Дейвид Уебър
За честта на кралицата (6)

5.

Бурните вихри и пориви на заредените частици в хиперпространството заглушаваха всички сензори извън радиуса от двайсет светлинни минути, но светлинните кодове на конвоя се виждаха ясно и стабилно — и в плътна група — върху дисплея на Хонър. Конвоят и неговият ескорт наближаваха хиперпространствената граница на Елцин, без да бързат, с една трета от скоростта на светлината.

Преминаването от нормално към хиперпространство беше критичен момент — при скорост над една трета от светлинната ножица, създадена от разликата в измеренията, би разкъсала всеки кораб на парчета, — но това не важеше за обратния преход. Което още не значеше, че намаляването на скоростта при преминаване от хипер към нормално пространство е нещо приятно. Загубата на енергия при преминаване на границата намаляваше драстично скоростта на корабите много преди да са достигнали алфа-честота, а „ножицата“ на измеренията не влияеше върху машините и корпуса на корабите. Ефектът й върху хората обаче беше нещо друго. Мъжете и жените от флота преминаваха надлежно обучение, но и най-добрите тренировки облекчаваха само донякъде ефекта от преминаване на границата по спешност, а Хонър не виждаше причина да подлага когото и да било — и най-вече екипажите на търговските кораби от конвоя — на силния физически дискомфорт и нетърпимото гадене.

— Готови за начало на прехода след четирийсет и една секунди, госпожо — докладва лейтенант Дюморн от астронавигаторския сектор.

— Добре, господин Дюморн. Контролът е ваш.

— Слушам, капитане. Поемам контрола. Пилот, готов за начало на прехода по мой знак.

— Готов за преход — отвърна старши сержант Килиан и ръката му легна върху лоста за ръчно управление, в случай че компютрите на астронавигатора излязат от строя. Хонър се облегна назад. Не й оставаше друго освен да гледа.

— Сега! — каза отсечено Дюморн и почти безшумното иначе жужене на хипергенератора нарасна до басов гръм.

Хонър преглътна да овладее пристъпа на гадене и световъртеж. Образът върху визуалния дисплей се промени отведнъж — променливите модели на хиперпространството вече не се преливаха един в друг с характерния си бавен темп, вместо това трептяха и подскачаха като в лошо анимационно филмче, а показанията за скоростта се сриваха мълниеносно. Целият конвой се спускаше „надолу“ по хиперпространствения градиент.

„Безстрашен“ удари гама-стената и платната на Варшавски изкървиха транзитна енергия като горски пожар. Само за миг скоростта му спадна до някакви си девет процента от скоростта на светлината, а стомахът на Хонър се надигна възмутено в синхрон със стреса във вътрешното й ухо, което се разбунтува срещу резкия спад в скоростта, промяна, която останалите й сетива не регистрираха по никакъв начин. Изчисленията на Дюморн предвиждаха енергийната загуба и със спада на скоростта градиентът им на преминаване стана още по-стръмен. Удариха бета-стената след четири минути и Хонър отново примижа — този път симптомите бяха по-леки, — когато скоростта им падна до два процента от тази на светлината. Визуалният дисплей показваше хаос от завихрена светлина — характерен феномен, който придружаваше всяко „свободно падане“ през „разстояние“, което нямаше физически измерения, — после корабът навлезе в алфа-честотите и ги прекоси като комета по пътя си към нормалното пространство.

Показанията спряха да примигват. Образът на визуалния дисплей застина, изпълнен със статичните искрици на звездите в нормалното пространство, гаденето изчезна почти толкова бързо, колкото се беше появило, а скоростта на тежкия крайцер „Безстрашен“ от флота на Нейно величество само за десетина минути беше спаднала от деветдесет хиляди километра в секунда до някакви си сто и четирийсет.

Хонър си пое дълбоко дъх и овладя автоматичния импулс да тръсне с облекчение глава. Един-двама на мостика правеха точно това, но всички „стари кучета“ контролираха грижливо реакцията си точно като Хонър. Което беше глупаво, разбира се, но командният състав следваше да демонстрира нужното спокойствие дори когато не изпитваше такова.

Устните й трепнаха при тази позната мисъл и Хонър погледна към астронавигационното табло. Както обикновено, Стивън беше свършил чудесна работа и „Безстрашен“, заедно с поверениците си, се носеше на двайсет и четири светлинни минути от Звездата на Елцин, съвсем близо до хиперпространствената граница. Дори най-добрият хиперлаг даваше грешки, а природата на хиперпространството не предлагаше ориентири за корекция, но последният им преход беше сравнително кратък, а Дюморн беше задал безопасното отклонение като истински майстор.

