Дейвид Уебър
За честта на кралицата (35)

34.

Два тежко пострадали звездолета се движеха в дъга около Звездата на Елцин, а екипажите им трескаво се опитваха да отстранят повредите. Медицинските екипи водеха своя битка с физическите наранявания на екипажите, а всички оцелели знаеха, че следващият сблъсък ще е последен.

Хонър Харингтън слушаше докладите и се опитваше да скрие отчаянието си. Комуникационният център на „Безстрашен“ вече не съществуваше, което я правеше глуха и няма; имаше и достатъчно лоши новини от другите сектори на кораба.

Една четвърт от хората й бяха мъртви или ранени, а командир Брентуърт най-после си беше намерил работа. Грейсънският офицер координираше отстраняването на повредите от мостика, така че лейтенант Олгуд, главният помощник на старши лейтенант Хигинс, да се заеме с други, по-важни неща.

Целият заден импулсен пръстен на „Безстрашен“ беше извън строя, а батареята дясно на борд беше сведена до един-единствен грейзър и осем ракетни установки. По-лошо, заради комбинацията от повредени муниции и седемте минути стрелба в максимално ускорен режим бяха останали с по-малко от сто ракети, а сензорите на кораба бяха пострадали жестоко. Главният радар функционираше зле, унищожени бяха и двете вторични системи за огневи контрол, както и две трети от пасивните сензори. Хонър все още можеше да види врага, но максималното й ускорение беше едва една трета от това на „Саладин“, поне докато облечените във вакуумни костюми инженери на Хигинс не възстановяха задния импулсен пръстен (ако изобщо успееха), а дори тогава трудно би надхвърлила ускорение от две-точка-осем километра в секунда, защото твърде много модули бяха загубени безвъзвратно. Ако капитанът на бойния крайцер знаеше и половината от това, лесно щеше да се изтегли и да й избяга. Вече беше увеличил дистанцията на почти деветдесет-четири милиона километра. Ако я увеличеше с още две светлинни минути, Хонър дори не би могла да го намери, та какво оставаше да се бие с него, особено без „Трубадур“, който да й препредава данните от разузнавателните сонди.

При тази мисъл агонията стегна отново стомаха й и тя я прогони гневно. Нямаше време за нея, макар че колкото и да се опитваше, не можеше да забрави за тристате мъже и жени на борда на „Трубадур“. Едва ли много от тях бяха оцелели.

Но благодарение на Раф „Саладин“ също беше пострадал зле, напомни си тя. Може би достатъчно зле. Ако повредите бяха достатъчно големи, масадците, въпреки фанатизма си, може би щяха да се оттеглят. А ако не, „Безстрашен“ вече нямаше ресурсите да спре „Саладин“.

 

 

Меч Симондс седеше неподвижно, докато медикът стягаше последния шев на челото му, после махна с ръка да откаже обезболяващото. Медикът се оттегли, без да спори, защото си имаше предостатъчно работа другаде — на борда на „Божи гръм“ имаше повече от хиляда и двеста мъртви, две трети от тях войници, които се бяха качили на кораба без вакуумни костюми.

Симондс докосна грозната рана на челото си. Знаеше, че е извадил късмет — само бе изгубил съзнание за кратко, — но не се чувстваше късметлия. Главата го болеше ужасно и макар че не винеше първия си помощник за решението да бие отбой, ситуацията, която беше заварил, когато дойде в съзнание, никак не му харесваше.

Стисна челюсти, когато последните доклади се появиха на екрана му. Бронята на „Гръм“ и противорадиационният щит бяха опазили живота му, но батареята ляво на борд беше сведена до пет лазера и шест ракетни установки, от които половината можеха да се управляват само ръчно. Максималното му ускорение беше спаднало до двайсет и един процента от нормалното, гравитационните му сензори и половината от останалите — включително всички ляво на борд — бяха извън строя, а докладът на Уъркман за генераторите на страничния щит не звучаха оптимистично. „Гръм“ не беше съвсем оголен отляво, но разпределението на оцелелите генератори щеше да отслаби страничните щитове до една трета от устойчивостта им, а противорадиационните щитове бяха повредени безнадеждно. Немислимо бе да изложи левия си борд на вражески огън… но въоръжението и огневият контрол на десния бяха непокътнати.

