Джоди Пико
Домашни правила (34)

Тео

На петгодишна възраст вече знаех, че между мен и Джейкъб има разлики.

Аз трябваше да изяждам всичко в чинията си, но на Джейкъб му позволяваха да оставя неща като грахчета и домати, защото не му харесвало усещането им в устата му.

Какъвто и детски запис да слушах в колата, докато пътувахме, отстъпваше място на всичко от Боб Марли.

След като свършех с играта, трябваше да прибирам всичките си играчки, но дългата почти два метра колона от колички „Мачбокс“, която Джейкъб цял ден подрежда в идеално права линия, остана в коридора цял месец, докато той се умори от нея.

Най-вече обаче осъзнавах, че съм играчът, елиминиран чрез хвърляне на жребий. Защото в мига, в който при Джейкъб назрееше някаква криза — а това се случваше постоянно, — майка ми захвърляше всичко и се втурваше към него. И обикновено това, което захвърляше, бях аз.

Веднъж, когато бях седемгодишен, майка ми ми обеща, че в събота следобед ще ни заведе да гледаме „Деца шпиони“ на 3D. Цяла седмица се вълнувах в очакване на събитието, защото рядко ходехме на кино, още по-малко на 3D. Нямахме пари за това, но бях получил безплатни очила за 3D в кутията със зърнена закуска и започнах да умолявам майка ми, докато накрая тя се съгласи. Само че — изненада, изненада — в крайна сметка се оказа, че това просто няма значение. Джейкъб беше изчел всичките си книжки за динозаври и започна да мята ръце и да се люшка напред-назад при мисълта, че няма нищо ново за четене преди лягане, така че майка ми взе решение да ни заведе в библиотеката вместо на кино.

Може би нямаше да имам нищо против, но там видях голяма етажерка, която се възползваше от случая да създаде връзка между филма и четенето. „БЪДИ ДЕТЕ ШПИОНИН!“, пишеше на афиша, а етажерката беше пълна с книги като „Шпионката Хариет“ и разкази за момчетата Харди и Нанси Дрю. Видях как майка ми завежда Джейкъб към частта за нехудожествена литература — 567 в света на десетичната класификация на Дю. Дори и аз знаех, че това означава динозаври. Двамата седнаха край пътеката, сякаш това, че ме бяха довлекли в библиотеката и ми бяха съсипали деня, нямаше никакво значение. Започнаха да четат книга за орнитоподите.

Ненадейно осъзнах какво трябва да направя.

Щом майка ми забелязваше само Джейкъб, значи щях да се превърна в него.

Навярно седем години разочарования избраха точно този момент, за да прелеят, тъй като не мога да обясня защо иначе бих направил това, което направих. Имам предвид, не че не знаех.

Библиотеките са място, където човек трябва да е тих.

Библиотечните книги са свещени и не са твои.

В един момент седях в помещението за деца, в удобния зелен стол, приличащ на юмрук на великан, а в следващия крещях с пълно гърло, дърпах книги от етажерките и късах страниците, а когато библиотекарката попита: „На кого е това дете?“, я изритах в пищялките.

Оказа се, че имам талант за гневни пристъпи. Все пак цял живот се бях учил от майстор.

Събра се тълпа. Втурнаха се други библиотекари, за да видят какво става. Поколебах се само веднъж — когато в края на групата, която ме гледаше, се появи лицето на майка ми. Беше бяла като статуя.

Очевидно трябваше да ме махне оттам. И очевидно това означаваше, че Джейкъб не може да запише книгите, които искаше да вземе. Тя го сграбчи за китката точно когато и той получи криза, и ме вдигна със свободната си ръка. Аз и брат ми ритахме и крещяхме през целия път до паркинга.

Стигнахме до колата и майка ми ме пусна на земята. Направих това, което бях виждал Джейкъб да прави хиляди пъти: отпуснах се вяло като спагети и рухнах на асфалта.

И тогава ненадейно чух звук, който не бях чувал никога преди. Беше по-висок от моите викове и виковете на Джейкъб, взети заедно, и излизаше от устата на майка ми.

Тя крещеше. Тропаше с крака. Викаше „Ааааааааа“. Размахваше ръце, риташе и мяташе глава назад-напред. Всички от единия край на паркинга до другия я гледаха.

Веднага спрях. Единственото по-лошо нещо от това целият свят да ме гледа как полудявам, беше целият свят да гледа как полудява майка ми. Затворих очи и отчаяно си пожелах земята да се отвори и да ме погълне.

Джейкъб, от своя страна, продължаваше да крещи и да беснее.

— Мислиш ли, че и на мен не ми се иска от време на време да откача? — изкрещя майка ми, а после се стегна и закопча Джейкъб, който не спираше да се върти, на седалката му в колата. Вдигна ме от асфалта и направи същото с мен.

Но всъщност не ви разказвам тази история заради подробностите. Разказвам ви я, защото тогава майка ми за първи път заплака пред мен, вместо храбро да се опитва да задържи всичко в себе си.