Джоди Пико
Домашни правила (101)

Джейкъб

Тео все още се облича, когато почуквам на вратата му.

— Мамка му, какво, пич? — пита той и вдига кърпата към тялото си. Затварям очи, докато го чувам да казва, че може да погледна, и влизам в стаята му.

— Трябва ми помощ с вратовръзката — отговарям.

Много съм горд с факта, че днес се облякох без проблеми.

Копчетата на ризата, които бяха като горещи въглени на гърдите ми, ме накараха да откача малко, но облякох отдолу тениска и сега вече не боли толкова.

Тео стои пред мен по дънки и пуловер. Иска ми се да можех и аз да се облека така за съда. Той оправя яката ми и започва да завързва краищата на вратовръзката, за да направи вратовръзка от плетеницата, която съм успял да направя, плетеницата с два големи възела. Вратовръзката прилича на дълъг тънък плетен шал; харесва ми много повече от раираната тъкан, която Оливър ме накара да нося вчера.

— Готов си — казва Тео и изгърбва рамене. — И така, какво мислиш за татко?

— Не мисля за татко — отговарям.

— Искам да кажа, какво мислиш за това, че е тук?

— О! — отвръщам. — Ами предполагам, че е хубаво.

(Всъщност не мисля нито че е хубаво, нито че е лошо. В крайна сметка това няма да промени особено нещата, но нормалните хора сякаш биха реагирали по-положително, ако зърнат близък роднина, който е пропътувал пет хиляди километра със самолет. Това не мога да не му го призная.)

— Мислех, че мама ще взриви нещо.

Не знам какво иска да каже, но кимвам и му се усмихвам. Ще се учудите колко далеч може да ви отведе този отговор при разговор, в който сте съвсем объркани.

— Ти помниш ли го? — пита Тео.

— Той ми се обади на рождения ми ден, а оттогава минаха само три месеца и половина…

— Не — прекъсва ме Тео. — Искам да кажа, помниш ли го от тогава? Когато още е живеел с нас?

Помня. Спомням си как лежа в леглото между него и майка ми и вдигам ръка към бузата му, докато той спи. Дращеше от наболата брада и този допир ме заинтригуваше. Освен това ми харесваше звукът, който издаваше, когато се потъркаше в нещо. Спомням си деловото му куфарче. В него имаше дискети в различни цветове и аз обичах да ги подреждам по цвят, и хартиени изрезки в малка кутия, които подреждах на пода в кабинета му, докато работеше. Но понякога, когато се занимаваше с програмиране и запецнеше или се развълнуваше, той надаваше вик, а това обикновено караше и мен да надам вик и тогава той викаше майка ми да ме вземе, за да може да свърши малко работа.

— Веднъж ме заведе да гледаме бране на ябълки — отвръщам. — Качи ме на раменете си и ми показа как берачите изваждат ябълките от кошниците си, без да ги натъртят.

За известно време поддържах списък с факти за ябълките, докато ги научавах, защото това, което си спомнях за баща ми, беше, че изпитваше поне бегъл интерес към помологията — достатъчен, за да ме заведе в овощна градина за един ден. Например, знам, че:

1. Най-големите производители на ябълки в света са Китай, Съединените щати, Турция, Полша и Италия.

2. За един галон^[1] сайдер са необходими около трийсет и шест ябълки.

3. Сортът „Червена превъзходна“ е най-разпространеният в Съединените щати.

4. За създаването на една-единствена ябълка е необходима енергията на петдесет листа.

5. Най-голямата ябълка, откъсвана някога, е тежала 1.359 килограма.

6. Ябълките се задържат над водата, защото една четвърт от теглото им се състои от въздух.

7. Ябълковите дървета са свързани с розите.

8. Археолозите са открили доказателства за ядене на ябълки от времето около 6500 г. пр. Хр.

— Супер — казва Тео. — Аз не си спомням абсолютно нищо за него.

Знам каква е причината: защото Тео беше само на няколко месеца, когато баща ми ни напусна. Не си спомням този ден, но си спомням много от нещата, които доведоха до него. Майка ми и баща ми често се караха направо пред мен. Бях там, но всъщност не бях — това бяха дните, в които се оказвах абсолютно запленен от статичните искри на телевизионния екран или от бутона на тостера. Родителите ми предполагаха, че не им обръщам внимание, но нещата не стават така. В онези дни можех да чувам, виждам, помирисвам и чувствам всичко едновременно, поради което трябваше да полагам огромни усилия, за да обръщам внимание само на един от стимулите. Винаги съм си го представял като един вид филм: представете си само камера, която може да запише целия свят едновременно — всяка гледка, всеки звук. Това е много впечатляващо, но не е особено полезно, ако искаш да чуеш конкретен разговор между двама души или да видиш топката, която лети към теб, докато гледаш към някой прилеп. И все пак не можех да променя мозъка, с който бях роден, затова се научих да стеснявам света със саморъчно изобретени наочници, докато накрая единственото, което забелязвах, беше това, което исках да забележа. За тези, които нямат личен опит — това е аутизмът.

