Джоди Пико
Домашни правила (50)

Джейкъб

Веднъж Тео ме попита дали, ако измислят еликсир за Аспергер, ще го взема.

Отговорих „не“.

Не съм сигурен каква част от мен е увита в частта, която е Аспергер. Ами ако загубя част от интелигентността си, например, или сарказма си? Ами ако на Хелоуин започна да се страхувам от призраци вместо от цвета на тиквата? Проблемът е, че не си спомням кой съм бил без Аспергер, така че кой може да каже какво ще остане? Това е като сандвич от фъстъчено масло и желе, който разделяш. Не можеш да се отървеш от маслото, без да махнеш и малко от желето, нали така?

Виждам майка си. Това малко прилича на слънцето, когато си под водата и събереш смелост да отвориш очи. Нефокусирана е, леко размазана и прекалено ярка, за да я видя ясно. Толкова дълбоко съм под повърхността.

Гърлото ме боли от толкова викане; имам натъртвания чак до костта. Успях да заспя само няколко пъти и се събуждах разплакан. Исках само някого, който разбира какво съм направил и защо. Някой, на когото му пука толкова, колкото на мен.

Когато в затвора ми сложиха онази инжекция, сънувах, че са ми извадили сърцето от гърдите. Лекарите и полицаите си го подаваха, играеха с него на горещ картоф, а после се опитаха да го зашият обратно на мястото му, но така само заприличах на чудовището на Франкенщайн.

— Виждате ли? — възкликнаха те. — Изобщо не личи!

И тъй като това беше лъжа, вече не можех да вярвам на нищо, което казваха.

Няма да взема желето без фъстъченото масло, но понякога се питам защо не мога да съм порция месо — нещо, което всеки предпочита за обяд.

Навремето имаше теория, че мозъците на аутистите не работят правилно поради празнини между невроните, заради липсата на връзка. Сега има нова теория — мозъците на аутистите работят прекалено добре, в главата ми се случват толкова много неща едновременно, че трябва да работя допълнително, за да ги филтрирам, и понякога обикновеният свят се превръща в бебето, изхвърлено с мръсната вода.

Оливър — който казва, че ми е адвокат — ми говори с езика на природата. Това е всичко, което съм искал някога: да бъда органичен като венчетата на слънчогледа или спиралата на черупка. Когато трябва толкова много да се стараеш, за да бъдеш нормален, това означава, че не си.

Майка ми се приближава. Плаче, но на лицето й е изписана усмивка. За бога, толкова ли е чудно, че никога не мога да разбера какво изпитвате вие, останалите?

Обикновено, когато отида там, където отивам, това място е стая без врати и без прозорци. Но в затвора това беше светът, затова трябваше да отида другаде. В метална капсула, потопена на дъното на морето. Ако някой се опиташе да дойде за мен с нож, длето или трошица надежда, океанът щеше да почувства промяната и металът щеше да се пропука.

Проблемът беше, че същите правила важаха и за мен, ако се опитах да се измъкна.

Майка ми е на пет крачки от мен. Четири. Три.

Една неделна сутрин, когато бях много малък, гледах християнско предаване по телевизията, адаптирано за деца. Ставаше въпрос за момче със специални нужди, което играеше на криеница с други деца в склад за отпадъци. Другите деца забравиха за него и един ден по-късно полицаите го откриха, задушено в стар хладилник. Не извлякох от това предаване никакво религиозно послание като златно правило или спасение на душата. Извлякох единствено поука: не се крий в стари хладилници.

Този път, когато отидох там, където отидох, си помислих, че съм отишъл прекалено далеч. Вече нямаше болка и нищо нямаше значение, вярно. Но никой нямаше да ме намери и в крайна сметка щяха да спрат да търсят.

Сега обаче главата отново започва да ме боли, раменете също. Усещам аромата на майка ми: ванилия, фрезия и шампоана, който използва, този в зелената бутилка. Усещам топлината й, като асфалт през лятото, в мига, преди да ме обгърне с ръце.

— Джейкъб — казва тя. Името ми излиза от устните й като ридание.

Коленете ми се подгъват от облекчение, от мисълта, че все пак не съм се стопил.