Дейвид Уебър
За честта на кралицата (25)

24.

Люкът се отвори с въздишка и един съвсем обикновен на вид тъмнокос мъж с алено-златната униформа на масадски капитан влезе през него, съпровождан от майор Рамирес.

Рамирес беше с шест сантиметра по-нисък от Хонър, но Сан Мартин, единствената обитаема планета на Звездата на Тревър, беше сред планетите с най-висока гравитация, заселени от човека. Атмосферното налягане на морското равнище беше толкова високо, че създаваше почти токсична концентрация на въглероден диоксид и въглерод, а майорът беше нагледен пример за гравитацията на родния си свят. Беше изключително едър, набит и навъсен, а омразата му към Народна република Хейвън не знаеше граници. Лишеното му от всякакво изражение лице показваше как точно се чувства в момента и Хонър ясно усети борбата между емоциите на майора и военната дисциплина, която им дърпаше юздите.

Но не майорът я интересуваше понастоящем, а неговият пленник. Изглеждаше прекалено спокоен, предвид обстоятелствата, и тя се изпълни с неволно уважение пред хладнокръвния му поглед. Беше се справил страхотно с атаката си — вероятно по-добре, отколкото би се справила самата тя, — но под овладяната му повърхност прозираше някакво странно напрежение и Хонър се зачуди дали това няма нещо общо с молбата му да го изслуша.

Капитанът стисна под мишница баретата си и се изпъна в стойка мирно.

— Командир Томас Тайсман, Флот на Верните, госпожо — представи се отривисто той. С акцент, който нямаше нищо общо с Масада.

— Няма да споря с вас, командире. — Иронията й пострада от завалянето на говора, а очите на военнопленника се разшириха леко при вида на парализираното й лице и превръзката на лявото око. Но макар Хонър да замълча подканящо, той не се хвана на въдицата и след миг-два тя вдигна рамене.

— За какво искате да говорим, командире?

— Госпожо, аз…

Хвърли поглед към Рамирес, после отново я погледна с мълчалива молба да разговарят насаме. Майорът се намуси още повече, но Хонър се загледа замислено в хейвънеца. Той също я гледаше и упорито мълчеше.

— Това е всичко засега, майоре — каза накрая Хонър, Рамирес настръхна за миг, после тракна с токове и се оттегли с красноречиво мълчание. — Е, командире? — подкани тя военнопленника. — Искате да говорим защо Народната република нападна кораби от флота на Нейно величество, така ли?

— Капитан Харингтън, аз съм гражданин на Масада — отвърна Тайсман. — Моят кораб е… беше… „Ангелиада“ от Масадския флот.

— Вашият кораб беше разрушителят „Бреслау“, построен в корабостроителница „Гюнтер“ по поръчка на Народна република Хейвън — каза Хонър. Очите му се разшириха едва доловимо, а подвижното ъгълче на нейната уста се повдигна в усмивка. — Абордажният ми отряд е намерил табелката на корабостроителницата производител, както и съвсем официалните документи за масадската регистрация на кораба, командир Тайсман. — Усмивката й изчезна. — Ще спрем ли да се баламосваме?

Той помълча миг, после отвърна с глас, спокоен като нейния:

— Корабът ми беше купен от Масадския флот, капитан Харингтън. Всички членове на екипажа ми официално са масадски граждани. — Срещна предизвикателно погледа й и тя кимна. Този човек знаеше дълга си не по-зле от нея и имаше заповеди да поддържа прикритието си, без значение колко очевидно фалшиво е то.

— Добре, командире — въздъхна тя. — Но ако сте решили да се придържате към тази версия, защо поискахте да говорите с мен? Мисля, че имам право да попитам.

— Да, госпожо — отвърна Тайсман. За пръв път изглеждаше смутен. — Аз… — Стисна зъби, сетне продължи устремно: — Капитане, не знам какви са намеренията ви относно базата на Черна птица, но реших, че е редно да знаете. Там има мантикорски персонал.

— Какво?! — Хонър се надигна от стола си, после се овладя и седна отново. — Ако това е някаква… — започна тя заплашително, но хейвънският офицер я прекъсна.

— Не, госпожо. Капитан… — Изкашля се, после подхвана отново, по-предпазливо: — Един от моите началници настоя оцелелите от „Мадригал“ да бъдат прибрани. Така и направихме. После ги откарахме на Черна птица, където ги предадохме на грижите на… съответните местни власти.