Все едно, това е и причината родителите ми навярно да решат, че вниманието ми е насочено другаде. Спомням си разправиите им дума по дума:

— Помниш ли ме, Ема? И аз живея тук…

— За бога, Хенри! Наистина ли ревнуваш от времето, което прекарвам с родния ти син?

И:

— Не ми пука как ще го платим, няма да пропусна някое лечение за Джейкъб само защото…

— Защото какво? Кажи го… Смяташ, че не печеля достатъчно.

— Ти го каза, не аз.

И:

— Искам да се прибера от шибаната си работа в шибаната си къща, без да заваря десет шибани непознати на пода в дневната си. Толкова много ли искам?

— Тези непознати са хората, които ще ни върнат Джейкъб…

— Събуди се, Ема! Той е такъв, какъвто е. У него няма някакво скрито чудо, което чака да го освободим.

И:

— Тази седмица всяка вечер работиш до късно.

— За какво да се прибирам?

И:

— Какво искаш да кажеш, как така си бременна? Нали казахме без повече деца! И така си имаме достатъчно грижи…

— Не съм забременяла сама, нали се сещаш?

— Така ли? Ти си тази, която пие хапчетата.

— Значи мислиш, че съм те измамила? За бога, Хенри! Много се радвам, че имаш такова високо мнение за мен. Просто се разкарай. Разкарай се оттук.

И един ден той го направи.

Ненадейно баща ми почуква на вратата на Тео и подава глава в стаята.

— Момчета — казва. — Как, ъъъ, как я карате?

Никой от нас не отговаря.

— Джейкъб — продължава той. — Може ли да поговорим?

 

 

Сядаме в стаята ми — аз на леглото, а баща ми пред бюрото.

— Нали нямаш… нищо против, че съм тук?

Оглеждам се. Той не бута нищо на бюрото ми, така че кимвам.

Струва ми се, че това го кара да се почувства по-добре, защото раменете му се отпускат.

— Дължа ти извинение — казва той. — Наистина не знам как да го изразя с думи.

— И на мен ми се случва — отговарям.

Той се усмихва леко и поклаща глава. Тео толкова много прилича на него. Цял живот съм слушал това от майка си, но сега виждам, че у баща ми има и много неща, които ми напомнят на мен самия. Например, и той навежда глава преди началото на някое изречение. И той барабани с пръсти по бедрото си.

— Исках да ти се извиня, Джейкъб. Някои хора — като майка ти, — никога не се предават. Аз не съм от тях. Не казвам, че това е извинение. Просто факт. Дори тогава се познавах достатъчно, за да знам, че това не е ситуация, с която мога да се справя.

— Под „това“ — казвам — имаш предвид мен.

Той се поколебава и кимва.

— Не знам за Аспергер толкова, колкото майка ти. Но си мисля, че може би у всички нас има нещо, което ни пречи да се свържем с хората дори когато искаме.

Тази идея ми харесва — че Аспергер е като допълнителен аромат, добавен към човека, и макар че концентрацията му у мен е по-висока, отколкото у другите, при проверка ще се окаже, че у всички останали също има следи от това състояние.

Заставям се да погледна баща си в очите.

— Знаеше ли, че ябълките могат да ръждясат? — питам.

— Не — казва той. Сега гласът му е по-тих. — Не знаех.

 

 

Освен списъка с факти за ябълките съм запазил и друг списък, свързан с баща ми — с въпроси, които може да му задам, ако ми се удаде случай:

1. Ако не бях аз, щеше ли да останеш?

2. Някога съжалявал ли си, че си тръгна?

3. Мислиш ли, че някой ден можем да станем приятели?

4. Ако обещая да се старая повече, ще се замислиш ли дали да се върнеш?

Струва си да отбележа, че докато седим в стаята ми, си говорим за ябълки, за вчерашните показания на патолога и за статията в списание „Уайърд“ на тема дали синдромът на Аспергер в Силиконовата долина нараства заради преобладаващото присъствие на гении в областта на математиката и точните науки на това географско местоположение. Но не му зададох нито един от гореизброените въпроси, които все още са на листа, скрит в най-долното чекмедже отляво на бюрото ми.

