Клайв Къслър
Преследването (16)

15

Шофьорът на Кромуел изкара от гаража пред разкошното имение на Ноб Хил ролс-ройса „Бругам“, модел 1906 г., с неговия шестцилиндров двигател от 30 конски сили. Колата беше изработена от лондонския майстор на карети Баркър. Кромуел лично беше направил плановете за гаража, който бе съграден от бели мраморни блокове, издялани и докарани по железопътната линия от една кариера в Колорадо. Фасадата наподобяваше гръцки храм с високи колони с канелюри, докато останалото от къщата беше с по-скромен дизайн, със сводести прозорци и корниз, увенчаващ стените.

Докато шофьорът Абнър Уийд, ирландец с каменно лице, нает повече заради опита си като борец, отколкото заради уменията си зад волана, стоеше търпеливо пред колата, Кромуел чакаше сестра си в кабинета, удобно отпуснат на кожено канапе и заслушан във валсове на Щраус, които се въртяха на цилиндров фонограф „Едисон“. Беше облечен консервативно в тъмен вълнен костюм. След като изслуша „Гласове на пролетта“, смени цилиндрите и пусна „Приказки от виенската гора“. Всеки цилиндър изсвирваше две минути музика.

Кромуел вдигна очи от машината, щом сестра му влезе в стаята, облечена във велурена рокля, която се спускаше около приятно закръглените й прасци.

— Леко предизвикателно, а? — подхвърли й той, зърнал оголената плът.

Тя се завъртя и краката й се показаха до средата на бедрата.

— След като ще ходим из Барбари Коуст си помислих, че е уместно да се облека като мръсно гълъбче.

— Само гледай да не се държиш като такова.

Стана от канапето, изключи фонографа и й помогна да облече палтото си. Въпреки високите подметки на обувките си пак беше на ръста на сестра си. Последва я през голямата пищно резбована входна двукрила врата до алеята и чакащия ролс-ройс. Абнър, стегнат в униформената си ливрея и с лъснатите си черни ботуши, застана мирно и задържа отворената задна врата. Ролс-ройсът беше градска кола с покрито пътническо отделение, а водачът бе на открито, предпазен само от предното стъкло. Щом сестра му се настани, Кромуел даде указания на шофьора къде да ги откара. Абнър даде газ и голямата кола се затъркаля тихо по каменния паваж на улицата.

— Това е първата ни възможност да поговорим, откакто се прибрах каза Кромуел спокоен, че шофьорът няма да чуе разговора им през стъклената преграда, отделяща предната от задната седалка.

— Знам, че разходката ти до Солт Лейк сити беше успешна. И банката ни е с още седемстотин хиляди долара по-богата.

— Не си ми разказала как се оправи в Денвър.

— Шпионите ти в агенция „Ван Дорн“ бяха съвсем точни в оценката си за разследването. Водещ следовател е поел в офиса в Денвър работата по издирването на Бандита касапин.

— Мразя да ме наричат така. Бих предпочел нещо по-ефектно.

— Какво например? — засмя се тя.

— Елегантният дух.

Сестра му завъртя очи.

— Това едва ли ще ентусиазира издателите на вестници.

— Какво друго научи?

— Шефът на офиса в Денвър, Никълъс Аликзандър, е идиот. След като го замаях с чара си, не спря да говори за издирването. Беше ядосан, че не са му възложили разследването и без задръжки бе готов да издаде всичко, свързано с методите, които прилагат, за да хванат прочутия бандит. Лично Ван Дорн е поверил случая на най-добрия си агент, Айзък Бел. Красив и елегантен дявол. И много богат, бих добавила.

— Видяла си го?

— Запознах се и дори танцувах с него. — Извади малка снимка от портмонето си. — Чаках да ти дам това. Образът не е много добър, но фотографът, когото наех, не е много опитен в снимането без аранжировка.

Кромуел включи лампата на тавана на колата и огледа снимката. Показваше висок мъж с руса коса и мустаци.

— Трябва ли да се притеснявам от него?

