Скот Мариани
Свещеният меч (44)

43

Водата бучеше в ушите му, течението заплашваше да го завлече. Вкопчен в капака на потъващата кола, Бен се опитваше да отстрани напуканото предно стъкло. Двете фигури седяха неподвижно, привързани с предпазните си колани. Косата на Микаела плуваше около лицето й в мътната река. Той ги извика по име, но от устата му излязоха само мехурчета. Усещаше как колата потъва все по-надолу. Бръкна под стъклото, за да хване приятелите си за ръцете и да ги издърпа навън.

Тогава двамата отвориха очи и се втренчиха в него.

— Бен — казаха едновременно те. Гласовете им звучаха жално и протяжно. — Бееен…

Той подскочи и се събуди. Огледа се сънено наоколо, но бързо прогони ужасяващо реалистичния сън от съзнанието си. Долови приглушения грохот на самолетните двигатели и присъствието на Джуд до себе си. Момчето седеше със сведена глава, без да обръща внимание на белите облаци отвън. Самолетът от Париж за Йерусалим беше пълен с богомолци, нетърпеливи да прекарат празниците във Витлеем.

До Бен се приближи стюардеса с униформа на „Ер Франс“ и го попита усмихнато дали всичко е наред. Той промърмори нещо неразбираемо и погледна часовника си. Наближаваше три следобед. Бяха изминали девет часа, откакто бе напуснал къщата на Жак Рабие, мислейки си, че е сам в колата.

Джуд бавно се извърна към него. Очите му бяха зачервени.

— Моят баща… — започна той.

Сърцето на Бен спря. Нима Джуд знаеше? Но как беше възможно? Какво щеше да му каже сега?

— Моят баща — повтори момчето — беше добър човек, нали?

Бен въздъхна с облекчение.

— Да, Джуд.

— А аз се отнасях ужасно и с двамата. Особено с баща ми.

— Недей да мислиш така.

— Но е истина, нали? Той винаги ме е подкрепял. Въпреки че се карахме, можех да разчитам на него. Знам колко държеше да си бъда у дома за Коледа. А дори това негово желание не успях да изпълня. Исках само да се наливам с онзи нещастник Роби и тъпите му приятели. — Гласът му се сподави. — Дори не се сбогувах с тях. Пет пари не давах. Докато са умирали, аз съм се забавлявал. А сега никога повече няма да ги видя. С какво са заслужили такъв син?

— И двамата те обичаха много — каза единствено Бен.

След известно време самолетът излезе от облаците и започна да се спуска към летище „Бен Гурион“, на петдесетина километра от Йерусалим. Когато кацнаха и машината спря пред терминала, настроението на Джуд видимо се подобри.

След като минаха през паспортен контрол, те се качиха на препълнения микробус за Йерусалим, сгушен високо горе сред хълмовете на Юдея. На влизане в града пред тях се изправиха модерни многоетажни сгради, облицовани с варовик, който розовееше на светлината от залязващото слънце. На запад се простираха маслинови горички и обработени ниви; на изток започваше нажежената пустиня в долината на река Йордан.

Централните части на Западен Йерусалим бяха кипящ лабиринт от ресторанти и кафенета, търговски улици, туристически атракции и сувенирни магазинчета, банки и бюра на авиокомпании, кина и нощни барове. Трафикът беше много оживен.

— Прилича на всеки друг град — отбеляза Джуд, когато двамата слязоха от микробуса и се смесиха с тълпата.

Бен вече се оглеждаше за такси, което да ги откара до площад „Цион“.

— А ти какво очакваше? Кервани от камили, крачещи през пустинята ли?

— Значи си бил в Йерусалим и преди? Какво си правил тук?

Бен вдигна рамене. Спомни си бясното препускане с мотоциклет из града, когато половината полиция на Йерусалим го бе гонила по петите. Тогава бе бързал да спре наемен убиец, опитал се да взриви бомба по средата на Храмовия хълм и да разпали Трета световна война.

— Бях на кратка почивка — отвърна той и махна на едно очукано такси.

Кафене „Хилел“ се оказа по-голямо и по-лъскаво, отколкото на снимките в сайта. Още на входа ги посрещна силна глъчка, примесена с аромат на кафе и прясно изпечен хляб. Те намериха малка масичка до прозореца, който гледаше към оживения площад. Менюто предлагаше всевъзможни ястия — домашно приготвен хумус, салати, сандвичи и омлети. Джуд обяви, че умира от глад, и си избра сандвич с фалафел. Бен си поръча турско кафе и попита тъмнокосата келнерка дали Хилел е в заведението. Не беше, но тя го увери, че всеки момент може да се появи.

Докато чакаха поръчките си, Бен и Джуд почти не разговаряха. Джуд изгълта лакомо сандвича си и поиска втори. Бен нямаше апетит и чоплеше разсеяно в чинията си с табуле и студено месо, които прокара с още едно турско кафе — толкова гъсто и силно, че лъжичката почти стоеше права в чашата.

Малко след шест часа пред кафенето спря лъскав ягуар. Шофьорската врата се отвори, отвътре излезе едър мъж и тръгна с решителна стъпка към входа.

Бен мигновено позна собственика Хилел Зада. Ярката риза на цветя от снимката на сайта бе заменена от балтон „Ралф Лорън“ и чифт изработени по поръчка обувки. Очевидно бизнесът му вървеше по-добре от всякога. Той влезе в салона и поздрави с усмивка редовната клиентела, като се спираше от маса на маса. Накрая се запъти към бара, където го чакаше един от служителите му.

— Няма ли да го заговориш? — прошепна Джуд, когато Хилел мина покрай тях.