Докато Дюморн нанасяше допълнителни корекции в местоположението на кораба тук, в нормалното пространство, Хонър натисна един от комуникационните бутони, вградени в страничната облегалка на креслото й. Гласът на главния инженер се отзова незабавно:

— Инженерен отсек, говори командир Хигинс.

— Преминете към импулсна тяга, господин Хигинс.

— Слушам, госпожо. Преминавам към импулсна тяга — отвърна по устав Хигинс и „Безстрашен“ сгъна платната си в импулсния клин.

Промяната не се усети по никакъв начин, но инженерните показания и визуалният дисплей я показаха нагледно. За разлика от платната на Варшавски, които бяха невидими в нормалното пространство, освен за краткия миг, когато излъчваха енергийната загуба при преход, ивиците повишена гравитация на импулсния двигател бяха болезнено очевидни. Сега те се появиха над и под „Безстрашен“, под ъгъл една спрямо друга в нещо като клин, който оставаше отворен както при носа, така и при кърмата на кораба, а белите допреди миг звезди почервеняха, когато гравитационното поле от порядъка на сто хиляди мили в секунда на квадрат сграбчи фотоните им. Крайцерът се носеше в клина си като сърфист, кацнал върху гребена на неподвижна вълна. Хонър погледна към свързочния си офицер.

Лейтенант Метцингер притисна лекичко слушалката в дясното си ухо, после вдигна поглед и докладва:

— Всички кораби са преминали към импулсна тяга, госпожо.

— Благодаря, Джойс. — Хонър погледна синьо-зелената светлинна маркировка на планетата Грейсън, отстояща на още десет и половина светлинни минути навътре в системата, после вдигна очи към Дюморн. — Предполагам, че предвид обичайната си ефикасност вече сте изготвили курс към Грейсън, господин Дюморн?

— Точно така, госпожо — отвърна той с усмивка. — Курсът е едно-едно-пет на… — Дюморн провери още веднъж местоположението им и въведе последна корекция в компютрите си, — на нула-нула-четири-точка-нула-девет. Ускорението е две-нула-нула g и завой приблизително в две-точка-седем часа.

— Въведете данните, старши сержант Килиан.

— Слушам госпожо. Въвеждам курс от едно-едно-пет на нула-нула-четири-точка-нула-девет.

— Благодаря. Свързочник, съобщете данните за курса на всичките ни кораби.

— Слушам, госпожо. — Метцингер прехвърли данните от компютъра на Дюморн до останалите кораби от конвоя. — Курсът приет и въведен от всички кораби — докладва след минутка. — Конвоят е готов да продължи.

— Много добре. А ние готови ли сме, пилот?

— Да, госпожо. Готови за ускорение от две-нула-нула g.

— Да тръгваме тогава, старши сержант.

— Слушам, госпожо. Потегляме.

Движение почти не се усети, макар само за миг „Безстрашен“ да ускори до показания от почти два километра в секунда — инерционният му компенсатор безсрамно подлагаше крак на нютоновата физика.

Скорост от двеста g беше като лежерна разходка за „Безстрашен“ — крайцерът можеше да развие два пъти по-висока скорост дори при осемдесетпроцентовата горна ограничителна граница, която Мантикорският флот обикновено прилагаше, но товарните кораби под опеката на Хонър трудно биха издържали по-високо ускорение от това. Макар да бяха значително по-големи от бойните кораби, търговските имаха по-слаби импулсни двигатели и следователно по-слаби компенсатори на инерцията.

Хонър отново погледна към Метцингер.

— Моля, повикай трафик-контрола на Грейсън, Джойс.

— Слушам, госпожо. Включвам поздравителната позивна.

— Благодаря. — Хонър се отпусна назад в капитанското си кресло, опря лакти на страничните облегалки, събра пръсти и опря брадичка на тях. Щяха да минат десет минути, преди позивната да стигне до Грейсън.

Хонър гледаше как далечната точица на планетата се уголемява едва доловимо върху визуалния дисплей и се питаше в колко точно голям проблем ще се превърне полът й.

 

 

Когато адютантът почука тихо на рамката на вратата, адмирал Бернард Янаков вдигна поглед от четеца си.

— Да, Джейсън?