— Не мога да кажа — отвърна тя уклончиво. — Стори ми се по-интелигентен и обигран, отколкото ме уверяваха шпионите ни. Накарах ги да проверят биографията му. Изглежда няма случай, в който да не е успял да залови човека си. Досието му е брилянтно. Ван Дорн има много високо мнение за него.

— Ако е богат, както казваш, защо си губи времето като прост детектив?

Маргарет сви рамене.

— Нямам представа. Може би го привличат предизвикателства като теб? — Помълча, докато оправи с пръстите си въображаема къдрица.

— Откъде идват парите му?

— Забравих ли да спомена, че е от банкерска фамилия в Бостън?

Кромуел се стегна.

— Знам за фамилията Бел. Притежават „Америкън стейтс банк“ в Бостън, една от най-големите финансови институции в страната.

— Той е парадокс — каза тя замислено, спомнила си няколкото минути с него в хотел „Браун Палас“. — Но също така може да е много опасен. Ще ни подгони като лисица — заек.

— Детектив, който познава вътрешните банкови процедури, не е на добро. — Тонът на Кромуел стана тих и леден. — Трябва да бъдем особено бдителни.

— Съгласна съм.

— Сигурна ли си, че не се е досетил за самоличността ти?

— Прикрих добре следите си. Доколкото той и Аликзандър знаят, името ми е Роуз Мантека, от Лос Анджелис, където баща ми притежава голямо ранчо.

— Ако Бел е толкова умен, колкото допускаш, ще провери и ще докаже, че Роуз не съществува.

— И какво от това? — отвърна тя лукаво. — Никога няма да разбере, че името ми е Маргарет Кромуел, сестра на уважаван банкер, който живее на Ноб Хил в Сан Франциско.

— Каква друга информация изтръгна от Аликзандър?

— Само това, че разследването на Бел не върви добре. Нямат улики, които да водят към теб. Аликзандър беше ядосан, че Бел не го е включил в доверения си кръг. Казва, че Бел пази в тайна действията си с двамата агенти, Къртис и Ървайн. Успях само да разбера, че са на терена и ровят из храстите за някаква следа.

— Това е добре. — Кромуел се усмихна сдържано. — Изобщо няма да си помислят, че зад обирите стои банкер.

Тя го погледна в очите.

— Би могъл да престанеш, мисля. Не ни трябват повече пари. А колкото и да си предпазлив, колкото и да си хитър, въпрос е само на време да те хванат и обесят.

— Искаш да се откажа от възбудата и предизвикателството от постигането на нещо, което никой друг не би дръзнал, за да играя ролята на скучен банкер до края на живота си?

— Не. — В очите й припламна лукава искра. — Аз също обичам възбудата. — После гласът й затихна, някак отчужден. — Просто знам, че това не може да продължи вечно.

— Ще дойде момент, в който ще разберем кога да спрем — отвърна той с безразличие.

Нито братът, нито сестрата изпитваха и най-малкото разкаяние и угризение заради всичките мъже, жени и деца, които Кромуел беше убил. Нито им пукаше за всичките спестявания на дребни търговци, миньори и фермери, които се бяха разорили, след като обраните банки, неспособни да овъзмездят вложителите си, бяха затръшнали врати.

— Коя взимаш тази вечер? — попита тя, за да смени темата.

— Марион Морган.

— Онази моралистка — присмя се Маргарет. — За мен е загадка защо я държиш.

— Между другото е много ефективна — отвърна той, без желание да влиза в спор.

— Защо още не си я вкарал в леглото? — подкачи го с лек смях сестра му.

— Знаеш, че никога не се заигравам със служителките си. Принцип, който ми е спестил много съжаления. Взимам я тази вечер само като бонус за работата й. Нищо повече. — Роклята на сестра му се беше издърпала над коленете й и той стисна едното. — Кой е щастливецът тази вечер?

— Юджийн Бътлър.

— Онова конте? — подразни я той. — За нищо не става.