Докосна отново шевовете на челото си. Въпреки изтощението разсъждаваше ясно и хладнокръвно. Кучката още беше жива и все така упорито отхвърляше Божията воля. И го беше наранила. Но и той я беше наранил… проверил беше профила на крайцерите клас „Звезден рицар“ в хейвънските архиви и знаеше, че мунициите й са на привършване.

Загледа се отново в екрана. Омразата се събра на ледена топка в гърдите му, като видя как кучката все така се влачи между него и Грейсън. Не знаеше как успява да следи всеки негов ход, а и вече не го интересуваше. Той беше Божи воин. Дългът му беше ясен и той най-сетне и с огромно облекчение захвърли настрана всичко, което го отклоняваше от крайната цел, и прегърна дълга си.

— След колко време ще възстановите левия страничен щит?

— След четирийсет минути, сър — отвърна Уъркман.

— Астронавигатор, изчисли курс по права линия към Грейсън — заповяда Мечът.

 

 

— Променя курса си, капитане.

Хонър вдигна рязко поглед към Кардонес и кръвта й изстина. Капитанът на „Саладин“ явно беше стигнал до решение. Вече не маневрираше, за да запази дистанцията си пред „Безстрашен“. Вместо това беше поел право към Грейсън и намеренията му бяха очевидни. Предизвикваше я.

Хонър поседя неподвижно още миг, умът й търсеше отговор, но отговор нямаше.

— Свържи ме с командир Хигинс, Марк — тихо каза тя.

— Да, госпожо — отговори Брентуърт. Кратка пауза, после Хонър чу напрегнат глас по интеркома.

— Хигинс слуша.

— Джеймс, тук капитанът. Още колко време ти трябва за контролните тестове?

— Десетина минути, госпожо. Може и по-малко.

— Трябва ми веднага — каза безстрастно Хонър. — „Саладин“ се връща.

Мълчание, после главният инженер отвърна със също толкова безстрастен тон:

— Разбрано, госпожо. Ще направя каквото мога.

Хонър завъртя креслото си към Стивън Дюморн.

— Да приемем, че задният импулсен двигател — каквото е останало от модулите му — възстанови работата си след десет минути. Къде бихме могли да пресрещнем „Саладин“?

— При това положение можем да ги пресрещнем при нулев обхват на едно-пет-два милиона километра от планетата след малко повече от едно-пет-седем минути, госпожо. Скоростта ни при пресрещането ще е две-шест-нула-шест-осем километра в секунда. — Изкашля се. — Ще навлезем в ракетен обхват единайсет минути преди срещата.

— Разбрано. — Преряза я през сърцето при мисълта за онова, което щеше да причини на хората си. Те заслужаваха нещо много по-добро, но тя не можеше да им го даде.

— Насочи кораба по новия курс, Стив — каза тя. — Старши сержант Килиан, искам да държиш долния ни клин към бойния крайцер.

— Слушам, госпожо.

„Безстрашен“ започна да завива, а Хонър се обърна към Кардонес.

— Би трябвало да виждаме добре „Саладин“ с долния си радар, Раф, но трудно ще следим ракетите през ивиците повишена гравитация на клина.

Кардонес кимна. По очите му личеше, че разбира, но все пак Хонър сметна, че трябва да го изрече на глас:

— Смятам да стоим с корем към „Саладин“ през цялото време. Нямаме муниции да го спрем с далечна стрелба, затова ще трябва да се приближим за бой от упор, освен ако по някаква причина „Саладин“ не бие отбой. Подготви огневия план, като имаш предвид, че ще завъртя енергийните батареи ляво на борд при дистанция от двайсет хиляди километра.

Кардонес кимна мълчаливо, но някой друг в помещението ахна. Двайсет хиляди километра разстояние не бяха обсег за енергийна стрелба. Бяха самоубийство.

