Скот Мариани
Свещеният меч (2)

1

Край Мийо, Средните Пиренеи, Южна Франция

2 декември, в наши дни

Докато шофираше към дома в тъмната мъглива нощ, отец Фабрис Лалик видя отново колата зад себе си.

До този момент петдесет и три годишният свещеник бе разсъждавал над часовете, които бе прекарал със своите енориаши Пиер и Мадлен Робишон от близкото село Брианд, за да потуши поредния ожесточен спор помежду им. Негов дълг бе да спомага за решаване на семейните и социалните проблеми в паството, а Бог му беше свидетел, че размирните съпрузи Робишон често се нуждаеха от намесата му. В крайна сметка отново бе успял да изглади отношенията им, но този път помирението бе постигнато с далеч по-големи усилия от очакваното.

Бордният часовник на фолксвагена показваше малко преди единайсет вечерта. Плътна мъгла обгръщаше долината на река Тарн и отец Лалик се взираше напрегнато в нощта, докато се отдалечаваше по обезлюденото шосе от Мийо. Нямаше търпение да се прибере в топлата си малка къща на края на селцето Сен Кристоф, където живееше от дълги години, да си налее една заслужена чашка арманяк и да се приготви за сън. Глътка бренди преди лягане щеше да му помогне да забрави собствените си проблеми и смътното усещане за тревога, което го бе обхванало през последните дни.

Фабрис въздъхна. Навярно всичко беше плод на въображението му. Може би отговорностите на професията вече му дотежаваха. Дали все пак не си струваше да послуша съвета на доктор Башлар и да излезе в ранна пенсия? Когато преумореният мозък започне да си съчинява страховити истории за дебнене и преследване, сигурно е редно собственикът му да намали темпото.

— Това е обяснението — помисли си той и вдигна едната си ръка от волана, за да потърка челото си. — Би било глупаво да си въобразявам…

Изведнъж купето на фолксвагена се изпълни с ярка светлина. Сърцето на свещеника подскочи и задумка бясно в гърдите; страховете му, попреминали за кратко, се върнаха с пълна сила. Отец Фабрис присви очи и погледна в огледалото за обратно виждане, като се опитваше да различи формата на фаровете.

Дали не беше пак онзи мерцедес? Същият, който го бе следил вчера на връщане от църквата в Сен Африк? А и предишния ден, и миналия вторник… Вперил очи в огледалото, свещеникът за малко не пропусна завоя и трябваше да свие рязко в последния миг, за да не излети от шосето.

— Проклета мъгла! — промърмори ядосано той.

Но Фабрис Лалик шофираше от близо трийсет и пет години по тези пътища и познаваше всяка педя от тях. Скоро щеше да стане ясно дали наистина го следяха. Само момент… още малко… ето я отбивката! Той завъртя докрай волана надясно и даде газ по тесния заобиколен път, който също щеше да го отведе до Сен Кристоф. Погледна в огледалото. Нищо. Усети как пулсът му се нормализира. Видя ли? Ти си идиот!

След миг обаче фаровете отново се появиха и устата му пресъхна. Той взе още един остър десен завой, после ляв и навлезе дълбоко в плетеницата от междуселски пътища. Светлините не изчезваха от огледалото.

Притеснен да ускори повече, Фабрис стискаше силно волана и се молеше плътната пелена да се вдигне. Още като момче бе скитал из тези гори и познаваше всяко кътче от тях, но сега дърветата, които изплуваха от мъглата, му приличаха на зловещи великани, протегнали към него хищните си нокти.

С треперещи ръце той извади телефона от джоба си и набра познатия номер. Отговор нямаше. Когато системата го подкани да остави съобщение, свещеникът заговори задъхано на английски, който му изневеряваше в обзелата го паника:

— Саймън… Аз съм, Фабрис. Онова, за което ти разказвах… Убеден съм, че пак се случва. Тази вечер, в момента. Мисля, че ме следят. Моля те, обади ми се веднага щом можеш.

Фаровете го следваха неотлъчно, вече бяха по-близо — ослепително бели в мъглата. Ами сега? Фабрис понечи да звънне на Бернар, шефа на местната полиция; имаше домашния му номер, запаметен в телефона си. Но по това време Бернар вероятно бе пресушил бутилка вино и дремеше пред телевизора.

После се сети за своя стар приятел Жак Рабие, чиято ферма се намираше само на километър от там, отвъд гората. Обезумял от страх, той настъпи докрай газта. След няколко спиращи дъха остри завои и стръмни възвишения колата мина през познатата разнебитена порта на Жак и заподскача по изровения черен път към къщата.

