Дейвид Уебър
За честта на кралицата (24)

23.

— Капитане?

Томас Тайсман се стресна в съня си, надигна се рязко в леглото и прехвърли крака на пода, а първият му помощник отстъпи бързо назад.

— Какво? — попита пресипнало Тайсман, като търкаше слепените си от съня очи.

— Засичаме множество импулсни сигнатури по вектор на приближаване — отвърна лейтенант Хилиард.

— Към нас? Към Уриел?

— Право към Черна птица.

— Ох, мама му стара. — Тайсман се изправи и се прокле наум, че изобщо бе напуснал Народната република. — Какви сигнатури? Корабите на Харингтън?

— Не, сър.

— Не съм в настроение за тъпи шеги, Ал!

— Не се шегувам. От Харингтън няма и следа.

— По дяволите, няма начин грейсънците да тръгнат срещу нас сами! Харингтън трябва да е някъде там!

— Възможно е, но още не сме я засекли, сър.

— По дяволите! — Тайсман разтърка лицето си, сякаш това можеше да влее живот в заспалия му мозък. Капитан Иу закъсняваше вече с четирийсет часа, докладите, които пристигаха от луната, бяха отчайващи, а сега и това.

— Добре. — Изпъна снага, докато гръбнакът му не изпука, и си взе кепето. — Хайде да идем на мостика и да видим какво става, Ал.

— Да, сър. — Първият помощник излезе след него от каютата. — Засякохме сигнатурите преди пет минути — продължи той в движение. — От известно време улавяме странни сигнали от вътрешността на системата, някакви слаби гравитационни пулсации. — Тайсман го погледна и той вдигна рамене. — Нищо не ми говорят. Пръснати са нашироко и не личи да правят нещо, но заради тях сензорите ни засякоха импулсните сигнатури със закъснение. Корабите сигурно са убивали скоростта поне половин час преди да ги засечем.

— Хм. — Тайсман потърка брадичката си. Хилиард го следеше с поглед. После каза колебливо:

— Капитане. Простете, ако не е моя работа, но чули ли сте нещо ново за Грейсън? Какво става на планетата?

— Определено не е твоя работа! — Лейтенантът се сви и Тайсман изкриви лице в гримаса. — Извинявай, Ал. Да, чух това-онова, но… — Удари с юмрук стената до себе си, после спря рязко и се завъртя към първия си помощник. — Нищо не мога да направя, Ал, нищичко! Ако зависеше от мен, щях да ги застрелям всичките до крак, копеленца проклети… но да не си казал и дума за това, дори на нашите хора! — Изгледа ожесточено помощника си, който побърза да кимне, после разтърка отново лицето си. — Исусе, мразя я тая тъпа работа! Капитанът изобщо не е включвал това в сметките си, сигурен съм. Знам какво ще каже, като се върне. Сто пъти обяснявах на Франкс какво мисля по въпроса, но не мога да разваля сделката от името на капитана. Освен това — той се усмихна криво — нямаме нито един космически пехотинец.

— Да, сър. Просто… всичко това ме кара да се чувствам толкова… мръсен.

— Добре дошъл в клуба, Ал. Добре дошъл в клуба — въздъхна Тайсман. Тръгна пак по коридора и Хилиард ускори крачка да го настигне. — Когато се прибера у дома, ако изобщо се прибера у дома — измърмори ядно Тайсман, — ще издиря кой идиот в щаба е измислил тая простотия. Хич не ми пука кой е и колко висок му е чинът, открия ли го — мъртъв е. Не съм постъпил във флота, за да ме занимават с такива идиотски неща, и някой скъпо ще си плати! Хич няма и да разбере откъде е дошъл ударът! — Млъкна и погледна косо Хилиард. — Това не си го чул, лейтенант! — добави остро.

— Не съм, сър. — Хилиард направи още няколко крачки, после се обърна да погледне командира си. — Имате ли нужда от малко помощ за въпросния удар?

 

 

Нимиц й липсваше. Без него облегалката на командното й кресло изглеждаше празна и незавършена, но сега Нимиц беше на сигурно място в животоподдържащия си модул. И на него не му харесваше, че са разделени, но не за пръв път го затваряха в модула, така че прие съдбата си с примирение. Хонър се отърси от мислите за своя дървесен котарак и насочи вниманието си към командното табло.

Пред нейния кораб се движеше солиден клин от щурмоваци. Върховете му бяха оформени от трите оцелели грейсънски звездолета, а „Трубадур“ и „Аполон“ се движеха плътно вляво и вдясно от „Безстрашен“. Тази формация не беше традиционна, не на последно място защото поставяше корабите с най-силни сензори в ариергарда, но ако сработеше по план…

Чу някакъв тих звук, вдигна поглед и видя командир Брентуърт — стоеше на крачка от креслото й и въртеше в ръце огромния си шлем. Едрогабаритният му херметизиран костюм се различаваше драматично от свръхлеките космически костюми на хората от нейния екипаж, които прилепваха по телата им като втора кожа, а и за разлика от всички останали, Брентуърт нямаше какво да прави освен да виси и да се тревожи.

