Дейвид Уебър
За честта на кралицата (27)

26.

Катерът кацна сред отломките на хангарите и по рампата слезе висока стройна фигура с прилепнал космически костюм на флотски капитан. Отделението бронирани пехотинци в долния край на рампата отдаде чест.

— Сержант Талън, второ отделение, трети взвод, рота Авел, госпожо — представи се командващата отделението.

— Сержант. — Хонър я поздрави на свой ред, после погледна през рамо към своя пилот.

Малките съдове на „Безстрашен“ още не се бяха върнали, затова тя си бе присвоила втория катер на „Трубадур“. Командир Маккиън, който още се бореше с ремонтите на зле пострадалия си кораб, би предпочел да не й го дава. За негово съжаление, Хонър му беше началник и понеже нямаше как да я задържи на безопасно място в орбита, Маккиън бе настоял да прати за неин пилот не друг, а лейтенант Тремейн. Сега лейтенантът се спусна по рампата с бързи стъпки, а Хонър се подсмихна, като видя тежката плазмена карабина, преметната през рамото му.

Малки групи масадци все още се съпротивляваха в недрата на базата и вероятността да попаднат под обстрел не можеше да се изключи напълно — точно затова Рамирес беше пратил цяло отделение да я дундурка, а самата тя носеше пистолет, — но оръжието, което си беше избрал Тремейн, определено изглеждаше комично предвид ситуацията.

— Стига, Скоти. Достатъчно детегледачки си имам и без теб.

— Така е, госпожо. Няма да споря — отвърна Тремейн и демонстративно провери индикатора за муниции на карабината си.

— Поне оръдието остави, за бога! — Той я погледна с изтерзана физиономия. — Ти не си пехотинец, лейтенант. Може да нараниш някого с това чудо.

— Точно това е идеята, госпожо. Не се тревожете. Знам как да си служа с него — увери я той.

— Скоти… — започна отново тя, но не довърши, прекъсната от широката му усмивка.

— Госпожо, капитанът ще ме одере жив, ако ви се случи нещо. — Погледна над рамото й към сержант Талън и усмивката му стана още по-широка при вида на сърдития й поглед. — Нищо лично, серж. Просто командир Маккиън понякога е склонен да прекалява. — Жената сниши сърдит поглед към карабината му, изсумтя шумно по връзката, после погледна многозначително Хонър.

— Готова ли сте, госпожо?

— Да, сержант — отвърна Хонър, зарязала опитите да разубеди своя твърде нахъсан телохранител.

Талън кимна и даде знак на половината от хората си да минат напред. Половинката на ефрейтор Лигит пое ариергарда. Самата Талън тръгна до капитан Харингтън, без изобщо да поглежда към лейтенанта, който подтичваше до дългокраката си началничка. Ефрейтор Лигит се подхилваше зад нея.

— Какво е толкова смешно, ефрейтор? — попита един редник по отдельонната връзка.

— Ами, той — отвърна Лигит, махна към Тремейн и се разсмя още по-силно.

— Защо? Какво му е смешното?

— О, нищо особено… само дето навремето бях инструктор по лични оръжия в академията и случайно знам, че лейтенантът е квалифициран експерт от най-висок клас по боравене с плазмена карабина. — Редникът погледна Лигит невярващо, после също се разсмя.

 

 

— Все още смятам, че трябваше да отложите кацането си. — Майор Рамирес посрещна Хонър в столовата, която бяха превърнали във военнопленнически арест. — В базата все още се стреля, госпожо, а тези идиоти са луди за връзване. Трима от моите загинаха от гранати, хвърлени от масадци, дето уж са се предали.

— Знам, майоре. — Хонър стисна шлема си под мишница. Мъжете и жените от отделението на сержант Талън държаха трицевките си в готовност, забеляза тя. Дори лейтенант Тремейн беше зарязал небрежната си поза и галеше с показалец спусъка на карабината си. Хонър погледна Рамирес и подвижната половина на устата й се изви в кратка усмивка.

