраженията на част от делегацията си. Въпросната част, и най-вече конкретно един неин член, искаше Курвозие да натовари хората си на „Мадригал“ и да ги откара някъде далеч от сцената на бойните действия.

— Трябва да поспиш — каза мантикорецът и Янаков кимна.

— Знам, но… — Вдигна рамене, а Курвозие кимна, че разбира. Не че одобрява, а само че разбира.

Един затъпял от умора и недоспиване мозък не можеше да е от полза за отбраната на цялата звездна система и Янаков го знаеше, но не можеше да заспи. Орбити 5 и 6 се бяха присъединили към Орбита-4, при това без да извадят неочаквания късмет на капитан Хил. Или, по-скоро, масадците се бяха поучили от грешката си. Стреляха от шест милиона километра, разстояние толкова голямо, че двигателите на отбранителните ракети угасваха цели пет минути преди да стигнат целта си. Това осигуряваше на защитниците повече време за прицелване и по-голяма ефективност на преградния огън, но разликата в числеността обезсмисляше това минимално предимство. Да, масадците губеха много ракети, но Грейсън вече се беше простил с девет процента от орбиталните си промишлени платформи… да не говорим за две хиляди и шестстотинте униформени бранители и шестнайсетте хиляди цивилни работници.

— Мисля си… — каза бавно мантикорският адмирал, загледан през стъклената стена към трескавата активност в залата на централното командване, — има нещо странно в начина, по който провеждат атаката си. — Обърна се и погледна Янаков. — Логично би било или да се изтеглят от системата, или да продължат през астероидния пояс.

— Но те това правят — напредват по протежение на пояса — каза малко изненадано Янаков. — Унищожават платформите ни в пряка последователност, една след друга по орбитата на пояса.

— Да, но губят твърде много време. Съсредоточават се върху отделна цел, изтеглят се и после се прехвърлят към следващата, вместо да предприемат масирана атака срещу астероидния пояс и да пометат всичко за нула време. Защо?

— Защото така могат да ни следят и да внасят промени в тактиката си според нашите ходове — или да се насочат към следваща цел, или да се изтеглят навреме от системата. И пречат на нас да съсредоточим отбраната си на едно място, защото не знаем къде ще ударят. Принуждават ни да разгънем отбраната си толкова нашироко и нарядко, че дори да ги засечем с някой от корабите си, той ще е безсилен да ги спре и на практика е обречен. — Янаков поклати горчиво глава.

— Не, има нещо друго. — Курвозие бе вперил поглед в таблото. Маркерите на масадските кораби се придвижваха бавно по него, оттегляха се след третата си атака. — Сензорите им не са по-добри от вашите, нали?

— Не са. Дори са по-слаби.

— Вашите орбитални сензори ви осигуряват гравитационни замервания в реално време на разстояние трийсет и четири светлинни минути, тоест осем светлинни минути извън астероидния пояс. Нещо повече, масадците са наясно с това.

— Така е. — Янаков разтърка уморените си очи, после стана и отиде при Курвозие да погледне дисплея. — Разбира се, има известно забавяне при прехвърлянето на данните от по-далечните сензорни установки — особено онези от другата страна на Елцин, — но масадците атакуват от нашата страна на звездата, така че централното командване получава важната информация в реално време. Точно затова след всяка атака се изтеглят извън радиуса, който ние следим със сензорите си, избират нов нападателен вектор и щурмуват по него. Както сам каза, нашите корабни сензори имат много по-малък обхват от вашите. Дори ако извадим късмет, уцелим мястото на следващата масадска атака и пратим ескадра, която да пресрещне врага, нашият командващ офицер няма как да прихване навреме масадските сигнатури, за да организира прихващане, нито ние бихме могли да му пратим навреме указания от централното командване.

— Звучи логично — съгласи се Курвозие, — но аз имах предвид нещо друго. Масадците се изтеглят към едно и също място след всяка атака и едва ли си въобразяват, че вие няма да забележите това.

— Хм? — Янаков смръщи вежди, а Курвозие кимна.

— Именно. Преди да ги изгубят от поглед, вашите сензори показват, че корабите им всеки път се насочват към едно и също място. И с всяка следваща атака по протежение на пояса удължават пътя си за изтегляне към въпросното място. Това не само ги прави по-уязвими за прихващане, но им коства излишно време, бави цялата операция. Скоростта им също е изненадващо ниска. Въпросът е защо го правят.

— Ами… — Янаков се почеса по главата. — Изстрелват много ракети при всяка атака. Това изчерпва мунициите им. Дали пък нямат транспортни кораби на онова място? Връщат се там да презаредят? Колкото до ниската скорост, може би се страхуват, че при по-висока не ще успеят да я убият навреме, ако при поредната атака се натъкнат на наши прихващащи кораби.