— „Саладин“ няма да знае кога смятаме да се завъртим — продължи Хонър със същия спокоен глас. — Това би трябвало да ни осигури първия залп, а при такова разстояние страничните му щитове ще са безполезни. — Задържа погледа на Кардонес и каза много тихо: — Разчитам на теб, Раф. Прихвани целта и не спирай да стреляш, каквото и да стане.

 

 

Грозна усмивка разкривяваше лицето на Матю Симондс.

Корабът му ускоряваше към Грейсън. Дотук със сложните маневри. Харингтън все още се намираше на по-късата вътрешна писта и можеше да го пресрещне, но този път сблъсъкът щеше да е по неговите правила, а не по нейните. Компютрите вече бяха изчислили мястото на срещата според настоящия й вектор. Срещата щеше да се състои на сто петдесет и два милиона километра от планетата, но „Безстрашен“ изобщо нямаше да стигне дотам.

 

 

— Анди.

— Да, госпожо?

— Иди в спомагателния огневи контрол. Вземи и Харис и му разясни в детайли огневия план на Раф.

Венизелос сви устни, но все пак кимна.

— Разбрано, капитане. — Поколеба се за миг, после й протегна ръка. Хонър я стисна, той кимна отново и тръгна към асансьора.

 

 

Бойните кораби се движеха по сближаващи се вектори и в движението им се долавяше неотвратимост. Предизвикателството беше отправено и прието. Щяха да се срещнат и един от тях щеше да загине. Друг изход не съществуваше и всички бяха наясно с това.

 

 

— Сто минути до срещата, сър — докладва астронавигаторът и Симондс погледна тактическия си офицер.

— Ако продължи да се придвижва зад защитата на клина си, няма как да отбележим попадение, докато не се завърти, за да стреля, сър — каза Аш.

— Просто се постарай, лейтенант.

Симондс впери поглед в дисплея и червената точка на вражеския кораб. Имаше силно предчувствие, което граничеше със свръхестествена увереност. Харингтън нямаше да се завърти за дуел с ракети. Щеше да скъси дистанцията за енергийна престрелка. Смел ход, който заслужаваше уважение, неохотно призна пред себе си Мечът. При сблъсък от упор корабът й нямаше да оцелее, но успееше ли да стреля, щеше да нанесе на „Гръм“ тежки щети. Симондс го знаеше и го приемаше, защото колкото и тежки да бяха щетите му, „Гръм“ щеше да оцелее и да атакува Грейсън. Симондс знаеше и това.

Бог не би допуснал друг изход.

 

 

Нито един от осакатените и наполовина ослепени кораби не разполагаше със средство да види отвъд противника си. Затова никой от тях не видя разгърнатата формация от сигнатури, когато шестнайсет бойни крайцера и техните ескорти се появиха внезапно след преход от хиперпространството на 23,76 светлинни минути от Звездата на Елцин.

 

 

— Ето ги — каза капитан Едуардс. — Имаме две ясни импулсни сигнатури. Това е бойният крайцер на три-едно-четири. Този на три-две-четири трябва да е „Безстрашен“. Няма следа от „Трубадур“.

— Разбрано. — Хамиш Алекзандър се постара да скрие чувствата си. Щом „Уверен“ не засичаше сигнатурата на „Трубадур“, значи разрушителят беше загинал. Което не би трябвало да го изненадва. По целия път дотук бе живял с мисълта, че най-вероятно са закъснели, въпреки рисковете, които бе поел, издувайки хиперпространствените генератори почти до максимум. Сега знаеше, че все пак са пристигнали навреме и чувство на екзалтация се бореше за надмощие с удара от загубата на разрушителя.

Беше разгърнал флотилията си по дивизии, разделяйки корабите си на четири групи, които да преминат в нормалното пространство откъм страната на Грейсън, така че да си осигури максималното възможно покритие, а самият преход беше осъществен по съкратената процедура. Някой още повръщаше на мостика, но аварийният преход му беше позволил да съхрани висока скорост и толкова по-добре.