— За жалост — продължи тихо тя, — не знам с колко време разполагаме. Трябва ми информация, и то бързо. Освен това искам да намерите хората от „Мадригал“. Нямам никакво намерение да ги оставя тук, ако се наложи евакуация по спешност!

— Да, госпожо. — Рамирес вдиша шумно и посочи един масадски офицер в капитанска униформа. — Това е капитан Уилямс, госпожо. Командващият базата.

Хонър се вгледа в масадеца. Дясната страна на лицето му беше ожулена и отекла почти колкото нейната лява. Другата беше изопната и мрачна и се изопна още повече, когато мъжът срещна погледа й.

— Капитан Уилямс — каза тя любезно, — съжалявам, че…

Той я заплю в лицето.

Плюнката уцели безчувствената кожа на лявата й буза. Хонър не я усети и за миг не повярва, че се е случило, но ръката на майор Рамирес се стрелна като змия. Бронираните пръсти стиснаха яката на униформения масадски комбинезон, екзоскелетните мускули нададоха тънък вой и отлепиха Уилямс от пода. Рамирес го удари в стената като парцалена кукла и изтегли за удар десния си юмрук.

— Майоре! — Гласът на Хонър изплющя като камшик и Рамирес отклони удара си в последния възможен момент. Ръкавицата му фрасна каменната стена до главата на Уилямс като боздуган, толкова силно, че в бузата на масадеца се забиха скални осколки. Уилямс се дърпаше трескаво, със зачервено лице, опулени очи и полузадушен от хватката.

— Съжалявам, госпожо — извини се майорът, побелял от гняв, и пусна масадеца. Изтри лявата си ръка в костюма, сякаш да изчисти някаква зараза, а сержант Талън подаде на Хонър салфетка от една от масите в столовата. Хонър изтри внимателно безчувственото си лице, без да сваля очи от майора. Питаше се дали Уилямс си дава сметка, че се е разминал на косъм със смъртта.

— Разбирам чувствата ти, майоре — тихо каза тя, — но тези хора са наши военнопленници.

— Да, госпожо. Разбирам. — Рамирес си пое дълбоко дъх и обърна гръб на Уилямс, който с мъка си поемаше въздух. — Тези хора са пълни боклуци, един от тях уби медик, който се опитваше да го закърпи, но иначе са наши военнопленници. Ще се опитам да го запомня, госпожо.

— Гледай да го запомниш — каза Хонър, но сложи ръка на бронираното му рамо и той се усмихна едва-едва.

— Да, госпожо — отвърна той този път малко по-спокойно, после махна към една голяма схема върху една от масите. — Нека ви покажа къде се намираме, госпожо.

Хонър го последва до масата. Майорът прокара пръст по картата.

— На този етап контролираме трите горни нива — каза той, — а едно от отделенията на капитан Хибсън е на пето ниво със задача да овладее генератора, но масадците, които държат четвърто и част от пето, са имали достатъчно време да се окопаят, преди да проникнем там. Изглежда, най-фанатичните членове на гарнизона са се отправили натам, когато превзехме контролната зала, и са успели да настроят бронираните врати на ръчно управление, което им е позволило да се съберат на групи.

Хонър разгледа схемата и кимна.

— Специалистите, които ни зае адмирал Матюс, в момента работят по компютрите на базата — продължи Рамирес — и при други обстоятелства бих оставил бегълците на мира, да си клечат долу, докато ние си свършим работата и изчезнем. За жалост има данни, че оцелелите от „Мадригал“ се намират някъде в този отсек — пръстът му почука по картата, — на четвърто ниво.

— Данни? — остро попита Хонър. — Непотвърдени данни?

— Да, госпожо. Точно това ме притеснява. Никой от онези — той махна към масадците, струпали се покрай стените на столовата, — не казва и думичка за тях, а попитаме ли ги, изглеждат адски смутени. Още не ни е останало време да ги разпитаме както трябва, а и понеже са наши военнопленници, както сама казахте, трябва да се съобразим с това, когато избираме методите на разпит, но след намеците на командир Тайсман… не ми харесва, госпожо. Никак не ми харесва.

