Джоди Пико
Домашни правила (73)

Джейкъб

Не бих допуснал, че е възможно, но Рич Матсън все пак не е абсолютен задник.

Например, той ми каза, че е възможно да определиш пола на индивида, като огледаш черепа, защото мъжкият череп е с квадратна брадичка, а женската брадичка е закръглена. Каза ми, че е бил във Фермата за трупове в Ноксвил, Тенеси, където цял акър земя е покрит с трупове в различен стадий на разлагане, така че антрополози криминалисти да могат да измерват въздействието на времето и насекомите върху разлагането на човешкото тяло. Има снимки и обеща да ми изпрати няколко по имейла.

Това все още не е от класата на доктор Хенри Лий, но бива за утешителна награда.

Научавам, че има дъщеря, която също като Джес припада при вида на кръв. Когато му казвам, че и Джес е била такава, лицето му се разкривява, сякаш е помирисал нещо ужасно.

След известно време му обещавам да не се обаждам отново на полицията във връзка с майка ми, освен ако не ми причинява сериозни телесни повреди. И ме убеждава, че точно едно извинение може да направи чудеса.

Когато го изпращам по стълбите, майка ми кръстосва напред-назад из кухнята.

— Джейкъб иска да ви каже нещо — оповестява той.

— Детектив Матсън ще ми изпрати снимки на разлагащи се трупове — съобщавам.

— Не това. Другото.

Издавам устни напред, а после ги всмуквам. След това повтарям движението, сякаш разтапям думите в устата си.

— Не биваше да звъня на ченгетата. Импулсивност на Аспергер.

Лицето на майка ми замръзва, както и лицето на детектива. Едва тогава осъзнавам: навярно предполагат, че и смъртта на Джес е била импулсивност на Аспергер.

С други думи, да говоря за импулсивност на Аспергер, беше малко прекалено импулсивно.

— Мисля, че тук свършихме — казва детективът. — Пожелавам и на двама ви приятна вечер.

Майка ми го докосва по ръкава.

— Благодаря ви.

Той я поглежда така, сякаш се кани да й каже нещо важно, но вместо това отговаря:

— Няма за какво да ми благодарите.

Когато си тръгва, в къщата нахлува струя студен въздух отвън и се увива около глезените ми.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване? — пита майка ми. — Така и не обядва.

— Не, благодаря. Ще полежа — оповестявам, макар че всъщност искам само да бъда сам. С времето съм разбрал, че когато някой те подканва да направиш нещо, което не искаш, този някой няма особено желание да чуе истината.

Очите й се стрелват към лицето ми.

— Болен ли си?

— Добре съм — уверявам я. — Наистина.

Усещам, че ме гледа, докато се качвам по стълбите.

Нямам намерение да лягам, но го правя. И предполагам, че съм заспал, защото ненадейно виждам доктор Хенри Лий. Приклекнали сме от двете страни на тялото на Джес. Той оглежда зъба в джоба й, натъртванията в основата на гръбнака й. Оглежда кухините на ноздрите й.

— О, да — казва с кристално ясен глас. — Разбирам.

Разбирам защо е трябвало да постъпиш така.