Хонър се усмихна със здравата половина от лицето си.

— Чувстваш се не на място, Марк, нали? — попита го тихо и той кимна смутено. — Не се тревожи за това. Радваме се, че си с нас.

— Благодаря, госпожо. Просто се чувствам безполезен, това е. — Кимна към командното табло пред нея. — Подозирам, че цялата ни флотилия се чувства по този начин в момента.

— О, това е неприемливо, командире! — обади се нечий жизнерадостен глас. Здравото око на Хонър блесна, когато Венизелос се появи от другата страна на креслото й. — Да се разберем така — продължи първият й помощник, — оставете хейвънците на нас, а ние ви подаряваме всички масадци. Става ли?

— Звучи ми справедливо, командире — засмя се Брентуърт.

— Договорихме се значи. — Венизелос сведе поглед към своя капитан. — Според Стив остават още час и петдесет и осем минути, капитане. Дали вече знаят, че сме тук?

 

 

— Намалиха до две-шест-нула-пет-четири километра в секунда, сър — докладва тактическият офицер на Тайсман, когато капитанът на „Ангелиада“ се появи на мостика. — Разстояние девет-две-точка-два милиона километра. След още едно-едно-осем минути ще се озоват точно над главите ни.

Тайсман се приближи до главния тактически дисплей и го погледна ядно. Триъгълникът от импулсни сигнатури се приближаваше при обратно ускорение от максималната скорост на грейсънските щурмоваци. В ъглите на триъгълника грееха три по-ярки сигнатури, но нито една от тях не беше на Харингтън. „Ангелиада“ разполагаше с точни сигнатури на нейните кораби според масата им и трите ярки сигнала не съвпадаха с тях. Значи ставаше въпрос за останките от грейсънския флот.

— Имаме ли в позиция някой, който да погледне отвъд стената?

— Не, сър. Ако не броим „Добродетел“, всички са тук.

— Хм. — Тайсман потърка чело и се прокле, че не бе убедил Франкс да прати някой от масадските разрушители към Ендикот веднага щом Харингтън се беше върнала в системата. Адмиралът беше отказал с аргумента, че „Божи гръм“ вече закъснявал с два часа от графика и щял да се появи всеки момент. Съгласил се бе неохотно да прати „Добродетел“ при точката за преход на „Гръм“, за да предупреди своевременно капитан Иу за появата на мантикорците.

Тайсман тръсна глава и се съсредоточи върху тактическия дисплей. По всичко личеше, че грейсънците са организирали тази експедиция без Харингтън, но това би изисквало сериозен кураж — глупост по-скоро, поправи се той, — особено ако знаеха в какво се забъркват.

Знаеха ли обаче? Явно знаеха нещо, иначе нямаше да са тук. Тайсман нямаше представа как са разбрали за масадското присъствие на Черна птица. Не му се вярваше Харингтън да е извлякла някаква полезна информация от щурмоваците на Данвил. Данвил се беше озовал сам срещу нея, без други масадски кораби, които да се притекат на помощ (и толкова по-добре, иначе списъкът на жертвите щеше да е още по-дълъг), но разрушителят „Сила“ се бе намирал достатъчно близо, за да засече сражението с гравитационните си сензори. Благодарение на това знаеха, че след битката Харингтън не се беше задържала в района, което означаваше, че от щурмоваците не е останало нищо, което да си заслужава проучването.

Но щом не Харингтън беше разбрала за Черна птица, значи информацията беше изтекла на самия Грейсън. Строежът на базата беше започнал преди Хейвън да се включи в играта и по този въпрос масадците мълчаха като риби. Ала построяването на военна база в задния двор на врага беше невъзможно без вътрешна помощ, така че за изтичането на информацията вероятно беше отговорен грейсънският им „помощник“.

В този случай бе възможно грейсънците да не си дават сметка кой ги чака тук. Или по-точно, поправи се с горчивина Тайсман, кой щеше да ги чака, ако капитанът не се беше забавил толкова драматично. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Усещаше как ситуацията излиза извън контрол, а нямаше начин да разбере какво би искал от него капитанът!

Пое си дълбоко дъх. Кой беше най-лошият сценарий? Да приемем, че грейсънците са разбрали за Черна птица, за „Ангелиада“ и „Божи гръм“ и са казали всичко на Харингтън. Какво би направил той на нейно място?

Е, никога не би тръгнал насам — не и ако знаеше за „Гръм“! Вероятно би изпратил разрушителя си по спешност към Мантикора, позиционирал би крайцерите си в орбита около Грейсън и би чакал там с надеждата, че помощта ще пристигне навреме.