— И на мен — измърмори Хонър, вперила поглед в картата. — Не знаем дали…

Млъкна, като видя лейтенант от пехотинците да влиза с нов масадски пленник. Лейтенантът застана мирно и поздрави по устав висшестоящите офицери. Масадецът не го направи, но и не изглеждаше толкова нацупен като другарите си.

— Капитане, майоре — каза лейтенантът, — това е полковник Харис, командващият наземните отбранителни сили.

— Аха. — Рамирес измери с поглед масадеца. — Полковник, аз съм майор Рамирес от Кралския пехотински корпус на Мантикора. Това е капитан Харингтън от флота на Нейно величество.

Харис впери поглед в Хонър и присви очи. Стори й се, че съзира в очите му отвращение, но не беше сигурна какво го предизвиква — фактът, че е жена, която е надвила неговите Верни, или обезобразеното й лице. Той я гледа още миг, после кимна вдървено и мълчаливо.

— Позволете да ви поздравя за решението да сложите оръжие — продължи Рамирес. Хонър реши да остави разговора на него. Излишно беше да дразни масадците с женския си глас. — Това несъмнено спаси живота на хората ви.

Харис кимна отново, все така без думи.

— Въпреки това, полковник — продължи Рамирес, — изглежда, имаме проблем. — Почука с пръст по схемата на базата. — Ваши хора все още оказват съпротива в тези сектори. Не разполагат с нужната огнева мощ, за да ни спрат, и мнозина от тях ще загинат, ако се стигне до сражение. Добре би било да се предадат навреме и ще съм ви признателен, ако издадете съответната заповед.

— Не мога да го направя — отвърна Харис. Гласът му беше тих, но твърд, въпреки горчивината, която звучеше в него. — Онези, които са били склонни да се предадат, вече са го направили, майоре. Каквото и да им кажа, няма да променят решението си.

— Е, тогава ще трябва да вкараме в употреба тежкото си въоръжение — каза Рамирес, като следеше внимателно лицето на полковника. Очите на Харис застинаха за миг, после той вдиша дълбоко.

— На ваше място не бих го направил, майоре. — Сложи пръст върху картата, на пет сантиметра от пръста на Рамирес. — В този район има мантикорски военнопленници.

— Харис, предател такъв!

Хонър обърна рязко глава и здравото й око се присви гневно при вида на капитан Уилямс, който се гърчеше в хватката на един мантикорски пехотинец. Масадецът буквално се пенеше, крещеше ругатни по адрес на полковника и този път Хонър реши да не се меси, когато пехотинецът запрати Уилямс в стената. Ударът изкара въздуха на капитана и пороят обиди секна, заместен от дрезгава кашлица. Хонър погледна Харис и каза:

— Слушам ви, полковник.

Той трепна при звука на гласа й, но въпреки това почука отново по картата.

— Тук ги държат, майоре — каза Рамирес, сякаш Хонър изобщо не беше проговаряла. — И на ваше място бих тръгнал натам по най-бързия начин — добави той. — Незабавно.

 

 

— Капитане, бихте ли се дръпнали по-назад, моля?! — изстърга гласът на сержант Талън. Дим изпълваше коридора, някъде напред трещяха гранати и огнестрелни оръжия.

— Не, не бих, сержант — остро отвърна Хонър. Е, не твърде остро. Ясно й беше, че няма място в едно наземно сражение. Не в това беше експерт. Но авангардът на капитан Хибсън се биеше напред в коридора, а тя стискаше пулсора си в ръка.

— Ако ви се случи нещо, майорът ще ми скъса задника! — изръмжа Талън, после добави: — Моля за извинение.

— Нищо няма да ми се случи — каза Хонър и видя как Скоти Тремейн блещи очи към тавана.

— Госпожо, аз… — Престрелката в коридора набра сила, после утихна и Талън млъкна, за да чуе докладите по комуникационния си канал. — Готово. Разчистили са до коридор седем-седемнайсет. — Изгледа отново Хонър. — Този път стойте зад мен, капитане!