— Възможно е — съгласи се Курвозие. — Но фактът, че нападат точно сега, подсказва, че знаят за изтеглянето на „Безстрашен“, „Аполон“ и „Трубадур“. Може би са сметнали, че това са всичките бойни кораби от нашия ескорт, може би не знаят, че „Безстрашен“ и другите ще се върнат, но със сигурност трябва да са предвидили немалката вероятност някакви мантикорски кораби да се появят в системата. И да са взели предвид този фактор, когато са планирали операцията си. Логично би било да заложат на бърз удар с надеждата да ви довършат преди някой адмирал от мантикорския флот да се намеси на ваша страна.

— Един вече в известен смисъл се е намесил — каза Янаков с уморена усмивка.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, но… нещо в теорията ти ме смущава. Между Елцин и Ендикот няма търговия. Следователно няма информационен поток, така че как изобщо са разбрали за вас? Че сте тук?

— Фактът, че изпращаме дипломатическа мисия и конвой, се знае от месеци — възрази Курвозие. — Логично е да предположат, че ще пратим и военен ескорт. Оттам нататък е било достатъчно да пратят един разузнавателен кораб, за да се ориентират в ситуацията и намеренията ни. Помисли защо нападат именно сега. Един ден, колкото разузнавателният им кораб да се върне тайно на Масада след изтеглянето на „Безстрашен“, още един ден да се организират — и готово: пристигат тук и започват да стрелят. — Курвозие поклати глава. — Знаят, че част от ескорта се е изтеглила, и се опитват да спечелят предимство преди други мантикорски кораби да са заели мястото му.

— Не мисля, че разполагат с технологичния капацитет да проведат подобна операция, Раул. За разузнавателния кораб няма да споря с теб, това безспорно им е по силите. Достатъчно е било да се появят извън обсега на нашите сензори, после да навлязат в системата с ниска импулсна тяга и да се скрият в астероидния пояс. Дори да бяхме засекли сигнатурата на кораба, сигурно бихме го причислили към рутинния промишлен трафик, а и при нужда биха могли да се изтеглят точно толкова лесно, колкото са се промъкнали в системата. Но дори да са били тук на разузнавателна мисия, тя не би постигнала нищо полезно, освен ако корабът не е оборудван със сензори последно поколение. — Янаков поклати глава. — Не, според мен е чисто съвпадение, че нападат точно сега.

— Може би. — Курвозие разкърши рамене. — Във всеки случай капитан Харингтън се връща след четири дни.

— Не мога да чакам толкова — каза Янаков и Курвозие го погледна изненадано. — Масадците унищожиха почти десет процента от промишлените ни платформи. Дам ли им още четири дни, ще унищожат инвестиции, правени в продължение на четирийсет години — да не говорим, че ще убият още няколко хиляди души — особено ако зарежат тази игра на криеница и заорат по права линия през пояса. Както посочи самият ти, точно това би трябвало да направят. А аз трябва да ги спра… стига да измисля как да пресрещна корабите им, без да разтегля отбранителната линия до скъсване.

— Разбирам. — Курвозие млъкна замислено, после свъси вежди. — Между другото, може би има нещо, което можете да направите.

— И какво е то?

— Много си уморен и не мислиш ясно, Бърни. Щом техните кораби се оттеглят към едно и също място всеки път, бихте могли да им заложите капан и да го щракнете изненадващо.

— Прав си. — Янаков изправи гръб, после се наведе над клавиатурата и започна да трака по клавишите. — Щом знаем къде отиват, можем да изчакаме изтеглянето им след последната атака и да струпаме цялата си сила така, че да ги пресрещнем, докато се изтеглят след следващата!

— Именно. — Курвозие се усмихна широко. — Изкарай хората си, ускорете на максимум, след като излезете от обсега на сензорите им, после изключете тягата и чакайте в засада, докато те не потеглят обратно. Какво е максималното ускорение на флота ви?

— Петстотин g, плюс-минус, за корабите с хипертяга — каза Янаков. — Триста седемдесет и пет за щурмоваците. — Загледа се в изчисленията, които беше направил, после свъси вежди и внесе няколко промени.

— Щурмоваците имат ли достатъчно огнева мощ, за да оправдаят по-ниската скорост на цялата група?

— Не. Точно тези промени вкарах в компютъра. — Системата върна нови числа и Янаков кимна доволно. — Така е по-добре. Хм… ако вземем предвид модела на атаките им досега, излиза, че ще сме извън обсега на сензорите им… — Вкара още данни в компютъра. — Приблизително три часа и половина. Нека са три за по-сигурно.

— Значи можете да ускорите до?…

— Приблизително петдесет и три хиляди километра в секунда. И дори изобщо да не се върнат, ние ще сме стигнали до точката, където сензорите ни ще ги губят от поглед на разстояние от… приблизително четири часа от орбитата на Грейсън — каза Янаков, като продължаваше да вкарва данни в системата. — Предвид модела на нападенията им можем да включим двигателите си след… да речем, три часа след началото на следващата им атака и да ги пресрещнем дори ако направят опит да се изтеглят веднага щом ни засекат със сензорите си! — Пръстите му застинаха върху клавишите, а в уморените му очи се появи блясък на страхопочитание. — Бог ми е свидетел, прав си! Можем да го направим.