— Нашите хора току-що са уловили хиперпространствен отпечатък при границата, сър. Още нямаме потвърждение за импулсна следа, но реших, че ще искате да знаете.

— Правилно си решил. — Янаков изключи четеца и се изправи, изпъна синята си куртка и взе фуражката си. Лейтенант Андрюс се дръпна да му направи път, после го последва на крачка разстояние към командния център.

Пристъпиха през звукоизолираната врата и ги посрещна шумът на гласове и старомодни принтери. Янаков смръщи чело — принтерите вдигаха истинска врява, бяха по-примитивни дори от онези, които колонистите бяха донесли със себе си от Стара Земя. Вършеха си работата, но бяха поредният знак за драстичното изоставане на грейсънската технология. Обикновено това не дразнеше Янаков, но днешният ден не беше от обикновените. Хиперпространственият отпечатък почти със сигурност беше на мантикорския конвой, а Грейсън нямаше как да скрие от посетителите технологичния си недоимък.

Червени светлинки привлякоха погледа му и той кимна доволно. Докато не потвърдяха със сигурност, че отпечатъкът е на конвоя, флотът на Грейсън щеше да действа в режим на отбрана, сякаш към планетата се приближава враждебна масадска сила. Непланираното учение щеше да се отрази добре на хората, а предвид повишеното политическо напрежение напоследък Янаков не искаше да поема никакви рискове, касаещи сигурността на родната му планета.

Комодор Брентуърт вдигна очи към него.

— Пасивите сензори току-що регистрираха приближаващи се импулсни двигатели, адмирале — каза отсечено той. На големия екран зад него грейна светлинка. Миниатюрните букви и цифри до нея даваха информация за бройката и ускорението. Янаков се загледа в тях и изсумтя.

— Бройката и формацията отговарят на мантикорския конвой, сър. Разбира се, на този етап ги следим само по гравитационните изменения, сензорите ни още не ги улавят. А връзка ще имаме чак след осем-девет минути.

— Разбрано, Уолт. — Янаков се взира още миг-два в таблото, после обърна поглед към адютанта си. — Нека катерът ми бъде готов за незабавно излитане, Джейсън, и уведоми „Грейсън“, че скоро ще се кача на борда.

— Да, сър. — Андрюс излезе с бърза стъпка от центъра, а Янаков се обърна отново към таблото. „Остин Грейсън“ щеше да изглежда малък и примитивен до тежкия крайцер клас „Звезден рицар“ на мантикорския ескорт, но корабът все още беше флагманът на техния флот и Янаков щеше да поздрави гостите от неговата палуба, както беше редно.

 

 

Грейсън изглеждаше странно на визуалния дисплей — целият на кръпки.

„Безстрашен“ и неговото люпило вече заемаха позиции в орбита. По пътя насам Хонър бе останала искрено изумена от мащаба на местната космическа индустрия. За една изостанала в технологично отношение система Звездата на Елцин притежаваше удивителен брой промишлени платформи и преработвателни кораби. Не личеше да са оборудвани за хиперпространствени полети, а и най-големите не надвишаваха един милион тона, но бяха буквално навсякъде, а някои от орбиталните структури около Грейсън достигаха една трета от площта на мантикорските космически станции „Хефест“ и „Вулкан“. Мащабът на орбиталното строителство обясняваше големия брой енергийни източници и двигателни сигнатури, които „Безстрашен“ беше засякъл в района между Грейсън и местния астероиден пояс, и въпреки това бройката им изненада Хонър.

Щом старши сержант Килиан докладва, че е „приключил с импулсните и минава на маневрени“, „Безстрашен“ изключи клина си. Хонър следеше намръщено мониторите, следеше разсеяно и комуникационния поток между планетарните власти и персонала на адмирал Курвозие от флагманския мостик на тежкия крайцер. Всичко, което виждаше на дисплеите, подчертаваше допълнително странното противоречие — странно поне в нейните мантикорски очи — между трескавата, невероятна по своите мащаби дейност на грейсънците и примитивните методи, с които я осъществяваха.