Хонър се облегна тежко назад. Внимателно подбраните думи на командира включиха звънки аларми в главата й. Не се съмняваше, че масадците охотно биха изоставили оцелелите от „Мадригал“ на съдбата им — всъщност беше приела, че се е случило точно това, и се опитваше да не мисли за мъчителната им смърт. Сега научаваше, че част от тях са оцелели, но нещо в начина, по който Тайсман спомена „съответните местни власти“, попари радостта и облекчението й от тази новина. Човекът очевидно държеше да се дистанцира от въпросните власти, поне доколкото го позволяваше прикритието му. Защо?

Понечи да го попита, но молбата в очите му беше наистина красноречива, така че Хонър промени въпроса си в движение:

— Защо ми казвате това, командире?

— Защото… — започна Тайсман, после млъкна и отклони поглед. — Защото не заслужават да умрат от бомбите на собствените си хора, капитане.

— Разбирам. — Хонър гледаше извърнатото му лице и знаеше, че това съвсем не е единствената причина. Ама съвсем. Започнал бе с различен тон, гневен, и това, в добавка към отвращението, с което беше споменал „местните власти“, я плашеше.

— А ако решим да не закачаме на първо време базата, командире… Това би ли поставило мантикорските военнопленници в опасност? — тихо попита тя.

— Аз… — Тайсман прехапа устна. — С цялото ми уважение ще трябва да отклоня отговора на този въпрос, капитан Харингтън.

Хонър кимна и повтори:

— Разбирам. — Тонът й подсказваше, че по този начин Тайсман неволно й е дал желания отговор, той го усети и се изчерви, но въпреки това срещна упорито погледа й. Този мъж беше колкото способен, толкова и сериозен. Дано нямаше много като него в хейвънския флот. Или пък… бог знае кое би било по-добре за Мантикора.

— Да, командир Тайсман, разбирам. — Натисна един бутон и погледна към вратата, която се плъзна да пропусне Рамирес.

— Майоре, придружете командир Тайсман до каютата му. Ще държа лично вас отговорен за това командир Тайсман и неговите хора да получат съответстващото на ранга си отношение. — Рамирес я стрелна с гневен поглед, но побърза да кимне, а Хонър се обърна отново към хейвънския офицер. — Благодаря ви за информацията, командире.

— Да, госпожо. — Тайсман тракна с токове.

— След като придружите командира до каютата му, майоре, върнете се право при мен. И доведете подофицерите си.

Когато адмирал Матюс влезе, капитан Харингтън и нейните офицери понечиха да се изправят, но той им махна да останат по местата си, смутен от демонстрацията на уважение след всичко, което тези хора бяха направили за него и родния му свят. Кимна на командир Брентуърт и забеляза, че офицерите на отделението космически пехотинци към ескадрата на Харингтън също са тук.

— Благодаря ви, че дойдохте, адмирале — започна Харингтън. — Давам си сметка колко неща имате на главата.

— Имам и хора, които да се справят с тях — отвърна Матюс. — Колко тежки са щетите ви, капитане?

— Можеше да са и по-тежки, но положението наистина е сериозно, сър. — Сопрановият й глас звучеше мрачно, още по-мрачно заради заваления говор. — Импулсните двигатели на „Аполон“ не са пострадали, но екипажът му понесе тежки загуби — близо двеста души са мъртви или ранени, — на левия му борд е останало само едно лазерно оръдие, а десният страничен щит е извън строя и не може да бъде ремонтиран с местни ресурси.

Матюс примижа. Самият той беше дал много повече жертви, а от флота му бяха останали само два крайцера — единият от които, „Слава“, беше пострадал тежко — и единайсет щурмовака, но от стратегическа гледна точка единствено мантикорските кораби имаха значение. Всички в стаята знаеха това.

— „Безстрашен“ се отърва по-леко — продължи Харингтън. — Изгубихме далекообхватните си гравитационни сензори, но почти нямаме загуби в жива сила, а основните ни оръжейни системи, радарите и огневият контрол са на практика непокътнати. „Трубадур“ даде двайсет жертви, изгуби две ракетни установки и пето лазерно оръдие. Извън строя са системите за далечна комуникация, но сензорите му са в ред. Боя се, че „Аполон“ не може да се сражава повече, но „Безстрашен“ и „Трубадур“ са повече или по-малко в бойна готовност.

— Добре. Искрено съжалявам за кораба на командир Труман — и за хората й, — но останалото е чудесна новина, капитане. Приемете дълбоката ми благодарност за стореното, лично към вас и към вашите хора. Ще им предадете ли вместо мен?

— Непременно, сър. Благодаря. Знам, че и вие сте понесли тежки загуби. Моля предайте на хората си, че се справиха чудесно с масадците.