Само че Харингтън беше добра. След Василиск Народният флот я следеше отблизо. Друг офицер вероятно би чакал подкрепления, но тя като нищо би решила да си пробва късмета в сражение с „Гръм“, докато грейсънците й пазят гърба от масадците. Тайсман не си представяше как би могла да победи „Гръм“ в двубой, но и не можеше да отхвърли категорично подобна възможност. Само че… ако случаят бе такъв, къде, за бога, беше Харингтън?

Загледа се отново в грейсънската формация. Ако изобщо беше някъде там, значи се криеше зад триъгълника, при минимална дистанция, така че струпаните импулсни сигнатури на корабите в клина да й осигурят параван срещу гравитационните сензори на Тайсман.

Само че, според събраното за нея досие, Харингтън беше достатъчно хитра да го подлъже към този извод, а всъщност да се намира на съвсем друго място… да чака в засада например, с идеята, че хейвънските кораби ще зарежат масадските си съюзници и ще попаднат право в капана й.

Премести поглед към монитора с директен видеосигнал и разплутата сфера на Уриел, която се кипреше на екрана. Планетата беше толкова голяма, че създаваше хиперпространствено ограничение от почти пет светлинни минути, почти като на звезда от най-малките класове. Това означаваше, че „Ангелиада“ трябва да ускорява цели деветдесет и седем минути преди да извърши преход, а Харингтън би могла да изведе крайцерите си по балистичен курс и да прихване всеки, който направи опит да избяга. А изключеше ли мантикорката двигателите си, Тайсман изобщо нямаше да я засече, преди да е навлязла в огневи обхват; тя обаче щеше да го види веднага щом „Ангелиада“ включи двигателите си. И щеше да има време да коригира вектора си. Може би не чак за класически дуел от упор, но достатъчно да изпари неговия разрушител със своите два крайцера.

Стига да не знаеше за „Гръм“, разбира се… и да очакваше, че Тайсман ще хукне да бяга.

Изруга наум и провери отново данните на грейсънските кораби. Сто и седем минути до максимално приближение. Ако щеше да бяга, по-добре да се задейства още сега, помисли си Тайсман… и ако зависеше от него, точно това щеше да направи. Томас Тайсман не беше страхливец, но знаеше какво ще стане, ако Харингтън го удари сега, когато „Гръм“ не беше на линия. А в по-дългосрочен план, ако наистина беше изпратила за помощ, подкреплението от Мантикора щеше да пристигне тук много преди евентуално тяхно подкрепление да пристигне от Хейвън. А и цялата идея беше да извъртят номера, без да предизвикват война с мантикорците! Въпросната война беше неизбежна, но нито сега беше времето, нито тук беше мястото да я започват.

От друга страна, войните рядко започваха по план. Той изпъна рамене и обърна гръб на дисплея.

— Свържи ме с адмирал Франкс, Ал.

 

 

— Не ставайте смешен, командире! — изпръхтя адмирал Ернст Франкс.

— Адмирале, казвам ви, че Харингтън и нейните кораби се крият зад клина.

— Дори да сте прав — в което се съмнявам, — оръжията ни на Черна птица ще изравнят шансовете. Ще свалим съюзниците й, после ще унищожим и нея в близък бой.

— Адмирале — Тайсман дръпна с две ръце юздите на гнева си, — щом са тук, значи имат поне приблизителна представа какво ги очаква. Това значи, че…

— Това не значи нищо, командире. — Франкс присви очи. Чул беше слухове за мнението на този неверник относно неговото сражение с „Мадригал“. — Ракетите ни ги доставихте вие. Отлично знаете какъв е ефективният им обхват, както и че Изменниците нямат с какво да ги спрат.

— Сър, изобщо няма да се стигне до битка с грейсънските кораби — каза Тайсман на ръба на отчаянието. — А ако мислите, че преградният огън на „Мадригал“ беше последен писък на технологиите, значи нямате представа какво може да ни направи един крайцер от клас Звезден рицар!

— Изобщо не вярвам, че онази жена е там! — озъби се Франкс. — За разлика от вас, аз знам съвсем точно каква информация може да е попаднала в ръцете на Изменниците и нямам намерение да бягам от призраци! Това е само опит от страна на Грейсън да проучат непотвърдени слухове, които някой е чул от трета ръка. Не биха посмели да оставят планетата без корабите на онази поганска кучка, за да проверяват слухове. Няма откъде да знаят, че „Гръм“ не чака в позиция да скочи на Грейсън, ако онази жена се разкара от орбитата му.

— А ако грешите, сър? — попита напрегнато Тайсман.

— Не греша. Но дори да грешах, значи кучката ще ни дойде на тепсия. Ще разкараме Изменниците да не се пречкат, после ще й видим сметката с огън от упор, точно както направихме с „Мадригал“.

Тайсман стисна зъби, за да не се разпсува. Ако Харингтън беше там, зад клина от грейсънски кораби, планът на Франкс беше равносилен на самоубийство. Един-единствен разрушител беше сритал жестоко задника на Франкс. Даваше ли си сметка този идиот на какво ще го направят два крайцера?!

