Скот Мариани
Свещеният меч (21)

20

Срещата бе насрочена за края на ноември, след поредица от тайни телефонни разговори с един изключително секретен посредник в Лондон, известен с името Мик. Раздаваха се щедри подкупи, в замяна на които Пенроуз Лукас най-после получи окончателна дата и място за среща, както и строгото предупреждение да се яви сам и подготвен. Под „подготвен“ се разбираше да носи пари.

Пенроуз моментално бе излетял за Лондон с личния си самолет и забързано се бе отправил към уреченото място с дипломатическо куфарче в ръка. Срещата се състоя в оживена кръчма в Ийст Енд. Мъжът, с когото бе дошъл да се види, седеше намръщено в едно ъглово сепаре до прозореца и пиеше бира. Беше лондончанин, в средата на трийсетте, висок и строен. Под прилепналия му пуловер се очертаваха мускули на човек, който се грижи за формата си и тича по петнайсет километра на ден. Оредялата му коса беше ниско подстригана, а проницателните му сиви очи не се отместиха и за миг от Пенроуз, след като той седна на масата. Мъжът говореше тихо, но излъчваше осезаема заплаха. Казваше се Стив Кътър и беше директор на компанията „Кътър Секюрити“.

Пенроуз обаче не бе изминал толкова път, за да си купи нова алармена система за вилата в Капри. Кътър се занимаваше с военни доставки.

Пенроуз спокойно бе могъл да се обърне към стотина други подобни фирми, чиито директори носеха елегантни костюми и имаха скъпи офиси в корпоративните квартали на Лондон, но бе избрал да нагази в по-мътни води, защото услугите на „Кътър Секюрити“ отговаряха в по-голяма степен на нуждите му. Като репутация фирмата на Кътър се намираше в долния край на скалата, но това не се дължеше на липса на ефективност. Тайнственият Мик бе разказал достатъчно на Пенроуз за последните сделки на Кътър, за да го убеди, че тъкмо той е безскрупулният наемник, който му трябваше.

Отначало Пенроуз изпита ужас от Кътър и двамата му зловещи сътрудници, които се появиха изневиделица с по чаша бира в ръка и седнаха от двете му страни на масата. Явно си имаше работа с хора, доста различни от онези аматьори в „Хардстаф и Болдуин“.

— Този господин се казва Гринол — заяви Кътър и посочи страховития си колега вдясно от Пенроуз, облечен с кафеникав кожен шлифер. — А това е Милс — добави той и кимна към другия, чието тяло бе покрито с татуировки. — Доколкото разбирам, сте тук да говорим по работа. Предлагам да започваме.

Понижил глас, за да не го чуят от околните маси, Пенроуз изложи изискванията си. Те бяха основно в две посоки. Първо, искаше лична охрана — въоръжен екип от бодигардове, които да го пазят денонощно във вилата му в Капри. Второ — и още по-важно — нуждаеше се от хора с определени способности и опит, подходящи за изпълнението на поредица от задачи зад граница. Пенроуз уточни, че всички разходи във връзка с пътуванията им ще бъдат покрити. Мисията включваше елемент на противозаконност и насилие и беше част от далеч по-сложен план, чиято реализация бе възможна само в строго съответствие с дадените инструкции.

Ако думите му притесняваха Кътър, той с нищо не го показваше. Предприемачът разгледа снимките и прехвърли списъка с имената, които Пенроуз бе плъзнал към него по масата.

— Кои са тези хора? — попита той.

Гринол и Милс още не бяха продумали. Скръстили дебелите си ръце на гърдите, двамата сякаш чакаха знак от шефа си да се пресегнат и да прекършат като сламка врата на Пенроуз.

— Те притежават нещо, което ми трябва — отвърна Пенроуз.

— Но това са духовници, по дяволите!

— Ако трябва да бъдем точни, единият е католически свещеник. — Пенроуз посочи снимката на отец Фабрис Лалик. — Другият е викарий в Англиканската църква.

Хубаво беше човек да познава врага си.

— А кой е тоя старец?

— Американец. Много богат американец.

— Толкова богат, че около него гъмжи от бодигардове с узита?

— Едва ли е много страшно. Оставям тази част изцяло на вас.

Кътър внимателно огледа трите обекта.

— За какво е цялата работа? За пари? Дрога?

— Нито едното, нито другото.

