Джоди Пико
Домашни правила (79)

Ема

От архива на Леля Ем:

Скъпа лельо Ем,

Напоследък често сънувам бившия си. Да приема ли това като знак от някаква по-висша сила и да му се обадя?

Безсънна от Страфорд

Скъпа Безсънна,

Да, но не му казвай, че се обаждаш, защото играе главна роля в сънищата ти. Освен ако не ти каже: „Боже, колко странно, че се обаждаш днес. Снощи те сънувах“.

Леля Ем

Аз поканих Хенри на първата ни среща, защото той май не схващаше намеците, че съм негова, стига само да поиска. Гледахме „Дух“ и после отидохме на вечеря, където Хенри ми каза, че от научна гледна точка духове просто не съществуват.

— Това е елементарна физика и математика — рече той. — Патрик Суейзи не може да влиза през стени и едновременно с това да се влачи след Деми Мур. Ако призраците могат да следват някого, това означава, че краката им упражняват сила върху пода. Ако минават през стени обаче, значи не са материални. Могат да са или материални, или нематериални, но не и двете едновременно. Закон на Нютон.

Носеше тениска с надпис „ЛУД СМАХНАТ ГЕНИЙ“, а копринената му коса с цвят на жито постоянно му влизаше в очите.

— Но не ти ли се иска да можеше да е вярно? — попитах го. — Не ти ли се иска любовта да е толкова силна, че да може да се върне и да те преследва?

Разказах му историята на майка ми, която се събудила в 3:14 часа сутринта с уста, пълна с цветчета от теменужки. Миризмата на рози във въздуха била толкова силна, че не можела да диша. Един час по-късно се събудила от телефонно обаждане: майка й, цветарка по професия, била получила сърдечен удар в 3:14 часа.

— Науката не може да обясни всичко — казах на Хенри. — Не обяснява любовта.

— Всъщност я обяснява — увери ме той. — Има проведени какви ли не изследвания. Например, хората изпитват по-силно привличане към хора със симетрични черти. А симетричните мъже миришат по-добре за жените. Освен това хората с подобни генетични черти се привличат взаимно. Сигурно е свързано с еволюцията.

Избухнах в смях.

— Това е ужасно! — възкликнах. — Никога не съм чувала нещо по-неромантично.

— Не мисля така…

— О, стига! Кажи ми нещо, от което ще ми се замае главата — настоях.

За един дълъг миг Хенри остана загледан в мен, докато почувствах как главата ми олеква.

— Мисля, че може да си идеално симетрична.

 

 

На втората ни среща Хенри ме заведе в Бостън. Вечеряхме в „Паркър Хауз“, а после той нае такси файтон, за да ни разходи в парка „Бостън Комън“. Беше краят на ноември и по голите клони на дърветата имаше скреж; настанихме се на задната седалка и кочияшът ни даде тежко вълнено одеяло, за да го наметнем на скута си. Конят беше нетърпелив, потропваше с копита и пръхтеше.

Хенри ми задаваше гатанки.

— Съотношението на обиколката на иглу спрямо диаметъра му?

— Предавам се.

— Ескимоско пи — каза той. — Половината от дебелото черво?

— Не знам…

— Точка и запетая.

— Това не е нито математика, нито точна наука — заявих.

— Аз съм ренесансов тип — засмя се Хенри. — Осем лири стерлинги?

Поклатих глава.

— Две парадигми — каза той.

По природа игрословиците не бяха смешни. На устните на Хенри обаче бяха — устни, които се извиваха в краищата и сякаш винаги бяха малко притеснени да се усмихнат, устни, които ме целунаха за „лека нощ“ на първата ни среща с учудваща сила и страст.

Гледах устните му, когато конят падна като мъртъв.

Всъщност не беше мъртъв. Беше се подхлъзнал на къс черен лед и предните му крака се бяха подгънали. Чух как единият изпращя.

Много бавно се изтърколихме от файтона. Хенри се извъртя така, че да падна върху него.