Дивизията на „Уверен“ се беше озовала на позиция, при която Грейсън се намираше по средата между корабите и слънцето, покривайки най-важния участък от полукръга, а векторите на таблото пред него разказваха красноречиво собствената си история. Дивизията на Алекзандър не просто беше изпреварила двата бойни кораба, но стоеше на пътя им към планетата. Това му осигуряваше ефективна скорост на приближаване от почти двайсет хиляди километра в секунда, а разстоянието до „Саладин“ беше едва дванайсет светлинни минути, което означаваше, че „Уверен“ ще пресече курса му на пет-точка-шест светлинни минути от орбитата на Грейсън… и ще навлезе в обсег за ракетен обстрел три минути преди това.

Пристигнали бяха навреме. Въпреки минималните шансове, въпреки загубата на „Трубадур“, бяха пристигнали навреме да спасят Грейсън и „Безстрашен“.

— Не разбирам защо „Саладин“ не се опитва да избяга — измърмори Едуардс. — Едва ли си въобразява, че може да се бие срещу всички ни, милорд!

— Фанатиците не разсъждават като нормалните хора, капитане. — Алекзандър погледна с усмивка капитана на „Уверен“, после отново се загледа в таблото пред себе си. Успя да скрие навреме гримасата си.

Курсът на „Безстрашен“ беше ясна заявка за намеренията на Харингтън. Не че би очаквал нещо друго от офицер с досие като нейното — което само засилваше уважението му към куража й — и той благодари на бог, че вече няма нужда Харингтън да осъществява на практика този свой самоубийствен план.

Погледна Алис Труман. За пръв път, откакто се беше качила на борда на „Уверен“, лицето й изглеждаше относително спокойно. Благодарение на нея мантикорското подкрепление беше пристигнало в системата на Елцин два дни по-рано, а това означаваше, че „Безстрашен“ ще живее.

Но от доклада на Труман Алекзандър знаеше, че гравитационните сензори на крайцера са извън строя, а без „Трубадур“, който да препредава данните от разузнавателните сонди, Харингтън нямаше как да разбере, че корабите му са пристигнали. Освен ако сам не я уведомеше за това. Алекзандър се обърна към свързочния си офицер.

— Запис на съобщение до „Безстрашен“, Хари. „Капитан Харингтън, тук адмирал Бял пристан от кораба на Нейно величество «Уверен». Приближаваме от нула-три-едно с дивизия бойни крайцери 1–8, разстояние дванайсет-точка-пет светлинни минути. Ще навлезем в обсег за стрелба по «Саладин» след приблизително осем-две минути. Оттеглете се и оставете бойния крайцер на нас, капитане. Свършихте своята работа. Бял пристан, край.“

— Записът е готов, адмирале! — каза с широка усмивка лейтенантът.

— Ами изпрати го тогава, Хари. Изпрати го! — каза Алекзандър и се облегна назад със също толкова широка усмивка.

 

 

Разстоянието се смаляваше и Хонър знаеше, че има само един възможен изход. Постарала се бе да свикне с тази мисъл от момента, в който „Саладин“ се отправи по вектор към планетата. Отлично разбираше страха си — и тя, като всички, искаше да живее, и тя, като всички, се страхуваше от смъртта. Но именно заради такива моменти беше облякла униформата, приела бе отговорността и привилегията да служи на своята кралица и на своя народ и нямаше никакво значение, че Грейсън не е мантикорска планета.

— Джойс.

— Да, госпожо?

— Ще ми се да послушаме малко музика, Джойс. — Метцингер примигна изненадано и Хонър се усмихна. — Пусни Седмата на Хамъруел по интеркома.

— Седмата на Хамъруел? Да, госпожо.

Хонър обичаше Хамъруел. Беше роден на Сфинкс като нея и студената величествена красота на родния й дом беше в сърцевината на всичко, което беше написал.

Облегна се в креслото си, когато по интеркома се разляха вълшебните звуци на шедьовъра, написан от най-великия мантикорски композитор.

Отначало хората й се спогледаха озадачено, после изненадата им премина в наслада, провокирана от гласовете на струнните и духовите инструменти.

Корабът на Нейно величество „Безстрашен“ летеше към своя враг и вълшебните звуци на „Поздрав към пролетта“ летяха с него.

