Дейвид Уебър
За честта на кралицата (3)

2.

Хонър пусна халките и се завъртя в салто. Не беше професионална гимнастичка, разбира се, но се приземи добре, запази равновесие и се поклони дълбоко на публиката си — която я наблюдаваше снизходително от успоредките. Вдиша дълбоко, плъзна ръце да изтрие потта по късата си коса, разтърка енергично лице с кърпата, после я преметна около врата си и изгледа ядно единствения си зрител.

— Малко упражнения няма да навредят и на теб — каза задъхано.

Нимиц размаха високомерно пухкавата си опашка, после въздъхна с облекчение, когато Хонър тръгна към таблото за гравитационен контрол, прикрепено към стената. Върна гравитацията към общоприетото 1 g, която поддържаха на всички кораби от флота на Нейно величество, и дървесната котка скочи от успоредката. Нимиц така и не разбираше защо Хонър настоява да се упражнява при 1,35 g, гравитацията на родния й свят. Не че Нимиц беше мързелив, просто не смяташе, че усилията са нещо, към което да се стремиш съзнателно. При нужда трябва да ги търпиш, но нищо повече. Колкото до стандартната корабна гравитация, според него тя беше най-великото изобретение след целината, а щом Хонър толкова държеше да се упражнява, можеше да го прави, без да усложнява неговия живот, нали така. Или поне да го компенсира с нещо приятно.

Така че изтича в съблекалнята. Хонър чу издайнически шум откъм шкафчето си и след миг Нимиц се появи с ентусиазирано цвърчене. Ръката й се стрелна и улови летящия пластмасов диск миг преди да я е фраснал в лицето.

— Ах, ти, маймуна такава! — засмя се тя, а Нимиц се разцвърча доволно. Изпълни няколко танцови стъпки на задните и средните си крака, а истинските си ръце разпери широко.

Хонър се засмя отново и му хвърли древното фризби. В гимнастическия салон нямаше достатъчно място за сложните траектории, които й бяха по силите на открито, но въпреки това Нимиц се разтрепери от кеф. Той беше заклет фен на фризбито от години, още откакто беше видял бащата на Хонър, много по-млад по онова време, да играе тази игра със своя ретривър, а за разлика от кучето, Нимиц имаше ръце.

Метна диска ниско към Хонър, тя го улови и се ухили широко, после се престори, че замахва за висока дъга, но пусна фризбито на нивото на коленете си… и то се материализира точно пред брадичката на Нимиц. Той го улови сръчно, после се завъртя в кръг, като дискохвъргач, набра инерция и го метна.

Фризбито прежули дланите на Хонър, тя поклати глава и го хвърли отново. И този път не бе успяла да заблуди Нимиц, нито веднъж за толкова много години. Никой не знаеше как точно работят емпатичните сетива на дървесните котки, но малкият дявол винаги усещаше кога е намислила нещо гадно.

Същото не можеше да се каже за нея. Следващото хвърляне на Нимиц определено я изненада — фризбито зави като бумеранг, Хонър не успя да го сграбчи, но поне се наведе навреме. Дискът прелетя мълниеносно над главата й и се търкулна по пода, а Нимиц хукна след него. Всъщност полетя в дълъг скок и се приземи точно върху фризбито, нададе триумфален писък и взе да се кълчи в импровизиран танц на победата.

Хонър се изправи и поклати глава.

— Добре де, печелиш — призна с ръце на кръста. — И сигурно ще си поискаш обичайната награда? — Нимиц кимна самодоволно, а Хонър въздъхна. — Добре. Два стръка целина с обяда утре. Но само два!

Дървесната котка се замисли, после размаха върха на опашката си в знак на съгласие, изправи се на задните си крака, прегърна коляното й със средните, а с ръчичките си я потупа по бедрото. Въпреки високата си интелигентност, която хората бяха склонни да подценяват, Нимиц не можеше да говори. Но Хонър добре знаеше какво иска приятелчето й в момента. Нимиц я потупа отново, по-силно този път, и тя му се ухили. Потникът беше залепнал неприятно за гърдите й, страните й бяха сгорещени.

— А, не, няма да стане, маймунке! Няма да рискувам с ноктите ти. Само по потник съм, не виждаш ли?

Той подсмръкна и успя да излъчи едновременно пренебрежение, надежда и униние, а после се размърка гръмотевично, когато Хонър се предаде и го взе на ръце. Не би рискувала да го вдигне на рамото си, разбира се. Той се обърна по гръб в ръцете й и размаха доволно задните и средните си лапи, без предните, защото с тях стискаше фризбито.

