Скот Мариани
Свещеният меч (51)

50

Мокрият английски сняг се различаваше доста от мекия умерен климат на Капри, но Рекс О’Нийл беше твърде развълнуван, за да усеща студа, докато тичаше от таксито до портата на дома си на улица „Белгрейв Гардънс“ в Северен Лондон. Пренесе чантите си по алеята и ги пусна пред входната врата, за да прерови джобовете си за ключа. Мисълта, че съвсем скоро ще види Меган, го караше да се усмихва непрекъснато, откакто самолетът му бе кацнал на „Хийтроу“. Представяше си колко ще се зарадва на неочакваното му завръщане, на възможността да отпразнуват заедно Коледа.

— Толкова бързо се прибра — щеше да възкликне тя и да се хвърли в прегръдките му. — Защо не ме предупреди? Щях да сготвя нещо специално.

— Исках да те изненадам, мила — щеше да отвърне той и да зарови пръсти в косата й.

А после смяташе да й съобщи следващата изненада: че няма повече да заминава за Европа, а ще остане при нея в Лондон. Меган щеше да прелива от въпроси, но тя беше умно момиче и знаеше, че не бива да се рови в служебните му дела. О’Нийл възнамеряваше да й каже, че просто му е омръзнало от тази работа и е подал молба за преназначение, която е била удовлетворена незабавно. Разбира се, нямаше да спомене за кашата, която Пенроуз бе сътворил.

Представяше си радостта в очите й, когато й съобщеше новината. Щеше да я притисне до себе си, да я целуне по устните и да се закълне, че никога повече няма да я остави сама. После, ако не беше твърде уморена, можеше да я заведе на вечеря в любимия им арменски ресторант в Сохо.

Той отключи входната врата и влезе в антрето, преливащ от вълнение. Пусна багажа на пода, свали палтото си и го метна на закачалката.

— Меган! Аз съм! — Тя не отговори, но сигурно не го бе чула в големия апартамент. — Меган? — повтори той и се огледа в просторния вестибюл. — Меган, скъпа! Познай кой си е дошъл!

В жилището беше тихо. Може да е излязла, реши О’Нийл и бутна вратата на дневната.

Тя седеше на един стол в средата на стаята и го гледаше уплашено.

— Меган? — извика тревожно той. Първата му мисъл беше, че нещо ужасно се е случило. Сигурно бе направила спонтанен аборт или някой от семейството бе починал. — Скъпа, какво има?

— Здрасти, Рекс — каза гласът, който се бе надявал никога повече да не чуе.

Той се обърна. Пенроуз Лукас стоеше до вратата на дневната с дълъг балтон от туид и лъснати обувки. Големият пистолет в ръката му беше небрежно насочен надолу.

О’Нийл ококори очи; първоначалният му шок бързо премина в гняв.

— Какво правиш в дома ми?

— Толкова бързо си тръгна от Капри — заяви Пенроуз, — че не успяхме да си кажем довиждане. А и най-после исках да се запозная с жена ти. Между другото, апартаментът ви е много хубав.

О’Нийл погледна пистолета в ръката му.

— Получих преназначение — заекна той. — Решението не е мое.

Пенроуз бръкна в левия джоб на балтона си и извади миниатюрно електронно устройство.

— Виж, Рекс, аз съм недоверчив човек. Така си спестявам разочарованието, когато някой ме предаде.

— Да те предам ли? — избухна О’Нийл. — За какво говориш?

Пенроуз изцъка с език, поклати глава и включи електронното устройство. О’Нийл затвори очи и изстина, когато чу собствения си металически глас от малкия високоговорител. Беше запис на телефонното обаждане, което бе провел с ръководството на „Тримбъл Груп“ в Лондон буквално преди часове. В него им докладваше за последните изстъпления на шефа си. Отчетливо се чуваха думи като „побъркан“ и „психопат“, които се забиваха като ледени куршуми в мозъка му.

Меган седеше като прикована към стола, очите й се стрелкаха между пистолета в ръката на Лукас и съпруга й. Бяха пълни със сълзи и гледаха умолително.

Пенроуз изключи устройството и закрачи напред-назад из стаята, като си играеше с пистолета.

— Отдавна чакам този момент, Рекс. От самото начало знаех, че не одобряваш плановете ми. Истината е, че през цялото време беше неподходящ за член на моя екип. А ако си мислиш, че глупавият ти опит да ме разобличиш ще има и най-малкия ефект, жестоко се лъжеш. „Тримбъл Груп“ са плътно зад мен. Нищо няма да се промени. Мисията ми ще бъде изпълнена, не разбираш ли?

Във всяка друга ситуация О’Нийл би се изсмял презрително на подобни бръщолевения. Но сега не можеше да откъсне очи от пистолета. Едва дишаше. Споменът за случилото се с проститутката беше пресен в съзнанието му. Трябваше да направи нещо, дори с риск да бъде убит. Собственият му живот не беше толкова важен. Трябваше да попречи на този психопат да навреди на Меган.

Пенроуз се спря и погледна бившия си сътрудник като училищен директор, принуден въпреки жалостивата си природа да накаже непослушен ученик.

— Не те ли предупредих, Рекс, че няма да допусна никой да застане на пътя ми? Защо не ме послуша?