— Да, сержант — кротко отвърна Хонър и Талън изсумтя отново.

Нагазиха по коридора сред дим и отломки, трупове, части от трупове и оплискани с кръв стени. Сред пехотинците също имаше жертви, защото макар оръжията на масадците да бяха сравнително примитивни, групичките тук бяха имали време да се подготвят, а най-фанатичните сред защитниците ги бяха нападали от засада, детонирайки самоубийствени взривове. Малцина бяха стигали до мишените си, а повечето пострадали пехотинци бяха само леко ранени, благодарение на бронята си, но самата проява на такъв бесен фанатизъм плашеше.

Хонър тъкмо прескачаше купчина мъртви масадци, когато брониран лейтенант от пехотинците се появи със скок от коридора, приземи се и спря пред нея.

— Капитан Харингтън, майор Рамирес ви моли да дойдете с мен веднага. Ние… ние намерихме пленниците, госпожо.

Гласът му като че ли трепереше. Стомахът на Хонър се сви и тя понечи да зададе въпрос, но нещо в очите на лейтенанта я спря. Тя кимна мълчаливо и хукна напред.

Този път сержант Талън не възрази, само прати напред свои хора да разчистят пътя. Когато Хонър се спъна в един труп, сержантът я прихвана без думи, после я вдигна с бронираните си ръце и заподскача заедно с нея напред, със скорост, която Хонър никога не би постигнала сама. Ефрейтор Лигит вдигна на ръце Тремейн и стените на коридора се сляха от скоростта.

Излязоха в по-широко пространство, пълно с пехотинци, всичките странно неподвижни, и Талън я остави да стъпи на пода. Хонър се промъкна през гората бронирани пехотинци; чуваше как Скоти я следва. После спря внезапно, защото Рамирес се извиси пред нея.

Очите на майора бяха ледени, ноздрите му — разширени, от цялото му тяло се излъчваше убийствен гняв. Врата с решетка стоеше отворена зад него, двама медици клечаха в локва кръв и се трудеха трескаво над мъж с мръсна униформа на мантикорски подофицер. Труп на масадски офицер лежеше свлечен до стената срещу килията. Масадецът не беше убит с пулсор. Главата му беше отвъртяна като капачка на шише, а дясната ръка на бронирания пехотинец до трупа му беше окървавена до лакътя.

— Досега открихме шестима мъртви, госпожо — докладва Рамирес. — Явно този мръсник… — той махна към обезглавения масадец — просто е тръгнал по коридора и е екзекутирал пленниците, когато авангардът ни е проникнал в затворническия отсек. Аз…

Млъкна, когато главният медик се изправи. Мъжът срещна погледа му и поклати глава. Рамирес преглътна с мъка.

Здравото око на Хонър пареше, вперено в тялото на подофицера. Загорча й, като си спомни как бе спряла Рамирес да не размаже главата на Уилямс. Мълчеше и чакаше майорът да се овладее.

— И това не е всичко, госпожо — каза той с хриплив глас. — Бихте ли дошли с мен? — Тя кимна и тръгна напред. Тремейн понечи да я последва, но майорът му махна да спре. — Вие не, лейтенант.

Тремейн погледна въпросително Хонър. Нещо в гласа на Рамирес я накара да поклати бързо глава. Тремейн се наежи за миг, но после се овладя и се върна при сержант Талън.

Рамирес поведе Хонър напред. Минаха още четирийсет метра до един завой и той спря и преглътна.

— Капитане, аз ще остана тук.

Хонър понечи да го попита защо, но лицето му я спря. Тя кимна и зави по коридора.

Десетината пехотинци в този коридор изглеждаха странно. В първия миг Хонър не разбра защо, после съобрази — всички бяха свалили шлемовете си и до една бяха жени. Гледката я смрази, тя ускори крачка, после се закова пред отворената врата на килия.

