Скот Мариани
Свещеният меч (14)

13

Бен закуцука обратно с изранените си боси стъпала. В нито една от съседните къщи, които едва се виждаха между дърветата, не светеха прозорци. Изстрелът от голямокалибрената пушка, заглушен от дебелите каменни стени, вероятно се бе чул като пукване на тапа от шампанско от стотина метра разстояние — твърде слабо, за да предизвика тревога дори в едно затънтено селце като Литъл Дентън.

Но от няколко сантиметра ефектът беше съвсем различен. Бен знаеше, че трябва да минат поне ден-два, за да се отърве от пищенето в дясното си ухо и да възстанови напълно слуха си. Той влезе в къщата и се насочи към кабинета на Саймън. Бе дошло време да разбуди своя маскиран приятел и да изкопчи от него истината за случващото се.

Още с влизането си обаче се закова на място, вперил невярващ поглед в пода, където само допреди секунди мъжът бе лежал в безсъзнание.

Беше изчезнал.

Бен го бе ударил доста силно с пушката. Но явно не достатъчно силно.

Той запали лампата в коридора и последва капките кръв, които водеха към задния вход. Вратата зееше отворена; по касата и бравата се виждаха следи от взлом. Бяха пипали професионално и ефикасно.

А и моментът на проникване едва ли бе избран случайно. Катастрофата на моста също не беше случайност. Бен вече не се съмняваше, че някой бе искал да отстрани семейство Аръндел от пътя си, като причините за това се криеха в сейфа на Саймън.

Бен разгледа пушката в ръцете си. Беше „Мозберг“ със сгъваем приклад и цев, не по-дълга от трийсетина сантиметра — абсолютно забранено оръжие във Великобритания и много други страни. В магазина имаше четири патрона, плюс още пет в малка паласка, прикрепена към приклада. Всичките бяха бренеке, както и бе очаквал. Но не това го вълнуваше в момента.

Повечето оръжия от този вид, които се намираха в обращение из подземния свят, първоначално са били предназначени за лов или полицейски нужди, преди новите им собственици да ги пригодят за престъпните си цели, скъсявайки цевите им. Пушката пред Бен обаче беше различна. Матовата повърхност, серийният номер и обозначенията по цевта подсказваха, че тя бе започнала живота си като армейско оръжие. Такава пушка не попадаше лесно в чужди ръце, а по лекотата, с която мъжът го бе издебнал в коридора, Бен заключи, че си има работа с бивш военен. И то доста добре обучен. Не всеки смъртен би се съвзел толкова бързо от удара, който Бен му бе нанесъл.

Той се запита дали да не повика полиция, но реши да не го прави. Ченгетата щяха да разкалят терена като стадо добитък и да задават твърде много въпроси. Освен това Бен нямаше никакво желание да му отнемат пушката. Доколкото познаваше британската полиция, за тях подобно оръжие бе равностойно на ядрена бойна глава, а притежателят му — на потенциален терорист.

Не, по-добре беше да запази инцидента в тайна и сам да разследва всички улики.

Той отвори вратата към пристройката и пусна кучето при себе си. Като душеше навсякъде и ръмжеше тихо, Рошльо го последва в кухнята. Бен сложи сака на крадците върху дървената маса и придърпа един стол. Притъпяващото сетивата му чувство на скръб бе отстъпило място на взривоопасна смес от ярост и адреналин. Докато изсипваше съдържанието на сака върху масата, ръцете му трепереха.

Вътре нямаше нищо, освен кафявия плик и малкия лаптоп „Тошиба“, който крадецът бе извадил пред очите му от сейфа на Саймън. Бен остави лаптопа настрани и се зае с плика.

Не съдържаше много неща. Самолетен билет за Йерусалим с дата отпреди осемнайсет месеца, хотелска сметка, отпечатана на иврит, и купчина гланцови цветни снимки, вероятно направени по време на пътуването. Повечето бяха на туристически забележителности: Стената на плача, силуетът на града нощем, всевъзможни църкви, джамии и синагоги, пустинята, палмови дървета, камили, някакви покрити с пясък развалини.

Бен ги разгледа една по една и се натъкна на групова снимка, на която Саймън и още трима мъже позираха на фона на същите древни руини. Всичките се усмихваха, очевидно бяха приятели. Саймън бе преметнал ръка през широките рамене на мъжа вляво от себе си, който приличаше на израелец — едър и як, около шейсетгодишен. От дясната му страна беше застанал друг, по-дребен мъж, вероятно европеец, с бели коси и грижливо подстригана брада. Изглеждаше в добра форма, но бе значително по-възрастен, някъде към седемдесетте. Мъжът най-вдясно беше с петнайсетина години по-млад, с къдрава прошарена коса, кръгло жизнерадостно лице и малко коремче на човек, свикнал да си угажда.

Бен не научи кой знае какво от снимките, но може би щеше да извади повече късмет с компютъра. Той отвори капака, включи лаптопа и скоро откри, че харддискът е почти празен, с изключение на един-единствен документ в „Уърд“ с наименование СМ.

Каквото и да съдържаше файлът, сигурно беше важно за Саймън, иначе едва ли би го държал в сейф. Бен кликна върху иконата на документа, за да го отвори, и на екрана се появи нов прозорец.

Компютърът искаше парола. Бен току-що се бе сблъскал с тухлена стена.