Той щракна с пръсти. В стаята влязоха още трима души. Меган изскимтя уплашено. О’Нийл усети как кръвта замръзва във вените му, когато позна мъжете. Бяха Съгс, Дойл и Просър, трима от убийците на Кътър, които Пенроуз бе подбрал за лична охрана — безмозъчни садисти, готови на всичко за шепа банкноти от ръката на любимия си работодател.

— Ще се обадя отново на „Тримбъл Груп“ — заяви О’Нийл. — Ще им кажа, че е станало недоразумение. Можем да изгладим нещата. Наистина.

— Това не е от значение — отговори Пенроуз. — Важно е единствено твоето предателство. То не се заличава така лесно. Вече няма връщане назад.

— Какво смяташ да направиш? — попита с треперещ глас О’Нийл.

Пенроуз кимна и тримата бодигардове заобиколиха в тесен кръг О’Нийл и Меган. Дойл сграбчи Меган за ръката и грубо я вдигна от стола. Тя изпищя от ужас. Съгс и Просър хванаха О’Нийл.

— Не я намесвайте! — захленчи той. — Умолявам те, Пенроуз! Ще ти дам всичко, което притежавам.

— Не се съмнявам — отвърна Пенроуз и махна на хората си. — Отведете ги в трапезарията.

Бодигардовете се подчиниха незабавно и подкараха пленниците си към затворената врата. Меган се извиваше и дърпаше в желязната хватка на Дойл, който замахна с мускулестата си ръка и я зашлеви през лицето. Тя залитна и се преви на две.

— Бременна е! — изкрещя О’Нийл, като се опитваше да се отскубне, за да помотае на жена си. — За бога, имайте милост!

Пенроуз подскочи.

— За бога, а? До него ли опря, Рекс? Да не се надяваш да ти прати чудо, за да те отърве?

— Моля те, Пенроуз!

Съгс отвори с крак вратата към трапезарията. Когато видя какво ги очаква от другата страна, О’Нийл усети как му прилошава. От уютната трапезария, в която двамата с Меган бяха прекарали толкова щастливи мигове заедно, нямаше и следа. Масата, столовете и старинният бюфет бяха изчезнали. Подът бе застлан с черен лъскав найлон. Стените, прозорците и таванът бяха плътно покрити със същия материал, захванат с пирони. В ъгъла до вратата имаше две метални кутии с инструменти.

Но онова, което накара коленете на Рекс О’Нийл да се подгънат, беше грубо скованата дървена рамка в средата на стаята, стигаща почти до тавана. В напречната й горна греда бяха забити четири железни халки, от които висяха вериги. Към краищата на веригите бяха закрепени белезници.

— Не! — изкрещя О’Нийл и се задърпа отчаяно от хватката на Съгс и Просър.

Но те се оказаха много по-силни от него и го вкараха грубо в стаята. Черният найлон изшумоля под краката му. Той рухна на колене и двамата го повлякоха към дървената рамка. Меган бе спряла да пищи. Сякаш изпаднала в транс, тя пристъпваше след Дойл, а устата й се отваряше и затваряше, без да издаде звук.

Последен в стаята влезе Пенроуз и се облегна до вратата. По негов сигнал Рекс и жена му бяха повдигнати върху рамката, а китките им — пристегнати в белезници над главите им. Просър и Дойл хванаха по един от свободните краища на веригите и ги дръпнаха с всичка сила. Краката на жертвите се откъснаха от земята. Меган висеше безжизнено, изпаднала в шок. Съпругът й се мяташе като хванато в капан животно. Краищата на веригите бяха закачени за дебели куки в дървената рамка, за да не позволят на телата да се смъкнат надолу. Просър плю на ръцете си и разтърка длани.

— Долно копеле! Мръсник! Ще умреш затова! — изрева О’Нийл към Пенроуз, който стоеше до вратата и наблюдаваше сцената от разстояние, защото знаеше какво следва.

— Викай колкото искаш, Рекс. Стаята е шумоизолирана.

Докато О’Нийл си бе гризал нервно ноктите на летището в Неапол и бе чакал на гишето за паспортен контрол на „Хийтроу“, Пенроуз и неговият екип бяха долетели с лиърджета, за да подготвят къщата за пристигането му.

Съгс отиде до кутиите с инструменти, отвори ги и започна невъзмутимо да вади съдържанието им. В едната имаше два чувала за пренасяне на трупове, каквито използват в моргите, и три защитни гащеризона. Другата беше пълна с разнообразни инструменти, които изтракаха зловещо, когато Съгс бръкна вътре. Той порови малко, после подаде един сатър на Просър и касапски нож на Дойл. За себе си избра мачете. Беше с гумена дръжка, за да не се хлъзга, щом се изцапа с кръв.

— Разпори й корема — нареди Пенроуз. — Нека Рекс види детето си, преди да умре.

О’Нийл изпадна в истерия. Меган просто висеше на веригите, а съзнанието й сякаш обитаваше някаква паралелна вселена.

Съгс, Просър и Дойл се спогледаха. Хвърлянето на свещеници от мостове беше едно нещо, но това тук…

— Не е ли малко прекалено, шефе? — промърмори Дойл.

— Мислехме, че искаш само да ги поуплашим — добави Просър.

— Изпълнявайте! — изрева Пенроуз. — Иначе няма да получите никакви пари!

Приглушените писъци на „Белгрейв Гардънс“ скоро се усилиха. Трябваше да минат цели двайсет минути, преди да заглъхнат напълно.

През цялото време семейство Хигинс гледаха телевизия в съседния апартамент и не чуха нищо.