Скот Мариани
Свещеният меч (61)

60

Събуди се на твърдия каменен под, треперещ от студ и сляп в тъмнината. Главата му пулсираше. Посегна към тила си и напипа засъхналата кръв на мястото, където го бяха ударили. Изправи се и зачака очите му да се нагодят към почти пълния мрак. Каменната му килия беше тясна, без прозорци. На едната стена бе монтиран дървен нар, а на другата — мивка и примитивна тоалетна.

Влажният застоял въздух му подсказа, че се намира под земята. Джобовете му бяха изпразнени, но часовникът все още беше на ръката му. Мъждукащият циферблат показваше малко след четири сутринта на 24 декември.

Той седна на нара и подпря в длани пулсиращата си глава. Опита се да изпразни съзнанието си, но мислите се блъскаха една през друга в черепната му кутия. Непрекъснато чуваше гласа на Брук и се питаше дали някога ще я види отново. Тревожеше се за Джуд, който бе останал сам на Мартас Винярд. Вярваше, че той все някак ще се добере до Едгартаун, където ще може да изтегли пари от някой банкомат. Ако успееше да събере достатъчно, за да вземе ферибота до континента, от там щеше да позвъни на Роби или на баща му…

Всевъзможни сценарии преминаваха за кой ли път през главата му. Тъй или иначе, Джуд щеше да се оправи. Трябваше да се оправи.

Часовете се влачеха. Постепенно главоболието му отшумя, останаха само умората и безпокойството. В осем часа сутринта килията му беше все така тъмна. Мислите му блуждаеха. Постепенно клепачите му започнаха да се затварят, ангелите на съня идваха, за да го отнесат далече…

В този момент вратата на килията се отвори с трясък. Бен подскочи. Трима мъже нахълтаха в тясното пространство.

— Ставай, сънливецо! — провикна се груб глас.

Той премигна. Беше сигурен, че е заспал преди минути, но часовникът му показваше единайсет. Надигна се бавно на крака, схванат от коравия нар. Двама от пазачите го сграбчиха за ръцете и го поведоха към вратата, зад която се виждаше слабо осветен коридор; третият го държеше на мушка с пистолета си. И тримата носеха дебели якета и ръкавици.

За пръв път Бен успя да огледа мястото, където го бяха довели. Коридорът към килията му беше тесен, по грубите стени бе избила влага. Минаха през поредица от врати и завои, след което се изкачиха по едно стълбище. Най-после Бен си пое глътка свеж въздух. Предводителят отвори последната врата и ярката дневна светлина накара Бен да замижи. Той се спря на място; леден вятър нахлу в дробовете му. Пред очите му се разкри невероятна гледка.

Намираха се в парка на величествена резиденция. Наоколо се простираха заснежени градини и ливади, изпъстрени с беседки и павилиони. Бен се обърна и видя сградата, в която го бяха държали — приличаше на бункер, разположен сред стопански постройки и бараки.

Покривът на самата резиденция се подаваше зад редица заснежени борове право напред. Наоколо цареше пълна тишина, не се чуваше и най-малкият шум от автомобилно движение. Намираха се далече от цивилизацията.

— Върви! — извика пазачът с пистолета и го опря в гърба му.

Всички мълчаха, докато газеха през снега. Излязоха на една широка алея и минаха през сводестата порта, която водеше към главния вход на къщата. Милионерската резиденция надхвърляше всичко, което Бен бе виждал през живота си. Влязоха през входната врата и се озоваха в просторно фоайе с лъснат до блясък паркет.

— Изтрийте си обувките — каза Бен на пазачите си.

— Млъквай! — сряза го мъжът най-отпред и посочи една врата от другата страна на фоайето. — Влез там и чакай.

— Какво ще чакам? — попита Бен, но те го блъснаха мълчаливо към стаята и затръшнаха вратата след него.

Вътре беше доста по-уютно, отколкото в килията. Той се бе озовал в голяма елегантна дневна, обзаведена със старинни мебели. Полираният под беше застлан с огромен персийски килим. В камината гореше буен огън. Бен се спря пред нея, за да сгрее ръцете си, после пристъпи към френския прозорец с изглед към безкрайните ливади, които се простираха чак до хоризонта. Какво ли имаше отвъд? Път, градче?

Опита дръжката на френския прозорец. Не беше заключен. Наоколо не се забелязваше жива душа; кой ли щеше да го спре, ако понечеше да си тръгне? Но тъкмо отсъствието на хора го плашеше най-много.