— Мръснишки богат е…

— Баща му е мръснишки богат — поправи я Кромуел. — Ако Сам Бътлър не беше направил един щастлив удар, когато се натъкна на златната жила на Мидас, щеше да си умре пройдоха.

— Юджийн ще бъде по-богат от теб, когато баща му умре.

— Разсипник и пияница. Ще изхарчи състоянието си толкова бързо, че главата ти ще се замая.

— Мога да го озаптя — заяви сестра му. — Влюбен е до лудост в мен и ще прави всичко, което му кажа.

— Можеш да се оправиш по-добре. Много по-добре — изсумтя Кромуел. Включи говорителната тръба и заговори на шофьора: — Абнър, завий наляво на следващата улица и спри пред дома ма Бътлър.

Абнър вдигна ръка в знак, че е разбрал. Спря колата пред огромно имение, построено от дърво в модерния викториански стил. След това слезе и звънна на камбанката на предната врата с железни крила. Отзова се слугиня и той й връчи визитката на Кромуел. Жената я взе и затвори вратата. Две минути по-късно крилата се отвориха отново и излезе висок чаровен мъж със скулесто лице, който тръгна към колата. Можеше да мине за модна театрална знаменитост. Също като Кромуел носеше вълнен костюм, но по-скоро тъмносин, отколкото черен, колосана яка и вратовръзка на бели ромбове. Спря се на прага и подуши във въздуха, примесен с лека мъгла от залива.

Абнър отвори задната врата на колата, дръпна подвижна седалка и се отдръпна. Бътлър влезе и се настани. Обърна се към сестрата на Кромуел.

— Маги, днес си направо зашеметяваща, да те схруска чо… — Замълча, видял враждебния поглед в очите на Кромуел и го поздрави, без да подава ръка: — Джейкъб, радвам се да те видя.

— Добре изглеждаш — подхвърли Кромуел равнодушно.

— Напълно. Ходя по пет мили на ден.

Кромуел го пренебрегна, взе говорителната тръба и даде указания на Абнър къде да вземе Марион Морган. После се обърна към сестра си.

— В коя кръчма на Барбари Коуст желаеш да се смесим с вмирисаната сган?

— Чух, че в „Спайдър Кели“ е доста упадъчно.

— Най-гадния вертеп на света — отвърна вещо брат й. — Но имат добри оркестри и голям дансинг.

— Смяташ ли, че е безопасно? — попита Маргарет.

Кромуел се засмя.

— Ред Кели държи цяла малка армия яки разпоредители да пазят богатата клиентела като нас от неприятности или притеснения.

— „Спайдър Кели“, твърдо — каза Бътлър. — Даже заведох там една вечер мамчето и татето. Седяхме на балкона и гледахме лудориите на сганта долу. Истински се забавляваха.

Колата спря пред жилищна сграда на Ръшън Хил, до Хайд стрийт на Ломбард, моден, но не особено скъп квартал на града. В този район на Ръшън Хил имаше домове и места за срещи, където интелектуалци, художници, архитекти, писатели и журналисти се въвличаха във възвишени спорове и дискусии — но винаги социализирани и на приятелски групи.

Марион не се вписваше в протокола. Чакаше отпред, на най-горното стъпало на блока си. Когато ролсът спря до бордюра, заслиза и се спря, докато Абнър й отвори вратата. Беше облечена в къс жакет върху синя блуза, с пола в същия цвят, семпла и елегантна. Русата й коса бе прибрана назад и сплетена на дълга плитка, с кордела отзад на дългата й шия.

Кромуел слезе и елегантно й помогна да се настани на задната седалка. Шофьорът дръпна другата подвижна седалка и той джентълменски седна на нея.

— Мис Марион Морган, позволете да ви представя господин Юджийн Бътлър. Вече се познавате със сестра ми, Маргарет.

— Мис Кромуел, за мен е удоволствие да се видим отново — каза с вежлив тон, но не особено топло Марион. — С вас също, Юджийн добави с мила фамилиарност секретарката.

— Познавате ли се? — изненада се Маргарет.

— Юджийн… господин Бътлър… ме заведе на вечеря преди известно време.

