Клайв Къслър
Преследването (6)

5

Построен през 1892 г. от Хенри К. Браун на мястото, където бе пасъл кравата си преди внезапно да забогатее, хотелът подобаващо беше наречен „Браун Палас“ за „Града — кралица на равнините“, както назоваваха Денвър. Изградено от червен гранит и пясъчник, зданието бе с форма на корабен нос. Мъжете, трупащи богатствата си в злато и сребро, отсядаха тук с жените си, които пиеха следобедния си чай, и с дъщерите си, които прекарваха нощите си в танци на пищни балове. Президентите Маккинли и Рузвелт бяха отсядали тук, както и няколко императори, крале и други членове на чуждестранни царствени фамилии, да не говорим за знаменитостите на времето, особено прочути артисти и актриси. „Браун Папас“ също тъй се радваше на широка популярност както сред местните граждани, така и сред гостите, защото бе средоточието на оживения финансов и културен квартал на града.

Беше почти тъмно, когато Бел мина през входа на хотел „Браун Палас“ на 17-та улица. Регистрира се на рецепцията и огледа величественото фоайе, разположено в атриум, извисен до деветия стаж. Колоните и стенната облицовка, докарани с железопътен транспорт от Мексико и изваяни от златист оникс, отразяваха пастелната светлина, която се процеждаше през матовия стъклен таван. Над седемстотин панела от ковано желязо украсяваха перилата на балконите, обхванали в пръстен фоайето от горните етажи.

Неизвестен на широката публика беше фактът, че собственикът на хотел и ресторант „Навар“ от другата страна на улицата бе прокопал подземна релсова система от „Браун Палас“ до своето заведение за удобство на джентълмените, пожелали да се забавляват с дамите от един бардак на горния стаж, без да ги виждат как влизат и излизат.

Бел получи ключа си, влезе в асансьора и каза на оператора на кой етаж е апартаментът му. Зад него влезе някаква жена. Спря се до огледалната стена и се обърна с лице към вратата. Беше облечена в дълга синя копринена рокля с голяма кордела на гърба. Огнената й светлочервена коса бе фина и копринено мека, прибрана на кок, от който се сипеха къдрици. От косата й се издигаха две големи пера. Излъчваше мило очарование. Беше висока, с изправена стойка, женствена, вероятно между двайсет и пет и двайсет и седем годишна, предположи Бел, а може би по-млада, ако се съдеше по лебедовата й шия и лицето, гладко като алабастър. Очите й бяха златистокафяви. Беше необикновено привлекателна. Може би не съвсем красива, но изключително чаровна по всякакви мерки. Освен това детективът забеляза, че дамата не носи брачна халка.

Жената беше облечена сякаш възнамеряваше да присъства на бал в хотела, прецени Бел. Беше прав, както обикновено. Асансьорът спря на втория етаж — там бяха разположени балните зали. Той се отдръпна с шапка в ръка и я удостои с лек поклон, докато излизаше на площадката.

Дамата му хвърли усмивка с изненадваща топлота и каза с мек и същевременно леко дрезгав глас:

— Благодаря ви, господин Бел.

В първия миг не можа да се осъзнае, но след това прозрението го удари като чук по палеца. Беше стъписан, че жената го познава, а беше сигурен, че никога не бе я виждал преди. Бел стисна асансьорния оператор за ръката.

— Задръжте вратата за момент.

Беше се сляла с тълпата, която се изсипваше през сводестия вход на голямата бална зала на хотела. Жените носеха пленителни тоалети в екстравагантни цветове — пурпур, пауново синьо, смарагдово зелено — с панделки, игли и пера в косите. Мъжете бяха облечени в най-фините си вечерни дрехи. Транспарант над входа на залата гласеше:

БЕНЕФИС ЗА СИРАЦИТЕ ОТ СЕЙНТ ДЖОН

Бел отстъпи назад и кимна на асансьорния оператор.

— Благодаря ви. Моля, закарайте ме горе.

Отключи вратата на апартамента си. Имаше си кабинет, дневна, луксозна баня и спалня с легло с балдахин, всичко обзаведено с викторианска елегантност. Куфарите му бяха отворени, а дрехите — подредени в дрешника и окачени в килера от камериерка — услуга, осигурена за резервиралите апартаменти. Куфарите ги нямаше. Бяха изнесени от стаята и прибрани в подземния хотелски склад. Бел не загуби много време — взе си бърз душ и се избръсна.

Отвори часовника си и погледна часа. Трийсет минути бяха изтекли от излизането му от асансьора. Още петнайсет минути му отне, докато върже черната си вратовръзка, закопчае ризата и стегне връзките на маншетите — работа, за която обикновено бяха нужни четири ръце. Един от редките случаи, в които съжаляваше, че си няма съпруга за помощ. Последваха черните чорапи и обувки. Не носеше пояс, вместо него облече черен елек със златна верижка, минаваща от левия джоб през илик до големия златен часовник в десния джоб. Най-сетне облече едноредното черно сако със сатенени ревери.

Един последен поглед в отражението в двуметровото стенно огледало и бе готов за вечерта, каквото и да донесеше тя.

Благотворителният бал беше в пълния си разгар, когато влезе в балната зала и застана ненатрапчиво зад една висока палма в саксия. Салонът беше просторен и величествен. Паркетът на дансинга беше положен в сложна фигура на греещо слънце, таванът — украсен с цветни фрески. Погледът му се спря на загадъчната жена, седнала с гръб към него с три двойки на шеста маса. Като че ли беше сама, без придружител. Бел се промъкна към хотелския управител, ръководещ вечерното събитие.

