Скот Мариани
Свещеният меч (43)

42

Когато Бен се върна във фермата, Жак Рабие беше заспал върху старото канапе в кухнята и хъркаше гръмогласно. Самият Бен не помнеше кога за последно бе затварял очи. Той седна уморено до изцапаната кухненска маса и извади от джоба си телефона и тефтерчето, което бе прибрал от кабинета на отец Лалик. Разгърна го на буквата „У“ и избра номера на американеца Уесли.

Наближаваше четири сутринта във Франция; в Щатите беше късен следобед или вечер, в зависимост от времевата зона. Свободният сигнал прозвуча няколко минути в слушалката, преди да прекъсне. Нямаше телефонен секретар. Бен вдигна рамене и отвори на буквата „Х“ за Хилел. Въведе номера и зачака. В Израел сигурно се зазоряваше, напълно възможно бе някой да е вече буден и да вдигне телефона.

След няколко позвънявания отговори женски глас на иврит, забързан и насечен като картечен откос. В курса по богословие Бен бе изучавал библейски и класически иврит, но познанията му по съвременния език бяха ограничени и той не разбра почти нищо от казаното.

— Търся Хилел — заяви на английски той и жената му отвърна с изкуствен американски акцент, характерен за хората, усвоили езика извън Англия.

— Тук е кафене „Хилел“ на площад „Цион“ — обясни тя. — Хилел още го няма.

Наоколо се чуваха музика и оживени гласове. Бен знаеше от опит, че такива кафенета често са отворени цяла нощ. Самият той бе посещавал хиляди подобни заведения в Близкия изток и Африка и живо си представяше обстановката — спартанския интериор, износените мебели, задимената атмосфера и уморените келнерки, препускащи между масите по дванайсет часа на ден.

— Площад „Цион“ в Йерусалим ли? — попита той, след като си спомни мястото от последното си пътуване до там.

— Именно — отговори жената. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Хилел ще дойде ли по-късно? — поинтересува се Бен.

— Той не идва толкова често. Сигурно ще намине късно следобед. Кой се обажда?

Бен прекъсна връзката и веднага потърси кафене „Хилел“ в интернет. От артистично оформения сайт научи, че това е популярно денонощно заведение на площад „Цион“, недалече от улица „Яфо“ в сърцето на Западен Йерусалим. Беше собственост на Хилел Зада и съпругата му Аяла.

Когато разгледа снимките, той си даде сметка, че тотално се е излъгал в представите си за него. Елегантният интериорен дизайн не отстъпваше по нищо на модерните заведения в Лондон, Париж и Рим. Усмихнатите собственици стояха пред бара, заобиколени от обстановка, в която очевидно бяха инвестирани много пари. Аяла беше слаба дребничка жена в средата на петдесетте, с черна, леко прошарена коса; съпругът й беше едър, мускулест тип на около шейсет, облечен с ярка риза на цветя, под която се подаваха дебели златни ланци. На косматата му китка се открояваше още по-масивна златна гривна.

Бен не виждаше израелеца за пръв път. Определено беше същият човек от снимката с Уесли, Саймън и Фабрис Лалик.

— Открих те! — прошепна той.

Откъм канапето се чу пъшкане и Бен се обърна. Рабие се бе събудил.

— Върнал си се — промърмори французинът. — Колко е часът? — Той погледна часовника си и изпсува. Надигна се сковано, прозя се и посегна към лавицата, където държеше малките чашки и една от бутилките без етикет. — Е, как мина? Мадам Ламон създаде ли ти неприятности?

— Беше кротка като ангел — каза Бен.

Рабие напълни догоре две чашки, плъзна едната през масата към Бен и седна тежко на дървения стол с другата. После я вдигна.

— Salut.

— Salut. — Бен нямаше нужда от подобно питие в момента, но все пак отпи от чашката и усети как тялото му пламва. — Къде е Джуд? — попита той, след като отново можеше да движи езика си.

Рабие облиза устни и посочи към тавана.

— В спалнята за гости. Спеше като бебе, когато влязох там за последно. Никога не съм виждал по-изтощен човек.

— Последните два дни му се случиха доста неща.

— И ти не си особено свеж, приятелю. Почини си.

— Има време за почивка — заяви Бен.

— Да, в гроба — ухили се Рабие. — Тогава седни и изпий още едно. Ще ти се проясни главата.

Бен не беше толкова сигурен. Той показа на Рабие скицника на отец Лалик. Французинът се загледа тъжно в рисунките на приятеля си, а когато стигна до меча, сбърчи чело.

— Що за меч е това? — попита той и се почеса по брадата.

— Едва ли ще намериш такъв във военноисторическия музей в Париж. Допускам, че е източен. Нека видим дали ще открием нещо подобно в интернет.

Бен влезе в търсачката на телефона си, написа „източен меч“ в полето и натисна бутона „Изображения“.