— Преди две години — уточни добродушно Бътлър. Не успях да я впечатля. Отклони всичките ми следващи покани.

— И попълзновения — добави с усмивка Марион.

— Готови ли сме за една пикантна вечер на Барбари Коуст? — попита Кромуел.

— Ще бъде ново преживяване за мен — отвърна Марион. — Никога не съм имала смелостта да ида там.

— Спомни си старата песничка — каза Маргарет:

Миньорите дойдоха в и четирийсет и девет,

а курвите — в и петдесет и една.

А после като се събраха,

направиха си син не на шега…

Марион се изчерви и заби срамежливо поглед в пода, а мъжете се разсмяха.

Няколко минути по-късно Абнър зави по Пасифик стрийт и подкара през центъра на Барбари Коуст, крайбрежието, наречено така заради леговището на варварските пирати от Мароко и Тунис. Това беше домът на комарджии, проститутки, крадци, изнудвачи, главорези и убийци. Всичко беше струпано тук, поквара и разврат, бедност и богатство, мизерия и смърт.

Брегът, спечелил си скандална репутация, се гордееше със своите над триста кръчми, наблъскани стена до стена в рамките на шест градски карета, петдесет, от които на самата Пасифик стрийт. Съществуваше заради извратени политици, подкупвани от собствениците на бордеи, игрални домове и бардаци. Почтените граждани публично се оплакваха от порочната бърлога, но извръщаха очи, тъй като тайно се гордееха с неизбежното сходство на прелестния Сан Франциско с Париж, с което си беше спечелил завистливата слава на най-покварения град в западното полукълбо, карнавал на греха и развалата.

При все това Барбари Коуст беше крещящо лъскав и блестящ, пълен с врява и показен шум, истински рай за хора с прилични доходи, дошли да се смесят с изметта на обществото. Гаднярите, които държаха вертепите на порока — в повечето случаи мъже — се радваха на контетата от Ноб Хил, които влизаха в заведенията им, защото можеха, без да им мигне окото, да им вземат безбожни цени за пропуск и алкохол, обикновено трийсетачка за бутилка шампанско вместо нормалната цена от по шест — осем долара. Смесените напитки в повечето кръчми бяха по двайсет и пет цента, а бирата се харчеше за десет.

Абнър подкара ролса между гуляйджиите, шляещи се по улицата, и спря пред триетажно здание, на което горните му етажи служеха за хотел, но всъщност беше бардак, наричан „краварника“. Приютяваше петдесет жени в стаи, на които им викаха „ясли“. Приземният етаж беше за хазарт и пиене, докато в мазето долу имаше сцена за неприлични представления и просторен дървен под за дансинг. Слязоха от колата и мъжете поведоха, за да предпазят дамите, които зяпнаха втрещени във викача в бляскава униформа:

— Насам, дами и господа, в „Спайдър Кели“, най-страхотното заведение за пиене и танци на брега! Всички са добре дошли, всички ще изживеят нощта на живота си. Вижте най-дивашкото шоу и най-красивите момичета, които може да се намерят някъде! Вижте как им хвърчат петичките до главите. Как само въртят кръстчета и се полюшват! Ще ви стъписат и изумят!

— Мястото вече ми харесва — каза развеселена Маргарет.

Марион зяпна и се вкопчи силно в ръката на Кромуел, загледана в надписа, пренебрегван от клиентелата, който гласеше: „ВСЯКАКВИ ВУЛГАРНОСТИ СА ЗАБРАНЕНИ В ТОВА ЗАВЕДЕНИЕ“.

Влязоха в голямо фоайе, украсено с панели в рамки с голи жени, танцуващи сред римски руини. Поздрави ги уредник, облечен в зле скроен смокинг и ги придружи навътре.

— Желаете ли да слезете долу за шоуто? — попита ги той. — Следващото започва след десет минути.

— Бихме искали безопасна маса по-настрана от сганта — заяви с настойчив тон Кромуел. — След бутилка от най-доброто ви шампанско ще слезем долу за танците и шоуто.

