Дейвид Уебър
За честта на кралицата (30)

29.

Алфредо Иу знаеше, че би трябвало да проучи внимателно техническия доклад за притеглящите лъчи на „Божи гръм“. Вместо това гледаше намръщено данните, без да ги вижда. Друго занимаваше мислите му и му пречеше да се съсредоточи върху доклада. Нещо във връзка с реакцията на масадците не беше наред. Нещо категорично не беше наред, но какво точно му убягваше и това го тормозеше по-силно от всичко останало.

Избута се назад от терминала, стана и закрачи нервно. Казваше си, че преувеличава, че напразно се тревожи. Естествено, че масадците ще реагират странно! Той се беше провалил. Не по своя вина може би, но се беше провалил. Отражението на този провал и последствията за Масада несъмнено отекваха силно в умовете и сърцата на всички масадци.

И все пак…

Спря рязко, забил поглед в пода с надежда да проследи накъде води това упорито „все пак“. Кое го тревожеше — мълчанието на Съвета на старейшините? Нехарактерно кротката реакция на Меч Симондс, когато Иу го беше уведомил, че „Гръм“ ще трябва да остане още известно време в Ендикот? Или просто чувството на обреченост, което потискаше всички?

Оголи зъби в горчива усмивка при мисълта за собствената си реакция. Очаквал бе истерия и порой от противоречиви заповеди от страна на Съвета, но такива нямаше и това би следвало да му донесе облекчение. Почти пълното мълчание на масадците обслужваше идеално плана на посланик Лейси… дали пък тревогата му не се дължеше точно на това? Защото тази реакция изглеждаше твърде удобна?

Макар че отстъпчивостта на Симондс не би трябвало да го учудва. Мечът сигурно още не можеше да повярва, че е оцелял. Сигурно се чудеше още колко ще издържи необяснимият му имунитет, а човек, който усеща смъртта да му диша във врата и не знае кога ще го удари, едва ли има сили да се заяжда, нали така?

Колкото до чувството за обреченост, какво друго можеше да се очаква? Макар да се правеше на куражлия пред вътрешния кръг хейвънски офицери, Иу отлично си даваше сметка, че Мантикора няма да бие отбой само защото един хейвънски боен крайцер — и то същият, който беше започнал стрелбата — стои на пътя й. А щом той не вярваше в обратното, как да го вярва екипажът му? Настроението на борда на „Божи гръм“ беше взривоопасно, мъжете си гледаха работата мълчаливо и с крехката надежда, че когато неизбежното дойде, по някакво чудо ще оцелеят.

Всички тези обяснения за тревогата му бяха адекватни. За жалост нито едно от тях не беше достатъчно.

Обърна се към календара на стената. Направи го автоматично, почти срещу волята си. Три дни от унищожението на Черна птица. Не знаеше кога са заминали товарните кораби на Харингтън, но най-късната възможна дата беше тази, на която мантикорците бяха разбрали какво точно представлява „Божи гръм“. Това означаваше, че остават от осем до десет дни, преди да пристигне подкреплението от Мантикора, и всяка отброена секунда опъваше допълнително нервите му.

Ако не друго, поне Верните, изглежда, най-после бяха осъзнали, че са загубили играта. Старейшините бяха приели сравнително бързо аргументите му, че по-нататъшните атаки са безпредметни, а макар че решението на Симондс да подсили отбранителните съоръжения, пръснати из Ендикот, беше безсмислено, поне нямаше нищо общо с безумната идея за самоубийствена атака срещу Грейсън.

С други думи, масадците правеха точно това, на което се надяваха Иу и посланик Лейси. Откъде в такъв случай идваше безпокойството му?

Сигурно от мисълта колко напразни са усилията им, реши той. Заради чувството, че събитията са в движение и са набрали инерция по вектор, който никой не може да промени. Мисълта, че вече нищо няма значение, че краят ще е същият, каквото и да направи той или към каквото и да подтикне тях, превръщаше бездействието в отровно изкушение.

Сигурно затова не беше възразил срещу последните нареждания на Меч Симондс. „Божи гръм“ не беше транспортен кораб, но дори в подсветлинен режим беше по-бърз от най-бързите масадски съдове, и макар че мисълта да натъпче кораба си с масадци никак не му допадаше, ролята му на пътнически лайнер поне гарантираше оставането им в системата на Ендикот. А и му даваше илюзията, че прави нещо.

Изсумтя. Може би двамата със Симондс си приличаха повече от очакваното, защото и двамата, изглежда, имаха нужда да поддържат тази илюзия жива.