 

 

Всички отиваме заедно в съда с колата, която е наел баща ми. Сребриста е и мирише на борове. Седя на обичайното си място на задната седалка зад баща ми, който шофира. Майка ми седи до него, а Тео — до мен. Докато пътуваме, се взирам в местата между телефонните постове, които се стесняват в края и се разширяват в средата като огромни канута.

Намираме се на пет минути от съда, когато телефонът на майка ми иззвънява. Тя едва не го изтървава, преди да успее да приеме повикването.

— Добре съм — отговаря, но лицето й се зачервява. — Ще се срещнем на паркинга.

Предполагам, че би трябвало да съм нервен, но всъщност съм въодушевен. Днес е денят, в който Оливър ще каже на всички истината за това, което направих.

— А сега, Джейкъб — казва майка ми, — помниш ли правилата?

— Да оставя Оливър да говори — измърморвам. — Да му подавам бележка, ако ми трябва почивка. Не съм слабоумен, мамо.

— Това е въпрос на мнение — подмята Тео.

Тя се обръща на седалката си. Зениците й са големи и тъмни, а пулсът бие забележимо в основата на гърлото й.

— Днес ще ти е по-трудно — добавя тихо тя. — Ще чуеш да казват за теб неща, които може да не ти се сторят логични. Неща, за които може дори да си помислиш, че не са верни. Но просто не забравяй, че Оливър знае какво прави.

— Джейкъб ще даде ли показания? — пита баща ми.

Майка ми се обръща към него.

— Ти как мислиш?

— Само питах, за бога.

— Е, добре, не можеш да се появиш в трето действие и да очакваш да ти кажа какво си изпуснал — тросва се тя и колата се изпълва с тишина като със заринов газ. Започвам да си мърморя поредицата на Фибоначи, за да се почувствам по-добре. Навярно и Тео се чувства така, защото пита:

— И така… стигнахме ли? — а после се изсмива истерично, сякаш е изрекъл някоя страхотна шега.

При пристигането си виждаме Оливър, облегнат на камиона си — стар пикал, който според него е по-подходящ за ковач, отколкото за адвокат, но все пак го закарва от точка А до точка Б. Паркираме зад съда, далеч от камерите и вановете на телевизиите. Докато минаваме покрай него, той поглежда към нас, но не сме с колата на майка ми, затова не разбира, че сме ние. Едва когато спираме и излизаме от наетия автомобил, Оливър вижда майка ми и се приближава с широка усмивка.

А после забелязва баща ми.

— Оливър — казва майка ми, — това е бившият ми съпруг Хенри.

— Ти майтапиш ли се? — поглежда към нея Оливър.

Баща ми протяга ръка да се запознае с него.

— Радвам се да се запознаем.

— Ъъъ… да. Точно така. Радвам се.

А после се обръща към мен:

— В името на всички светни… Ема, не мога да го заведа в съда в този вид.

Поглеждам надолу. Нося кафяв панталон от рипсено кадифе, кафява риза, кафяво туидно сако и кафявата вратовръзка, която Тео завърза на възел.

— Четвъртък е и той е със сако и вратовръзка — отвръща рязко майка ми. — Както се досещаш, тази сутрин ми се събра доста.

Оливър се обръща към баща ми:

— На какво ти прилича?

— На шофьор на камион? — пита баща ми.

— На мен ми прилича на нацист — поклаща глава Оливър. — Нямаме време да се връщаш и да се преоблечеш, а си прекалено едър за моите…

Ненадейно млъква и измерва баща ми с поглед.

— Вървете в банята и си разменете ризите.

— Но неговата е бяла — възразявам.

— Именно. Видът, към който се стремим, не е на съвременен сериен убиец, Джейк.

Баща ми хвърля поглед към майка ми.

— Виждаш ли? — казва. — Не се ли радваш, че дойдох?

 

 

В деня, в който се запознах с Джес на първия ни урок по социални умения, умирах от страх за живота си. Тази година посещавах класа по английски на госпожа Уиклоу. Курсът не беше особено интересен, а госпожа Уиклоу имаше малшанса лицето й да прилича малко на картоф — дълго и тясно, с няколко косъма на брадичката и изкуствен оранжев тен. Но когато представяхме пиеси, винаги ми позволяваше да чета на глас, дори когато понякога си забравях реда, а когато си забравих тетрадката в деня на изпита с отворените книги, ми разреши на другия ден да си я взема. Веднъж, когато отсъстваше, защото беше болна от грип, едно момче от класа, Сойър Триг (който беше отстранен от училище, защото продаваше лекарство „Нюкил“ в закусвалнята), обърна гръб на заместничката й и откъсна няколко ивици от растението в саксията, след което ги залепи с дъвка на брадичката си. Натъпка под ризата си смачкана хартия и затанцува по пътеките между чиновете.

