Скот Мариани
Свещеният меч (3)

2

Две седмици по-късно

Буреносни облаци бяха надвиснали заплашително над морето, когато поредна мощна вълна се разби в носа на ферибота „Роден“, собственост на компания „Сий-Франс“, и заля палубата с гъста завеса от бяла пяна и водни струи. Повечето от деветстотинте пътници, дръзнали и този бурен декемврийски ден да прекосят Ламанша към английския бряг, се бяха скупчили на топло в баровете и фоайетата на огромния кораб.

На палубата се виждаше самотен мъж. Беше облегнат на парапета, вдигнал нагоре яката на пооръфаното си кожено яке. Вятърът рошеше гъстата му руса коса, тялото му ловко се нагаждаше към люлеенето на ферибота. Присвил сините си очи срещу солените пръски на морето, мъжът се взираше на север, където скалите на Дувър едва се очертаваха в следобедния полумрак. Той дръпна от цигарата си и издиша облак дим, който бе отнесен мигновено от поредния порив на вятъра.

Казваше се Бен Хоуп. Наполовина англичанин, наполовина ирландец, току-що навършил четирийсет, но жилав и як като юноша. В младите си години беше служил като професионален войник, впоследствие бе напуснал британските специални части, за да се потопи в мрачния свят на международния бизнес с отвличания и откупи.

Бен работеше на свободна практика и сам бе нарекъл себе си „консултант по кризисни ситуации“. Използваше методи и умения, за които обичайните правоохранителни органи нямаха или нужната подготовка, или съответните правомощия. Беше успял да върне значителен брой жертви на отвличане на техните любящи семейства, като същевременно бе ликвидирал немалко от похитителите им.

В последните години за дом му служеше едно усамотено кътче в Нормандия — изоставената ферма „Льо Вил“, превърната в специализирана база за тактическа подготовка, където полицейски служби, военни подразделения, специалисти по преговаряне с похитители и дори застрахователи идваха, за да научат по нещо полезно от Бен и хората му. Светът си оставаше неспокойно място и клиенти не им липсваха.

Понякога на Бен му се отваряше служебно пътуване до Англия, но сега случаят не беше такъв. „Льо Вал“ не работеше по Коледа, а той имаше две лични дела за уреждане, всяко от които по свой начин допринасяше за угрижения му вид, докато стоеше на палубата.

На следващата вечер трябваше да присъства на церемонията по откриването на новата концертна зала в Лангтън Хол — музикалната академия на графство Оксфордшър, създадена от Лай Луелин. Приживе Лай се бе прочула като една от най-талантливите оперни певици на планетата. Освен това беше първата любов на Бен, а впоследствие — много по-късно и за кратко — бе станала и негова съпруга.

Смъртта й бе отворила в него рана, която никога нямаше да зарасне. А обстоятелствата около нея бяха тема, за която Бен избягваше да мисли, макар кошмарите все още да го преследваха нощем. Човекът, който му бе отнел Лай, се казваше Джак Глас и я бе надживял само с няколко минути.

Като член на настоятелството на фондацията, носеща нейното име, той беше поканен да пререже лентата на величествената нова концертна зала, да произнесе реч и да връчи наградата на най-обещаващия млад оперен изпълнител, обучаващ се в академията. Бен не беше кой знае какъв оратор. Навремето, когато бе работил в специалните части, бе провел тихомълком стотици инструктажи на малки екипи от обучени мъже. Като експерт по тактически операции, беше свикнал да изнася лекции в познатата обстановка на класната стая в „Льо Вал“, но самата мисъл да се изправи на сцената и да говори пред многобройна публика го притесняваше. И все пак имаше отлична подготовка. А и това бе най-малкото, което можеше да направи в памет на Лай.

Втората причина за пътуването му до Англия го безпокоеше още по-силно. Едва след дълги, болезнени двоумения той бе решил да се отбие в Лондон на път за Оксфордшър. В Лондон живееше доктор Брук Марсел, някога гостуващ лектор по психология на отвличането в „Льо Вал“, впоследствие превърнала се в нещо много повече за него. Но както се развиваха нещата между тях след онзи ужасен скандал през септември, Бен не знаеше как тя ще реагира на внезапното му посещение. Едно обаче беше сигурно: през изминалите месеци Брук безумно му бе липсвала.

Когато фериботът спря в Дувър, Бен слезе на палубата, където се намираше колата му. Останалите пътници се качиха на новите си лъскави опели и нисани, а той отвори със скърцане ръждивата, очукана врата на някогашния военен ленд ровър серия II, известен сред момчетата от екипа като „Льо Крок“, метна армейската чанта върху захабената съседна седалка и потегли в късния дъждовен следобед.

„Льо Крок“ не беше от онези автомобили, които могат да бъдат пришпорвани, и докато се придвижваше бавно към Лондон, Бен си помисли, че вероятно това е бил подсъзнателният му мотив да вземе стария ленд ровър: той изобщо не изгаряше от нетърпение да стигне до целта на пътуването си. На два пъти го обзе силно изкушение да се откаже, да заобиколи Лондон и да продължи на северозапад към Оксфордшър; втория път беше на косъм да се поддаде, но тогава вече навлизаше в покрайнините на града, а къщата на Брук в Ричмънд беше едва на няколко километра.

— Майната му — каза си той. — И бездруго съм тук, нека видим какво ще излезе.