Погледна отново календара. Първите совалки щяха да пристигнат след девет часа. Изправи рамене и тръгна към вратата на каютата. Двамата с Манинг тепърва трябваше да измислят къде да настанят пътниците и това беше добре дошло. Поне за известно време щеше да ангажира мислите му с нещо конструктивно.

 

 

Докато катерът захождаше към хангара на „Уверен“, адмиралът от зелените Хамиш Алекзандър, тринайсети граф на Бял пристан, чакаше при изхода на меката връзка. Флагманският му кораб вече пътуваше към границата на хиперпространството с максималното военновременно ускорение и макар обруленото лице на адмирала да изглеждаше спокойно, кожата около леденосините му очи беше изпъната.

Сплете пръсти зад гърба си. Знаеше, че още не е осъзнал докрай значението на новините. Подмладяващата терапия даваше възможност за дълги приятелства и познанства, а адмиралът познаваше Раул Курвозие много отдавна, от цял живот сякаш. Хамиш беше с дванайсет години по-млад от Раул и се беше изкачил по-бързо по йерархичната стълбица, не на последно място заради произхода си, но между двамата открай време имаше близост, и професионална, и лична. Лейтенант Курвозие го беше научил на всичко за астронавигацията по време на първия му далечен полет като мичман, по-късно Хамиш беше тръгнал по стъпките на капитан Курвозие като старши преподавател по тактика в академията на остров Саганами, сетне години наред беше обсъждал и планирал стратегически политики и дислокации с адмирал Курвозие. А сега, най-неочаквано, Раул вече го нямаше.

Все едно да се събудиш една сутрин и да откриеш, че си изгубил крак или ръка в съня си. Но Хамиш Алекзандър беше свикнал с болката. И макар тази болка да беше ужасна, не тя го изпълваше със страх. Отвъд личната скръб, дори отвъд мисълта за изключителния ресурс, който флотът беше изгубил в лицето на Курвозие, го тормозеше друга мисъл — за четиристотинте души флотски персонал, които бяха загинали заедно с Раул, и за хилядата, които изглеждаха обречени да загинат в Звездата на Елцин… ако вече не бяха загинали. Ето това изпълваше със страх Хамиш Алекзандър.

Налягането в меката връзка се изравни и от тръбата излезе командирът — ниска набита жена с руса коса на плитка, прибрана под бялата капитанска барета. Чу се пронизителният звън за поздрав, посрещачите застанаха мирно, а жената поздрави с отривист жест.

— Добре дошла на борда, командир Труман — каза адмиралът и отвърна на поздрава.

— Благодаря, сър. — Лицето на Труман беше изопнато и посивяло от умора. „Пътуването не ще да е било лесно“, помисли си Алекзандър, но освен изтощение в зелените й очи се четеше скръб, която адмиралът разбираше чудесно.

— Съжалявам, че се наложи да ви измъкна така от „Аполон“, командире — каза той, когато тръгнаха към асансьора на „Уверен“, — но трябваше да потегля незабавно, а всяка информация от първа ръка ще ми бъде полезна. При тези обстоятелства… — Той сви леко рамене и Труман кимна.

— Разбирам, сър. Мъчно ми е да го оставя, но „Аполон“ се нуждае от ремонт на док, а командир Привост ще се погрижи за всичко.

— Радвам се, че разбирате. — Вратата се затвори след тях и асансьорът потегли към мостика. Алекзандър измери с поглед гостенката. Корабите му бяха напуснали мантикорската орбита петнайсет минути след като спешното съобщение на „Аполон“ стигна до планетата, а адмиралът беше видял със собствените си очи тежките повреди на „Аполон“, когато крайцерът се срещна с „Уверен“ за прехвърлянето на своя капитан. Информацията му за събитията в Елцин беше оскъдна, но надупченият корпус на „Аполон“ говореше красноречиво за ситуацията там. Чудил се бе как изобщо „Аполон“ е успял да премине през хиперпространството, чудел се бе и как ли изглежда капитанът му. Сега вече знаеше.

— Забелязах — избра внимателно думите си той, — че сте стигнали за рекордно време от Елцин дотук, командире.

— Да, сър — с равен глас отвърна Труман.

Алекзандър се усмихна.

— Въпросът ми не беше капан, командире. От друга страна, ясно ми е, че нов рекорд за най-бърз преход, при това с цели трийсет часа по-добър от предишния, не се поставя току-така. Изстискали сте хипергенератора си до дупка, нали?

Алис Труман го изгледа мълчаливо. Лорд Алекзандър — не, граф Алекзандър след кончината на баща му — се славеше със склонността си да пренебрегва правилата, когато те се превръщаха в пречка, а зад тревогата в очите му грееше почти съзаклятнически блясък.