Имотът тънеше в мрак, капаците на прозорците бяха затворени. Фабрис изгаси двигателя, прекоси със залитане двора и заудря с юмруци по входната врата.

— Жак! — извика той.

Никой не му отговори. В далечината се чуваше кучешки лай. В следващия миг до слуха на Фабрис достигна още нещо: тих шум от гуми, търкалящи се по неравна повърхност, и приглушено боботене на двигател, твърде различно от тракането на стария пикап на Жак Рабие. Когато фаровете се показаха между дърветата, Фабрис закуцука през двора към големия дървен хамбар, където двамата с Жак бяха играли в детството си. Блъсна високата врата и се шмугна вътре миг преди фаровете на колата да го открият. Ослепителният им блясък проникваше през цепнатините между дъските, като отчасти осветяваше вътрешността на хамбара, покритите с брезент селскостопански машини и балите слама, натрупани до отсрещната стена.

Фабрис нямаше нужда да търси скривалище. Като деца с Жак бяха използвали празното пространство под дъските на пода за тайно убежище, щаб на бойните си операции, мостик на пиратски кораб; като юноши няколко пъти бяха водили там Валери и Мишел, за да пушат и да правят някои други, недотам прилични неща.

Докато Фабрис се препъваше в тъмното към капака в пода, за момент сърцето му се сви от страх, че Жак може да го е заковал или да е оставил някоя тежка машина отгоре. Но той си беше там, където го помнеше, позатрупан със слама и прахоляк. Треперещите му пръсти откриха ръба на капака и го повдигнаха със скърцане.

Отворът му се стори доста по-тесен от преди. След като провря с мъка широките си рамене, Фабрис усети пареща болка, сякаш острие на нож се бе впило в тила му. Сребърното кръстче, което носеше около врата си, се бе закачило на нещо и тънката верижка се бе скъсала. Но той нямаше време да ги търси. Затвори припряно капака над главата си и заслиза тромаво по дървената стълба в непрогледния мрак, като едва дишаше от ужас.

Това беше лудост. Та той, Фабрис Лалик, бе уважаван духовник, а не презрян беглец от закона. Не криеше нищо. Съвестта му беше също толкова чиста, колкото и професионалното му досие. Не му се налагаше да бяга от никого. И въпреки всичко някакъв непреодолим първичен инстинкт — тъй силен, че почти усещаше вкуса му между стиснатите си зъби — му подсказваше, че се намира в смъртна опасност.

Вратата на хамбара се отвори. Над главата му се чуха стъпки. Като че ли бяха трима. Лъчите на фенерчетата им подскачаха насам-натам и проникваха през цепнатините на пода, докато бързо и методично претърсваха помещението.

Но кои бяха тези мъже? Какво искаха? Фабрис преглътна, за да потисне паниката. Не смееше да диша. Страхуваше се, че ще чуят ударите на сърцето му. Направи крачка още по-навътре в мрака, далече от светлината на фенерчетата.

Нещо докосна китката му и той едва не извика от ужас. Плъх. Фабрис отблъсна противното същество и то се изкатери панически по подпорната греда, след което се провря през някаква дупка над главата му и се отдалечи по дървените дъски. Лъчите моментално се плъзнаха по посока на звука, като за миг се задържаха върху капака в пода, над който още се носеха частици прах.

Стъпките се приближиха.

— Плъх — чу се глас и Фабрис си даде сметка, че те разговарят на английски. — Няма го тук. Да вървим.

Свещеникът въздъхна от облекчение, когато долови как стъпките се отдалечават към вратата на хамбара. Мъжете си тръгваха. След като чуеше колата им да потегля, щеше да изчака няколко минути и да излезе от скривалището си. А после какво? Трябваше ли да се върне при фолксвагена? Или пък да си тръгне пеша и да извика полиция? Да изчака Жак да се прибере?

Внезапният звън на телефона му разцепи тишината и прекъсна мислите му. Фабрис бръкна в джоба си и го извади ужасен. Проклетият апарат пищеше като сирена, а треперещите му пръсти трескаво търсеха бутона за изключване. На екрана беше изписано името на човека, който му звънеше: Саймън Аръндел.

Най-после пронизителният звук замлъкна, но беше късно. Стъпките се връщаха, тежки и неумолими. През процепите нахлуваше светлината от фенерчетата. Той чу как капакът се повдига и един ослепителен лъч огря лицето му.

