Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- House Rules, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джоди Пико. Домашни правила
Американска. Първо издание
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Снежана Бошнакова
Художник: Виктор Паунов
Предпечат: Митко Ганев
ИК Enthusiast, 2013
ISBN: 978–619–164–090–4
История
- — Добавяне
Тео
На вечеря аз съм този, който вижда как брат ми открадва ножа.
Отначало не казвам нищо. Но ми е пределно ясно от начина, по който той спира, докато яде жълтия си ориз и бърканите яйца, за да отрони зърната на една царевица от кочана — а после бутва ножа с палци към ръба на масата, за да падне в скута му.
Майка ми не спира да дрънка за процеса — за автоматите за кафе в съдебната зала, които предлагали само студено кафе; какво ще облече Джейкъб утре; за защитата, която ще изложи тезата си на сутринта. Не мисля, че някой от нас я слуша, защото брат ми се опитва да не движи раменете си, докато увива ножа в салфетка, а аз се опитвам да запомня всяко негово движение.
Когато понечва да стане от масата и майка ми го прекъсва с кратък насилен смях, съм сигурен, че ще го попита за откраднатия прибор. Вместо това обаче чувам;
— Не забравяш ли нещо?
— Ще ме извините ли? — измърморва Джейкъб. Минута по-късно е омел докрай чинията си и тръгва нагоре по стълбите.
— Чудя се какво му е — казва майка ми. — Почти не яде.
Натъпквам останалата храна в устата си и измърморвам извинение. После забързвам по стълбите, но Джейкъб не е в стаята си. Вратата на банята също е широко отворена. Сякаш току-що е изчезнал.
Влизам в моята стая и ненадейно някой ме сграбчва, бутва ме към стената и опира нож в гърлото ми.
Е, добре, ще кажа само, че е депресиращо, че не за първи път участвам в този сценарий заедно с брат си. Правя това, което знам, че действа: ухапвам го за китката.
Човек би си помислил, че ще го предвиди, но той не го предвижда; ножът изтрополява на пода, а аз сръгвам Джейкъб с лакът в корема. Той се превива надве и изсумтява.
— Какво правиш, мамка му? — кресвам.
— Упражнявам се.
Посягам към ножа и го пъхвам в чекмеджето на бюрото си — това, което държа заключено, в което съм се научил да държа нещата, до които не искам Джейкъб да се добере.
— Упражняваш се в убийство ли? — питам. — Ти, луд шибаняк такъв. Затова ще те осъдят.
— Нямаше да те нараня — обяснява Джейкъб и се отпуска тежко на леглото ми. — Днес един човек ме гледаше странно.
— Мен ако питаш, в тази съдебна зала много хора те гледаха странно.
— Но той ме последва в банята. Трябва да мога да се защитя.
— Ама да, разбира се! И как мислиш, какво ще се случи утре сутринта, когато влезеш в съда и металните детектори се разпищят? А тъпите репортери до един те гледат как вадиш от чорапа си нож за пържоли?
Той се намръщва. Това е една от онези негови лекомислени схеми на аспи, от онези, които никога не обмисля като хората. Както когато преди два месеца повика ченгетата, защото майка ми го тормозела. Сигурен съм, че за Джейкъб подобно действие е изглеждало съвсем логично. За останалата част от свободния свят… не толкова.
— Ами ако ми няма нищо? — пита Джейкъб. — Ами ако причината да действам и да мисля така, както действам и мисля, е, че през цялото време съм изключен? Знаеш ли, ако имах приятели, може би нямаше да правя неща, които всички други смятат за странни. Това е като бактерия, която се развива само във вакуум. Може би не съществува такова нещо като Аспергер. Може би това се случва чисто и просто когато не се вписваш в обкръжението си.
— Не го казвай на адвоката си. Точно сега има огромна нужда Аспергер да съществува.
Поглеждам към ръцете на Джейкъб. Кожичките около ноктите му са изгризани до кожа; често се разкървавява. Навремето майка ми увиваше превръзки около всичките му пръсти, преди да го изпрати на училище. Веднъж в коридора чух две момичета да го наричат „Мумията“.
— Хей, Джейкъб — казвам тихо, — ще ти кажа нещо, което никой не знае.
Ръката му започва да трепка до бедрото.
— Тайна ли?
— Да. Но не можеш да кажеш на мама.
Искам да му кажа. От толкова отдавна искам да кажа на някого. Но може би Джейкъб има право: когато нямаш свое място в света, това, което остава, само нараства и става все по-неразпознаваемо. Свива се в гърлото ми; изсмуква всичкия въздух в стаята. И ненадейно започвам да хленча като бебе, бърша очи в ръкавите си и се опитвам да се преструвам, че брат ми не е на процес; че няма да отиде в затвора; че това не е кармична разплата за всички лоши неща, които съм направил, и всички лоши мисли, които са минавали през ума ми.
— Бях там — изтърсвам. — Бях там в деня, в който умря Джес.
Джейкъб не ме поглежда и може би така е по-лесно. Ръката му започва да трепка малко по-бързо, а после се вдига към гърлото му.
— Знам — казва той.
Очите ми се разширяват.
— Така ли?
— Разбира се. Видях отпечатъците от ботушите ти — забива поглед над рамото ми той. — Точно затова трябваше да го направя.
О, боже! Тя е казала на Джейкъб, че съм я шпионирал, докато е била гола, и че ще отиде при ченгетата, и той я е накарал да млъкне. Сега вече ридая с глас; не мога да си поема въздух.
— Съжалявам.
Той не ме докосва, не ме прегръща, не се опитва да ме утеши, както би направила майка ми. Както би направило всяко друго човешко същество. Джейкъб просто продължава да размахва ръката си с разперените си пръсти, а после казва: „Съжалявам, съжалявам“, както преди малко съм направил аз — ехо, ограбено от музиката си, като дъжд по ламарина.
Това е прозодия. Част от Аспергер е. Като малък Джейкъб повтаряше някои от въпросите, които му задавах, запращаше ги обратно към мен като бейзболна топка, вместо да отговори. Майка ми каза, че това било като цитирането на филмови реплики — вербална странност. Това беше начинът на брат ми да почувства думите в устата си, когато нямаше какво да каже в отговор.
Но въпреки това си позволявам да се престоря, че това е неговият автоматизиран, монотонен начин да ме помоли за прошка.