— Ами, да, милорд — призна тя.

— До коя честота стигнахте, командире?

— Твърде високо. На втория ден след прехода качихме деветата честота. Йота.

Алекзандър не успя да прикрие реакцията си. Мили боже, явно бе изключила всичките си релета! Досега никой кораб не беше навлизал в йота-честотата… не се знаеше дали изобщо кораб може да оцелее там.

— Разбирам — каза той и се изкашля. — Извадили сте изключителен късмет, командир Труман. Давате си сметка за това, нали?

— Да, сър. Категорично.

— А явно сте и изключително добра в работата си — продължи той без промяна в тона, — иначе не бихте могли да преведете кораба си невредим през онзи ад.

— Както казахте, милорд, извадих късмет. Освен това имам изключително добър инженер, който един ден може и да ми проговори отново.

Внезапна почти момчешка усмивка огря лицето на Алекзандър и след кратко колебание Труман му отвърна със същото. Ала усмивките им угаснаха бързо и тя размърда рамене.

— Давам си сметка, че наруших всички процедури за безопасност, сър, но предвид ситуацията на капитан Харингтън в системата на Елцин сметнах, че рискът е оправдан.

— Напълно съм съгласен. Същото казах и на първия космически лорд Уебстър.

— Благодаря ви, сър — тихо каза Труман и той кимна.

— В интерес на истината, командире, много скоро ще разберем колко добри са моите инженери. Боя се, че няма как да преведа две пълни ескадри бойни крайцери на йота-честота, без от адмиралтейството да ми скъсат ушите, но определено смятам да спестя няколко часа по обратния път. За всички е ясно, че нямаме излишно време.

Беше ред на Труман да кимне, но тревогата се върна в очите й, защото ако „те“ нямаха излишно време, то за Грейсън и капитан Харингтън времето можеше вече да е изтекло.

Асансьорът спря и вратата му отвори към трескавата врява на флагманския мостик. Ескадрите на Алекзандър все още се опитваха да влязат в работен режим след потеглянето по спешност — три от бойните крайцери бяха прехвърлени от други ескадри, за да заместят кораби, които по една или друга причина не можеха да потеглят с групата, — но капитан Хънтър, командирът на звеното, забеляза присъствието му, каза нещо на дежурния офицер, после тръгна бързо към асансьора и протегна ръка на Труман.

— Алис. Чух, че „Аполон“ е пострадал сериозно. Искрено се радвам да те видя. Ще ми се само да беше при други обстоятелства.

— Благодаря ви, сър. Мога да кажа същото за себе си.

— Ела в заседателната, Байрън — каза Алекзандър. — Мисля, че и двамата трябва да чуем в подробности разказа на командир Труман.

— Разбира се.

Алекзандър влезе в заседателната зала, покани ги да седнат и каза:

— Не познавам лично капитан Харингтън, командире. Чел съм досието й, но не я познавам лично, не знам много и за ситуацията, в която се намира, затова ми се ще да започнете от самото начало и да ни разкажете всичко още от пристигането си в космическото пространство на Елцин.

— Да, сър. — Труман си пое дълбоко дъх и изправи гръб на стола си. — Пристигнахме по график, сър, и…

Алекзандър я слушаше внимателно, следеше както съдържанието на думите, така и тона, с който са изречени. Мозъкът му работеше на бързи обороти, но хладнокръвно и спокойно, изолираше отделни неща, отбелязваше си въпроси, които да зададе на по-късен етап, отговори, които се нуждаеха от разясняване, ала под концентрацията му пулсираше онова ледено ядро от страх.

Защото въпреки огромния риск, поет от Труман, шансовете Хонър Харингтън и хората й да са оцелели беше минимален, а в този случай на Хамиш Алекзандър се падаше да започне войната, която Мантикора се опитваше да избегне вече близо четирийсет години.

 

 

— Капитане?

Хонър вдигна поглед от книжата пред себе си и го насочи към Венизелос, който стоеше на прага.

— Да, Анди?

— Четвърти лазер вече работи. Донякъде де. Огневият контрол все още дава дефект от време на време, а екипът ще трябва да настрои вградените компютри ръчно, но камерата отново е херметизирана и всички тестови вериги светят в зелено.

— Браво, Анди! — Хонър се усмихна с дясната половина на лицето си. — Ако с Джеймс успеете да върнете и гравитационните сензори…

Венизелос смръщи нос.

— Капитане, с трудното се захващаме своевременно, за невъзможното си трябва ремонтен док.

— Боях се, че ще кажеш точно това. — Хонър му махна към един стол и първият й помощник се паркира там, като я поглеждаше скришом.

