Джоди Пико
Домашни правила (71)

Рич

— Какво правите вие тук? — пита сърдито Ема Хънт.

— Обадиха ни се на деветстотин и единайсет.

— Не съм се обаждала на деветстотин и… Джейкъб! — кресва тя, обръща се и хуква по стълбището.

Влизам в къщата и виждам Тео да ме гледа втренчено.

— Не желаем да правим дарение на полицейската атлетическа лига — казва иронично той.

— Благодаря — отвръщам и посочвам към стълбите. — Само ще, ъъъ… само ще…?

Без да чакам отговор, тръгвам към стаята на Джейкъб.

— Че те тормозя? — крещи Ема, когато стигам до вратата. — През целия ти живот не е имало и един ден, в който да съм те тормозила!

— Има физически тормоз, а има и емоционален тормоз — възразява той.

Ема рязко завърта глава към мен.

— Никога и с пръст не съм докосвала това момче. Макар че точно сега страшно се изкушавам!

— Ще ти кажа само три думи — отсича Джейкъб. — Доктор… Хенри… Лий.

— Криминологът? — питам, вече напълно убеден, че нищо не разбирам.

— Утре ще говори в университета в Ню Хампшър, а тя казва, че не мога да отида.

Ема ме поглежда.

— Виждате ли с какво се боря?

Свивам устни и се замислям.

— Нека поговоря за малко насаме с него.

— Сериозно ли? — разширява тя очи. — Не бяхте ли в същата съдебна зала като мен преди три часа, когато съдията ви каза, че е трябвало да осигурите определени условия за разпита на Джейкъб?

— Сега не го разпитвам — изтъквам. — Поне не професионално.

Тя вдига ръце раздразнено.

— Пет пари не давам. Правете каквото искате. И двамата!

Когато стъпките й заглъхват по стълбището, сядам до Джейкъб.

— Нали знаеш, че не трябва да звъниш на деветстотин и единайсет, освен ако не си в сериозна беда?

Той изсумтява.

— Тогава ме арестувайте. О, един момент, нали вече го направихте.

— Чувал ли си за лъжливото овчарче?

— Не съм казвал нищо за никакво овчарче — отсича Джейкъб. — Казах, че ме тормозят, и наистина е така. Това е единствената ми възможност да се запозная с доктор Лий, а тя отказва дори да я обмисли. Щом съм достатъчно голям да ме съдят като пълнолетен, как така не съм достатъчно голям да отида сам до спирката и да се кача в автобуса?

— Достатъчно си голям. Просто, ако го направиш, отново ще се озовеш в затвора. Това ли искаш?

С крайчеца на окото си зървам лаптоп, който се подава от една възглавница.

— Защо компютърът ти е под завивките?

Джейкъб го изважда и го взема в ръцете си.

— Помислих си, че ще ми го откраднете, както другите ми неща.

— Не съм ги откраднал, имах заповед да ги иззема. И един ден ще си ги получиш обратно.

Поглеждам го.

— Знаеш ли, Джейкъб, майка ти само те защитава.

— Като ме държи заключен тук ли?

— Не, това е дело на съдията. Като не ти позволява да нарушиш условията на гаранцията си.

За миг и двамата замълчаваме, а после Джейкъб ме поглежда с крайчеца на окото си.

— Не разбирам гласа ви.

— Какво имаш предвид?

— Би трябвало да е сърдит, защото ви накарах да изминете целия път дотук. Но не е сърдит. И не беше сърдит и когато говорихме в управлението. Държахте се с мен така, сякаш съм ви просто приятел, но накрая ме арестувахте, а хората не арестуват приятелите си.

Притиска ръце между коленете си.

— Честно казано, понякога просто не разбирам хората.

Кимвам в знак на съгласие.

— Честно казано, понякога и аз не ги разбирам.