Отец Фабрис Лалик не беше борбена личност. През целия си съзнателен живот нито веднъж не се бе защитавал с груба сила, а съпротивата му срещу трима едри и мотивирани нападатели беше също толкова безполезна, колкото и уплашените му писъци: „Кои сте вие?“ и „Какво искате от мен?“, когато те го влачеха от хамбара към чакащия отвън мерцедес. След като му отнеха телефона, два чифта яки ръце го натъпкаха в багажника на колата и затръшнаха капака.

След секунди тялото на отец Фабрис подскачаше и се блъскаше в тясното пространство, докато колата се носеше по неравния черен път. В началото той удряше с юмруци по металния капак и крещеше с пълно гърло, но постепенно се отдаде на отчаянието и се сви на топка в тъмнината, безчувствен към движението на колата и хода на времето.

Едва когато капакът отново се отвори и мъжете се втренчиха безизразно в него, свещеникът си даде сметка, че пътуването е свършило. Те се наведоха и го издърпаха навън. Нощният въздух беше влажен и лепкав, под краката му имаше твърд бетон. Мерцедесът беше отбил в банкета на широко и пусто шосе. През мъглата, която се стелеше като дим над асфалта, Фабрис видя собствения си фолксваген, паркиран няколко метра по-назад.

Той отчаяно се взираше в лицата на похитителите си за най-малката следа от човечност, но не откри нищо.

— Кои сте вие? — попита задавено. — Какво ще стане с мен?

Фабрис бързо разбра кой от тримата е предводителят. Беше с изпито лице и подвижни, но студени очи. Оредяващата му коса бе подстригана до същата дължина, както тъмната му няколкодневна брада. Другите двама стискаха здраво Фабрис под мишниците, а мъжът бръкна под черното си яке и извади пистолет. Без да продума, той посочи с цевта към отсрещната страна на шосето. Биячите, които държаха Фабрис, го подкараха пред себе си в указаната посока. Свещеникът примигваше и клатеше невярващо глава, докато се приближаваха към края на пътя. Отвъд него имаше само мъгла.

В този миг Фабрис видя стоманения парапет и разбра къде се намират.

— О, не! — извика той. — Не, не, не…

Виадуктът Мийо. Най-високият мост в света, пренасящ една дълга отсечка от магистрала А75 на триста метра височина над долината на река Тарн.

А краката му го носеха право към ръба.

Фабрис се съпротивляваше отчаяно, но силите му не стигаха, за да се отскубне от стоманената хватка, която го тласкаше към бездната.

— Защо? — изстена той, обзет от животински страх.

Внезапен порив на вятъра разпръсна мъглата и за миг Фабрис зърна дъното на пропастта. Подпорните колони на моста се извисяваха като гигантски кули, по-високи от шпиловете на катедрала. Фабрис се задъхваше. Не можеше да отрони и дума. Като по чудо успя да измъкне едната си ръка и се вкопчи с всички сили в металния парапет. Предводителят се пресегна безмълвно към него и разтвори пръстите му с такава брутална сила, че пречупи два от тях.

Фабрис дори не усети болка. Тялото му бе станало безчувствено от шока.

Мъжете го блъснаха през парапета. Отец Фабрис Лалик полетя напред и тялото му се запремята в мрачната бездна. Писъците му постепенно заглъхнаха в нощта. Мъглата го беше обгърнала много преди той да се удари в далечната земя отдолу.

Докато тримата мъже крачеха обратно към мерцедеса, предводителят им извади мобилния си телефон.

— Работата е свършена — каза той, прекъсна връзката и седна зад волана.

Неговият колега, който бе докарал колата на Лалик, я остави там, където беше, с ключа на таблото. После се намести на задната седалка на мерцедеса.

В същия момент сътрудниците им в къщата на свещеника вече прехвърляха материалите на компютъра му — няколкостотин мегабайта абсолютно забранени порнографски изображения. Техният анонимен източник беше непроследим. Същото се отнасяше и за натрапниците в дома на отеца.

Малко след като светлините на мерцедеса изчезнаха в мъглата и фолксвагенът остана сам на пустия виадукт, последните думи на отец Фабрис Лалик бяха съставени и разпратени по имейл до всички контакти в списъка на електронната му кореспонденция:

Скъпи приятели,

Когато четете това съобщение, аз вече няма да съм между живите. Моля ви да не скърбите за мен, понеже съм недостоен за вашата скръб.

Срамът от греховете ми е бреме, което повече не съм в състояние да нося. Нека Бог се смили над мен за ужасните неща, които съм извършил.