— Голям глезльо си, да знаеш — уведоми го тя, притисна нос в кремавата козина на корема му и тръгна към душовете, а той цвъртеше жизнерадостно в знак на съгласие.

Хонър беше сама в гимнастическия салон, защото нощта на борда на „Безстрашен“ беше започнала отдавна и повечето й колеги отдавна спяха. И тя би трябвало да спи, но напоследък много се заседяваше зад бюрото, а през „деня“ рядко й оставаше време да се раздвижи. А и тренировките през нощта й позволяваха да променя гравитацията, без да причинява неудобство никому. Уви, тежкото дишане и мускулните спазми бяха недвусмислен знак, че е разредила и нощните си тренировки.

Влезе в съблекалнята, остави Нимиц и се зарече да отделя повече време за гимнастическия салон. Съблече мокрия потник, захвърли го на пода и тръгна към душовете. Дървесната котка я изгледа с неодобрение и прибра фризбито в шкафчето й. Чистник беше той.

Горещата вода беше като балсам за тялото й. Хонър вдигна лице под струята и посегна към течния сапун. Да, непременно трябваше да отделя повече време за тренировки. И в този ред на мисли, отдавна трябваше да си е намерила нов спаринг-партньор. Лейтенант Уизнър се справяше отлично, но него го бяха преместили на друг кораб заради политиката на флота за ротация на персонала, а Хонър още не му беше намерила заместник. Отлагаше под претекст, че не й остава време.

Намръщи се под струите на душа и разтърка шампоан по късата си къдрава коса. Старши сержант Бабкок, командващият офицер на отряда морски пехотинци, изглеждаше достатъчно добра. Или твърде добра. Много време беше минало, откакто Хонър участваше в отбора по бойни изкуства на академията, а по всичко личеше, че Айрис Бабкок е в състояние да я върже на възел, без да й мигне окото. А подобен срам, размишляваше Хонър, докато се изплакваше за последно, несъмнено би накарал самата нея да си върне по най-бързия начин спортната форма.

Притича в съблекалнята и посегна за чиста хавлия. Нимиц се беше свил на една пейка и я чакаше търпеливо да се подсуши, да си облече униформата и да нагласи бялата капитанска барета върху още влажната си коса. Чакаше, готов да се метне върху специалната подложка на рамото на куртката й.

Хонър го намести на любимото му място и тръгна към апартамента си. Наистина трябваше да си легне, но й беше останала малко документация за довършване, затова вместо в спалнята влезе в кабинета си.

Включи осветлението и тръгна към бюрото. Нарочно не погледна към големия прозорец — от тавана почти до пода. Имаше работа, а гледката щеше да я разсее. Все пак спря, колкото да провери за пореден път животоподдържащия модул с размерите на дървесна котка, прикрепен към стената до бюрото й. Беше последен модел, с всичките му светлинни и звукови сигнали, повишена издръжливост на удар и допълнителни системи за сигурност, но все пак беше нов. Хонър го проверяваше ежедневно, всъщност всеки път, когато минеше край него. И щеше да го прави, докато не усетеше, че е на „ти“ с всичките му джаджи и показатели.

Нимиц издаде тих одобрителен звук. Знаеше за какво — и за кого — е предназначен модулът, а личният му опит го превръщаше в заклет привърженик на нейната предпазливост. Хонър се усмихна на реакцията му, спря да пооправи една изкривена от висока температура златна плочка, която висеше на стената, и седна зад бюрото си.

Едва бе включила терминала си, когато Макгинис се появи с димяща чаша в ръка и Хонър за пореден път се запита дали стюардът няма някаква дистанционна връзка с енергийното захранване на компютъра й — появяваше се неизменно, като по магия, минутка след като е включила системата, а толкова късно през нощта със сигурност й носеше от горещото силно какао, което тя обичаше да пие, когато работи.

— Благодаря, Мак — каза тя и взе чашата.

— Няма защо, госпожо. — Макгинис завърши ритуала с дежурната си усмивка. Стюардът я беше последвал от последното й назначение и през изминалите двайсет и седем месеца двамата си бяха създали взаимно удобни навици. Мак беше склонен да се суети около нея повече от нормалното, а на свой ред Хонър беше установила — с известно чувство за вина, — че всъщност няма нищо против да я глезят.