Бен допи кафето си. Хилел размени няколко думи със своя подчинен и изчезна през една странична врата.

— Стой тук — нареди Бен на Джуд и се изправи.

— Ясно — промърмори Джуд. — Никога не участвам в играта.

Бен тръгна между масите към вратата, през която бе излязъл Хилел. Преди да стигне обаче, един келнер го забеляза, прегради пътя му и каза на английски:

— Съжалявам, сър, забранено е за външни лица.

Бен се усмихна и го заобиколи. Келнерът се опита да му попречи, но той се приближи до вратата и я отвори.

Зад нея имаше нещо като склад със стелажи, които се издигаха чак до тавана. Бяха отрупани с каси, кашони и чували с кафе, леблебия и ориз. В единия ъгъл бръмчаха четири огромни хладилника. В дъното на помещението бе застанал Хилел с бележник в ръка и проверяваше складовите наличности. Вратата се затвори шумно зад Бен. Хилел се извърна и го изгледа учудено.

— Хилел Зада? — попита Бен.

Едрият израелец се понамръщи, но сякаш не се смути особено от присъствието на непознатия. Как ли ще реагира, помисли си Бен, ако разбере, че някакви хора избиват един по един всички, които са свързани със свещения меч?

Хилел се готвеше да каже нещо, когато келнерът нахлу в стаята, посочи гневно Бен и се впусна в безкрайни обяснения на иврит. Шефът му го изслуша спокойно и се втренчи настойчиво в Бен.

— Това е служебно помещение — заяви той. — Забранено е за външни лица.

— Чудесно, господин Зада — отвърна Бен. — Тъкмо няма да ни безпокоят, докато разговаряме.

Хилел Зада се намръщи. Направи знак на келнера и промърмори нещо на иврит. Мъжът изгледа подозрително Бен, обърна се и излезе.

— Продавате ли нещо? — попита на английски Зада. — Аз съм зает човек.

Бен започна без предисловия.

— Саймън Аръндел и Фабрис Лалик са убити. Уесли навярно също. Ако не, скоро ще бъде. Мисля, че вие можете да ми кажете защо.

Настъпи продължително мълчание. Лицето на Хилел се изкриви от болка. Той се олюля и трябваше да се подпре върху купчина кашони. По шокираното му изражение Бен разбра, че израелецът не знае за случилото се. Изобщо не бе подозирал за нещастията, сполетели неговите приятели, нито пък имаше представа дали не го очаква подобна съдба.

След като помълча няколко секунди, Хилел вдигна поглед към Бен.

— Кой сте вие? — попита той. В гласа му се прокрадваше подозрение.

— Казвам се Бен Хоуп. Саймън ми беше приятел. Искам да чуя от вас в какво точно сте се забъркали.

— За какво става дума? — сопна се Хилел. Въпреки силния акцент говореше правилен английски и подбираше внимателно всяка дума.

— Нека не си губим времето, господин Зада. Имам предвид меча. Видях снимката ви със Саймън, Фабрис и Уесли. Знам, че са били тук преди година. Знам също, че и други хора са в смъртна опасност.

Лицето на Хилел беше каменно. Само в очите му се четеше съмнение.

— Бен Хоуп. Твърдите, че сте приятел на Саймън?

— И на съпругата му Микаела — отвърна Бен. — Бях им на гости миналата седмица, когато ги убиха.

— Как умряха? — попита тъжно израелецът.

— В автомобилна катастрофа, инсценирана от хората, които искат меча.

Хилел изслуша думите му с мрачно лице и отново го изгледа подозрително.

— И защо да ви вярвам, че сте били приятел на Саймън? Той никога не е споменавал човек на име Бен Хоуп.

Вратата на склада се разтвори шумно. Бен очакваше вътре да нахлуят още келнери от заведението, за да спасят шефа си от натрапника, но вместо тях зърна Джуд.

— Цял ден ли смяташе да ме държиш отвън? — попита възмутено той.

Хилел се ядоса на поредното нахлуване в личното му пространство, но после присви очи и се втренчи в Джуд.

— Познавам те — каза той и го посочи. — Ти си момчето на Саймън. Виждал съм те на снимка.

Докато погледът му шареше между Джуд и Бен, Хилел сякаш се успокои.

— Баща ми е мъртъв — заяви Джуд. — Ако знаете нещо, което ще ни помогне да разберем причините за смъртта му, ще ви бъдем много благодарни, сър.

— Моите най-искрени съболезнования — отвърна Хилел и стисна ръката на Джуд в огромната си длан. — С баща ти бяхме приятели. — Той се обърна към Бен. — Моля, извинете ме за грубостта. Разкажете ми за Фабрис Лалик и Уесли Холанд. Какво се е случило с тях?

За пръв път Бен чуваше фамилията на американеца.

— Лалик е бил хвърлен от мост близо до дома му във Франция. Инсценирали са самоубийство. Що се отнася до Холанд, знам само, че е някъде в Америка и бяга, за да спаси живота си.

— Но как е възможно един меч да носи такива беди?

— Господин Зада, състезаваме се с времето. Колкото повече информация събера за този предмет, толкова по-лесно ще открия хората, отговорни за убийствата. Засега съм на тъмно. Трябва да ми кажете всичко.

— Детектив ли сте?

— Не. Просто човек, който се опитва да помогне — обясни Бен. — Но първо се нуждая от вашата помощ.

Хилел кимна замислено.

— Ще отнеме време, а тази вечер имам семеен ангажимент. — Той бръкна в балтона си, извади визитка и я подаде на Бен. — Елате утре сутринта в дома ми, точно в осем. Обещавам ви, че ще чуете цялата история.