— Моля да ме извините — заговори му с приятелска усмивка, — но бихте ли могъл да ми кажете името на дамата в синята рокля на шеста маса?

Служителят изправи рамене и го погледна високомерно.

— Съжалявам, сър, но не гледаме с добро око на даването на информация за гостите си. Освен това не мога да помня всеки, който идва на бала.

Бел му подаде десетдоларов златен сертификат.

— Това дали ще раздвижи паметта ви?

Без повече обяснения, управителят вдигна тънка кожена книга и очите му пробягаха по записите.

— Самотната дама на масата е мис Роуз Мантека, много богата лейди от Лос Анджелис, чиято фамилия притежава огромно ранчо. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Бел го потупа по рамото.

— Благодарен съм.

Управителят се усмихна широко:

— Желая ви късмет.

Оркестър свиреше потпури от рагтайм и модерни танцови мелодии. Двойки танцуваха под ритъма на песен, наречена „Би ли дошла у дома“.

Агентът се приближи зад Роуз Мантека и прошепна в ухото й:

— Бихте ли приели, моля, да танцувате с мен, мис Мантека?

Жената се извърна от масата и вдигна глава. Златистокафяви очи се взряха в чифт хипнотизиращи виолетови очи. Беше спокойна, помисли Бел, но внезапната му поява във вечерно облекло напълно я стъписа. Сведе поглед и бързо се овладя, но не преди лицето й да се изчерви.

— Простете, господин Бел. Не ви очаквах тъй скоро.

— Тъй скоро ли? — Що за странни думи, зачуди си той.

Тя се извини на хората на масата и стана. Детективът я хвана нежно под ръка и я поведе към дансинга. Пъхна ръка около тънкия й кръст, взе дланта й и бързо влезе в ритъма на музиката.

— Много добър танцьор сте — отбеляза тя, след като партньорът й я завъртя по лъскавия паркет на дансинга.

— Идва от всички онези години, когато майка ми ме принуждаваше да взимам уроци, за да мога да впечатля дебютантките в обществото на града ни.

— Също тъй сте облечен много добре за детектив.

— Отраснах в град, където богатите мъже живееха в смокингите си.

— Би трябвало да е Бостън, нали?

За първи път от години следователска дейност Бел се затрудни, но бързо се овладя.

— А вие сте от Лос Анджелис.

Беше добра, прецени той. Не мигна.

— Добре сте осведомен — отвърна тя, неспособна да проумее очите му.

— Не толкова добре като вас. Какъв е интересът ви? Откъде знаете толкова много за мен? Всъщност, би трябвало да попитам: защо?

— Бях останала с впечатлението, че обичате да разрешавате загадки. — Опитваше се старателно да гледа покрай него над високото му рамо, но тези невероятни очи я привличаха непрекъснато. Това беше тръпка, вълнение, каквото не бе предвиждала.

Снимките, които й бяха показали, нямаха нищо общо с впечатлението, което партньорът й внушавате лице в лице. Беше далеч по-привлекателен, отколкото си бе представяла. Също тъй се оказваше високоинтелигентен. Това обаче бе очаквала и можеше да разбере защо е толкова прочут с интуицията си. Сякаш той я дебнеше, докато го дебнеше тя.

Музиката свърши и двамата останаха на дансинга в очакване да започне следващият музикален аранжимент. Той леко се отдръпна и очите му пробягаха по нея от обувките до прелестно стилизираната й коса.

— Вие сте много чаровна дама. Какво предизвика интереса ви към мен?

— Вие сте привлекателен мъж. Исках да ви опозная по-добре.

— Знаехте името ми и произхода ми, преди да се срещнем в асансьора. Срещата ни очевидно беше преднамерена.

Преди да успее да отговори, оркестърът засвири „В сянката на старото ябълково дърво“ и Бел я поведе по дансинга в ритъма на фокстрота. Държеше я до себе си и стисна силно дланта й в своята. Кръстът й бе тънък и още по-смален от корсета. Темето й стигаше до брадичката му. За миг бе изкусен да притисне устни в нейните, но бързо се овладя. Не беше нито моментът, нито мястото за това. Нито мислеше за романтична авантюра. Тази дама го шпионираше. Беше факт. Умът му се опитваше да формулира мотив. Какъв интерес към него можеше да има една напълно непозната? Единствените възможности, за които можеше да се досети, бяха, че е наета от някой от многото престъпници, които бе пратил зад решетките, застрелял или качил на бесилката. Роднина или приятелка, търсеща отмъщение? Не се вписваше в представата му за лице, свързано с изметта, която беше залавял през последните десет години.

Музиката свърши, тя издърпа ръката си и се отдръпна.

— Трябва да ме извините, господин Бел, но се налага да се върна при приятелите си.

— Може ли да се срещнем отново? — попита я с топла усмивка.

Жената леко поклати глава.

— Не мисля.

Бел пренебрегна отказа й.

— Каня ви утре на вечеря.

— Съжалявам, но съм заета — отвърна тя с нотка на високомерие. — А дори и в изящния си смокинг и с блъф не бихте могли да влезете на бала на Западните банкери в кънтри клуба на Денвър, както се промъкнахте тази вечер на бенефиса за сираците на Сейнт Джон. — Вдигна надменно брадичка, завъртя дългата си пола и тръгна обратно към масата си.

Щом седна, погледна крадешком към Бел, но го нямаше никъде сред тълпата. Беше изчезнал безследно.