Джоди Пико
Домашни правила (40)

Оливър

Сутринта успях да науча Тор да балансира на носа си кламер.

— Добре — казвам, — да се завъртим пак.

По моята логика, ако успея да го науча едновременно да балансира и да прави нещо друго — да се превърти на пода или да лае в ритъма на „Дикси“, — можем да се появим в шоуто на Летърман.

Поставям кламера обратно на носа му и точно тогава в кабинета ми връхлита някаква луда.

— Трябва ми адвокат — оповестява тя задъхано.

Навярно е в края на трийсетте или началото на четирийсетте — около устата й има няколко бръчки, а в тъмната й коса се забелязват сиви нишки, — но очите й я карат да изглежда по-млада. Приличат на карамел или на бонбони лакта. Защо, по дяволите, гледам потенциална клиентка и си мисля за заливки на сладолед?

— Идвам!

Ставам и й предлагам стол.

— Седнете и ми кажете какъв е проблемът.

— Няма време за това. Трябва да дойдете с мен веднага.

— Но аз…

— В момента разпитват сина ми в полицейското управление и трябва да ги спрете. Ангажирам ви от негово име.

— Супер — отвръщам, а Тор събаря кламера. Вдигам го, за да не го глътне, докато ме няма, и си вземам палтото.

Знам, че е абсолютно користолюбиво от моя страна, но се надявам да ме поведе към беемвето, паркирано пред пицарията. Вместо това тя тръгва надясно, към очуканото волво, което по всяка вероятност е навъртяло петстотин хиляди километра. Толкова по въпроса дали да помоля да ми платят хонорара в брой. Сядам на мястото до шофьора и протягам ръка.

— Казвам се Оливър Бонд.

Тя не стиска ръката ми. Вместо това пъхва ключа в стартера и потегля с безразсъдност, от която ми увисва ченето.

— Ема Хънт — представя се.

Прави завой и задните гуми се завъртат.

— Ъъъ, май ще трябва да ми разкажете по-подробно какво става… — изохквам, когато тя заковава на червен светофар.

— Гледате ли новините, господин Бонд?

— Оливър, ако обичате — поправям я и затягам колана си. Полицейското управление е само на два-три километра от нас, но бих искал да стигна жив дотам.

— Следите ли историята със студентката от Върмонтския университет, която изчезна?

— Тази, чието тяло откриха току-що?

Колата набива спирачки пред управлението.

— Мисля, че синът ми може да е отговорен — казва Ема Хънт.

 

 

Веднъж попитали Алън Дершовиц, прочутия еврейски адвокат, дали би защитавал Адолф Хитлер.

— Да — отговорил той. — И щях да спечеля.

Когато заспах по време на лекцията за закононарушения, даващи право за предявяване на иск, професорът — който говореше с монотонен глас и караше правото да изглежда също толкова вълнуващо, колкото да наблюдаваш как съхне боя — изля на главата ми бутилка вода.

— Господин Бонд — рече кротко той, — поразително ми приличате на студент, за когото университетът не е трябвало да пилее място.

Седнах, кашлящ и подгизнал.

— С цялото ми уважение, сър, значи трябва да ви поразят повече — предложих и всичките ми състуденти станаха и заръкопляскаха.

Предлагам тези анекдоти на предполагаемите съдебни заседатели като илюстрация на факта, че никога не съм отхвърлял предизвикателство. И, няма да започна точно сега.

 

 

— Да вървим — подканя ме Ема Хънт и изключва двигателя.

Слагам ръка върху нейната.

— Може би трябва да започнете, като ми кажете името на сина си.

— Джейкъб.

— На колко години е?

— На осемнайсет — отговаря тя. — Има синдром на Аспергер.

Чувал съм термина, но няма да се преструвам на експерт.

— Значи е аутист?

— Технически да, но не като в „Рейнман“. Той е много високофункционален.

Тя поглежда с копнеж към управлението.

— Не може ли да обсъдим това по-късно?