— Миличка, позволи ни да я вземем — казваше някой, тихо и нежно. — Моля те. Трябва да се погрижим за нея.

Гласът беше на капитан Хибсън, глас иначе силен и уверен, а сега пресекващ от сълзи. Хибсън стоеше до една мръсна койка, наведена над гола пребита млада жена, момиче почти. Лицето на момичето беше почти неузнаваемо под синините, раните и отоците, но Хонър знаеше кое е. То, както и другата жена, гола и пребита още по-зле, която момичето прегръщаше.

Младата жена притискаше отчаяно посестримата си, опитваше се да я защити със собственото си тяло. Хонър пристъпи изтръпнала към тях и коленичи до койката. Момичето впери в нея безшумен поглед и изскимтя като уплашено животинче.

— Мичман Джаксън — каза Хонър и в безумните очи на момичето припламна искрица разум. — Знаеш ли коя съм, мичман?

Мейлинг Джаксън я гледа още миг, после завъртя спазматично глава в жест на отрицание.

— Тук сме да ти помогнем, мичман. — Хонър нямаше представа откъде е намерила сили да овладее гласа си, но беше факт, че думите й прозвучаха спокойно и тихо. Докосна нежно сплъстената коса на момичето и то се дръпна като от удар. — Тук сме да ти помогнем — повтори Хонър. Сълзи се стичаха по лицето й. — Но трябва да отнесем командир Бригам. Медиците ще й помогнат, но трябва да я вземем, моля те.

Мичман Джаксън изскимтя, стисна още по-силно неподвижното тяло в прегръдките си, а Хонър отново я погали по косата.

— Моля те, Мейлинг. Позволи ни да й помогнем.

Мичманът сведе поглед към покритото със засъхнала кръв лице на Мерседес Бригам и скимтенето й се срина в животински стон. Хонър се притесни, че Мейлинг ще откаже, че ще трябва да я откъснат от Бригам насила, но после отчаяната хватка на мичмана се отпусна. Хибсън се приближи с една крачка, взе полумъртвото тяло на командира в бронираните си ръце, а Мейлинг Джаксън нададе протяжен вой в прегръдките на Хонър.

 

 

Цели десет минути медиците се бориха с истерията на мичман Джаксън, но дори когато писъците й утихнаха, Хонър знаеше, че тишината е само затишие в бурята. Истинска преизподня гореше в безумните очи на момичето, но поне засега то лежеше на носилката, без да се мята, само потръпваше под одеялото. Стискаше ръката на Хонър като дете, молеше я с поглед да заличи случилото се, да го превърне в обикновен нощен кошмар. Хонър коленичи до нея и нежно попита:

— Можеш ли да ни кажеш какво стана?

Мичманът се сви като от удар. Но този път облиза спечените си от кръв устни и кимна уплашено.

— Да, госпожо — прошепна тя, но после устните й се разтрепериха и нови сълзи напълниха очите й.

— Не бързай — каза Хонър със същия спокоен нежен глас и Джаксън сякаш почерпи от него мъничко сила.

— Т-те ни прибраха — каза тя с тънък гласец. — Капитанът, първият помощник и аз б-бяхме единствените оцелели офицери, госпожо. М-мисля, че имаше още двайсет или… или трийсет други. Не съм сигурна.

Преглътна отново и един от медиците подаде на Хонър чаша вода. Тя я задържа пред устните на мичмана и Джаксън отпи една глътка. После се отпусна върху носилката със затворени очи. Когато отново заговори, гласът й беше равен, механичен, лишен от човешки емоции.

— Доведоха ни тук. Отначало — първите ден-два — не беше толкова зле. Сложиха всички офицери в една килия. Казаха… — краткотрайното й нечовешко спокойствие започна да се пропуква, — казаха, че щом обличаме жени в униформа, значи капитанът можел да си съжителства в една стая със своите к-курви.

Хонър усещаше живата страна на лицето си точно толкова неподвижна и безчувствена като другата, но все пак успя да стисне крепко ръката на мичмана.

