Джоди Пико
Домашни правила (93)

Джейкъб

Ако не стана криминалист, прочут в областта си, като доктор Хенри Лий, ще стана патолог. Работата е същата, само че периметърът е по-малък. Вместо да обработва цяла къща или група дървета, за да узнае историята на престъплението, човек измъква тази история от устата на мъртвия на масата за аутопсии.

В много отношения мъртвите тела са за предпочитане пред живите:

1. Нямат изражения, така че няма нужда да се тревожа дали това е усмивка, или подсмихване, или други такива глупости.

2. Не се отегчават, ако обсебиш разговора.

3. Не им пука дали стоиш прекалено близо, или твърде далеч.

4. Не говорят за теб, когато излезеш от стаята, и не казват на приятелите си колко си дразнещ.

От мъртвото тяло можеш да разбереш в каква последователност са се развили събитията: дали раната от изстрела в корема е причинила перитонита и отравянето на кръвта; дали смъртта е причинена от тези усложнения, или последният удар е бил синдромът на респираторен дистрес, до който са довели те. Можеш да разбереш дали човек е умрял на полето, или дали е бил оставен в багажника на кола. Можеш да разбереш дали е бил застрелян в главата, преди да запалят тялото, или обратно. (След отстраняването на черепа можеш да видиш кръвта, която започва да се процежда в резултат от варенето на мозъка — термично увреждане. Ако не я видиш, това обикновено означава, че смъртта е настъпила при екзекуция, а не от огъня. Признайте си: наистина искате да разберете.)

Поради всички тези причини слушам много внимателно, когато доктор Уейн Нусбаум застава в свидетелската ложа. Познавам го; виждал съм го на местопрестъпления. Веднъж му написах писмо и той ми даде автограф.

Сега изброява креденциалите си: медицинския факултет в „Йейл“, последван от стаж по патология и спешна помощ, преди да стане помощник-патолог в щата Ню Йорк и най-накрая, двайсет години като главен патолог във Върмонт.

— Извършихте ли аутопсия на тялото на Джес Огилви? — пита Хелън Шарп.

— Да. Следобед на осемнайсети януари — отговаря той. — Докараха тялото в кабинета ми сутринта, но трябваше да се размрази.

— Каква е била температурата навън, когато са я намерили?

— Минус единайсет градуса по Целзий, което е позволило тялото да се съхрани чудесно.

— Как беше облечена?

— С шорти, тениска и тънко яке. Имаше сутиен, но бельото й беше облечено наопаки. В малкия преден джоб на шортите имаше зъб, увит в тоалетна хартия, а мобилният й телефон беше закопчан в джоба на якето й.

Обикновено в „Ловци на престъпници“, когато патологът застане в свидетелската ложа, показанията му продължават най-много пет минути. Хелън Шарп обаче превежда доктор Нусбаум през веществените му доказателства три пъти: веднъж вербално, втори път с диаграма на тяло и той рисува резултатите си с червен маркер; и най-накрая със снимки, които е направил по време на аутопсията. Лично аз се наслаждавам на всяка минута от показанията му, но не знам за госпожата сред съдебните заседатели — изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне.

— Докторе, казахте, че сте взели проби от урината на Джес Огилви, от кръвта в сърцето й и кристални от очите й за токсикологични цели?

— Точно така.

— Каква е целта на тези проверки?

— Така разбираме какви чужди вещества има в кръвта на жертвата. В случая на кръвта от сърцето и кристалина тези вещества са налични по времето на смъртта.

— Какви бяха резултатите?

— По времето на смъртта на Джесика Огилви в системата й не е имало нито наркотици, нито алкохол.

— Направихте ли снимки на тялото по време на аутопсията?

— Да — отговаря той. — Това е рутинна процедура.

— Забелязахте ли някакви необичайни знаци или синини по тялото?

— Да. По гърлото на жертвата имаше следи, които съответстват на следи от душене, а по ръцете й — синини, които съответстват на синини, когато държат някого неподвижен. Синините бяха червеникавовиолетови и с ясно очертани ръбове, което означава, че са били получени до двайсет и четири часа преди смъртта. Освен това по кожата в долната част на гърба й имаше посмъртни ожулвания, най-вероятно от влаченето на тялото. На снимката, ето тук, можете да видите разликата между двата вида следи. Посмъртните са жълтеникави и твърди.

Посочи към друга снимка, този път на лицето на Джес.

— Жертвата е била жестоко бита. Беше претърпяла базиларна фрактура на черепа, имаше синини около очите и счупен нос. Един от предните й зъби липсваше.

— Успяхте ли да разберете дали тези наранявания са получени преди или след смъртта?

— Фактът, че има синини с подобен цвят, означава, че нараняването се е случило преди смъртта. За зъба… ами, не мога да заявя със сигурност, но сякаш беше същият, който беше прибран в джоба й.

— Възможно ли е да нанесете на някого толкова силен удар в лицето, че да му избиете зъб?

— Възможно е — отговаря доктор Нусбаум.

— Човек, който е бил ударен силно в лицето, ще има ли наранявания като тези, които сте открили по тялото на жертвата?