Но нямаше смисъл да спори с него. Бяха го разкритикували за предишната му тактика, а той упорито настояваше, че нямало да понесе и наполовина толкова тежки загуби, ако „Мадригал“ не бил свалил голяма част от корабите в ескадрата му — заради по-големия обсег на ракетите си, — преди той, Франкс, да се включи в сражението и да му види сметката. Този път той имаше предимството на по-големия обхват заради базата на Черна птица и явно беше решил да докаже, че е бил прав при първото сражение.

— Какво ще заповядате, сър? — попита студено Тайсман.

— Атакуващият отряд ще заеме позиции зад Черна птица, както е по план. Установките в базата ще се задействат, когато Изменниците навлязат в обхвата им. Ако някаква част от Изменниците — или вашите мантикорци — оцелеят след този първи етап, ще влезем в сражение с тях при еквивалентна скорост и максимално приближение.

— Ясно. — Този беше сред най-глупавите бойни планове, които Тайсман беше чувал, предвид съотношението на силите, но освен ако не решеше да си плюе самосиндикално на петите, хейвънският командир не можеше да направи нищо по въпроса. А ако се съдеше по изражението на Франкс, масадците най-вероятно държаха под прицел и „Ангелиада“. Решаха ли, че хейвънският кораб вдига гълъбите, сами щяха да го отстрелят.

— Разбрано, сър. — Прекъсна връзката и руга цели две минути без прекъсване.

 

 

— Приближение след четирийсет минути, госпожо — докладва Стивън Дюморн. — Разстояние приблизително десет-точка-шест милиона километра.

— Свързочник, предай на адмирал Матюс да отвори стената. Нека хвърлим един поглед — каза Хонър.

Ако хейвънците бяха дали на Масада онова, което Хонър се опасяваше, че са им дали, двамата с Матюс щяха да потвърдят страховете си след приблизително сто и четирийсет секунди.

 

 

— Знаех си, мамка му! — изригна командир Тайсман.

Собствените му сензори бяха слепи заради сянката на луната, но от базата прехвърляха данни към дисплеите на „Ангелиада“… не че имаше голяма полза. Плътната стена на щурмоваците се беше разтеглила, колкото да пропусне далеч по-силните и големи импулсни сигнатури отзад. Харингтън определено беше там с яките си кораби, по дяволите! Ето, мантикорските крайцери се плъзгаха напред през завесата на щурмоваците, заемаха класическа формация за антиракетен обстрел и изхвърляха примамки, а грейсънските дребосъци се предислоцираха в ариергарда.

 

 

Адмирал Матюс следеше дисплея пред себе си и чакаше. „Ковингтън“ все още разполагаше с пет ракетни установки по-малко, но енергийните му оръжия и генераторите на страничните щитове бяха ремонтирани за рекордно време. Въпреки това Матюс знаеше колко безпомощен ще е „Ковингтън“ при атаката, която капитан Харингтън съзнателно провокираше. Беше се ужасил искрено, когато капитанът му обясни предимствата на хейвънските ракети, базирани на Черна птица — с по-големите си и по-мощни двигатели, които им осигуряваха по-дълъг полет под тяга, — но Харингтън изглеждаше спокойна и уверена.

Скоро щеше да стане ясно дали тази нейна увереност е била оправдана. Ако ракетите бяха толкова устойчиви и далекобойни, колкото смяташе тя, щяха да ускорят до невероятните сто и седемнайсет хиляди километра в секунда и да изминат повече от осем милиона километра, преди двигателите им да угаснат. Предвид скоростта, с която се приближаваха собствените им кораби, ефективният обхват на ракетите надхвърляше девет милиона километра, а това означаваше, че лунната база би трябвало да изстреля първия си залп… горе-долу… сега.

 

 

— Ракетен залп! — докладва отривисто Рафаел Кардонес. — Птичките летят при ускорение от осем-три-три километра в секунда на квадрат. Попадение след едно-три-пет секунди!

— Задействай преграден огън план „Авел“.

— Слушам, госпожо. Стартирам план „Авел“.

 

 

Когато първата мантикорска антиракета излетя, командир Тайсман спря да псува, откъсна очи от тактическото табло и погледна гневно лейтенант Тротър. Тротър не беше виновен, че е един от малцината масадски офицери на борда на „Ангелиада“. Всъщност Тротър беше горе-долу свестен, а сякаш беше станал дори по-свестен в последно време, откакто пребиваваше на кораба, вероятно под влиянието на местната „поквара“. За свое нещастие Тротър беше масадец и му беше подръка.

Лейтенантът усети погледа на своя капитан и лицето му почервеня в любопитна смесица от силно смущение, желание да се извини и последвало от това негодувание. Отвори уста, после я затвори, а Тайсман изсумтя и отклони поглед, преди да е пробил дупка в челото на нещастника. Сви леко рамене вместо извинение и се съсредоточи върху тактическото табло.