Върху малкия дисплей изскочиха всевъзможни картинки. Той прегледа отоманските ятагани и арабските ханджари, зловещите саби и ками на афганистанските воини. Тук-там се появяваха облечени оскъдно танцьорки на кючек, които размахваха извити остриета над главите си. Нищо обаче не съвпадаше напълно с оръжието от скиците. Бен откри известна прилика със сърповидния меч на древните египтяни, наречен „хопеш“.

— Не знам — въздъхна той и отново се загледа в по-детайлната от двете рисунки на отец Лалик. — Но явно става дума за много стар предмет. Поне от хиляда години насам никъде по света не се ползват такива мечове.

Двамата поседяха още малко, унесени в разговор за изгубени приятели и починали съпруги.

— Моята Брижит почина от рак — заяви Рабие.

Бен му разказа накратко за Лай. Беше му приятно да поговори с някого. Накрая, след като засити апетита си за домашно произведено ракетно гориво, Рабие стана и свари кафе на газовия котлон. Бен прие с благодарност топлата напитка.

— Относно предложението ти, Жак. Още ли искаш да се грижиш за Джуд?

— Може да ми помага във фермата. Ще му намеря с какво да се занимава, няма да скучае. Защо, да не би да заминаваш?

Бен кимна.

— Случаят не е приключен. Нито пък ще става по-лесен или по-малко опасен.

Рабие се пресегна към омазаното с петна от пръсти чекмедже на кухненския шкаф, издърпа го и извади отвътре стария револвер.

— Вземи го — каза той и плъзна оръжието по масата.

— Благодаря ти, Жак, но не мога да го взема там, където отивам. Същото важи и за пушката. Ще я оставя при теб.

— И къде отиваш?

— Към летището в Тулуза. После ще отпътувам за Йерусалим през Париж. Но не споменавай нищо пред Джуд. Той ще тръгне след мен, а аз не искам да го намесвам повече в тази история.

Рабие се ухили.

— Вече забравих какво ми каза. А сега, приятелю, си лягам.

— В такъв случай au revoir, Жак. Когато се събудиш, няма да съм тук. Благодаря ти още веднъж за всичко.

 

 

Бен подремна около час на фотьойла във всекидневната, облегнал глава върху една стара възглавница. Когато се събуди и се качи на горния етаж, завари Джуд дълбоко заспал. Момчето имаше нужда от сън след преживяното през последните два дни. Бен се сбогува мълчаливо с него и излезе от къщата.

Отвън се зазоряваше, когато той седна зад волана на лагуната и пое тихо по шосето към летището в Тулуза, на около сто и шейсет километра от там. Небето се бе прояснило и пътищата бяха почистени, с мръсни купчини сняг, натрупани от двете страни. Наближаваше Коледа и движението беше оживено.

Бен съжаляваше, че се измъква тихомълком, без да даде обяснение на Джуд, но нямаше друг начин. Джуд щеше да настоява да дойде с него. Той го бе изложил на прекалено голяма опасност, а рисковете непрекъснато се увеличаваха. Фермата беше най-доброто скривалище, докато Бен проследеше врага. Благодарение на Жак Рабие единствените свидетели на инцидента в разрушената църква вече гниеха под няколко тона оборски тор. Никой не можеше да направи връзка с Рабие, нито да открие Джуд в дома му.

На двайсет минути от летището Бен долови странно хлопане откъм задната част на лагуната. Звукът престана за малко, после се възобнови. Той отби в едно разширение на шосето, слезе и заобиколи колата. Не видя нищо подозрително. В този момент го чу отново: туп, туп, туп. Идваше някъде от багажника. Бен помисли малко, пресегна се и рязко отвори капака.

Отвътре надничаше Джуд.

— Мръсно копеле, щеше да ме оставиш, нали? — Той се надигна и скочи върху калния банкет. — Я кажи сега, на кого не може да му се вярва?

— Какво намекваш, по дяволите? — попита ядосано Бен. Идеше му да набута Джуд обратно в багажника и да обърне колата към фермата на Рабие.

— Не ти ли е ясно? Смятам да участвам докрай. Нищо друго не ме интересува.

— Как научи, че тръгвам?

— Чух какво си говорите с Рабие.

— Но ти спеше!

— Да бе! И понеже не разбирам френски, сигурно ме мислиш за глупак. Йерусалим, а?

— Няма да дойдеш с мен — заяви Бен, макар да знаеше, че е напразно. — В никакъв случай.

Джуд посегна към джоба си, извади паспорта си и го размаха като нож.

— Не можеш да ме спреш. Ще ти върна парите за билета. Ако останем живи, естествено — добави мрачно той.

Колите профучаваха в безкрайна върволица покрай тях. Бен погледна по протежение на шосето към Тулуза, после се обърна назад, откъдето бяха дошли. Беше късно да се връща. Джуд го бе надхитрил. Той въздъхна дълбоко.

— Няма нужда да ми връщаш парите.

Джуд се втренчи в него.

— Значи идвам с теб?

— Ти си едно твърдоглаво магаре.

А най-лошото беше, че знаеше точно на кого прилича синът му.