Уредникът се поклони.

— Да, сър. Насам, моля.

Придружи групата на Кромуел през пълния с хора салон до една маса на балкона за богати гости, за който бе споменал Бътлър, с изглед към долния етаж на салона. Скоро една сервитьорка, облечена в тънка блузка с голямо деколте и пола над коленете, от която се показваха апетитни крака в черни копринени чорапи, задържани от съблазнителни жартиери, им донесе голяма бутилка шампанско „Вьов Клико Понсардин“, реколта 1892 г. След като постави бутилката в дървеното ведро с лед, тя се отърка в мъжете и им се усмихна свойски. Маргарет върна усмивката й, давайки й да разбере, че знае, че работи и в яслите горе, освен дето сервира на клиенти. Изненадана, че вижда особа от Ноб Хил, облечена така предизвикателно, сервитьорката я изгледа мръснишки.

— Знаеш ли, миличка, червенокоси като теб доста се търсят. Може и сама да си кажеш цената.

Марион се стъписа. Кромуел се мъчеше да сдържи смеха си, а Бътлър избухна открито:

— Това е дама! — сопна се той. — Ще се извиниш!

Сервитьорката го пренебрегна.

— Ако е и еврейка, може да удари върха на скалата. — След това се обърна, люшна задник и заслиза по стълбището.

— Какво общо има еврейството с това? — наивно попита Марион.

— Има един мит — обясни Корнуел, — че червенокосите еврейки са най-страстните жени.

Маргарет се забавляваше, загледана долу в салона. Изпитваше замайващо въодушевление, докато наблюдаваше моряците и докерите, младите и честно трудещи се момчета, които, без да осъзнават, тръгваха по пътя на порока. Гледаше закоравелите престъпници, които обикаляха из помещението, осеяно с малка армия мъже, вече твърде пияни, за да могат да стоят на крака. Никой, дори и брат й не знаеше, но тя беше посещавала по няколко повода вертепите на Барбари Коуст. А беше напълно в течение, че брат й Джейкъб е чест клиент на скъпите и най-луксозни публични домове, където въртяха занаята си дамите с лоша репутация.

Марион изпитваше погнуса и в същото време — възхищение. Беше чувала, че крайбрежието е дъното на горчивината и отчаянието за бедняците на Сан Франциско, но не беше имала и представа досега колко могат да затънат хората. Не беше свикнала да пие. След малко шампанското я размекна и започна да вижда мизерията в не толкова болезнена светлина. Опита се да си представи, че е от онези леки жени, които взимат мъже горе до „яслите“ само за петдесет цента. Ужасена, бързо изтласка мисълта от ума си и колебливо се изправи на крака, след като Кромуел вдигна опразнената бутилка и обяви, че е време да идат долу.

Уредникът се появи и намери заета маса на дансинга, недалеч от сцената. Две двойки, облечени в мръсни работи дрехи възразиха, че ги вдигат от местата им, но уредникът ги заплаши с телесни щети, ако не се махнат.

— Какъв късмет — отбеляза Маргарет. — Шоуто тъкмо започва.

Кромуел поръча нова голяма бутилка шампанско, докато гледаха как една пищна жена се качи на малката сцена и започна „Танца на седемте воала“. Много скоро воалите паднаха и тя остана в оскъден костюм, който оставяше твърде малко за въображението. Коремните й мускули се накъдриха, щом се заизвива и направи няколко прелъстителни движения. Когато номерът свърши, мъжете от публиката започнаха да хвърлят монети на сцената.

— Е, това определено беше възбуждащо — подхвърли Маргарет саркастично.

Малък оркестър засвири и по дансинга се задвижиха двойки в живия ритъм на танца „Тексас Томи“. Бътлър и Маргарет закръжиха по пода с игрива разпуснатост, все едно че бяха едно цяло. Марион изпитваше гузно притеснение, че е толкова интимно близо до шефа си. След всичките години работа за него, за първи път я беше поканил навън. Беше великолепен танцьор и тя се остави да я води.

