Скот Мариани
Свещеният меч (47)

46

Бен успя да поспи въпреки въпросите и мрачните мисли, които изпълваха съзнанието му. Събуди се рано на следващата сутрин и се срещна с Джуд на закуска в ресторанта. Джуд се нахвърли лакомо върху храната, но Бен не беше гладен. Той пресуши една кана кафе и двамата излязоха от хотела, за да спрат такси. Бен посочи на шофьора адреса върху визитната картичка на Хилел Зада и колата потегли на изток. Пътните знаци показваха отклоненията на север за Рамала и на юг за Витлеем.

Йерусалим е град, разположен на териториите на две държави. Домът на Хилел се намираше в предградията, източно от Зелената линия — границата, определена с примирието от 1949 година, която отбелязваше делението не само на Западен и Източен Йерусалим, но и на Израел и Палестина. Тежковъоръжени граничари спираха всички превозни средства и проверяваха паспортите на пътуващите. Бен и Джуд бяха пропуснати да минат и се озоваха в напълно различен район на града. Уличните надписи и табелите на магазините бяха на арабски вместо на иврит, а ислямското влияние видимо се засили. Няколко деца хвърлиха камъни по таксито заради израелската регистрация, но шофьорът ги подмина, без дори да ги удостои с поглед.

Минаваше осем часът, когато стигнаха до дома на Хилел Зада — луксозна вила със зелена градина, заобиколена от висока каменна ограда. Дървените крила на сводестия портал бяха затворени. Бен натисна звънеца. Секунди по-късно двамата с Джуд чуха ръмженето на мощен двигател. Порталът се отвори автоматично и пред тях се появи тойота ленд крузър с огромни гуми, хромирана решетка върху предната броня и халогенни фарове на покрива. По силата на звука Бен заключи, че ауспухът или е специално модифициран, или всеки момент ще падне. Стъклото се смъкна надолу и отвътре се подаде брадясалото лице на Хилел Зада.

— Чаках ви — заяви той. — Качете се в колата.

Когато танкът потегли стремглаво напред, Хилел им обясни, че в момента всичките му седем деца и шестнайсет внуци са на гости у тях. Ето защо беше по-удобно да поговорят някъде навън.

— Освен това — добави загадъчно той — искам да ви покажа нещо.

— Къде отиваме? — извика Бен, за да заглуши грохота на ленд крузъра.

— Ще ви заведа на мястото, където започна всичко — отвърна тъжно Хилел. — Там за пръв път направих откритието си преди близо петдесет години.

* * *

Докато Хилел шофираше бясно през града, без да зачита останалите участници в движението и червените светофари, Бен стискаше дръжката на вратата и се питаше дали израелецът се отнася по същия начин към чисто новия си ягуар. Хилел изглеждаше напълно спокоен, но в очите му се четяха тъга и умора, сякаш цяла нощ не бе спал от скръб по убитите си приятели.

Накрая ленд крузърът напусна покрайнините на Йерусалим и пое по навятия с пясък път, който водеше на изток през пустинята. От грохота на двигателя беше почти невъзможно да разговарят, затова Бен се бе облегнал на предната седалка и пушеше. Джуд се возеше мълчаливо отзад. От време на време Бен се обръщаше към него и си спомняше за писмото на Микаела, от което стомахът му се свиваше на топка.

Ленд крузърът не беше единственото превозно средство, пътуващо към вътрешността на пустинята. В същата посока се движеше рехава колона от коли, пикапи и туристически автобуси. Пътят се виеше през море от пясък и камъни, стигащо чак до скалистите зъбери на хоризонта. От двете страни на шосето растяха самотни храсти и ниски дървета. Пътните знаци, които профучаваха покрай прозорците на колата, бяха на арабски и английски език.

След около час преодоляха билото на един хълм и Джуд подсвирна при вида на величествената панорама.

— Мъртво море — обяви Хилел и посочи тържествено през прашното предно стъкло.