— Не и ако искате да представлявам Джейкъб.

— Аз го докарах — поема си тя въздух продължително и треперливо. — Гледах новините и когато дадоха репортаж от местопрестъплението, видях юрган, който принадлежи на сина ми.

— Възможно ли е и други хора да имат такъв юрган? Например всеки, който миналия сезон е пазарувал в „Кол“?

— Не. Избродиран е на ръка. Беше в гардероба му или поне така си мислех. А после чух как репортерката казва, че са арестували приятеля на Джес за убийството.

— Джейкъб ли беше приятелят й?

— Не. Някакво момче на име Марк. Не го познавам, но не можех да понеса мисълта, че ще влезе в затвора заради нещо, което не е извършил. Обадих се на детектива, натоварен със случая, и той каза, че ако доведа Джейкъб в управлението, ще говори с него и ще се погрижи за всичко.

Заравя лице в ръцете си.

— Не осъзнавах, че това означава, че ще устрои клопка на Джейкъб. Или че ще ми каже, че не мога да присъствам на разпита.

— Ако синът ви е на осемнайсет, наистина е така — изтъквам. — Джейкъб съгласи ли се да говори с него?

— Щом му казаха, че може да помогне при анализа на местопрестъпление, буквално влетя в управлението.

— Защо?

— Все едно вие да получите дело с убийство на знаменитост, след като години наред сте практикували имуществено право.

— Е, добре, това мога да го разбера.

— Полицаите казаха ли ви, че Джейкъб е арестуван?

— Не.

— Значи просто сте го довели доброволно?

Тя рухва пред очите ми.

— Мислех, че ще говорят с него. Не знаех, че веднага ще го сметнат за заподозрян.

Сега Ема Хънт плаче, а аз знам какво да правя с плачеща жена не повече, отколкото знам какво да правя с намазано с мас прасе в нюйоркското метро.

— Просто се опитвах да постъпя правилно — изхлипва тя.

Когато бях ковач, веднъж работих с кобила с фрактура на копитната кост. Седмици почивка не успяха да й помогнат; собствениците й говореха, че може да я приспят. Убедих ги да ми позволят да опитам да вкарам права подкова в копитото и вместо да закова подковата, я увих с превръзка. Отначало кобилата не искаше да върви — и кой можеше да я обвинява? Отне ми цяла седмица да я подмамя да излезе от клетката си, а после работих с нея по трийсет минути всеки ден, докато година по-късно я изведох в едно поле и я видях как лети през откритото пространство, бърза като мълвата.

Понякога човек има нужда някой да му помогне да направи първата крачка.

Слагам ръка на рамото й; докосването я кара да подскочи и да вдигне към мен тези свои обезумели очи като разтопено злато.

— Да видим какво можем да направим — казвам и отчаяно се надявам, че не забелязва как треперят коленете ми.

На бюрото на диспечера прочиствам гърлото си.

— Търся един полицай…

— Кой точно? — пита отегченият сержант.

Лицето ми пламва от горещина.

— Този, който разпитва Джейкъб Хънт — отвръщам. Защо не се сетих да питам как се казва полицаят?

— Имате предвид детектив Матсън?

— Да. Бих искал да прекъснете разпита.

Сержантът вдига рамене.

— Нищо няма да прекъсвам. Можете да почакате. Когато свърши, ще му кажа, че сте тук.

Ема не слуша. Отдръпнала се е от мен, към врата, която води надолу по коридора на управлението. Отваря се с механизъм, контролиран от диспечера.

— Той е там — измърморва тя.

— Е, добре, мисля, че точно сега най-добрият курс на действие е да се съобразяваме с техните правила, докато…

Ненадейно се чува бръмчене и вратата се отваря. В чакалнята влиза секретарка, която носи кутия на „федекс“.

— Сега! — казва Ема.

Сграбчва ме за китката и ме дръпва през тази отворена за наш голям късмет врата. Двамата хукваме.