Джоди Пико
Домашни правила (60)

Оливър

Когато влизам в кухнята на семейство Хънт за втори ден поред, Ема готви нещо на печката, а Джейкъб седи на кухненската маса. Отмествам поглед от лицето му, наведено над масата и страховита колекция от снимки на местопрестъпления, към лицето на майка му.

— Давай — казва Ема.

— „Законът за американски граждани с увреждания забранява дискриминация от страна на щата или на местното управление, включително в съдилищата — рецитира Джейкъб с типичния си монотонен глас. — За да е защитен от Закона за американски граждани с увреждания, човек трябва да има увреждане или да има връзка с човек с увреждане. Човек с увреждане се определя като човек с физически или умствен недъг, който значително ограничава една или повече основни дейности… като комуникацията… или като човек, когото останалите възприемат като човек с такъв недъг.“

Прелиства една страница; сега снимките са на тела в морга. Кой, по дяволите, публикува такива книги?

— Доктор Муун и майка ми твърдят, че имам особености, но други хора, като учителите и съучениците ми и този съдия, може да сметнат, че имам увреждане — добавя Джейкъб.

Поклащам глава.

— Всъщност не разбирам.

— Има логическа и валидна юридическа причина да говорите от мое име — обяснява Джейкъб. — Може да използвате защитата по невменяемост, ако смятате, че това е най-добрата тактика по време на процеса.

Става и пъхва книгата под ръката си.

— Но държа да отбележа нещо: лично аз вярвам, че „нормално“ е само една от настройките на сешоара.

Кимвам и обмислям думите му.

— Това от кой филм е?

Джейкъб завърта очи.

— Не всичко е от филми — отвръща и се отдалечава.

— Ауу! — възкликвам и се приближавам към Ема. — Не знам как си го постигнала, но ти благодаря.

— Не ме подценявай — отговаря тя и обръща рибата, която се задушава в една тенджера.

— Това ли беше единствената причина да ме помолиш да дойда?

— Мислех, че точно това искаш.

— Наистина. И това беше единственото, което исках, до мига, в който помирисах какво готвиш — вдигам рамене и се ухилвам. — Ще отбия десет кинта от хонорара си, ако ме нахраниш.

— Точно под кабинета ти няма ли закусвалня?

— От време на време на човек му писва от червения сос — отвръщам. — Хайде де. Сигурно един разговор с възрастен човек ще ти се отрази добре, след като от толкова време си затворена в къщата.

Ема демонстративно се оглежда из кухнята.

— Вярно… а къде е другият възрастен?

— Аз съм десет години по-голям от Джейкъб — напомням й. — И така, какво ще ядем?

— Морски костур с чесън.

Сядам на едно от столчетата на плота и я гледам как носи тенджера с някаква вряща течност до мивката и я излива в гевгира. От парата косата около лицето й се накъдря.

— Едно от любимите ми ястия — въздъхвам. — Така се радвам, че ме покани.

— Добре — въздъхва тя. — Остани.

— Хубаво, но само ако овладееш въодушевлението от присъствието ми.

Ема поклаща глава.

— Свърши нещо полезно и сложи масата.

Има нещо интимно в това да си в нечия кухня, нещо, което ме кара да изпитвам носталгия по дома — не към апартамента над пицарията, а към дома от детството ми. Бях най-малкото дете в голямо семейство в Бъфало; понякога дори ми липсва звукът на хаоса.

— Майка ми готвеше риба в петък — казвам, докато отварям и затварям чекмеджета в опит да намеря приборите.

— Католик ли си?

— Не, норвежец. Рибата е афродизиак за скандинавците.

Бузите на Ема се изчервяват.

— И действаше ли?

— Имам четирима братя и сестри — отвръщам и посочвам към костура. — Предварителната игра на поднос.

— Май и аз мога да използвам тази метафора — измърморва Ема. — Готварските умения на бившия ми съпруг бяха като противозачатъчно.

— Много ли ще е грубо, ако те попитам от кога си самотна майка?

— Да — отговаря Ема. — Но краткият отговор е: откакто диагностицираха Джейкъб.

Изважда мляко от хладилника и го налива в тенджера, а после започва да разбърква съдържанието й с миксер.

— Не се интересува нито от Джейкъб, нито от Тео. Само ми праща издръжката.

— Трябва да се гордееш, че се справяш сама.

— Да, много се гордея. Синът ми е обвинен в убийство. Коя майка няма да си помисли, че е постигнала огромен успех след нещо подобно?

Поглеждам към нея.

— Обвинен — повтарям. — Не осъден.

За един дълъг миг тя остава загледана в мен, сякаш се бои да приеме, че и друг може да вярва в невинността на сина й. После започва да сипва порциите в чинии.

— Джейкъб, Тео! — изкрещява и момчетата влизат в кухнята.

Джейкъб взема чинията си и веднага се връща в дневната при телевизора. Тео слиза шумно по стълбите, поглежда към мен, както съм седнал на масата, и се намръщва.

— Не трябва ли той да ни купи обяд?

— И аз се радвам да те видя — отговарям.

Тео поглежда към мен.