Макгинис излезе и Хонър насочи вниманието си към екрана. Официално не беше тук за мисията на адмирал Курвозие, а като командващ офицер на ескорт, прикрепен към конвой, чиято крайна цел беше системата Каска, отстояща на двайсет и две светлинни години отвъд Звездата на Елцин. И Елцин, и Каска се намираха в не особено приятен галактически район, където самостоятелните политически единици трудно поддържаха икономиките си. Немалко от тях страдаха от пиратски набези, а винаги съществуваше изкушението да подобрят собствената си ситуация, като сами го ударят на пиратство, целейки се в транзитния търговски трафик на по-богатите звездни системи. В последно време положението се беше влошило драстично и Хонър (както и флотското разузнаване) подозираше, че причината се крие в интереса на Хейвън към този район — подозрение, което на свой ред обясняваше защо Адмиралтейството е прикачило към конвоя ескорт от два крайцера и два разрушителя.

Оперативните доклади се появиха на екрана и Хонър кимна. Изглеждаха наред, точно според нейните очаквания. За пръв път ръководеше своя ескадра — на практика си беше точно това, нищо че в официалните й заповеди пишеше друго, — но ако всички капитани във флота бяха като нейните офицери, значи командването на ескадра беше лесна работа.

Дочете последния доклад и се облегна доволно. Отпиваше от какаото и поглеждаше към Нимиц, който се беше свил на кълбо върху прикрепената си към стената поставка. Не беше останала особено впечатлена от експертите, които външно министерство беше пратило с адмирал Курвозие, но засега нямаше никакви оплаквания от хората под свое командване, нито от самата работа, освен че изяждаше голяма част от времето й. А това, каза си тя за пореден път, си беше по нейна вина. Андреас спокойно можеше да върти кораба без нея, а тревогите й за ежедневната дейност на конвоя бяха излишни. Открай време й беше трудно да делегира отговорности, но този път в уравнението имаше и друга величина. Наясно беше, че трябва да остави „Безстрашен“ в ръцете на Андреас и така да си освободи време за останалата част от ескадрата, но не искаше да го прави. Не защото хранеше съмнения в компетентността на първия си помощник, а защото се боеше да не изгуби онова, което всеки флотски капитан ценеше най-високо — активното прилагане на авторитета и отговорностите й като пълновластен господар на един от звездолетите на Нейно величество.

Изсумтя уморено на собствените си мисли и допи какаото. Макгинис знаеше точно как да го приготви и калориите в сладката напитка бяха още една причина Хонър да заляга повече в гимнастическия салон, помисли си тя с усмивка. Стана, отиде при големия прозорец и се загледа в чудатото немирно великолепие на хиперпространството.

Този прозорец беше сред нещата, които Хонър най-много харесваше в кораба си. На предишния й кораб — възстаричкият лек крайцер, който беше завещал името и почестите си на настоящия „Безстрашен“, — Хонър нямаше илюминатор в каютата си. Прозорецът тук неизменно подновяваше усета й за безкрая на вселената, даваше й едновременно покоя на съзерцанието и едно особено чувство за перспектива — съзнанието колко незначителен е отделният човек в сравнение с мирозданието. Изпълваше я със смирение и едновременно с това я амбицираше. Хонър опъна дългото си тяло на тапицирания диван под големия прозорец.

„Безстрашен“ и корабите от нейния конвой яздеха бесните течения на гравитационна вълна, която така и не се беше сдобила с нормално име, а само с каталожен номер. Каютата на Хонър беше само на стотина метра пред двигателните модули при кърмата на „Безстрашен“ и задното платно на Варшавски — гигантски нематериален диск с диаметър триста километра — трептеше и примигваше като замръзнала светкавица, обяздваше могъщата гравитационна вълна и изливаше мекото си великолепие през прозореца. Притегателната сила на гравитационната вълна беше филтрирана до миниатюрна, почти неизмерима частица от пълния си потенциал, която да осигури минимално ускорение, компенсирано на свой ред от забавянето на предното платно, с цел „Безстрашен“ да се движи с петдесет процента от скоростта на светлината. Крайцерът можеше да се движи с двайсет процента по-висока скорост, но плътността на тежките частици би преодоляла радиационните щитове на товарните кораби от конвоя много преди тези стойности да бъдат достигнати.