— После… после просто откачиха — прошепна Джаксън. — Дойдоха и отведоха… мен и командира. М-мислехме, че ще ни разпитват, но после ни вкараха във… в онази голяма стая, пълна с мъже, и те… те…

Гласът й се прекърши. Хонър я галеше по лицето и чакаше хълцането да затихне.

— Казаха, че е защото сме жени — промълви Мейлинг. — Те… те ни се присмиваха, нараняваха ни и повтаряха, че… повтаряха, че такава била божията воля, да накажат к-курвите на Сатаната!

Отвори очи, надигна се и впери поглед в очите на Хонър, пръстите й бяха свити като нокти на граблива птица.

— Ние се борихме, госпожо. Борихме се! Но бяхме с белезници, а те бяха толкова много! Моля ви, госпожо… опитахме се! Опитахме се!

— Знам, Мейлинг. Сигурна съм — каза през сълзи Хонър, прегърна изтерзаното момиче и то изведнъж се отпусна. Главата му лежеше на рамото на Хонър, гласът — прекършен и мъртъв.

— К-когато… приключиха, ни хвърлиха тук. Капитанът… капитан Алварес… той направи каквото можа, но и той не знаеше, капитане. Не знаеше какво ще направят.

— Знам — прошепна отново Хонър и чу как зъбите на мичмана изскърцаха.

— П-после се върнаха, но аз вече не можех да се боря, госпожо. Не можех. Опитах се, но… — Пое си накъсано дъх. — Командир Бригам се бори. Мисля, че нарани доста зле някои от тях, преди да я съборят, а после те я биха много лошо, много я биха, много! — Пречупеният глас се извиси истерично и един от медиците се приближи с хипоспрей. Момичето трепереше трескаво в ръцете на Хонър.

— Капитанът се опита да ги спре, госпожо. Опита се и… и те го смазаха от бой с прикладите на пушките си, а после… после… — Сгърчи се в агония. Хонър покри с ръка устата й, изчаквайки хипоспреят да подейства. Вече бе видяла огромното петно засъхнала кръв на пода и неравните седи от краката на човек, когото са извлекли през вратата.

— И после ни насилваха отново — каза накрая мичманът, очите й вече бяха прибулени от наркотика. — Много пъти… и казаха колко било хубаво, че командващият им офицер… ги снабдил с техни собствени курви.

Гласът й заглъхна. Хонър я положи на носилката, целуна мръсното й чело, прибра отпуснатата й ръка под одеялото и се изправи.

— Погрижете се за нея — каза на главния медик. Жената кимна мълчаливо, лицето й беше мокро от сълзи.

Хонър излезе в коридора, извади пистолета си и провери пълнителя.

 

 

Майор Рамирес вдигна поглед към капитан Харингтън, която вървеше към него по коридора.

— Капитане, какво…

Тя го подмина, сякаш не се беше обадил. Лицето й беше безизразно като маска, само дясната страна на устата й трепереше силно, а в ръката си стискаше пистолет.

— Капитане? Капитан Харингтън!

Посегна да хване ръката й и тя най-после го погледна.

— Отстъпете от пътя ми, майоре. — Всяка дума беше оформена ясно и съвършено, въпреки парализираното й наполовина лице. — Разчистете този отсек. Намерете хората ни, всичките. Изведете ги оттук.

— Но…

— Изпълнете заповедта, майоре — каза тя със същия леден тон и издърпа ръката си. Тръгна отново по коридора, а Рамирес остана да гледа безпомощно след нея.

Хонър не вдигна поглед, когато стигна до пехотинците. Подмина ги, а те се пръснаха като уплашени деца. Мъжете и жените от отделението на сержант Талън понечиха да се групират около нея, но тя ги от-пъди с рязък жест и продължи сама.

Лейтенант Тремейн тръгна след нея, като хапеше устни. Вече беше чул какво са открили пехотинците. Отпървом не повярва — не искаше да повярва, — но после медиците изнесоха командир Бригам на носилка. Тогава повярва и гневът му не знаеше граници, защото Тремейн познаваше Мерседес Бригам добре. Познаваше я много добре.