Старомодни електрически дъги и лазерни поялници хвърляха искри — примитивни енергоемки технологии, невиждано разхищение на енергийни ресурси, отдавна изместено от съвременните споителни устройства на основата на химични катализатори. Бригади строители в тежки скафандри местеха огромни греди, преодолявайки масата и инерцията им с помощта на груба мускулна сила, без специалните антигравитационни и теглещи подобрения на екзоскелетните костюми, които мантикорските работници използваха от десетилетия. А някои от тях, с още по-голямо изумление установи Хонър, използваха запитвачи. Орбиталните уловители на енергия бяха огромни, тромави и не изглеждаха особено ефективни, а според сензорите на „Безстрашен“ поне половината промишлени платформи използваха енергия от ядрен разпад! Ядрените централи не бяха просто старомодни, те бяха опасни антики от технологичното минало на човечеството и присъствието им тук я шокира. Колонизаторският кораб, докарал тук последователите на тяхната Църква, бе използвал енергия от термоядрен синтез, така че защо деветстотин години по-късно потомците на колонистите се бяха върнали към енергията на ядреното делене?

Тръсна глава и насочи погледа си към най-близката завършена станция. Тя се въртеше бавно около централната си ос, но очевидно разчиташе на вътрешни гравитационни генератори, защото скоростта на въртене беше твърде ниска, за да произвежда използваемо гравитационно поле. Всъщност имаше нещо странно в това лежерно, почти недоловимо въртене. Възможно ли беше?…

Хонър въведе запитване в компютъра и отговорът потвърди подозренията й. Конструкцията се завърташе около оста си за един планетарен ден, ни повече, ни по-малко, и лъщеше като гигантски скъпоценен камък с фасети. Необичайно големи участъци от корпуса бяха прозрачни и светлината на Елцин се отразяваше в тях като в стъкло. Хонър смръщи вежди, наведе се към визуалния дисплей, приближи образа и го центрира върху един гигантски купол, прозрачен мехур, захлупил площ от няколко квадратни километра. Очите й се разшириха. Конструкторите на купола бяха използвали някакво подобие на древните венециански щори, а не автополяризиращата се антирадарна бронирана пластмаса, с която беше свикнала тя. Сега „щорите“ бяха отворени наполовина откъм по-близката страна на купола, който се въртеше бавно към своята „вечер“. Хонър гледа образа дълго и невярващо.

Така, значи не беше орбитална жилищна станция. Добре де, не беше орбитална жилищна станция за хора. Хонър зяпаше изумена стадото крави, които пасяха кротко високата трева в една от най-скъпите „ферми“ в галактиката, после отново поклати глава. Май започваше да разбира. Май вече се досещаше защо грейсънците строят толкова много орбитални инсталации!

Насочи вниманието си към планетата и отново се замисли за „кръпките“ на странната разцветка. Сушата беше с богатия животораждащ цвят на хлорофила, с пренебрежимо малко като брой и площ пустинни райони, но тук зеленото имаше синкав оттенък и беше по-тъмно от всичко, което Хонър беше виждала. По-светли парцели с подозрително правилни очертания изпъкваха сред тъмния цвят, всичките струпани около градове навътре в сушата. Моретата бяха тъмносини и искрящи, съвсем като моретата на нейния роден Сфинкс, но покрай светлите плажове на бреговете им нямаше градове, забеляза Хонър и кимна сама на себе си, осъзнала каква трябва да е причината.

Адмирал Курвозие й беше казал, че Грейсън е красива планета. „И е прав“, помисли си Хонър. Цветовете имаха богатия, скъпоценен оттенък, който се срещаше рядко дори сред обитаемите светове, и въпреки орбиталния радиус от тринайсет и половина светлинни минути ярката звезда и минималният наклон на планетарната ос осигуряваха на Грейсън температурни амплитуди и умерен климат, на които да завиди всяка туристическа дестинация. Но макар и безспорно красива, планетата Грейсън се бе оказала негостоприемна за човека. Беше значително по-малка от Стара Земя, но разлика в масата на двете планети почти нямаше, защото Грейсън беше богата на тежки елементи. Опасно богата. Толкова богата, че растенията извличаха от почвата арсеник и кадмий, живак и олово, и ги предаваха на тревопасната фауна. Толкова богата, че моретата й не бяха просто „солени“, а истинска супа от естествени токсини, които правеха плуването във водите им опасно за живота. Нищо чудно, че грейсънците живееха навътре в сушата. Какви ли усилия хвърляха ежедневно, за да „обеззаразят“ почвата, която хранеше по-светлите кръпки от земни посеви, замисли се Хонър и поклати глава.