— Знам — отвърна Курвозие, но без очаквания ентусиазъм. Янаков го погледа въпросително и той сви рамене. — Изпълнимо е, а и идеята да използваме срещу тях собствената им предсказуемост ми допада, но все още има нещо, което ми убягва. Просто няма логика да се откриват така.

— Някой не беше ли казал, че генералът, който направи последната грешка, губи?

— Уелингтън, мисля. Или Ромел, не знам. — Курвозие се намръщи. — Или беше Танаков? — Вдигна рамене. — Въпросът е, че искаме те да направят грешката.

— Не виждам как бихме могли да пострадаме, дори планът ни да се провали — каза Янаков. — Безсмислено е да държим флота вътре в системата. Така поне ще имаме някакъв шанс. А както сам каза, капитан Харингтън се връща след четири дни. Ако държат в тила товарни кораби с муниции, може да унищожим тях и така да ги лишим от ресурс, което пак ще е нещо, дори планът ни за прихващане на ескадрата да не сработи. Дори само да внесем хаос в операцията им за няколко дни, това ще предотврати по-нататъшни загуби за нас, докато тя се върне и им срита тъпите зад…

Млъкна смутено и Курвозие вдигна вежда.

— Извинявай — смотолеви Янаков. — Отплеснах се и помислих, че ще предоставиш корабите й в наша помощ.

— И защо да не го помислиш? — попита Курвозие.

— Но ти не си… тоест ние не сме… — Янаков млъкна и се изкашля. — Още не сме подписали договор. Ако загубиш кораб или понесеш сериозни загуби на своя собствена отговорност, без договор черно на бяло, твоето правителство може да…

— Моето правителство ще направи онова, което му каже да направи Нейно величество — отвърна Курвозие, — а Нейно величество каза на мен да се върна с подписан договор. — Янаков го гледаше мълчаливо и Курвозие вдигна рамене. — Не бих могъл да се върна с договор, ако допусна Масада да ви заличи от лицето на галактиката, нали така? Не ме тревожи реакцията на Короната, нито на парламента. Тук е заложена честта на кралицата. А дори да не беше, как бих могъл да обърна гръб на твоя народ, Бърни, без да си изгубя съня?

— Благодаря — тихо каза Янаков. Курвозие вдигна отново рамене, някак смутено този път.

— О, няма нищо. Това е просто хитра маневра от моя страна, за да спечеля сърцата на твоите консерватори.

— Това ще да е, няма спор — засмя се Янаков и Курвозие също се засмя.

— Така де, отстрани може и да изглежда, че се преструвам. — Потърка отново брадичката си и се умълча за миг. — Всъщност ако нямаш нищо против, бих искал да се присъединя с „Мадригал“ към вашата прихващаща ескадра.

— Какво?! — Янаков явно наистина беше изненадан от предложението.

Мантикорският адмирал поклати глава уж тъжно.

— Определено имаш нужда да поспиш. Сензорите на „Мадригал“ са много по-добри и от вашите, и от тези на Масада. Ако го включим в прихващащата ескадра, гравитационните му сензори ще засекат масадските кораби най-малко две светлинни минути преди те да засекат вас. Което ще отложи момента, в който да изключите двигателите си, защото ще знаете точно кога вражеските кораби се връщат, вместо да базирате преценката си на предположения. А и откровено казано, Бърни, мисля, че масадските крайцери никак не биха се зарадвали на една среща с моя „Мадригал“.

— Но… но ти ръководиш дипломатическа мисия! Ако ти се случи нещо…

— Стигне ли се дотам, господин Хаузман ще се радва да поеме командването. — Курвозие направи гримаса. — Което би било неприятно, признавам, но не и катастрофално. А и още когато приех назначението, изрично предупредих нашето външно министерство, че за мен това е временна работа. Всъщност… — той се усмихна лукаво — истината е, че тайничко прибрах в багажа си и една-две униформи покрай многото цивилни дрехи.

— Но, Раул…

— Какво, не искаш ли да съм с вас? — попита уж обидено Курвозие.

— Искам, разбира се! Но възможните последствия…

— … са пренебрежими в сравнение с вероятната изгода. Ако кораб на кралицата се сражава рамо до рамо с вас срещу отколешния ви враг, това би се отразило положително на бъдещия договор, не мислиш ли?

— Без съмнение — отвърна Янаков развълнувано. Той знаеше, че предложението не е направено от дипломатически съображения. — Без съмнение — повтори той, след като овладя вълнението си. — Но ти си с по-висок чин от всичките ми офицери. За бога, ти си с по-висок чин и от мен!

— Смятам в този случай да заобиколя законите на йерархията — отсече Курвозие. — В края на краищата „флотът“ ми се състои от един-единствен кораб.

— Не, не. Протоколът трябва да се спазва — въздъхна Янаков. — И понеже всичко това е хитър дипломатически заговор, а не спонтанно и щедро предложение да помогнеш на хора, които се постараха да обидят твоя главнокомандващ и половината ти офицери, нека го изиграем по правилата. — Погледна Курвозие в очите и му стисна ръката. — Официално ви предлагам втората позиция в Обединения грейсънско-мантикорски флот, адмирал Курвозие. Приемате ли?