Вратата зад гърба му се отвори и вътре влезе мъж на около седемдесет. Беше едър и с внушителна осанка, присъствието му сякаш изпълни голямата стая. Носеше малки очила с телени рамки и тъмен, ушит по поръчка костюм, който едва прикриваше обемистите му форми. Рядката му посивяла коса беше зализана върху скалпа. Бледите му воднисти очи се приковаха в Бен, докато той затваряше безшумно вратата зад гърба си.

Бен се запита кой ли е този мъж. С цялото си държание излъчваше хладната самоувереност на човек, свикнал да взема важни решения и да издава строги заповеди.

Мъжът прекоси стаята и се приближи към Бен.

— Бенедикт Хоуп — каза той. Гласът му звучеше плътно и мелодично. Акцентът му беше на член от британското висше общество, свикнал да пътува из Европа. Вероятно бе живял в Германия или може би в Швейцария. — За мен е чест най-после да се запознаем. — Той протегна ръка, за да се здрависа. — Викайте ми господин Браун.

Бен погледна ръката му, но не я пое.

— Браун — повтори той. — Кафяв, значи. Цвят на лайно.

Мъжът не се обиди от думите му.

— Разбирате, че не мога да разкрия истинската си самоличност.

— Предполагам, че няма и да ми кажете къде се намирам.

— В дома на мой приятел — отвърна предпазливо Браун и прибра ръката си. — Той с удоволствие ми го предостави за случая. Тази сутрин пристигнах от Европа специално за да се срещна с вас.

— Не е трябвало да биете толкова път — заяви Бен.

Браун отиде до големия глобус на дървена поставка в ъгъла и повдигна горната му половина. Отдолу се подадоха няколко бутилки с алкохол.

— Едно питие? Винаги си сипвам чаша шери преди обяд. Помага на храносмилането.

— Благодаря за предложението — отвърна Бен, — но не пия с убийци. Имам си принципи.

— Страхувам се, че се заблуждавате — каза Браун, докато си наливаше питието. Отпи от чашата и примлясна с устни.

Бен се чудеше дали с един удар ще успее да забие бутилката в гърлото му. Може би по-късно. Засега искаше да научи истината.

— Нека ви припомня какво се случи — заяви той. — Мои приятели загинаха в катастрофа, предизвикана от човек на име Винсънт Нейпиър, който е работил за вас. Ваши хора хвърлиха свещеника Фабрис Лалик от моста и го представиха като самоубийство. Професионални убийци ме гониха из целия свят, за да ме ликвидират. Горилите ви убиха Уесли Холанд и запалиха къщата му. А сега вие твърдите, че се заблуждавам?

— Инцидентът с господин Холанд е много нелеп — отвърна мъжът. — И ако ми позволите да добавя, съвсем непредвиден. Щяхме трудно да го накараме да си мълчи, но мога да ви уверя, че никога не сме искали да му навредим.

Той отпи още една глътка шери и сложи чашата на масата.

— Стига ми толкова. Ако прекаля, получавам киселини. Що се отнася до останалото — продължи той, — дълбоко грешите. Винсънт Нейпиър никога не е работил за нас, поне не пряко. Ние не сме инсценирали никакви самоубийства и автомобилни катастрофи, нито пък сме изпращали хора по следите ви. Всъщност присъствието ви на Мартас Винярд ни изненада.

Бен не отговори. Представяше си колко лесно може да сграбчи тънката чаша за шери, да я счупи в ръба на масата и да пререже гърлото на този нагъл лъжец.

— Предполагам, че сте много ядосан — добави Браун, без да го изпуска от очи. — Сигурно ме смятате за архитект на някаква мащабна конспирация, който иска на всяка цена да се добере до древната реликва и да отстрани всички, застанали на пътя му. — Той се изсмя гърлено. — Боя се, че това е доста пресилено, господин Хоуп. Истината е, че изобщо не ме интересува дали дрънкулката на Холанд е автентична, или не. За мен тя е просто една вехтория.

Бен го изгледа с присвити очи, но не каза нищо.

— Навярно очаквате обяснение — заяви Браун. — И определено ще го получите. Ще се постарая да бъда толкова открит и честен с вас, колкото ми позволява положението. Аз съм ръководител на организация, за която знаят само тесен кръг хора, по простата причина че съществуването й никога не е било разгласявано публично. Нарича се „Тримбъл Груп“. Основана е преди много години от няколко доста влиятелни мъже, чиито имена със сигурност биха ви прозвучали познато. Названието на организацията не фигурира в публичните регистри и, разбира се, е измислено. Никой от създателите й не се казва Тримбъл.

— Позволете ми да направя едно предположение — намеси се Бен. — Става дума за секретна държавна агенция, нали?

Браун махна пренебрежително с ръка.