Капитанът беше дала да се разбере, че иска да остане сама. Заповядала беше да я оставят сама. Но Скоти Тремейн беше видял лицето й.

Хонър свърна зад един завой и Тремейн стигна до решение. Остави плазмената си карабина и затича след капитана.

 

 

Хонър се качваше по засипаните с отломки стъпала, глуха за усилното дишане на онзи, който се опитваше да я догони. Нямаше значение кой е. Нищо нямаше значение. Взимаше стъпалата по няколко наведнъж, възползвайки се максимално от дългите си крака и слабата гравитация, минаваше покрай някой и друг пехотинец, прескачаше някоя и друга локва масадска кръв, а здравото й око светеше като разтопена стомана.

Тръгна по последния коридор, вперила поглед в отворената врата на столовата. Някой викаше зад нея. Гласът беше далечен и нереален, нематериален, тя не му обърна внимание и влезе в пълното с хора помещение.

Един офицер от пехотата й отдаде чест, сетне се дръпна уплашено назад. Хонър го подмина. Местеше поглед по редицата военнопленници, търсеше едно конкретно лице — и го намери.

Капитан Уилямс вдигна поглед, сякаш усетил омразата й, и побеля. Тя тръгна към него, като разбутваше хора от пътя си. Гласът, който я викаше по име, стана още по-силен, собственикът му я настигаше през навалицата.

Уилямс понечи да се дръпне, но лявата й ръка сграбчи косата му. Хонър блъсна главата му в стената и капитанът извика от болка. Устата му се движеше, плюеше думи, които не интересуваха Хонър. Дясната й ръка притисна дулото в челото му и обра спусъка.

Нечии ръце се сключиха около нейната под лакътя, дръпнаха я силно и острият злобен пукот на пулсорна стреличка се отрази в тавана на столовата. Хонър задърпа ръцете, които я държаха, опитваше се да избута онзи, който я спираше, но ръцете я стискаха отчаяно, а някой викаше в ухото й.

Още викове и още ръце, които я издърпаха назад, по-далеч от Уилямс, който се свлече на пода, повръщаше и се давеше от ужас. Хонър се бореше срещу всички, но не можа да се откъсне от ръцете; накрая се свлече на колене, някой й издърпа пистолета, друг хвана главата й и я завъртя към себе си.

— Капитане! Капитане, недей! — хлипаше Скоти Тремейн, държеше лицето й, сълзи се стичаха по страните му. — Моля те! Не бива да го правиш, не без съд и присъда!

Тя го гледаше с празен поглед и се чудеше какво общо има съдът тук. Той я разтърси нежно.

— Моля те, капитане. Ако застреляш военнопленник без съд и присъда, флотът ще… — Пое си дълбоко дъх. — Не можеш, колкото и заслужено да ти изглежда.

— Така е, не може — обади се глас студен като замръзнал хелий и в погледа на Хонър проблесна искрица на здрав разум, когато здравото й око се спря на адмирал Матюс. — Дойдох веднага щом чух какво сте открили, капитане — каза той бавно и отчетливо, сякаш усещаше, че думите му трудно стигат до нея. — Но вашият лейтенант е прав. Вие не можете да го убиете. — Тя се вгледа дълбоко в очите му и нещо в нея се отпусна, като видя болката, срама — и гнева, — затаили се в душата му.

— Но? — Не позна собствения си глас. Видя как Матюс поглежда скимтящия масадски капитан и устата му се сгърчва в презрение и омраза.

— Но аз мога. Не без процес. Съд той ще получи, уверявам ви, той, както и животните, които е насъскал срещу вашите хора. Ще ги съдим справедливо, а щом процесът приключи, това болно садистично копеле и последователите му ще увиснат на въжето, както се полага на такива като тях. — Срещна уверено погледа й, леденият му глас се смекчи: — Кълна ви се, капитане, в честта на Грейсънския флот.