Скот Мариани
Свещеният меч (36)

35

След вечеря Бен и Джуд се върнаха в „Оберж“ и изкачиха тесните стълби към двойната стая. Стори им се малка и скромно обзаведена, но вътре беше топло и всичко работеше. Двете легла бяха прилежно оправени, с ръчно плетени покривки. Джуд се стовари върху леглото до вратата, въздъхна шумно и затвори очи. Колкото и да се правеше на непукист, за Бен беше очевидно, че е объркан и изтощен до краен предел от събитията през последните дни.

Бен хвърли якето си на другото легло, където вече бе оставил пътната си чанта, настани се в едно кресло и огледа стаята. Спартанското й обзавеждане му допадаше. Нямаше нито телевизор, нито радио, нито интернет връзка. Липсваше дори пожарен детектор. Това също му харесваше. Той извади от джоба си пакет „Голоаз“ и бензиновата запалка „Зипо“. Завъртя колелцето и вдиша жадно аромата на оранжевия пламък.

Нищо не можеше да се сравнява със запалките „Зипо“. Правеха ги в Брадфорд, щата Пенсилвания, от 1933 година. Бяха прости и здрави, преминали безброй изпитания. Надеждни и неостаряващи като автоматичен пистолет „Браунинг“. Бен поднесе пламъка към върха на цигарата и усети острия дим в гърлото си.

— Не бива да пушиш толкова — каза Джуд от отсрещното легло.

Бен затвори шумно капачето на запалката и си дръпна отново от цигарата.

— Защо? — попита той.

Джуд вдигна рамене. Все още лежеше със затворени очи.

— Ще умреш.

— Трогнат съм от загрижеността ти — заяви Бен.

— Кой твърди, че съм загрижен? Просто казах, че който пуши, умира.

Бен го погледна.

— Тоест, ако престана да пуша, ще живея вечно?

Джуд отново вдигна рамене.

— Не, разбира се. Пак ще умреш.

— Значи имам две възможности — отвърна Бен. — Мога да умра, правейки нещо за удоволствие, или да се откажа от него и пак да умра. Благодаря, но мисля, че знам кое предпочитам.

Джуд замълча. Скоро дишането му се забави и стана равномерно. Бен загаси цялото осветление в стаята, с изключение на малката лампа до креслото си. Допуши цигарата и поседя няколко минути, потънал в размисъл. „Майната му!“, промърмори накрая, извади нова цигара и щракна запалката. Нищо не се случи. Колелцето произведе искра, но фитилът не пламна. Толкова по въпроса за класическия дизайн и гарантираната надеждност. На проклетото нещо му бе свършил бензинът.

Той си спомни, че носи резервен флакон в багажа си, скочи от креслото и отвори чантата.

Първият предмет, който намери вътре, беше библията от къщата на свещеника. Погледа я няколко секунди, после я пъхна обратно и продължи да рови. Пръстите му напипаха нещо малко и твърдо. Не беше флаконът с течността за запалки, но той го извади и го стисна с две ръце.

До този момент бе напълно забравил за подаръка на Микаела. Занесе пакета до креслото, седна и го превъртя няколко пъти в ръцете си. Вече не му се пушеше.

Джуд спеше дълбоко и похъркваше.

Бен още чуваше думите на Микаела в съзнанието си. Обещай ми, че няма да надничаш вътре, докато не се прибереш във Франция. Е, сега беше във Франция. Той дръпна леко панделката и разкъса хартията.

Както очакваше, подаръкът беше книга. Но не библия, а много красиво, подвързано с кожа старо томче. На корицата със златни букви пишеше: Джон Милтън. Избрани творби.

Докато разлистваше книгата, Бен усети как в гърлото му засяда буца. За негова изненада от страниците изпадна малък плик и се приземи в скута му. Той го разпечата, очаквайки да открие коледна картичка. Не беше сигурен дали ще има сили да прочете веселите коледни пожелания на Саймън и Микаела.

Но вътре нямаше картичка, а два грижливо сгънати листа хартия. Бяха небесносини и ухаеха на парфюма на Микаела. Бен ги разтвори и забеляза, че са гъсто изписани с елегантния й почерк.

Скъпи Бен,

Двамата със Саймън се надяваме, че си се прибрал благополучно във Франция и четеш писмото ни с чаша хубаво вино в ръка.

За нас беше огромно удоволствие да те видим отново след толкова години, Бен, и то съвсем неочаквано.

Бен не издържаше повече. Смачка писмото на топка и го хвърли на пода.

След няколко секунди обаче се почувства засрамен, вдигна листата и зачете отново.

Долната му челюст увисна.

Двайсет години са твърде дълго време, за да пазиш нещо в тайна. Със Саймън отдавна се чудим дали е редно да ти кажем онова, което се готвя да ти съобщя. Когато те срещнахме на концерта, разбрахме, че моментът е дошъл. Ти самият никога не си обичал да увърташ, Бен. И така:

Джуд не е дете на Саймън. Той е твой син.

Ето. Най-после споделих с теб тайната, която крием от целия свят.

Не съм сигурна как ще реагираш на новината. Мога само да те уверя, че не съществуват никакви съмнения. Едва ли е нужно да ти обяснявам повече.

Сигурно през всичките тези години си подозирал, че дори когато двамата с теб бяхме заедно, Саймън изпитваше по-дълбоки чувства към мен. А щом те зарязах по онзи ужасен начин и ти изчезна от университета, Саймън беше готов да ме приеме в живота си. Той знаеше още преди раждането на Джуд кой е истинският баща, но за него беше чест да отгледа сина ти като свое дете. Надявахме се, че по-късно ще се появи братче или сестриче, но явно не такава е била волята божия.

Моля те, не си мисли, че аз и Саймън бихме дръзнали да ти вменяваме каквато и да било отговорност, пред закона или другояче. Просто си казахме, че е редно да знаеш истината. Дано някой ден да поискаш да се запознаеш с Джуд. Ще се убедиш, че е станал един чудесен, очарователен младеж… разбира се, когато използва главата си. А ако някога решиш да споделиш с него кой е биологичният му баща, оставяме избора изцяло на теб.

Надяваме се, че след като отново се срещнахме, няма да изгубим контакт. Но ако не желаеш това и предпочиташ да не се свържеш с Джуд, ще проявим разбиране. Дори и никога повече да не те видя, ти пожелавам да живееш в мир и щастие, както винаги си мечтал.

Благодаря ти, че прекара с нас Коледа. Присъствието ти направи празника много специален, а Саймън отдавна не е бил толкова щастлив.

С обич и нека Бог те благослови,

Микаела (и Саймън) Аръндел