 

 

Залпът, който Черна птица изстреля срещу тях, се състоеше от цели трийсет ракети, повече, отколкото Хонър беше очаквала, при това големи, гадни и опасни. Всяка имаше маса сто и шейсет тона — двойно колкото нейните, че и отгоре, — и тази допълнителна маса се дължеше на по-издръжливи двигатели, по-добри търсещи сензори и улесняващи проникването системи, изобщо ракети, каквито нито един хейвънски кораб не носеше на борда си.

Но всичко това не беше изненада за Хонър, а Раф Кардонес и старши лейтенант Амбърсън, тактическият офицер на „Аполон“, бяха дислоцирали ескадрата в класически трислоен отбранителен строй. Антиракетите на „Безстрашен“ отговаряха за далекобойното прихващане, а „Аполон“ и „Трубадур“ — за всичко, което успее да се промъкне. Ако някоя вражеска ракета оцелееше през двойния бараж, щеше да се натресе право на масирания лазерен обстрел от трите кораба под контрола на „Безстрашен“.

Хонър извика на таблото панорамен образ, за да проследи векторите на приближаващите ракети към установките на Черна птица, които ги бяха изстреляли.

— Да се прицеля ли в установките, капитане? — попита напрегнато Кардонес. Антиракетите му вече излитаха.

— Още не, господин Кардонес.

Предпочиташе да завземе базата непокътната, защото все още не разполагаше със сигурна информация за класа и принадлежността на модерните бойни кораби, с които си имаше работа. Възможно бе да установи това много скоро и по трудния начин, но ако не се стигнеше дотам, някъде в лунната база имаше архиви — или хора, — които можеха да й кажат.

Базата изстреля втори залп със същия брой ракети. Хонър провери показанията и кимна. Трийсет и четири секунди. По данни на разузнаването най-новите наземни ракетни установки на Хейвън разполагаха с пълнители за по три залпа и интервал на изстрелване между трийсет и четирийсет секунди. Значи лунната база разполагаше с трийсет установки, нито повече, нито по-малко. Оставаше въпросът с точно колко ракети разполага всяка установка в действителност.

Насочи поглед към ракетите от първия залп. Разузнаването явно беше подценило способностите на заглушаващите им системи — петнайсет от трийсетте ракети се бяха промушили през външния периметър на прихващане, но компютрите на Кардонес вече обновяваха първоначалните си оценки и ги прехвърляха към „Аполон“ и „Трубадур“. Мощните двигатели на атакуващите ракети ги правеха изключително бързи — те вече се движеха с петдесет процента по-висока скорост, отколкото ракетите, които „Безстрашен“ би могъл да изстреля от покой, — но сама по себе си скоростта не решаваше всичко, а и разстоянието беше достатъчно голямо за прихващане.

При изстрелването на третия залп тактическото табло сигнализира звуково. Хонър прехапа устната си отвътре — от безчувствената лява страна и твърде силно. Усети вкуса на кръв в устата си. С този залп ракетите ставаха деветдесет. Не беше за вярване, че Хейвън са поверили толкова много в ръцете на масадските фанатици. Ако имаше и четвърти залп, планът на Хонър да превземе базата непокътната щеше да отиде на вятъра. Иска, не иска, трябваше да я унищожи.

Четири ракети от първия залп пробиха през междинната зона на прихващане и по тактическите табла на „Безстрашен“ замигаха светлинки. Компютрите му работеха при максимално натоварване, едновременно насочваха собствените му антиракети към птичките от третия залп, насочваха системите на „Аполон“ и „Трубадур“ към преминалите от втория и насочваха лазерните установки на трите кораба към оцелелите от първия… Остро чувство на гордост изпълни Хонър, когато и последната ракета от първия залп се взриви на трийсет хиляди километра от „Безстрашен“.

 

 

Сърцето на адмирал Уесли Матюс се беше качило в гърлото при вида на вражеските ракети — толкова много и така невиждано бързи — и при мисълта какво бяха направили на грейсънския флот много по-малките и бавни ракети от първата атака на масадците. Но онова нападение беше от засада, а корабите на Харингтън явно бяха строени от магьосници, а не от инженери! Бяха невиждано ефективни, смъртоносни и прекрасни в икономичната прецизност, с която елиминираха вражеските ракети.

Офицерите и подофицерите на мостика съвсем бяха забравили за професионализма си, свиркаха и дюдюкаха като зрители на спортно състезание. На Матюс му се искаше да скандира заедно с тях, но не го правеше. Не защото го спираше хипертрофирал професионализъм. Нито от желание да запази достойнството си на главнокомандващ и необходимостта да дава пример с поведението си. Имаше го и това, разбира се, но основната причина се криеше в друго — в мисълта, че някъде отвъд прииждащите ракети има поне един кораб, който може да се мери с корабите на Харингтън.