Огромното солено езеро, простиращо се пред тях, беше заобиколено от пясъчни дюни и възвишения. Някъде по средата му минаваше йорданската граница.

— А там е Масада — добави той и показа големия пясъчен хълм, който се извисяваше над езерото и хвърляше сянка над пустинята.

— Що за място е това? — попита изумен Джуд, който се бе навел напред и извиваше шия, за да види по-добре хълма.

— Масада е била древна крепост — отвърна Бен. — Тук се е провела последната битка от Голямото еврейско въстание срещу Римската империя, около четирийсет години след смъртта на Христа. Деветстотин мъже, жени и деца избягали от обсадата на Йерусалим и чистките срещу еврейската раса. Удържали цели три години. Междувременно в подножието на хълма се събрала огромна римска войска и построила каменен насип с рампа, за да атакува крепостта.

— Предполагам, че римляните са ги избили до крак — каза Джуд, опитвайки се да различи очертанията на крепостните стени на върха на хълма.

— Не са имали тази възможност. Според римския историк Йосиф, когато войниците най-после проникнали в крепостта, заварили само трупове. Обсадените евреи извършили масово самоубийство, за да не попаднат в ръцете на врага. Всеки от мъжете убил собствените си деца и съпругата си. После с жребий избрали малък кръг въстаници, които пронизали останалите с мечовете си и сложили край на живота си.

— Ужас! — възкликна Джуд. — Деветстотин души.

— Така пише в книгите — заяви Бен.

— А какво са щели да им направят римляните, ако бяха успели да ги хванат живи?

— Може би нещо много по-лошо.

— Римляните са били големи мръсници.

— Да не си историк? — попита Хилел и погледна косо към Бен, докато шофираше.

— Не бих казал. Следвах богословие заедно с баща му — обясни Бен и посочи през рамо към Джуд. — Чел съм обща информация за крепостта, нищо повече.

— Тогава сигурно знаеш, че в продължение на векове мястото на този велик подвиг не се е споменавало никъде. Масада е открита наново през хиляда осемстотин четирийсет и втора година, а разкопките започват едва през хиляда деветстотин шейсет и трета под ръководството на израелския археолог Игал Ядин. Подобен колосален проект е изисквал много работна ръка. Ядин е наемал цели камиони с хора. Един от тях, момче на шестнайсет години, бил готов да върши и най-тежката работа, за да издържа семейството си. — Хилел забоде палец в гърдите си. — Това бях аз. Оттам започва цялата история.

— Какво искаш да ни покажеш, Хилел?

— Същото, което показах на Уесли, а после на Саймън и на онзи французин.

Ленд крузърът последва останалите коли към паркинга на кабинковия лифт, чиито дебели стоманени въжета се изкачваха по стръмния склон. Бен, Джуд и Хилел изчакаха група шумни италиански туристи да се настанят в една кабинка и влязоха в следващата. Настъпи кратка суматоха, когато семейство едри американци се сместиха при тях и увеличиха застрашително товара в кабинката. Тя беше с размерите на малък ван и предлагаше панорамна гледка, докато се плъзгаше безшумно нагоре по склона и се разминаваше с насрещните кабинки.

Джуд потрепери.

— Кой би предположил, че в пустинята е толкова студено!

При пустинни операции на специалните части в Залива Бен бе виждал сняг и войници с измръзвания на крайниците. Но той не искаше да обсъжда тази тема с останалите пътници в кабинката.

Въпреки студа Масада привличаше туристи и през зимния сезон. Хилел им обясни с гордост, че това е най-посещаваната археологическа забележителност в Израел. Американците шумно изразяваха възхищението си, докато лифтът се изкачваше по склона. Дори Бен беше впечатлен от гледката и за пръв път си даде сметка за мащаба на римската военна операция по превземането на непристъпната крепост.