— Ще го направя. — Матюс се усмихна уморено. — Е, след като приключихме с тази част, ще ми кажете ли какво сте намислили?

Харингтън го удостои с една от странните си полузастинали усмивки и Матюс се опита да прикрие реакцията си — изразителността на живата половина от лицето й правеше неподвижността на другата още по-шокираща. Опита се да скрие и друго — инстинктивната мисъл, че нараняванията й още веднъж доказват защо жените нямат място на бойното поле. Съзнаваше, че това е проява на тесногръдие от негова страна, но за два дни трудно можеше да се отърси от схващания, които бяха неразделна част от културния му багаж.

— Обсъдихме с моите хора проблема с базата — отвърна тя. — Ситуацията остава непроменена, ако съм разбрала правилно?

— Да — потвърди Матюс. Двамата бяха стигнали до заключението, че единствен той е в позиция да поиска капитулацията на Черна птица — масадските фанатици току-виж го ударили на самоубийствен гняв, ако видеха женско лице на комуникационните си екрани. Не че бяха хора, от които да очакваш прояви на здрав разум. — Отказват да се предадат. Според мен се надяват да удължат преговорите, за да спечелят време, докато хейвънският им кораб пристигне и ги спаси.

— Или нападне Грейсън, докато сме го оголили — добави Хонър. Погледна Венизелос, после отново Матюс. — Никой от пленниците ни не пожела да каже какъв точно е другият им кораб, адмирале. Затова пък мнозина от тях очевидно вярват, че въпросният кораб е достоен противник на всички ни взети заедно.

— Знам. — Матюс стисна устни. Предложението, което се канеше да направи, явно не му харесваше, но въпреки това трябваше да бъде изречено. — При тези обстоятелства нямаме голям избор. Знам, че ни трябва информация, но нямаме нито времето, нито ресурса — поне що се отнася до Грейсън — за наземна атака. Щом не искат да се предадат, нямаме друг избор, освен да оставим базата на мира, докато не съберем и придвижим съответните сили за наземна атака, или да ги атакуваме от орбита и да се надяваме, че някой от пленниците, с които вече разполагаме, ще се разприказва.

— Боя се, че това може да се окаже проблем — каза предпазливо Хонър. — Всъщност точно затова ви поканих на борда на „Безстрашен“, сър. Според един от пленниците ни в базата има оцелели от „Мадригал“.

— Сериозно ли говорите?! — Матюс изправи гръб на стола си, после махна бързо с ръка. — Простете, естествено, че говорите сериозно. — Прехапа устна. — Е, това променя нещата, капитан Харингтън. При това положение не можем да бомбардираме базата.

— Благодаря ви, сър — тихо каза Хонър. — Оценявам това.

— Капитане, „Мадригал“ спаси моя кораб с цената на своя живот и ако не беше той, масадците щяха да нападнат и завладеят родната ми планета, преди вие да сте се върнали. Ако в базата има оцелели от екипажа му, Грейсън ще направи всичко по силите си да ги измъкне оттам. — Замълча и смръщи чело. — А като се има предвид неотстъпчивостта на масадците, най-добре ще е да ги измъкнем без бавене.

Хонър кимна. Командир Брентуърт й беше казал, че адмиралът ще реагира точно така, но все пак реакцията му я изпълни с искрено облекчение.

— Проблемът, сър, е, че те имат в базата много повече хора, отколкото са нашите тук, горе.

— Без съмнение — кимна Матюс и подръпна долната си устна. — За разлика от вас, нашите кораби нямат космически пехотинци на борда си, но поне разполагаме с малокалибрени оръжия.

— Да, сър. Както току-що посочихте обаче, ние имаме космически пехотинци и аз вече обсъдих с майор Рамирес как най-добре да ги използваме. Ако разрешите, ще го помоля да сподели с вас изводите, до които стигнахме.

— Разбира се. — Матюс се обърна към мантикорския майор. Рамирес се изкашля.