 

 

Родителите й бяха лекари и Хонър знаеше това-онова за потенциалните неврални и генетични увреждания, които би могла да причини подобна околна среда. Все едно живееш в депо, за химически отпадъци, а тези хора живееха тук от векове. Нищо чудно, че изнасяха фермите си в орбита — на тяхно място Хонър би преместила там цялото население! А пищната красота на планетата сигурно вгорчаваше разочарованието им още повече… Да не говорим за най-големия майтап, майтап с космически мащаби, истинска подигравка. Последователите на Остин Грейсън бяха изминали петстотин и трийсет светлинни години, за да избягат от технологията, която по тяхно мнение замърсявала родния им свят и свещените им души, а се бяха озовали тук, на тази отровна, красива като картинка планета.

Хонър потръпна, откъсна поглед от великолепния образ на смъртоносния Грейсън и насочи вниманието си към тактическия дисплей. Местните флотски единици по посрещането бяха намалили ускорението си, уеднаквявайки летателните си вектори с тези на мантикорския конвой. Сега се движеха по една орбита с „Безстрашен“ и Хонър си даваше сметка, че гледа тях, за да не гледа родната им планета. Трябваше й време да свикне с мисълта за нейните реалности.

Повечето кораби бяха малки бойни съдове за вътрешносистемни полети, масата на най-големите не надхвърляше единайсет хиляди тона. Тези леки щурмоваци бяха като комари край флагманския кораб на посрещачите, но колкото и голям да изглеждаше той в сравнение с ескорта си, флагманът клас лек крайцер не надвишаваше маса от деветдесет хиляди тона, което беше едва две трети от масата на „Аполон“, кораба на Алис Труман. Беше и старичък освен това, поне на трийсет години. От друга страна, предишният кораб на Хонър беше по-малък и по-стар от флагмана на Грейсън и тя отлично знаеше какво умение се изисква да управляваш такава машина. Корабите на грейсънците бяха стари и технологично изостанали, но екипажите им отлично знаеха какво правят, ако се съдеше по безпогрешните икономични маневри, с които бяха коригирали курса си, за да посрещнат своите междузвездни гости.

Въздъхна и огледа мостика. Хората на адмирал Курвозие бяха поели комуникационния трафик, но Хонър го беше проследила отначало докрай — по изрична покана на адмирала — и остана приятно изненадана от искреността в гласа на адмирал Янаков. Може би опасенията й щяха да се окажат прекомерни — а дори да бе права в мрачните си прогнози, новопридобитото усещане за трудните условия на живот, с които тези хора се бореха ежедневно, със сигурност щеше да обуздае собствените й реакции.

— Адмирал Янаков ще пристигне след шест минути, капитане — каза лейтенант Метцингер и Хонър кимна. Натисна едно копче и мониторите на капитанското й кресло се прибраха.

— Мисля, че е време да слезем в корабния хангар и да поздравим гостите си, Андреас.

— Да, госпожо. — Андреас Венизелос, втори по ранг в командната структура на „Безстрашен“, се измъкна от креслото си и я последва към асансьора.

— Господин Дюморн, мостикът е ваш.

— Слушам, госпожо. Поемам контрола — отвърна Дюморн, стана от мястото си и се прехвърли на капитанското кресло.

 

 

При вида на „Безстрашен“ висш адмирал Янаков изпита силна завист. „Ето това е боен кораб“, мислеше си, загледан с неохотно възхищение в издължената вретеновидна форма на тежкия крайцер. Големият мощен кораб висеше на фона на звездната шир, грееше с отразена светлина и беше най-красивата гледка, която Янаков беше виждал. Импулсният клин и отбранителните страници бяха изключени, арогантното изящество на крайцера се разкриваше оголено пред невъоръженото око, средните му отсеци се издуваха плавно между импулсните пръстени в двата края на корпуса, полазени от радарни, гравитационни и сензорни системи — всичко това последен писък на високите технологии. Серийният номер на кораба — СА 286 — изпъкваше гордо върху белия корпус малко зад предните двигателни модули, а оръжейните батареи се редяха по бронирания му фланг като бдителни очи.

Катерът потръпна леко, когато притеглящият лъч на крайцера го улови. Пилотът изключи двигателите и катерът се плъзна в ярко осветения хангар на „Безстрашен“. Притеглящият лъч придвижи малкия съд до едно от гнездата, свързващата яка се стегна и в катера прозвуча звуковият сигнал за завършена херметизация.