От високо се виждаха ясно следите от римски лагери, разпръснати в подножието на планината. Напред билото от ръждивочервен пясъчник се приближаваше под облачното небе. Под трасето на лифта се виеше пътека, по която вървяха миниатюрни човешки фигури, като поклонници от отминали епохи.

Кабинката се приближаваше към паянтовата горна станция на лифта, кацнала несигурно върху скалния рид. Накрая, за видимо облекчение на Джуд, те стигнаха върха, преди дебелите американци да ги повлекат с тежестта си към бездната.

— Господи, каква красота! — прошепна Джуд, когато излязоха на широкото равно било на планината и пред тях се разкри необятна панорама.

Намираха се толкова високо над пустинята и Мъртво море, че сякаш надничаха през прозорците на самолет.

Бен огледа импозантните каменни останки от крепостните стени и реши, че съвременните разкопки са били не по-малко мащабни от усилията на римляните да разрушат крепостта преди две хилядолетия.

— През шейсет и трета година мястото изглеждаше различно — заяви Хилел, отгатнал мисълта му. — Тогава тук всичко беше пепел и руини, почти заличени от времето и природата. — Той посочи черните линии, нанесени с боя върху много сгради, порти и колони. — Те отбелязват докъде е стигала запазената зидария и откъде започва възстановката.

— Впечатляващо — отбеляза Бен. — Но както знаеш, не сме дошли като туристи.

Хилел кимна.

— Оттук — заяви той и ги поведе през развалините. Още докато вървяха, започна да разказва: — Бях най-голямото от десет деца. Семейството ми беше много бедно. Майка ми работеше във фабрика при лоши условия и оскъдно заплащане. Баща ми беше зидар. Един ден, когато бях на тринайсет, той падна от стълбата и си счупи двата крака. Никога не проходи отново, до края на живота си изпитваше ужасни болки. След като бедният ми баща осакатя и не можеше да издържа семейството си, отговорността за това се падна на мен. Станах разносвач на йерусалимските търговци. Крадях яйца и ги продавах. Веднъж дори отмъкнах цяло пиле. Блъскахме се от сутрин до вечер, за да свържем двата края и да платим наема за една тясна дупка, по-малка от кучешка колиба.

Хилел прекара гордо ръката си по каменната стена, сякаш сам я бе строил.

— Когато чух, че се търсят огромен брой работници за разкопките на Масада, веднага се записах. Бях едър и силен, а и не се страхувах от тежък труд. Сега ме последвайте през тези арки. Ще ви покажа нещо.

Няколко метра по-нататък Хилел се спря и огледа един участък от масивната назъбена крепостна стена. Беше обезопасена с модерен парапет от неръждаема стомана. От зъберите се разкриваше зашеметяваща панорама чак до покрайнините на Йерусалим.

— Ето, тук е мястото — заяви той и се обърна към Бен. — Ела. Виж.

Скривалището представляваше хоризонтална цепнатина в древната зидария, образувала се при нареждането на камъни с различна големина. Беше дълга около метър и двайсет и широка колкото човешки юмрук.

— Беше юни шейсет и трета — продължи Хилел. — Работех в този участък заедно с още двама мъже. Бяхме изтощени и жадни, умирахме от жега. Бригадирът Самир пиеше вода от манерката и ни се караше, когато спирахме да си починем. Още помня колко го ненавиждах.

Хилел замълча, загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му.

— Всеки от нас се занимаваше с точно определена част от стената. Моята беше почти изцяло зарината. Както си копаех пясък и камъни с голи ръце, открих дупката и напипах някакъв вързоп. Имахме заповед да докладваме незабавно за всякакви находки. Обърнах се към Самир и тъкмо щях да му съобщя, че съм намерил нещо, когато видях, че пак надига манерката. Водата се стичаше по брадата му и капеше на земята. Така се вбесих, че не му се обадих. Измъкнах вързопа и го развих внимателно.

— И вътре имаше меч — каза Бен.