— Добре ли си? — попита той и ми помогна да стана. Уви около мен грубото одеяло и зачакахме да дойде първо полицията, а после и дирекцията за контрол на животните.

— Не гледай — прошепна Хенри и аз извърнах глава настрани, когато полицаят извади пистолет.

Опитах се да се съсредоточа върху думите на тениската му, там, където палтото му беше отворено: „ТОЗИ ПРОТОН КАРА ЛИ МАСАТА МИ ДА ИЗГЛЕЖДА ДЕБЕЛА?“ Но звукът сякаш идваше от разцепването на целия свят наполовина и последното, което си спомням, е, че се зачудих кой носи тениска през зимата и дали това означава, че кожата му е винаги топла и някога ще лежа ли сгушена до нея.

 

 

Събудих се в непознато легло. Стените бяха бежови, имаше скрин от тъмно дърво с телевизор отгоре. Стаята беше много чиста и… делова.

„Припадна“ — казах си наум.

— Конят — рекох.

— Ъъъ — обади се тих глас. — Той е на огромната въртележка в небето.

Обърнах се и видях Хенри, притиснат към стената отсреща ми, все още с палто.

— Ти не вярваш в рая — измърморих.

— Не, но си помислих, че ти сигурно вярваш. Ти… добре ли си?

Кимнах предпазливо, проверявайки дали мога да се движа.

— Какво има? Жените не припадат ли постоянно в краката ти?

Той се ухили.

— Наистина беше малко викторианско от твоя страна.

— Къде сме?

— Наех стая в „Паркър Хауз“. Реших, че може да се наложи да полежиш малко.

Бузите му пламнаха в яркочервено.

— Ъъъ, но не искам да останеш с погрешни впечатления.

Надигнах се на лакът.

— Така ли?

— Ами… н… не и ако ти не искаш — заекна той.

— А това наистина е малко готическо — прецених. — Хенри, може ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Защо стоиш чак там?

Протегнах ръка и почувствах как матракът поддава под тежестта му, когато се отпусна на него. Усетих как устата му се спуска към моята и осъзнах, че тази връзка няма да е такава, каквато си я бях представяла: аз в ролята на учителка на срамежливия непохватен млад компютърен гений. Трябваше да се досетя още докато го наблюдавах как работи в офиса: обикновено програмистите се движеха бавно и целенасочено, а после изчакваха да видят реакцията. И ако не успееха от първия път, опитваха отново, а после пак, докато преодолеят бариерата и налучкат правилния отговор.

По-късно, когато бях облякла тениската на Хенри и той ме бе обгърнал с ръце, когато бяхме включили телевизора и гледахме предаване за примати в Конго без звук, след като той ме нахрани с пилешки хапки от детското меню за стаите, си помислих колко съм била умна, като забелязах нещо повече от това, което виждаха у Хенри другите хора. Глупавите тениски, термосчето с „Междузвездни войни“, в което държеше кафето си, начинът, по който почти не можеше да погледне някоя жена в очите — под всичко това се криеше мъж, който ме докосваше така, сякаш бях направена от стъкло, който се съсредоточаваше върху мен с такава сила, че понякога, когато се любехме, трябваше да му напомня да диша. Тогава за нищо на света не можех да си представя, че Хенри няма да може да обича нищо друго, освен мен, дори дете, създадено от него. Не можех да си представя, че цялата страст помежду ни ще се утаи под плетеницата на генетичния код на Джейкъб, която чакаше идеалната буря да се забие в корените й, за да избухне и да разцъфти в аутизъм.

 

 

Когато слизам от самолета, Хенри ме чака. Тръгвам към него и неловко се спирам на половин метър разстояние. Навеждам се да го прегърна точно когато той се обръща към таблото за пристигащи, което означава, че ръцете ми улавят само въздух.

— Трябва да кацне след двайсет минути — казва Хенри.

— Добре — отговарям. — Добре.

Поглеждам го.

— Съжалявам за всичко това.