Бендът сменяше ритъма, за да могат танцуващите да сменят стъпките от „Търки трот“ на „Бъни хъг“. Скоро танцьорите започнаха да се потят в тясното непроветрено пространство на сутерена. Главата на Марион се замая от шампанското и тя помоли Корнуел да поседи за няколко минути.

— Имате ли нещо против да ви оставя замалко? — попита я вежливо Кромуел. — Бих искал да се кача горе да изиграя няколко ръце фаро.

Марион изпита огромно облекчение. Беше на ръба на пълното изтощение, а краката я боляха от новите обувки.

— Да, моля ви, господин Кромуел. Тъкмо ще поотдъхна малко.

Кромуел се качи по дървеното стълбище и бавно мина през игралния сектор, докато стигна до маса, на която нямаше никой друг, освен крупието. Зад него стояха двама мускулести мъже и видът им обезкуражаваше всеки клиент да седне да играе.

Крупието приличаше на заченат от бик. Главата му беше като изсечена скала, поставена върху врат с дебелината на дънер. Черната му коса беше боядисана, намазана с помада и раздвоена по средата. Носът му бе сплескан от многократно чупене. Бистрите му очи стояха някак не на място на лице, познало не малко юмруци. Имаше торс на бирена бъчва, закръглен и едър, но стегнат, без тлъстини. Спайдър Ред Кели, „Червения паяк“, беше някогашен боксьор, надвил веднъж Джеймс Дж. Корбът, бившия шампион в тежка категория, сваляйки го два пъти в нокдаун, но беше рухнал сам в двайсет и първия рунд. Вдигна очи щом Кромуел се приближи.

— Добър вечер, господин Кромуел, очаквах ви.

Кромуел отвори капака на часовника си и погледна стрелките.

— Простете за закъснението ми с осем минути, господин Кели. Бях неизбежно задържан.

Ред Кели се усмихна, оголвайки двата реда златни зъби.

— Да, и аз щях да се задържа, ако бях в компанията на такава очарователна лейди. — Кимна към масата. — Бихте ли опитал късмета си?

Кромуел извади портфейла си и отброи десет петдесет доларови банкноти на Националната банка, отпечатани в неговата банка по договор с федералното правителство. Кели небрежно постави пачката на купчината отстрани на масата и избута към него стек медни жетони със знака на заведението. На зелената плюшена покривка беше изрисуван типичният за фаро комплект от тринайсет карти. Комплектът беше в пики от асо до поп, с асото вляво от крупието.

Кромуел постави един жетон на валето и един между петицата и шестицата в залог, наречен „цепене“. Кели извади горната карта от кутията на крупието и откри следващата карта, наречена „губеща“. Оказа се десетка. Ако Кромуел бе заложил на нея, щеше да е загубил, тъй като банката печелеше всички залози върху откритата карта. След това Кели извади губещата карта от кутията и откри печелещата карта. Беше петица. Кромуел спечели пълния залог, не половината.

— Късметът на начинаещия подхвърли той, докато Кели избута печелившите жетони по масата.

— Какво ви е желанието, господин Кромуел?

— Нищо не искам, благодаря.

— Поискахте да се видим. Какво мога да направя в замяна на услугите, които сте ми оказвали през годините, щедрите заеми и помощта полицията да не закача заведението ми?

— Искам едно лице да се елиминира — подхвърли небрежно Кромуел, все едно че си поръчваше бира.

— Тук в града ли? — попита Кели, докато размесваше картите за нова ръка.

— Не, в Денвър.

— Мъж, надявам се — измърмори бившият боксьор и настоящо крупие, без да вдига очи от кутията за раздаване. — Поставете залога си.

Кромуел кимна и придвижи жетон между дамата и валето.

— Всъщност е агент на детективска агенция „Ван Дорн“.

Кели се спря, прели да извади карта от кутията.

— Премахването на агент на Ван Дорн би могло да има сериозни последици.

— Не и ако се направи добре.

— Името?

— Айзък Бел. — Кромуел подаде снимката, дадена от сестра му. — Това е той.