— На „Безстрашен“ имам три роти, адмирале. — Рамирес говореше с по-различен акцент от другите мантикорци, които Матюс беше чувал, с меки съгласни, които звучаха твърде мелодично в устата на толкова едър мъж. — На „Аполон“ има още една рота, но тя даде двайсет жертви по време на сражението. При това положение разполагам с малко повече от половин батальон, включително една рота с бойни брони. По последни преценки масадската база е доста по-голяма, отколкото смятахме в началото, с персонал от почти седем хиляди души. Колко от тях имат необходимата военна подготовка и въоръжение е неизвестно, но общата им численост значително надвишава нашите четиристотин космически пехотинци. Съмнявам се, че дори най-елитните пехотинци на Масада могат да се сравняват с нашите тежкобронирани войници, но не е изключено хейвънците да са им дали модерни оръжия, а три четвърти от моите хора ще са с обикновени костюми. А околната среда е враждебна, така че… — Той вдигна рамене и Матюс кимна. — Освен това не разполагаме с подробни планове на самата база — продължи Рамирес. — При разпитите на пленниците не научихме много, но все пак придобихме обща представа къде са разположени зоните за подстъп и бронираните врати. Но според капитана една мащабна операция е лоша идея, защото нямаме достатъчно време, а и не бива да оставяме твърде дълго нашите хора в масадски ръце. Това означава, че не можем да тестваме отбранителните им възможности, за да съберем тактическа информация. Като се има предвид всичко това, най-добрият план, който можах да измисля, у дома би ми спечелил разжалване в редник. Визуалното и радарното картографиране на базата показват три основни точки за достъп, включително хангарите на малките им кораби. Смятам да се насоча към една от тези точки — района с хангарите, — да си пробия път с груба сила и да продължа в същия дух през базата, докато не намерим нашите хора, централната контролна зала или генератора. Първото би било за предпочитане, разбира се — откриваме пленниците и се изтегляме по най-бързия начин. Ако това не успее, гарнизонът на базата ще бъде принуден да се предаде, щом овладеем животоподдържащите системи или генератора. Така поне се надявам.

— Ясно. — Матюс местеше поглед между Рамирес и Харингтън. — С какво можем да ви помогнем ние, майоре?

— Знам, че хората ви не са обучени космически пехотинци, адмирале, и че вакуумните ви костюми са много по-уязвими от нашите. — Матюс изкриви леко уста при дипломатичния тон на Рамирес. — По тази причина участието ви наравно с моите пехотинци, или дори като подкрепления, би изложило хората ви на неоправдан риск, но от друга страна, вашата численост е голяма и аз бих искал да я използвам като диверсия.

— Диверсия?

— Да, сър. Бих искал да използвам катерите и совалките ви за голяма и шумна атака към другите две точки за подстъп. Нашите катери са конструирани и за наземни атаки, покрай другото, и два от тях ще дойдат с вас, за да придадат допълнителна достоверност на вашата „атака“. С малко късмет, защитниците ще се вържат и ще насочат основните си бойни сили към вас. Докато разберат какво става и пренасочат ресурсите си, ние би трябвало да сме проникнали в базата, където затворените пространства ще дадат предимство на бойните ни брони. Бронираната рота ще върви напред и ще осигурява щит на другите ми пехотинци.

— Разбирам. — Матюс засмука въздух през зъбите си, после се ухили. — Сред хората ми ще има такива, които ще се подразнят, майоре. В последната война разказахме играта на масадците в няколко абордажни битки и мисълта, че сега само ще ви държим палтата, несъмнено ще ги разстрои. Мисля, че ще се справим обаче… а и сте прав за разликата в бойните ни възможности.

Кимна отново, но после се навъси.

— От друга страна, капитан Харингтън, времето ни наистина е малко. Не само заради очакваното завръщане на големия хейвънски кораб, а и защото оцелелите от „Мадригал“ няма да са с вакуумни костюми. Ако сражението предизвика декомпресия на помещенията, в които ги държат, хората ви ще загинат. А ако масадците решат да ги използват срещу вас като заложници… — Навъси се още повече.

— Прав сте, сър — тихо каза Хонър. — Но вашите товарни кораби дислоцираха нашите разузнавателни сонди, а „Трубадур“ и „Аполон“ все още имат гравитационни сензори, за да следят излъчванията им. Ако другият хейвънски кораб се появи, ще го прихванем навреме и ще насочим „Безстрашен“ и „Трубадур“ натам, а и той най-вероятно ще се е насочил към Черна птица, което допълнително ще улесни задачата ни. Колкото до риска за хората от „Мадригал“ — незасегнатата от парализа половина от лицето й се изопна, — боя се, че ако не се намесим бързо, шансовете им да оцелеят ще спаднат още. Информацията ни за начина, по който се отнасят към тях, е оскъдна, но тревожна. При тези обстоятелства всеки разумен риск, свързан с бързото им извеждане от базата, е приемлив. И въпреки съмненията на майор Рамирес в собствения му план, аз силно вярвам в него и в хората му. — Срещна открито погледа на Матюс. — Предвид информацията, с която разполагаме, вярвам, че това е най-добрият ни вариант. Ако разрешите, бих искала да опитам.

— Ако аз разреша? — Матюс се усмихна почти тъжно. — Разрешавам, естествено. И се моля да успеете.