— Да.

— Докторе — пита Хелън Шарп, — след като сте извършили аутопсията и сте проучили резултатите от токсикологичните изследвания, изградихте ли си мнение с разумна степен на медицинска сигурност за начина на смъртта?

— Да. Заключих, че е убийство.

— Каква е причината за смъртта на Джес Огилви?

— Черепна травма, довела до субдурален хематом — кървене в мозъка, което се получава при удар или падане.

— Колко време минава, преди човек да умре от субдурален хематом?

— Може да се случи незабавно или да отнеме часове. В случая на жертвата е станало сравнително скоро след нараняването.

— Синините, които открихте по врата и ръцете на Джес Огилви, допринесли ли са за смъртта й?

— Не.

— А избитият зъб?

— Не.

— И в кръвта й не е имало нито наркотици, нито алкохол?

— Нямаше.

— И така, доктор Нусбаум — заключава Хелън Шарп, — единствената причина за фатално нараняване на Джес Огилви, която сте открили по време на аутопсията, е била базиларна фрактура на черепа, причинила кървене в мозъка?

— Точно така.

— Свидетелят е ваш — казва прокурорът и Оливър се изправя.

— Всички тези наранявания, които сте открили по тялото на Джес Огилви — подхваща той, — нямате представа кой ги е причинил, така ли?

— Не.

— И казахте, че субдурален хематом може да бъде предизвикан от удар или от падане.

— Точно така.

— Не е ли възможно, докторе — пита Оливър, — Джес Огилви да се е препънала, да е паднала и да е получила субдурален хематом?

Патологът вдига глава и се усмихва леко.

Тази усмивка е от онези, които мразя — онези, които може да означават „Много си умен“, но също така и „Ти си направо малоумен.“

— Възможно е Джес Огилви да се е препънала, да е паднала и да е получила субдурален хематом — отговаря доктор Нусбаум. — Но много се съмнявам да се е опитала сама да се удуши или сама да си е избила зъба, да си е облякла бельото наобратно, да се е завлякла на триста метра от къщата си и да се е увила в юрган в един водосток.

Избухвам в смях — тази реплика е страхотна. Можеше да са я написали сценаристите на „Ловци на престъпници“. Майка ми и Оливър ме поглеждат и това изражение е лесно за разчитане: и двамата са сто процента бесни.

— Може би сега е моментът за мирна почивка? — пита съдията.

— Сетивна! — тросва се Оливър. — Сетивна почивка!

Съдия Кътингс си прочиства гърлото.

— Ще приема това за „да“.

 

 

В стаята за сетивна почивка лягам под утежненото одеяло. Майка ми е в тоалетната; Тео е отпуснал глава на вибриращата възглавница. Говори през зъби и звучи като робот.

— Погъделичкай ме, Елмо — казва.

— Джейкъб — започва Оливър след една минута и трийсет и три секунди мълчание. — Поведението ти в тази съдебна зала много ме ядосва.

— Е, добре, твоето поведение в тази съдебна зала пък ядосва много мен — заявявам. — Все още не си им казал истината.

— Знаеш, че още не е наш ред. Гледал си процеси по телевизията. Обвинението е първо, а после ние се заемаме да оправяме пораженията, които е нанесла Хелън Шарп. Но, Джейкъб… мили боже! Всеки път, когато получиш пристъп или се разсмееш на нещо, казано от свидетел, това ни нанася допълнителни вреди.

Поглежда към мен.

— Представи си, че си съдебен заседател и имаш дъщеря на възрастта на Джес, а подсъдимият се смее с глас, когато патологът говори за ужасния начин, по който е загинала тя. Как смяташ, какво ще си каже заседателят?

— Не съм заседател — отговарям, — така че не знам.

— Това, което каза накрая патологът, наистина беше смешно — добавя Тео.

Оливър го поглежда намръщено.

— Случайно да съм те питал за мнението ти?

— Случайно Джейкъб да те е питал за твоето? — отвръща Тео и ми мята възглавницата. — Не го слушай — съветва ме той и се измъква от стаята за сетивна почивка.

Установявам, че Оливър е вперил поглед в мен.

— Джес липсва ли ти?

— Да. Тя ми беше приятелка.

— Тогава защо не го показваш?

— А защо трябва да го показвам? — питам и сядам. — Ако аз знам, че така се чувствам, само това има значение. Никога ли не ти се е случвало да погледнеш към някого, който е изпаднал в истерия на публично място, и да се запиташ дали наистина е нещастен, или просто иска другите да разберат, че е нещастен? Това размива емоцията — когато я излагаш пред погледа на целия свят. Вече не е толкова чиста.

— Е, добре, повечето хора не мислят така. Повечето хора, които са видели фотографски данни от аутопсията на някого, когото са обичали, се разстройват. Някои дори се разплакват.

— Разплакват ли се? Ти майтапиш ли се? — питам и повтарям фраза, която съм чувал от децата в училище. — Човек убивам, за да присъствам на тази аутопсия.

Оливър се извръща настрана. Сигурен съм, че съм го чул погрешно.

— А уби ли човек?