Хенри поглежда към празния коридор зад бариерата.

— Ще ми кажеш ли какво става, Ема?

За пет минути му разказвам за Джес Огилви, за обвинението в убийство. Казвам му, че съм сигурна, че бягството на Тео има нещо общо. Когато свършвам, чувам как по високоговорителите викат пътник, който е на път да си изпусне самолета, а после събирам смелост да погледна Хенри в очите.

— Съдят Джейкъб за убийство? — пита той с треперещ глас. — И ти дори не си го споменала?

— И какво щеше да направиш? — питам остро. — Да долетиш във Върмонт и да влезеш в ролята на храбрия рицар? Съмнявам се, Хенри.

— А когато историята стигне до тукашните вестници? Как ще обясня на седемгодишната си дъщеря и четиригодишната й сестричка, че техният полубрат е убиец?

Люшвам се назад, сякаш ме е зашлевил.

— Ще се престоря, че не си го казал — измърморвам. — А ако поне малко познаваше сина си, ако беше прекарал известно време заедно с него, вместо само да изпращаш чек всеки месец, за да успокоиш съвестта си, щеше да знаеш, че е невинен.

В челюстта на Хенри заиграва мускул.

— Спомняш ли си какво се случи на петата ни годишнина?

Този период от живота ми, в който опитвахме всички възможни интервенции и терапии, за да накараме Джейкъб отново да се свърже със света, ми е тъмно петно.

— Бяхме отишли на кино. За първи път от месеци бяхме насаме. Ненадейно някакъв странен мъж се приближава по пътеката, навежда се и започва да ти говори нещо и само след минута ти излизаш заедно с него. Седях там и си мислех: „Кой, по дяволите, е този тип и къде отива жена ми с него?“ И тръгнах след вас към фоайето. Оказа се, че това е бащата на детегледачката — както и парамедик. Диви му се обадила, изпаднала в паника, защото от Тео течала кръв като река. Той отишъл в къщата, сложил му превръзка и дошъл да ни повика.

Втренчвам се в него.

— Не си спомням нищо такова.

— Направиха на Тео десет шева на веждата — продължава Хенри. — Защото Джейкъб се ядосал и съборил столчето му, когато Диви била с гръб към тях.

Сега си спомням всичко — паниката, която заварихме у дома, Джейкъб в абсолютна криза и Тео в истеричен плач, с подутина колкото малкото му юмруче над лявото око. Хенри хукна към болницата, а аз останах да успокоя Джейкъб. Чудя се как е възможно човек да изтласка нещо толкова далеч от съзнанието си, да пренапише историята.

— Не мога да повярвам, че съм забравила — промълвявам тихо.

Хенри отклонява погледа си от мен.

— Винаги си умеела да виждаш само това, което искаш.

А после ненадейно и двамата забелязваме сина си.

— Какво става, по дяволите? — пита Тео.

Скръствам ръце на гърдите си.

— И аз това питам.

 

 

Странно е да си на летище, без да празнуваш нито нова среща, нито нечие заминаване. Още по-странно е да седя на задната седалка в колата на Хенри и да го слушам как води любезен разговор с Тео, сякаш Тео няма достатъчно ум да знае, че рано или късно ще избухне страхотна бомба.

Когато Тео отиде в тоалетната на летището, Хенри начерта план.

— Остави ме аз да говоря с него — каза ми.

— Няма да те изслуша.

— Е, във всеки случай ти си тази, от която избяга — изтъкна той.

Тук автострадите са чисти и бели като кост. Няма пращене на замръзнало, както във Върмонт. Блестящи, весели и нови. Нищо чудно, че на Хенри му харесва тук.

— Тео — казвам, — какво си мислил, че правиш?

Той се извърта на седалката си.

— Исках да говоря с татко.

Погледът на Хенри среща моя в огледалото за обратно виждане: „Нали ти казах.“

— Чувал ли си някога за телефон?