„Вече изглежда по-добре“, помисли си. Спешната терапия беше туширала тежката контузия, разкривявала доскоро лицето й. Лявата половина беше все така неподвижна, но Венизелос започваше да свиква с това. И макар че лявото й око беше увредено, точно както се беше страхувал Монтоя, черната превръзка, с която беше сменила голямото парче марля отпреди, й придаваше корав пиратски вид.

Но не външният й вид имаше значение. Беше побесняла, когато се събуди от първия си сън след петдесет и три часа будуване и разбра, че Монтоя и Макгинис са й пробутали приспивателно с какаото. В първите минути на гневния й пристъп Венизелос се беше уплашил, че дори докторът — който се кълнеше, че е можел да я изправи на крака за по-малко от петнайсет минути, в случай че „Божи гръм“ се появи на сцената, — няма да ги спаси от сериозни неприятности. Но приспивателното беше осигурило на Хонър петнайсет часа сън, а дълбоко в себе си тя несъмнено осъзнаваше, че тази почивка й е била повече от нужна.

Монтоя не го беше уведомил за намеренията си, но ако се беше сетил, Анди сам би подправил какаото й. Хонър се разпадаше пред очите му и това го ужасяваше — заради самата нея и заради всички, които разчитаха на вярната й преценка. Сякаш не беше ужасно да научи за смъртта на адмирал Курвозие… Но след случилото се с оцелелите от екипажа на „Мадригал“ положението стана почти неуправляемо. Анди не можеше да я вини за омразата, разбираше отлично чувството й за вина, макар че не споделяше мазохистичното й убеждение, че е отговорна за смъртта на адмирала. Знаеше обаче, че всички те имат нужда от своя капитан в най-добрата му форма. Ако положението станеше напечено, имаха нужда от Хонър Харингтън на мостика на „Безстрашен“, имаха нужда от поредния й грандиозен фокус, а не от изтощен автомат, който се е изхабил от недоспиване и самообвинения.

— Е… — Хонър се облегна назад и гласът й извади първия помощник от мислите му. — Предполагам, че по-готови от това няма как да станем. За срещата си с „Гръм“.

— Настина ли мислиш, че „Гръм“ ще се появи, капитане? Минаха повече от четири дни. Нямаше ли вече да са тук, ако са имали намерение да идват?

— Така изглежда, да.

— Но ти си на друго мнение? — попита Венизелос и присви очи. Хонър поклати глава.

— Не мога да ти дам логична причина. — Скръсти ръце под гърдите си, здравото й око беше тъмно и замислено. — Каквото и да предприемат в Елцин на този етап, само ще влоши положението им. Ако унищожат нас или засипят Грейсън с атомни бомби, нашият флот ще ги заличи от лицето на планетата им. Дори масадците да не си дават сметка за това, онези от Хейвън го знаят. А ако са смятали да правят нещо, вече щяха да са го направили, вместо да ни отпускат време да поправим повредите и да заемем позиции или, още по-лошо, подкреплението от Мантикора да пристигне. И все пак…

Спря и Венизелос усети как го побиват студени тръпки. Мълчанието се проточи. Накрая Анди се изкашля и попита:

— И все пак?

— Той е някъде там — каза Хонър. — Той е някъде наблизо и идва. — Погледна го в очите и дясната страна на устата й трепна при вида на изражението му. — Спокойно, Анди, не съм станала мистичка на стари години! Помисли си обаче. На тяхно място всеки разумен главнокомандващ би се изтеглил веднага щом нашата ескадра се върна в системата. Но те не го направиха. А когато ги открихме на Черна птица, трябваше да бягат, вместо да приемат сражението, нали така?! А и… — гласът й спадна заплашително — начинът, по който са се отнесли с хората от „Мадригал“, говори за мислене, което няма нищо общо със здравия разум.

Замълча, вперила поглед в масата пред себе си, после тръсна глава.

— Това имам предвид. Че не действат като разумни, нормални хора. Сякаш живеят в друга галактика. Мога да ти съставя подробен анализ на вражеските намерения, но от видяното досега смятам… не, знам… че техните действия не подлежат на логичен анализ.

— Дори ако Хейвън изтегли своя боен крайцер?

— Е, това е кажи-речи единственото, което би могло да ги спре — призна Хонър. — Но въпросът е дали хейвънският флот може да го изтегли, а след случилото се на Черна птица не съм голям оптимист по този пункт. — Тръсна отново глава. — Не, мисля, че „Божи гръм“ идва насам. И ако е така, би трябвало скоро да се появи. Много скоро.