— Всички ние сме фигури на една и съща шахматна дъска, въпреки че „Тримбъл Груп“ се ползва с доста по-голяма автономност от повечето подобни организации. Достатъчно е да знаете, че действаме извън обсега на общественото внимание и участваме в редица процеси, които оформят днешния свят. При нормални обстоятелства никога не бих разкрил тайната на съществуването ни пред външен човек, дори с такива заслуги към отечеството като вас. Надявам се, че мога да разчитам на вашата дискретност.

— Така ли?

— Да — натърти многозначително Браун. — Точно така. Вярвам също, че няма да ви хрумне да направите някоя глупост. В клоните на дърветата отвън дебнат снайперисти, които ще ви застрелят при най-малкото рязко движение. Пред вратата на стаята са застанали четирима добре обучени охранители, а останалите ни наблюдават на мониторите си. Редно е да добавя, че те не чуват разговора ни, тъй като информацията, която смятам да ви съобщя, е строго поверителна.

— Нямам търпение да я чуя — заяви Бен.

— Тогава да преминем по същество. — Браун бе станал от мястото си и крачеше напред-назад по килима. — „Тримбъл Груп“ е основана, за да спомогне при създаването на един нов свят, господин Хоуп. Свят на мир и стабилност, в който нациите и човешките общности в тях ще съществуват хармонично, спокойно и продуктивно. Той трябва да бъде по-хомогенен, да отхвърли много от нещата, довели до страдания, социално разделение и размирици в миналото. Класи. Традиции. История. Все неща, от които не се нуждаем повече. Необходимо е да ги унищожим, за да осъществим своята визия. — Браун махна с ръка, сякаш отстраняваше някакви невидими препятствия от пътя си.

— Нов световен ред — обобщи Бен.

— Така казано, звучи по-зловещо, отколкото е в действителност — отбеляза с крива усмивка Браун. — Лидерите на отделните нации отдавна се стремят към създаването на един по-щастлив свят. Повярвайте ми, той ще се управлява много по-лесно от стария. Единствено сега, в модерната епоха, имаме шанс да го постигнем. Нека забравим старото. Нека заличим останките от него, закостенелите институции, църквите и катедралите. Те ни напомнят за едно далечно и мрачно минало, което няма отношение към съвременния живот. Трябва да гледаме в бъдещето.

— Значи целта на „Тримбъл Груп“ е да премахне религията.

— Точно така.

— И вие си мислите, че други преди вас не са се опитвали да го направят? Мао. Сталин. Цял куп мъртви диктатори, които са искали да създадат атеистична държава и накрая са се провалили. Религията не може да си отиде толкова лесно. За добро или лошо, тя е част от нашата идентичност.

— Тези мъже са се провалили, защото са наложили промяната със сила — каза Браун. — Откритата диктатура е примитивна и неефективна. За да постигнеш истинска промяна, трябва да накараш хората да я поискат. Но вие сте прав за едно. Човешката природа е устроена така, че индивидите изпитват нужда да се прекланят пред по-висша сила. Ние обаче сме се погрижили за това. Приготвили сме им нови богове и идоли, в които да вярват. Такива, които сме в състояние да контролираме и манипулираме.

Бен си спомни за опасенията на Микаела, че един ден църквите ще се превърнат в „Макдоналдс“.

— Консумеризмът е новата религия, така ли? — попита той. — Вашият бог ще раздава лъскави играчки на децата като дядо Коледа.

— Възнаграждения — поправи го Браун. — Там е ключът. Децата на новия свят не се интересуват от нравственост и философия. За тях това е непосилен труд. Дай на вярващите онова, което искат, и ще те последват. — Той вдигна рамене. — Съгласен съм, че ще бъдат еднакво зависими от държавата, колкото хората от времето на Хитлер и Сталин, но те ще бъдат доброволни, щастливи роби, устремени към светлото бъдеще.

— Такава ли е утопичната ви визия?

Браун разпери ръце.

— Огледайте се наоколо. Вече сме извървели половината от пътя. Християнството постепенно умира. След като стъпчем и последните тлеещи въглени, ще се прехвърлим на исляма. Там задачата ще бъде много по-трудна, защото вярата е по-силна. Но първите стъпки са направени. Ще изкореним едно по едно гнездата на най-упорита съпротива в Близкия изток, ще отстраним местните управници и ще поставим наши хора под знамето на демокрацията. След като постигнем пълен контрол, старият ред ще ерозира отвътре и бавно ще изчезне.

Браун се усмихна.

— Ние печелим тази война, господин Хоуп. Но както добре знаете, на война трябва да се внимава. Ето защо издирваме хора със специални умения, за да ги привлечем на наша страна. Така стигаме до онази част от плана, която касае вас самия.