 

 

— Тези са последните, капитане — каза с горчивина Хилиард и Тайсман изсумтя. Толкова типично за Франкс — да допуска грешка и да плаща прескъпо за нея. Колкото и добри да бяха отбранителните системи на Харингтън, те очевидно работеха при максимално натоварване. Ако Франкс се беше съгласил да задържи втория и третия си залп, докато разстоянието се скъси, а с него и нейното време за реакция… Но — не! Франкс се опитваше да я порази с един удар, макар да беше очевидно, че изборът на подходящия момент е много по-критичен от количеството на мунициите! Очевидно за всички, които имаха и капка мозък в главата.

Погледна екрана пред себе си. Харингтън все още беше на трийсет и пет минути от тях. Имаше време Тайсман да внесе известни корекции в местоположението си… стига Франкс да не реши, че се опитва да избяга и съответно да го удари в гръб.

Което не би променило нещата в дългосрочен план, но професионалистът в него негодуваше срещу мисълта да слезе от сцената, без да е постигнал нищо. Зареди нов вектор в таблото си и кимна доволно.

— Навигатор, зареди данните от моето табло!

— Слушам, сър. Зареждам.

— Готов за пуск по моя заповед — каза Тайсман, после се обърна към лейтенант Тротър. — Свързочник, уведомете флагмана, че ще внеса корекции в позицията си с цел оптимизиране на стрелбата след… — погледна си часовника, — след четиринайсет-точка-шест минути.

— Слушам, сър — каза Тротър и Тайсман го погледна с усмивка, защото за пръв път в гласа на комуникационния му офицер нямаше и грам колебание.

 

 

Вторият залп на Черна луна се представи по-зле от първия, а когато не последва четвърти, Хонър най-сетне се поотпусна. Или бяха свършили мунициите, или се правеха на хитри. Първото, по-скоро, ако се съдеше по краткия интервал между първите три залпа. Хонър вдигна поглед към Венизелос.

— Май няма да се наложи да стреляме с ядрени бойни глави по базата, Анди — каза тя, докато последната вълна ракети се приближаваше. — Това е добре. Все още се надявам да…

Грейна алена светлина и Хонър се завъртя със стола си миг преди алармата да запищи.

— Отбранителна система три отхвърля кодовете на главния компютър! — Ръцете на Кардонес вече летяха по таблото му. — Вкарвам резервните.

Хонър стисна юмруци, когато три ракети минаха през дупка в преградния огън, която не би трябвало да съществува.

— Бейкър-2! — викна Кардонес, без да откъсва поглед от червените светлини върху таблото си.

— Слушам, сър! — Контраалтовият глас на мичман Уолкот звучеше напрегнато, но ръцете й се движеха не по-бавно от ръцете на Кардонес. — Задействам Бейкър-2!

Една от ракетите изчезна, когато „Аполон“ реагира на мичманските команди и я взриви, но другите две все така наближаваха. Компютрите на „Безстрашен“ ги бяха отписали като унищожени преди трета отбранителна система да излезе от строя и сега трескаво се мъчеха да преизчислят поредността на мишените си. Хонър се стегна за удара, макар че стигнеше ли се дотам, нищо нямаше да помогне. Ако не спряха ракетите поне на двайсет и пет хиляди километра разстояние…

Втората ракета умря на разстояние двайсет и седем хиляди километра. Примамката ляво на борд отклони третата от пътя й, ала след четвърт секунда ракетата се взриви и „Безстрашен“ се килна в агония.

Левият му щит улови десетина лазерни лъча, пречупи повечето под безопасен ъгъл, ала два се врязаха дълбоко в антирадиационния пласт под клина му. Керамиката и специалните сплави на бронирания стоманен корпус издържаха геройски, абсорбираха и отклониха количества енергия, които биха раздрали на парчета титановия корпус на всеки грейсънски кораб, но нищо не можеше да елиминира докрай силата на такъв удар и миг по-късно алармите за повреда се разпищяха.

— Директни попадения във втори лазер и четвърта ракетна установка! Трети муниционен склад е разхерметизиран. Втора отбранителна система е извън строя! Техниците вече работят, но имаме тежки загуби при втори лазер.

— Разбрано — потвърди Хонър с дрезгав глас. Гърлото й се беше стегнало, но тя отлично си даваше сметка, че са извадили късмет. Голям късмет. Което нямаше да облекчи семействата на хората, които току-що бяха загинали. Така, както не облекчи и нея.

— Трета отбранителна система вече е на линия, капитане — докладва мичман Уолкот и Хонър кимна отривисто.

— Свържи ме с адмирал Матюс, комуникационен офицер — каза тя и грейсънецът се появи на екранчето, вградено в капитанското й кресло, и попита напрегнато:

— Какво е положението, капитане?