Лейтенант Андрюс и хората му заплуваха след адмирала през свързващата тръба. Янаков се усмихна, като видя мантикорския матрос до червената скоба в края на тунела. Матросът понечи да каже нещо, но адмиралът го изпревари и без да чака указания, посегна към дръжката. Във флота на Грейсън използваха зелен цвят за тези неща, не червен, но посланието беше ясно. Хванал скобата за опора, адмиралът се оттласна през интерфейса и се озова във вътрешното гравитационно поле на крайцера. Дръпна се настрани, за да направи път на хората си. Когато и последният от тях напусна тунела, пронизителната боцманска свирка ги приветства с добре дошли.

В сравнение с хангара на „Грейсън“ хангарът на „Безстрашен“ беше огромен — и въпреки това беше претъпкан с хора. Космическите пехотинци с униформи в зелено и черно се изпънаха в стойка мирно, хората в черно и златно на Кралския мантикорски флот отдадоха чест… и Янаков примигна изненадано.

Екипажът на проклетия кораб беше съставен от деца! Не виждаше нито един, който да е по-възрастен от трийсет земни години, а повечето приличаха на абитуриенти!

Козирува механично, въпреки изненадата си, а после се срита мислено. Не бяха деца, разбира се, просто той беше забравил за подмладяващата терапия, която беше общодостъпна на Мантикора. Но какво да прави сега? Не познаваше добре отличителните знаци на мантикорския флот и нямаше представа как да разпознае старшите офицери сред тази навалица от младолики матросчета.

Проблемът се разреши поне частично, когато напред пристъпи дребен мъж с кръгло лице и цивилни дрехи. Логиката показваше, че той трябва да е ръководителят на делегацията, а именно — адмирал Раул Курвозие. За разлика от другите, той имаше вид на зрял човек, дори косата му беше посребряла на слепоочията, но Янаков все пак бе очаквал някой много по-внушителен. Прочел беше всяка статия и лекция на Курвозие, която успя да намери, но този усмихнат мъж приличаше повече на елф, отколкото на зоркоокия стратег, когото беше очаквал да срещне.

— Добре дошли на борда, висш адмирал — каза Курвозие и стисна крепко ръката на Янаков. Дълбокият му глас, за разлика от лицето, съвпадаше напълно с очакванията на адмирала. Острият акцент прозвуча странно в ушите му — дългата изолация на Грейсън беше смекчила и забавила говора на собствените му хора, — но макар и чудат, акцентът на Курвозие звучеше някак съвсем на място.

— Благодаря ви, адмирал Курвозие. Позволете ми, от името на своето правителство и народ, да ви приветствам с добре дошли в нашата звездна система.

Янаков разтърси на свой ред ръката на адмирала, докато хората от неговата група се подреждаха зад гърба му. Сетне плъзна още веднъж поглед из претъпкания хангар и застина. Знаел бе, че мантикорците позволяват на жени да служат в армията, но едно е да го знаеш на теория, друго — да го видиш с очите си.

Чак сега Янаков си даде сметка, че половина от хората наоколо — дори някои от космическите пехотинци! — са жени. Положил бе усилия да се подготви за тази чужда на природата му представа, но физическият шок, който го заля при вида на жените в униформа, беше категоричен знак за провала му. Представата не беше просто чужда, беше противоестествена, и той насочи погледа си обратно към Курвозие в опит да скрие инстинктивното си отвращение.

— От името на своята кралица ви благодаря — каза домакинът и Янаков успя да се поклони вежливо въпреки напомнянето, че Мантикора се управлява от жена. — Надявам се моята визита да сближи народите ни — продължи Курвозие. — Позволете да ви представя хората от своята делегация. Но преди това, запознайте се с капитана на „Безстрашен“ и командир на нашия ескорт.

Някой пристъпи до Курвозие, Янаков се обърна да му подаде ръка и замръзна. Усети как усмивката му се стопява при вида на силното красиво младо лице под бялата барета и къдриците лъскава кестенява коса. Янаков беше необичайно висок за грейсънец, но офицерът стърчеше поне с двайсет сантиметра над него и това незнайно защо влоши ситуацията още повече. Адмиралът безуспешно се бореше с потреса си, вперил поглед в тъмните издължени очи на мантикорския капитан. Бесен беше, че никой не го е предупредил, съзнаваше смутен, че зяпа с отворена уста, че е загубил ума и дума. И се ядосваше сам на себе си, че е смутен, което беше най-дразнещото от всичко.

— Висш адмирал Янаков, позволете да ви представя капитан Хонър Харингтън — каза Курвозие и Янаков чу приглушената реакция на собствените си хора. И те като него не можеха да повярват на очите и ушите си.