СМ. Не приличаше на инициали. По-скоро беше абревиатура. Но на какво? След няколко секунди размисъл Бен си припомни разказа на Микаела от същата сутрин. Изведнъж му просветна.

СМ. Свещеният меч. Документът съдържаше недовършения ръкопис на книгата, която Саймън бе започнал да пише. От него Бен можеше да научи много, но нямаше как да пробие защитата на Саймън. Доколкото го познаваше, най-вероятно паролата се състоеше от малко известен пасаж от Библията или от неразбираем латински цитат. Непосилна задача. Бен провери характеристиките на файла, но имаше чувството, че наднича в заключена стая. Единственото, което научи, беше размерът на документа — около половин мегабайт, както и моментът на последното му запаметяване, 15:04 ч. на 14 декември.

Бен изруга наум и с неохота затвори капака на лаптопа. После си спомни за компютъра в кабинета на Саймън и реши да провери имейлите му.

Този път нямаше парола. Седнал зад бюрото на Саймън, Бен заотваря стотиците му съобщения, повечето отнасящи се до църковни дела. Някои бяха от продуцентската фирма, други от мениджърската агенция, която се бе ангажирала да посредничи на Саймън в новата му роля на телевизионна звезда. След като прегледа още няколко имейла, Бен се почувства неловко, задето се ровеше без полза в личните дела на приятеля си. Тъкмо щеше да се откаже, когато поредното съобщение привлече вниманието му.

Беше от мъжа, за когото Микаела му бе разказала по време на разходката им в гората. Отец Фабрис Лалик, свещеника, чието самоубийство толкова бе разстроило Саймън. Бен отвори имейла, получен преди две седмици. Текстът гласеше:

Скъпи приятели,

Когато четете това съобщение, аз вече няма да съм между живите. Моля ви да не скърбите за мен, понеже съм недостоен за вашата скръб.

Срамът от греховете ми е бреме, което повече не съм в състояние да нося. Нека Бог се смили над мен за ужасните неща, които съм извършил.

Да гние в ада, какво ме интересува, помисли си гневно Бен. Той затвори пощата и потърси името „Фабрис Лалик“ в Гугъл. След секунда на екрана се появиха безброй статии от френската преса с подробности за самоубийството му. В тях се споменаваше и за огромните количества порнографски материали, открити на домашния компютър на отеца в село Сен Кристоф край Мийо, в Средните Пиренеи на Южна Франция.

Разкриването на педофилски наклонности у даден човек е в състояние за миг да изтрие всичко положително, случило се някога в живота и кариерата му; съвсем разбираемо преобладаващият тон в медийните публикации беше на отвращение и омраза. Материалите изобилстваха с коментари на негови енориаши, които изразяваха своя шок и погнуса от разкритията. Нямаше и следа от съчувствие към мъртвеца. Някои коментатори в интернет го бяха прекръстили на „Педалик“. Бен откри форуми и блогове, където скандалът беше предизвикал разгорещени дебати. Спонтанно възникнали групи за натиск настояваха правителството да се намеси незабавно, за да сложи край на ширещата се поквара в Католическата църква, или — още по-добре — да разпусне веднъж завинаги тази прогнила институция.

В повечето статии бе публикувана една и съща снимка на Лалик, направена на някакво официално събитие. Отецът носеше свещенически одежди, но Бен мигновено разпозна мъжа с жизнерадостното лице и закръгленото коремче от снимката на Саймън. На други изображения се виждаше виадуктът Мийо и мястото, откъдето властите бяха събрали останките му след падането от огромната височина. Отецът наистина бе избрал доста ефикасен метод на самоубийство.

Бен затвори компютъра, излезе от кабинета и тръгна към всекидневната. Опитваше се да осмисли информацията от последните часове, но съзнаваше, че все още е твърде далече от истината. Докато се озърташе наоколо за вдъхновение, една от книгите в старинната библиотека привлече погледа му. Той отвори стъклената вратичка и измъкна древната библия от рафта. Беше великолепно, подвързано с кожа издание, което за последен път бе виждал през първата година на следването си в Оксфорд. Разгърна внимателно корицата и позна собствения си избелял почерк: На моя скъп приятел Саймън от Бенедикт Хоуп.

Трогнат от факта, че Саймън бе пазил подаръка му толкова години, Бен усети как отново го обзема тъга. Разлисти книгата, чиито текстове преди бе знаел почти наизуст. Все още помнеше някои дълги пасажи, но голяма част се бе изтрила от паметта му. Може би си струва да я прочета отново, помисли си той. Саймън едва ли щеше да има нещо против, ако я вземеше назаем.

Постави библията на масата и посегна да затвори вратичката на библиотеката, когато забеляза колекцията от видеокасети и дивидита на най-горния рафт. Сред тях имаше игрални и документални филми и програми на религиозна тематика, записани от телевизията. Всички бяха обозначени със специални етикети. Една касета привлече вниманието на Бен. Заглавието гласеше: САЙМЪН СРЕЩУ ВРАГА. Той си спомни думите на своя приятел от предишния ден: „Не ми липсват врагове“. Бен не можеше да прецени дали Саймън се бе пошегувал, или не.

Телевизорът на семейство Аръндел се намираше на една поставка в ъгъла на стаята. Под него се виждаха видеокасетофон и дивиди плейър. Бен свали касетата от рафта и я постави в устройството.