— Можеше да е много по-лошо, сър. Работим по отстраняването на щетите.

Матюс сякаш понечи да каже още нещо, но се отказа и вместо това кимна мълчаливо.

— Черна птица ще влезе в обсега ни след… — Хонър погледна тактическото табло — след двайсет и седем минути. Какво ще кажете да преминем към строй за атака?

— Ще кажа, че съм съгласен, капитане. — Гласът на Матюс прозвуча мрачно, но очите му грееха.

 

 

Когато „Ангелиада“ се раздвижи, без никой от „приятелите“ му да го застреля, Тайсман си отдъхна с облекчение. Корабът му не беше подходящ за действия от толкова късо разстояние, защото тежкото му ракетно въоръжение оставяше малко място за енергийни оръжия, а при бой от упор това беше фатално. Но Харингтън най-после беше допуснала грешка — държеше ескадрата си в плътна формация, заобикаляйки Черна птица по дирите на врага, който очакваше да намери там. Точно това беше очаквал от нея Тайсман.

Харингтън можеше само да предполага с какво си има работа и не искаше да отделя кораби от ескадрата си, за да не попаднат те сами срещу нещо голямо и модерно. Умен ход, защото принуждаваше евентуалния й противник също да държи единиците си в плътен строй или да изгуби корабите си един по един, ако ги разпръсне. Каквото и да направеше Франкс обаче, ескадрата му беше обречена. Това означаваше, че „Ангелиада“ също няма да оцелее, а вариантите за избор пред едно камикадзе са различни от тези на кораб, който се надява да победи.

Хейвънският разрушител ускори покрай Черна птица в същата посока като своите противници.

 

 

— Стрелба по преценка! — нареди остро Хонър, когато на таблото пред нея грейнаха сигнатурите на вражески импулсни двигатели. Време за внимателни планирани маневри нямаше. Щеше да е престрелка от упор и по-бързият щеше да живее.

Числеността беше горе-долу изравнена, но грейсънските щурмоваци бяха по-големи и по-мощни, а нищо в масадския боен ред не се доближаваше до корабите на Хонър. Но сензорите на лунната база ги бяха захранили с изпреварваща информация и масадците произведоха първите си изстрели преди „Безстрашен“ да ги прихване.

Крайцерът се разтресе, когато лазерен лъч проби десния щит от упор и директното попадение унищожи девето лазерно оръдие. Грейсънски щурмовак се взриви близо до кърмата му, а „Аполон“ понесе два бързи удара. Масадската ескадра също беше под обстрел. Два от техните щурмоваци се озоваха на пътя на „Ковингтън“ и флагманът на Матюс им видя набързо сметката, поемайки само едно попадение. Разрушителят „Доминион“ прихвана с батареите си „Саул“ и го направи на решето, но „Трубадур“ го пресрещна по фланга и разкъса масадския кораб на малки парченца. „Доминион“ изчезна в огнено кълбо, а два грейсънски щурмовака подгониха другия масадски разрушител — „Сила“ — и го притиснаха до стената.

Докато вражеските кораби разкъсваха строя му, Ернст Франкс псуваше грозно. Лазерите на „Соломон“ свалиха един грейсънски щурмовак, после още един, но сражението беше толкова ожесточено и отблизо, че компютрите му не успяваха да следят всичко. „Соломон“ стреля отново, по мишена, която вече беше мъртва, в същия миг „Сила“ се взриви, а после някакво шесто чувство накара Франкс да вдигне очи към видеодисплеите… точно когато „Безстрашен“ се появи пред носа на неговия флагман.

Лазерите на мантикорския кораб се забиха право в незащитеното гърло на импулсния му клин и последният крайцер от масадския флот изчезна в ослепителен блясък, когато синтезните му бутилки изгърмяха.

 

 

Хонър се взираше в дисплея си, здравото око я болеше и сълзеше. Масадските кораби гинеха дори по-бързо от очакваното, но къде бяха хейвънските? Нима бяха дошли толкова далеч заради шепа масадски щурмоваци?

Примижа, когато още един грейсънски щурмовак се взриви. Масадски щурмоваци почти не бяха останали, в ескадрата им нямаше нито един звездолет, който да ги пази, и корабите на Матюс отстрелваха оцелелите с методична прецизност.

— Вектор към две-седем-нула, пилот!

— Слушам, госпожо. Вектор към две-седем-нула.

Корабът на Нейно величество „Безстрашен“ обърна гръб на Черна птица и сензорите му се заеха да открият врага, който Хонър беше дошла да намери.

 

 

— Готови… — прошепна командир Тайсман, докато корабът му завиваше покрай каменистата луна с нарастваща скорост. Все още получаваха информация от сензорите на базата… Тайсман оголи зъби в хищна усмивка. — Готови… Сега!

 

 

— Капитане! Зад нас!…

Викът на старши лейтенант Амберсън стресна командир Алис Труман, тя завъртя бързо очи към таблото пред себе си и лицето й побеля от ужас.