— Все едно.

Замъква се обратно на горния етаж с обяда си, а Ема приготвя чинии за нас двамата.

— Обикновено всички обядваме заедно — казва, — но понякога е хубаво да си починем един от друг.

— Това май е трудна задача, когато си под домашен арест.

— Наистина е жалко, задето най-приятният момент от деня ми е да отида до края на алеята да прибера пощата — съгласява се тя, навежда се и оставя пред мен чиния.

Вътре виждам парче бяла риба, млечнобяло картофено пюре и малка купчинка бял ориз.

— Десертът да не е целувки? — предполагам.

— Ангелска торта.

Побутвам храната с вилицата си.

Ема се намръщва.

— Рибата да не е недоварена?

— Не, не… страхотна е. Просто, ъъъ, никога не съм виждал някой да съгласува храната по цвят.

— О, днес е първи февруари — казва тя, сякаш това обяснява всичко. — Първият ден от всеки месец е Ден на бялата храна. От толкова отдавна го правя, че забравям, че не е нормално.

Опитвам картофите. Неземни са.

— А какво правиш на трийсет и първи? Прегаряш всичко на черна пепел?

— Не давай идеи на Джейкъб — казва Ема. — Искаш ли мляко?

Налива ми и аз посягам към чашата.

— Не разбирам. Какво значение има цветът на храната му?

— Защо кадифето го кара да изпада в паника? Защо не може да търпи шума на машина за еспресо? Има хиляди въпроси, на които нямам отговор — отвръща Ема, — затова е най-лесно просто да се съобразявам и да не допускам да изпадне в криза.

— Както в съда — съгласявам се. — И в затвора.

— Точно така. Затова в понеделник храната е зелена, във вторник — червена, в сряда — жълта… Схващаш.

За миг се замислям.

— Не ме разбирай погрешно, но понякога Джейкъб изглежда по-зрял и от теб, и от мен… а друг път всичко му идва в повече.

— Такъв е той. Съвсем сериозно мисля, че е по-умен от всеки друг, когото познавам, но освен това е и по-неподатлив. Пък и взема навътре всяка дреболия, защото той е центърът на собствената си вселена.

— Както и на твоята — изтъквам. — Той е центърът и на твоята вселена. Ема навежда глава.

— Предполагам, че е така.

Навярно родителите ми скандинавци са знаели какво правят, защото може да е от рибата, а може и да е от начина, по който изглежда в този момент — изненадана и малко объркана, — но шокиран осъзнавам, че много искам да я целуна. Само че не мога, защото е майка на клиента ми и защото навярно ще ме повали по задник само ако опитам.

— Предполагам, че имаш план за нападение — казва тя.

Очите ми се разширяват. И тя ли си мисли същото за мен? Задушавам представата как я притискам към масата.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — продължава Ема и пулсът ми се ускорява. Поглежда през рамо към дневната, където Джейкъб бавно пъха ориз в устата си. — Искам само целият този кошмар да свърши.

И с тези думи се приземявам обратно в малката си тъжна действителност. Прочиствам си гърлото, сега съм пълен професионалист.

— Най-много ще ни навреди признанието на Джейкъб. Трябва да се опитаме да се отървем от него.

— Мислех, че ще мога да вляза заедно със сина ми в стаята за разпити. Ако бях там, никога нямаше да стигнат толкова далеч. Просто го знам. Сигурно са му задавали въпроси, които не е разбирал, или са ги задавали прекалено бързо.

— Разполагаме с писмен запис на разговора. Струва ми се, че въпросите са съвсем недвусмислени. Каза ли на Матсън, че Джейкъб има Аспергер, преди да започнат разпита?

— Да, когато дойде да разговаря с него първия път.

— Първи път ли?

Ема кимва.

— Преглеждал списъка с ангажименти на Джес и видял урока на Джейкъб по социални умения, затова му зададе някакви въпроси.

— Ти присъстваше ли, за да превеждаш?

— Седях тук, на кухненската маса — отговаря Ема. — Матсън се държеше така, сякаш напълно разбира проблемите на Джейкъб, затова, когато ми каза да го доведа в участъка, реших, че пак ще е подобен разговор и ще мога да участвам.

— Това е добре — отвръщам. — Навярно ще можем да подадем молба да ги изключат.

— Какво е това?

Преди да отговоря, Джейкъб влиза в кухнята с празната си чиния. Слага я в мивката и си налива чаша кока-кола.

— Според Петата поправка на Американската конституция имаш право да мълчиш, освен ако не се откажеш от това право и при определени обстоятелства, ако полицаите не са ти прочели правата ти според предупреждението Миранда или не са те помолили според протокола да се откажеш от тях, всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб. Адвокатът на защитата може да подаде молба да изключат тези показания, за да предотврати изнасянето им пред съдебните заседатели.

А после се връща в дневната.

— Това е крайно неправилно — измърморвам.

— Така ли?

— Да — потвърждавам. — Защо той може да пие кола в Деня на бялата храна?

За миг в кухнята се възцарява тишина, а после за първи път чувам музиката на смеха на Ема Хънт.