Хонър наблюдаваше платното в захлас. Беше го виждала хиляди пъти, но то продължаваше да я удивлява с неземната си красота. Би могла да изключи платната и да разчита на инерцията, но истината бе, че те крепяха „Безстрашен“ помежду си в съвършен баланс и благодарение на тях крайцерът реагираше мълниеносно на всяка команда от мостика. Гравитационната вълна, която яздеха в момента, беше малка, само половин светлинен месец дълбока и един светлинен месец широка, тънко ручейче в сравнение с титани като Ревящата дълбина, но беше достатъчна да придаде на нейния кораб мигновено ускорение. Съществуваха и рискове, разбира се — ако гравитационните детектори на „Безстрашен“ регистрираха неочаквана вълнова турбулентност, Хонър волю-неволю трябваше да изключи платната.

Платното закриваше гледката към кърмата на „Безстрашен“, но бездънната шир на хиперпространството се изливаше в останалите посоки — настрани и към носа. Най-близкият товарен кораб беше на хиляда километра от нейния, разстояние, което да предотврати контакт между платната им. Гледан с просто око, дори гигант като петмегатонния товарен кораб беше едва забележима точица, но дори без помощта на телескопичните прибори Хонър различаваше блестящите дискове на платната му — като фокусирани постоянни дефекти на фона на хаотичното хиперпространство. А по посока на кърмата се виждаше блестящата точка на още един великански търговски кораб.

Нейните търговски кораби, каза си тя. Нейните повереници — бавни, дебели, тромави, най-малкият беше шест пъти по-голям от тристате хиляди тона на „Безстрашен“, но напълно беззащитни и натъпкани със стока, чиято обща стойност надхвърляше възможностите и на най-развинтеното въображение, буквално. Само към Звездата на Елцин пътуваше стока на стойност сто и петдесет милиарда мантикорски долара. Медицинско оборудване, образователни материали, тежки машини, инструментариум за прецизни манипулации и молициркулаторни компютри и софтуер, които да модернизират остарялата индустрия на Грейсън — и всяко пени от тези петдесет милиарда беше осигурено чрез „заеми“, отпуснати от Короната, което на практика означаваше, че Мантикора прави на Грейсън един невиждан по щедростта си подарък. Отрезвяващ знак колко високо е готово да вдигне залога правителството на кралица Елизабет, за да си осигури съюзник в района — съюзник, когото адмирал Курвозие трябваше да спечели, и подкуп, който Хонър трябваше да достави без засечки.

Намести се на тапицирания диван, мускулите й се отпуснаха приятно след натоварването в гимнастическия салон, клепачите й натежаха. Флотските капитани не обичаха конвоирането. Товарните кораби нямаха могъщите платна на бойните кораби, нямаха и съответните инерционни компенсатори, а без тях не смееха да надскочат с много делта-диапазона на хиперпространството, за разлика от бойните кораби, които достигаха ета- и дори тета-диапазоните. В момента например конвоят на Хонър се движеше в средния делта-вълнови диапазон, което превръщаше реалната им скорост — петдесет процента от скоростта на светлината — в ефективна скорост от малко над хиляда пъти скоростта на светлината. При тези условия щяха да изминат разстоянието от трийсет и една светлинни години до Звездата на Елцин за десет стандартни дни — малко под девет по корабно време. Ако пътуваше сам, „Безстрашен“ можеше да измине същия път за по-малко от четири.

Но това не беше проблем, мислеше си сънено Хонър. Нимиц скочи отгоре й с доволно мъркане. Сви се и положи глава между гърдите й, а тя го почеса зад ушите. Четири дни или десет дни, нямаше значение. Нямаше нужда да поставят рекорди. Важното бе да откара поверениците си до крайната цел, а защитата на търговски кораби беше едно от основните предназначения на крайцерите. За това бяха проектирани и построени.

Прозя се, смъкна се още по-надолу на дивана и си каза, че трябва да стане и да се премести в леглото си, но премреженият й поглед не можеше да се откъсне от мазките в сиво и черно, от лилавите и зелени пулсации на хиперпространството. То проблясваше и пулсираше, зовеше я, беззвездно, менливо и красиво до болка. Очите й се затвориха неусетно, Нимиц мъркаше тихичко, като далечна приспивна песен.

Капитан Хонър Харингтън не помръдна, когато стюард Макгинис влезе на пръсти в каютата и я зави с одеяло. Стюардът постоя още миг, загледан с усмивка в капитана, после си тръгна, а осветлението изгасна след него.