— А какво тогава? Задигнали са нещо от вас?

— Не точно. Да кажем, че притежават предмет, който не бива да остане в тяхно владение.

— Стига глупости. Какво е?

Рано или късно ще научат, помисли си Пенроуз.

— Е, добре. Става дума за един меч.

Гринол и Милс едва не се разсмяха. Лицето на Кътър беше каменно.

— Меч?

— Точно така.

— В интернет продават всякакви мечове, приятел.

— Не и този.

— Кое му е толкова специалното?

— Това не ви засяга.

— Как изглежда?

Пенроуз нямаше друг избор, освен да каже истината.

— Никога не съм го виждал — обясни раздразнено той.

Междувременно обаче бе наел един извънредно скъп и дискретен консултант, за да изработи компютърен образ на меча въз основа на историческата епоха и произхода му. Сега той извади цветната снимка и я подаде на Кътър.

— Щом никога не сте го виждали, откъде сте сигурен, че въпросните мъже го притежават?

— Наблюдавам ги, подслушвам разговорите им. Такива неща — отвърна Пенроуз с престорено равнодушие.

Последните думи го накараха да се почувства всемогъщ, макар че нямаше и най-малка представа как се осъществяват телефонните подслушвания. Това беше работа на О’Нийл и неговия отдел, както и на неизвестен брой анонимни изпълнители, които подаваха информацията от невидимите си източници. От Пенроуз се искаше само да им покаже правилната посока, останалото се случваше като по магия.

— Е, хубаво. Значи търсим трима души в три различни държави. Мечът може да бъде само у един от тях. Но кой е той? Американецът или някой от свещениците?

— Един от двамата — заяви Пенроуз и посочи снимките на Аръндел и американеца. От записаните телефонни разговори бе научил, че французинът свири втора цигулка в цялата история. — Но ще започнем с третия — добави той и постави пръста си върху снимката на католическия свещеник. — Лалик ще замине пръв. Такъв е планът.

В продължение на няколко минути Кътър мълчаливо се запозна с плана за действие, донесен от Пенроуз. Не приличаше по нищо на предишните задачи, с които се бяха заемали. Докато разучаваше подробностите, лицето му остана напълно безизразно, но Пенроуз знаеше, че няма как да не е впечатлен от прецизната разработка.

Никъде не се споменаваше за личните подбуди на Пенроуз. Планът съдържаше само набор от ясни инструкции. Другото не влизаше в работата на Кътър — не му се плащаше за това.

Всъщност заплащането беше следващата точка от дневния ред.

— Ще ви струва много пари — каза Кътър, след като разгледа плана.

— Парите са лесната част — отвърна Пенроуз.

Беше чул тази реплика в един филм. Той бутна куфара под масата към Кътър. Сега вече наистина се чувстваше като гангстер. От усещането за власт му се виеше свят.

Кътър отвори куфарчето. Лицето му беше все така безизразно, докато сивите му очи проверяваха съдържанието. Затвори капака, сложи куфарчето на пейката до себе си и трийсет хиляди вече бяха сменили собственика си.

— Ще ги приема като капаро — заяви той.

Пенроуз не възрази.

— Мик спомена, че вземате по шестстотин лири на ден.

— Шестстотин и петдесет. На човек.

Пенроуз изобщо не направи опит да се пазари за цената.

— Ще ми трябват поне десетина мъже, като за всеки искам лична гаранция от вас. Предполагам, че можете да им осигурите необходимото оборудване?

— Цената включва пълно снаряжение. За превоза отговаряте вие.

— Няма проблем. Ще имате на разположение частен самолет с голям обсег на действие, както и всякакви нужни автомобили.

— Звучи приемливо. А какви са условията на настаняване?

— Луксозни. Не смятам, че ще бъдете разочаровани. Нито пък от допълнителните… придобивки, които ще получите. — Пенроуз бе помислил и за тях. Държеше неговата лична армия да му бъде предана. — Ако всичко се развие добре, ще ви предложа по-дългосрочен договор. Сегашната мисия е само началото.

Очите на Кътър проблеснаха. Дори той не бе в състояние да остане напълно безразличен към подобна перспектива.

— И още нещо. Планът трябва да се осъществи възможно най-бързо. Екипът ви ще бъде ли на разположение достатъчно скоро?

— Ние вече сме на разположение — отвърна Кътър.