 

 

— „Безстрашен“ не се оттегля, милорд — каза капитан Хънтър и Алекзандър се намръщи. Съобщението му трябваше да е стигнало до Харингтън преди пет минути, но курсът й не се беше променил и на йота.

Погледна си часовника. При това разстояние щяха да минат още пет или шест минути, преди отговорът й да стигне до него. Адмиралът обузда нетърпението си.

— Може би се бои, че „Саладин“ ще атакува планетата, ако тя се оттегли предсрочно — каза той, но това прозвуча пожелателно дори в собствените му уши.

 

 

— Среща след седем-пет минути — докладва астронавигаторът на Симондс и Мечът кимна.

 

 

Хамиш Алекзандър се намръщи още повече. „Уверен“ беше навлязъл в системата на Елцин преди половин час, а курсът на Харингтън все така не се променяше. Капитанът все така летеше към обречената си битка, а в това нямаше никакъв смисъл.

Самият той разполагаше с четири бойни крайцера и дванайсет по-леки кораба и предвид високата им първоначална скорост нямаше начин „Саладин“ да им избяга. Неравностойното съотношение на силите напълно обезсмисляше атаката на Харингтън. Разстоянието все още беше твърде голямо за ракетите на „Саладин“, но не задълго, освен ако Харингтън не се оттеглеше през следващите десетина минути.

— Мили боже! — възкликна тихо Алис Труман и Алекзандър се обърна към нея. Труман беше побеляла като платно, дори устните й се белееха.

— Какво има, командире?

— Тя не знае, че сме тук. — Труман се обърна към него с изопнато лице. — Изобщо не е получила съобщението ви, милорд. Комуникациите й са извън строя.

Алекзандър застина, после бавно кимна. Разбира се. „Трубадур“ го нямаше, а ускорението на „Безстрашен“ беше едва 2,5 километра в секунда на квадрат. Това говореше за тежки поражения в битка, а ако освен гравитационните сензори Харингтън беше загубила и комуникационните си системи…

Обърна се към главния офицер на флотилията.

— Време до ракетен обсег, Байрън?

— Три-девет-точка-шест минути, сър.

— Време до сливането на векторите им?

— Деветнайсет минути — отговори Хънтър.

Алекзандър стисна зъби до болка, болка още по-лоша на фона на предишното облекчение. Двайсет минути. Само миг според стандартите на вселената, но не и според техните собствени. Тези двайсет минути означаваха, че в крайна сметка са закъснели.

С Грейсън всичко щеше да е наред, но корабът на Нейно величество „Безстрашен“ щеше да загине пред очите им.

 

 

Вдъхновяващият финал на „Поздрав към пролетта“ стигна до кулминацията си и заглъхна и Хонър вдиша дълбоко. Изправи гръб и погледна Кардонес.

— Време до срещата, Раф? — попита спокойно.

— Осемнайсет минути, капитане. Обсег за ракетна стрелба след шест-точка-пет.

— Добре. — Тя бавно отпусна ръце върху облегалките на креслото си. — Готови за преграден огън.

 

 

— Капитан Едуардс!

— Да, милорд? — Гласът на капитана на „Уверен“ беше тих, погледът му — вперен в трагедията, която се разиграваше пред очите им.

— Завъртете дивизията деветдесет градуса дясно на борд. Открийте огън по „Саладин“ веднага.

— Но… — възкликна сащисано Едуардс, но Алекзандър го прекъсна:

— Действайте, капитане!

— Веднага, милорд!

Байрън Хънтър стрелна с поглед адмирала и се изкашля.

— Сър, разстоянието е над сто милиона километра. Няма начин да отбележим попадение при тази…

— Знам каква е дистанцията, Байрън — каза Алекзандър, без да откъсва поглед от дисплея пред себе си, — но само това можем да направим. Може би Харингтън ще засече ракетите ни с радара си — ако й е останал радар. А може сензорите на „Саладин“ също да са понесли щети. Може би бойният крайцер не бяга, защото не знае, че сме тук. Ако засече ракетите ни, може и да промени решението си. А ако остане на курса си, може дори да го уцелим, по дяволите!