— Пълен ляво на борд! — викна тя и „Аполон“ зави трескаво.

Твърде късно. Разрушителят зад тях беше преценил атаката си добре и първият страничен залп на оръдията му разцъфна точно при задния отвор на импулсния клин на „Аполон“.

— Завърти ни! — извика Труман. — Завърти ни, пилот!

Втори залп разцъфна по протежение на вражеския борд и Труман разсеяно се зачуди защо хейвънският разрушител използва ракети, а не лазери, предвид късото разстояние, но нямаше време да мисли за това. Крайцерът й се завърташе тромаво, за да подложи страничния си щит. Две от ракетите потънаха в него и се изпариха, преди да детонират зарядите си. Други четири детонираха в близост до щита, преодоляха го и поразиха обшивката, а седмата се плъзна покрай „Аполон“ и детонира при десния му борд. Дим, писъци и трясък изпълниха мостика. Труман пребледня като платно, когато десният щит на кораба й излезе от строя и хейвънският разрушител се хвърли за смъртоносния удар.

 

 

Тайсман изръмжа победоносно, макар отлично да съзнаваше, че триумфът му ще е кратък. Лесно можеше да довърши крайцера с още един залп, но вече така или иначе го беше осакатил сериозно. Щеше да го остави на капитан Иу — неговата задача, на Тайсман, беше да осакати възможно най-много мантикорски кораби, преди „Гръм“ да се е върнал. Така че заповяда:

— Прихвани разрушителя!

— Слушам, сър!

„Ангелиада“ се люшна надясно и завъртя заредените батареи на левия си борд към „Трубадур“, но мантикорският разрушител го видя, а капитанът му явно си разбираше от работата. Тайсман се напрегна, когато мантикорецът изстреля страничен лазерен залп, тройно по-мощен от неговия, преди да се извърти, за да подложи долния си импулсен клин на хейвънските ракети. „Ангелиада“ се разтърси в агония, аварийни светлинки се подгониха по тактическото табло. Две от ракетите кривнаха нагоре в търсене на пролука през горния страничен щит на „Трубадур“, но отбранителните системи на мантикорския кораб ги свалиха и Тайсман изпсува ожесточено, когато „Трубадур“ се превъртя с невиждана скорост за втори лазерен залп.

Но „Ангелиада“ също се въртеше и ракетните установки по десния борд стреляха още преди „Трубадур“ да е довършил маневрата си. Корабът на Тайсман се разтърси отново под енергийния огън, но този път една от неговите лазерни бойни глави откри пролука в отбраната на противника. Тайсман нямаше как да прецени колко голяма щета е нанесло попадението — нямаше време да прецени собствените си щети, за бога! — но знаеше, че е наранил сериозно „Трубадур“.

— Вектор на нула-девет-три, три-пет-девет!

„Ангелиада“ се гмурна към луната, като извъртя горната ивица на клина си към „Трубадур“, докато екипите на оцелелите му ракетни установки се опитваха трескаво да презаредят. Единственото лазерно оръдие на левия му борд отстреля в гръб един грейсънски щурмовак, после „Ангелиада“ се разтресе, поразен в предния импулсен модул от лазерното оръдие на грейсънски лек крайцер. Ускорението му спадна рязко, в клина се появиха флуктуации, но индикаторните светлинки на четирите оцелели установки на левия му борд грейнаха в зелено и Тайсман го завъртя лудешката, за да ги насочи към грейсънеца.

Не успя. „Безстрашен“ се появи по вектор паралелен на първоначалния си курс и ураган от енергиен огън разкъса страничния щит на „Ангелиада“.

— Щитът е извън строя! — извика Хилиард. — Изгубихме всичко на левия борд! — Първият помощник изпсува. — Включвам резервния реактор!

„Ангелиада“ премина на резервна мощност и лицето на Тайсман се отпусна. Корабът му беше обречен, но междувременно беше постигнал повече от цялата ескадра на Франкс, и нямаше смисъл Тайсман да обрича на гибел оцелелия си екипаж.

— Изключи клина — нареди тихо той.

Хилиард го стрелна с невярващ поглед, после вкара командата в таблото си и импулсният клин на „Ангелиада“ угасна.

Тайсман следеше дисплея пред себе си и — обзет от нечовешко спокойствие — се питаше дали е хванал последния влак. Изключването на клина беше универсалният знак за капитулация, но ако противникът вече бе задал команда за стрелба или не беше в настроение да взема пленници…

Никой не стреля по тях. „Трубадур“ се извъртя на левия си хълбок, въздушни струи се процеждаха от раните му. А после „Ангелиада“ потръпна, уловен от теглещ лъч, и Тайсман си отдъхна с облекчение. Той и оцелелите от екипажа му щяха да живеят.

— Сър — тихо каза лейтенант Тротър. — Повикване от „Безстрашен“.