Но преди Тео да отговори, Хенри спира на една алея за коли. Къщата му е с испански плочи на покрива, а на моравата има пластмасов замък с големина за дете. Гледката кара гърдите ми да се свият.

Мег, новата съпруга на Хенри, изтичва от входната врата.

— О, слава богу! — възкликва тя и стисва ръце, когато вижда Тео на предната седалка.

Мег е дребна блондинка със свръхбели зъби и блестяща конска опашка. Хенри се приближава към нея, като ме оставя сама да извадя чантата си от багажника. Застанали един до друг, със сините си очи и златиста коса, двамата приличат на реклама на идеалното арийско семейство.

— Тео — казва Хенри с бащински тон. Не е достатъчно. И идва твърде късно. — Хайде да отидем в библиотеката и да поговорим.

Искам да намразя Мег, но не мога. Тя веднага ме изненадва, като пъхва ръка в сгъвката на лакътя ми и ме въвежда в къщата.

— Сигурно си се поболяла от тревога — казва. — На твое място аз щях да се побъркам.

Предлага ми кафе и торта с лимон. Тео и Хенри изчезват по-навътре в къщата. Питам се дали тортата вече е била готова, дали Мег е от онези майки, които се грижат на кухненския плот винаги да има нещо домашно приготвено, или я е пъхнала във фурната, когато Хенри й е казал за пристигането ми. Не съм сигурна коя представа ме разстройва повече.

Дъщерите на Мег (добре де, и на Хенри) се стрелват през прага на дневната, за да ме зърнат. Приличат на духчета, феи с разрошени русоляви коси. Едната е с балетна поличка с розови пайети.

— Момичета — казва Мег, — елате и се запознайте с госпожа Хънт.

— Ема — казвам автоматично.

Питам се какво ли си мислят тези момиченца за непозната, която носи същата фамилия като тях. Питам се дали Хенри някога им е обяснил за мен.

— Това е Изабела — представя ги Мег и леко докосва по главата по-високото момиче. — А това е Грейс.

— Здравейте — изричат те в хор и Грейс пъхва палец в устата си.

— Здравейте — отговарям и не знам какво друго да кажа.

Дали Хенри е имал чувството, че във втория му живот има някакво равновесие — две момичета вместо две момчета? Грейс подръпва майка си за ръкава и прошепва нещо в ухото й.

— Иска да ти покаже на какво са я научили в балета — казва извинително Мег.

— О, обожавам балета — отговарям.

Грейс вдига ръце нагоре и допира върховете на пръстите си. Започва да се върти в кръг, като се олюлява съвсем малко, едва забележимо. Изръкоплясквам й.

Навремето Джейкъб се въртеше. Беше една от маниите му като малък. Въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато накрая се блъснеше в нещо, обикновено ваза или друг чуплив предмет.

Само като я гледам, знам, че не е вярно, но ако малката Грейс се окаже аутистка, Хенри пак ли ще избяга?

Сякаш съм го призовала с мислите си, той влиза в стаята.

— Права беше — обръща се към мен. — Не иска да говори, ако ти не си в стаята.

Малкото удовлетворение, което изпитвам от тази новина, изчезва в мига, в който Грейс зърва баща си. Тя спира да се върти и се хвърля към него със силата на тропическа буря. Той я вдига високо, а после разрошва косата на Изабела. У него има непринуденост, която не съм виждала преди, тиха увереност, че тук му е мястото. Виждам я отпечатана в лицето му, в тънките линии, които сега обкръжават очите му — линии, които ги нямаше тогава, когато го обичах.

Мег подпира Грейс на бедрото си и хваща Изабела за ръката.

— Да оставим татко да поговори с приятелите си — казва тя.

Приятели. Обичах го; създадох деца с него, а ето до какво сме понижени.

Тръгвам след Хенри по коридора към стаята, в която ни чака Тео.

— Семейството ти — казвам. — Идеални са.

Но това, което всъщност казвам, е: „Защо аз не заслужавах да имам това с теб?“