Най-после вдигна поглед и командирът на флотилията видя отчаянието в очите му.

— Само това можем да направим — повтори много тихо адмиралът.

Дивизия 17 обърна дясната си батарея и откри огън.

 

 

Първите ракети излетяха от търбуха на „Божи гръм“. Осакатените сензори на „Безстрашен“ ги засякоха със закъснение, на дистанция от едва половин милион километра. Това скъси времето му на реакция до седем секунди, интервал, който изключваше употребата на антиракети.

Заглушителите и примамките на Кардонес и Уолкот направиха и невъзможното да ослепят и отклонят прииждащите ракети и се справиха по-добре от очакваното — компютрите и хората на „Безстрашен“ бяха научили за офанзивния огневи контрол на противника дори повече, отколкото лейтенант Аш беше научил за техните. Повечето ракети от първия залп, почти три четвърти, изгубиха целта си и се пръснаха, а компютърно насочваните лазерни оръдия се въртяха като хрътки, противопоставяйки отличните си проследяващи системи срещу електрониката на оцелелите лазерни глави.

Снопове насочена светлина отстрелваха мишените с отчаяна скорост, но „Безстрашен“ не можеше да спре всичките и някои проникнаха през преградния огън. Повечето похабиха убийствената си енергия срещу непроницаемия долен клин на крайцера, но няколко се втурнаха „под“ и „над“ него и атакуваха страничните му щитове. Сирени писнаха отново, мъже и жени загубиха живота си, оръжия се изпариха, но крайцерът се отърси от раните и продължи по зададения курс на приближаване.

На мостика цареше тишина. Хонър Харингтън седеше неподвижно на капитанското си кресло, с изправени рамене, като център на затишие в бурята, и не сваляше поглед от таблото пред себе си.

Още седем минути до срещата.

 

 

Матю Симондс изръмжа. „Безстрашен“ упорито се приближаваше през вихрушката от ракети. Седемдесет и две ракети в минута се устремяваха към крайцера, мунициите на „Саладин“ се топяха като пясъчен замък под дъжд, а Харингтън не беше изстреляла и една ракета в отговор. Просто идваше мълчаливо към него и мълчанието й притуряше студени тръпки на страх към коктейла от ярост и изтощение, които замъгляваха мозъка му. Част от ракетите му улучваха целта си — Симондс знаеше, че я улучват! — но Харингтън продължаваше упорито по първоначалния си курс като някаква безчувствена машина, която само смъртта можеше да спре.

Симондс се взираше в яркия индикатор на таблото, гледаше как крайцерът влачи опашка от изтичаща атмосфера и се опитваше да разбере. Та тя беше неверница, беше жена, за бога! Какво я тласкаше напред по този начин?

 

 

— Среща след пет минути, капитане.

— Разбрано.

Страхът не хвърляше сянка върху звънкото сопрано на Хонър. „Саладин“ ги обстрелваше вече шест минути, „Безстрашен“ беше понесъл девет попадения, две от които сериозни, а с намаляващата дистанция огънят на бойния крайцер щеше да става все по-точен.

Масиран залп разсече космоса, осемдесет и четири ракети от четири бойни крайцера при основна скорост на приближение от трийсет хиляди километра в секунда. Последва го втори залп, после трети, но разстоянието беше невъзможно.

Двигателите на ракетите угаснаха три минути и дванайсет-точка-три милиона километра след изстрелването, след като достигнаха крайна скорост от почти сто и шест хиляди километра в секунда. Сега ракетите се носеха напред по балистичен курс, невидими за сензорите на Хамиш Алекзандър, чийто стомах се беше свил на желязна топка. Тринайсет минути бяха минали от изстрелването им. Дори при гигантската си скорост щяха да навлязат в обсег за атака след още четири минути, а шансовете им да ударят целта намаляваха с всяка секунда полетно време.

 

 

Два лазерни лъча се забиха в левия борд на „Безстрашен“ и той се люшна.