— Аз съм госпожа Уичлоу^[2] — каза той и всички се засмяха.

И аз се засмях, но само за да не съм различен от другите.

Защото човек трябва да уважава учителите си дори когато не са в стаята. Затова, когато госпожа Уиклоу се върна, й разказах какво е направил Сойър и тя го изпрати при директора. По-късно същия ден той ме блъсна в шкафчето ми и рече:

— Мамка му, способен съм да те убия, Хънт!

Прекарах останалата част от деня в абсолютна паника, защото беше способен да ме убие, в това не се съмнявах. А когато Джес дойде в училище да се запознаем, бях скрил в джоба си нож за масло, откраднат от закусвалнята — най-доброто, което можех да направя при ограниченото време, с което разполагах — в случай че Сойър Триг се спотайва в сенките на коридорите.

Тя ми обясни, че това, което ще й кажа, е поверително и няма да издаде на майка ми нищо, което искам да запазя в тайна само между нас двамата. Това ми хареса — звучеше, като да имаш най-добър приятел, поне така, както винаги го представят по телевизията, — но бях прекалено притеснен, за да кажа нещо.

— Ъъъ, Джейкъб — обади се Джес, когато ме хвана да поглеждам през рамо за осми път. — Всичко наред ли е?

И аз й разказах всичко за госпожа Уиклоу и Сойър Триг.

Тя поклати глава.

— Няма да те убие.

— Но той каза…

— Това е неговият начин да ти даде да разбереш, че ти е сърдит, задето си го изклюкарил.

— Нали не трябва да се подиграваме на учителите…

— Не трябва и да издаваме съучениците си — рече Джес. — Особено ако искаш те да те харесват. Искам да кажа, госпожа Уиклоу трябва да се държи мило с теб — това е част от договора й. Но доверието на съучениците си трябва да го спечелиш сам. А ти току-що си го загубил.

Наведе се напред.

— Има всякакви правила, Джейкъб. Някои са изрично изразени, като да не се подиграваме на учителите. Но други са като тайните — трябва да ги знаеш, дори и никой никога да не ги изрича на глас.

Точно това никога не успявах да разбера: тези неписани правила, които другите хора долавяха сякаш с радар — приспособление, което липсваше в собствения ми мозък.

— Ти засмя ли се, когато Сойър се подиграваше на госпожа Уиклоу?

— Да.

— Той си е помислил, че си на негова страна, че представлението ти харесва. Представи си как се е почувствал, когато си го издал.

Втренчих се в нея. Не бях Сойър, а освен това се бях придържал към правило, а той преднамерено го нарушаваше.

— Не мога — казах.

След няколко минути майка ми дойде да ме вземе.

— Здрасти — каза тя и се усмихна на Джес. — Как мина?

Джес погледна към мен и се постара да улови погледа ми.

После се обърна към майка ми:

— Днес Джейкъб е навлякъл неприятности на друго момче. О, а освен това е откраднал нож от училищния стол.

Почувствах как сърцето ми се превръща в камък в гърдите, а устата ми става суха като памук. Мислех си, че това момиче ще ми стане приятелка, че ще пази тайните ми. А първото, което направи, беше да се обърне и да каже на майка ми всичко случило се днес.

Побеснях; не исках никога повече да виждам Джес. Освен това усетих в стомаха си нещо меко и лепкаво, сякаш току-що бях слязъл от влакче в увеселителен парк, защото знаех, че майка ми ще иска да продължим разговора на път към къщи.

Джес ме докосна по ръката, за да привлече вниманието ми.

— Ето така — каза тя — се е почувствал Сойър. И аз никога повече няма да ти го причиня. Ти ще го направиш ли?

На следващия ден отидох на училище и изчаках Сойър до шкафчето му.

— Какво правиш тук, боклук такъв? — попита той.

— Съжалявам — казах и наистина го мислех.

Може би беше нещо в изражението ми, в тона на гласа ми или просто фактът, че го бях потърсил — но за секунда той остана неподвижен до отвореното си шкафче, а после сви рамене.

— Няма нищо — рече.

Реших, че това е неговият начин да каже „благодаря“.

— Още ли мислиш да ме убиваш?

Той поклати глава и се засмя.

— Май не.

Казвам ви, Джес Огилви беше най-добрата учителка, която съм имал някога. И по-добре от всички щеше да разбере защо трябваше да направя това, което направих.