— Изгубихме шеста ракетна установка и осми лазер, капитане — докладва командир Брентуърт. — Доктор Монтоя докладва, че отсек две-четирийсет е разхерметизиран.

— Прието.

Болка прониза гърдите на Хонър. Отсек две-четирийсет беше превърнат в импровизирана лечебница, която да поеме растящия брой ранени. Молеше се аварийните животоподдържащи джобове на ранените да са спасили част от тях, но дълбоко в себе си знаеше, че повечето са загинали.

Корабът се люшна отново, заляха я нови доклади за поражения и смърт, но броячът на таблото й бавно и сигурно наближаваше нулата. Още само четири минути. „Безстрашен“ трябваше да издържи още само четири минути.

 

 

— Среща след три-точка-пет минути — каза хрипливо лейтенант Аш. Симондс кимна и потъна в креслото си, подготви се за ада, който щеше да се отприщи.

 

 

— Ракетите навлизат в обсег за атака… сега! — докладва отривисто капитан Хънтър.

 

 

Индикатор за опасна близост грейна върху таблото на лейтенант Аш, разпищя се предупредителен звънец, а на радарния дисплей цъфнаха безброй червени точки.

Лейтенантът ги зяпна невярващо. Приближаваха с невероятна скорост, а изобщо не би трябвало да са тук. Нямаше начин да са тук!

Но бяха. Прелетели бяха сто милиона километра, а липсата на тяга в двигателите им ги беше направила невидими за оцелелите пасивни сензори на „Божи гръм“. Срещу такива малки цели радарът на Аш имаше максимален обхват от малко над половин милион километра, а при високата им скорост това се равняваше на няма и пет секунди време.

— Ракети на три-пет-две! — извика той и Симондс завъртя глава към допълнителното си табло.

Само пет от ракетите бяха достатъчно близо да атакуват „Гръм“, а и тези пет нямаха тяга, за да променят траекториите си… но „Гръм“ вече два часа се движеше по устойчив курс. Ракетите прелетяха над носа му, преминаха на спомагателна тяга и завъртяха лазерните си глави право към незащитеното гърло на клина му. Миг по-късно всичките пет детонираха едновременно.

„Божи гръм“ се разлюля лудешки, а Матю Симондс побеля от ужас, като видя прииждащите ракети от втория залп.

— Дясно на борд! — изкрещя той.

Пилотът въведе трескаво промените в опит да отклони уязвимия нос на „Гръм“ от новата заплаха и Симондс облекчено си пое дъх.

А после осъзна какво е направил и изкрещя:

— Не! Отменям последната заповед!

 

 

— Завива! — извика Раф Кардонес и Хонър изправи гръб в креслото си.

Невъзможно! Нямаше причина да…

— Завърти ляво на борд! Всички батареи, огън!

 

 

— Огън с предните батареи! — кресна отчаяно Симондс.

Нямаше избор. „Гръм“ реагираше твърде бавно на пилотските команди, а той беше утежнил първоначалната си грешка. По-добре да беше довършил завоя, да се беше завъртял възможно най-бързо около поразения си ляв борд, като едновременно с това се претърколи, за да блокира огъня с горния или долния си клин. Вместо това пилотът беше изпълнил заповедите му, спрял беше завоя и за няколко кратки секунди „Гръм“ увисна с носа си към „Безстрашен“.

Бойният крайцер откри огън с предните си батареи, два мощни лазерни снопа литнаха трескаво към внезапно открилата се мишена. Първият се разсипа безславно в долния клин на „Безстрашен“. „Гръм“ стреля отново, енергиен огън от упор разкъса страничния щит на врага, а при такова минимално разстояние бронираната обшивка беше безполезна. Въздух и отломки се изляха в космоса, ала миг по-късно оцелелият борд на „Безстрашен“ се завъртя към бойния крайцер.

Четири лазера и три много по-мощни грейзъра откриха масиран огън. Симондс нямаше страничен щит, с който да ги спре.

Остана му само миг, в който да осъзнае, че се е оказал недостоен за своя Бог — корабът на Нейно величество „Безстрашен“ изпрати неговия боен крайцер в небитието.