Кели й хвърли поглед.

— Защо искате да бъде премахнат?

— Имам си причини.

Кели извади губещата карта и откри печелившата, дама. Кромуел беше спечелил отново.

Крупието го погледна над масата.

— Доколкото съм чувал, всеки, който е убил агент на Ван Дорн, е бил заловен и обесен.

— Имаше няколко престъпника, които глупаво се оставиха детективите на агенцията да ги спипат. Ако се направи ефикасно, Ван Дорн изобщо няма да разбере кой е убил Бел и защо. Направете го да прилича на случайно убийство или дори злополука. Ако не остане следа, за агентите на Ван Дорн ще е невъзможно да отмъстят.

Кели се отпусна бавно в стола си.

— Трябва да ти кажа, Кромуел, че не ми харесва. — Този път нямаше „господин“.

Кромуел се усмихна мрачно.

— Ще ти хареса ли, ако платя двайсет хиляди долара за работата?

Кели се надигна и изгледа Кромуел, все едно че не знае дали да му повярва.

— Двайсет хиляди долара, казвате?

— Искам да се направи от професионалист. Не от някой безмозъчен уличен убиец.

— Къде желаете да стане?

Нямаше никакво съмнение, че работата щеше да свърши самият Кели. Собственикът на салона бе затънал до колене във всевъзможни криминални дейности. Изкушението на Кромуел за крупна финансова облага предрешаваше въпроса.

— В Денвър. Бел работи от офиса на Ван Дорн в Денвър.

— Колкото по-далече от Сан Франциско, толкова по-добре — тихо отбеляза Кели. — Имаме сделка, господин Кромуел.

„Господин“ се върна в играта и трансакцията беше уговорена. Кромуел стана от стола си и кимна към жетоните на масата.

— За крупието — каза широко усмихнат — Ще пратя да ви донесат десет хиляди в брой утре до обед. Ще получите останалото след кончината на Бел.

Кели остана седнал.

— Разбирам.

Кромуел слезе в сутерена и си проби път между хората, които бяха спрели да танцуват. Видя, че гледат сестра му, която изпълняваше на сцената предизвикателно съблазнителен танц „хучи-кучи“ за радост на всички присъстващи. Беше разхлабила корсета си и развързала чаровно коафираната си коса. Бедрата й се полюшваха и потръпваха чувствено под музиката на оркестъра. Бътлър се беше проснал на масата в пиянска мъгла, докато Марион гледаше с благоговение извивките на Маргарет.

Банкерът махна на един от уредниците, които действаха и като разпоредители.

— Сър?

— Моля, отнесете джентълмена до колата ми.

Едрият мъж кимна и с опитен жест вдигна мъртво пияния Бътлър на крака и го метна на рамото си. След това продължи нагоре по стъпалата, понесъл отпуснатото туловище на Бътлър като чувал с овес.

Кромуел се наведе към Марион.

— Можеш ли да вървиш до колата?

Тя го погледна ядосано.

— Разбира се, че мога.

— Време е да си ходим.

Хвана я под ръка и я повдигна от стола. Марион продължи сама по стъпалата, но замаяна и с леко залитане, а Кромуел насочи вниманието си към сестра си. Скандалното й поведение не го забавляваше. Сграбчи я за ръката толкова силно, че й остави оток, и я задърпа от сцената и през салона вън при чакащата до бордюра кола. Бътлър беше заспал на предната седалка до Абнър, докато Марион седеше замаяна на задната.

Кромуел грубо избута Маргарет вътре, влезе след нея и я изтика в ъгъла. Седна между двете жени, докато Абнър се настани зад волана, запали и подкара по улицата, грейнала от многоцветни светлини.

Банкерът бавно плъзна ръката си около раменете на Марион. Жената го погледна с вяло изражение, без да реагира. Беше изпаднала в летаргия от шампанското, но не беше пияна. Умът й все още бе остър и ясен. Ръката му стисна едното й рамо и тя за миг затаи дъх. Усещаше тялото му, притиснато в нейното, в тясното пространство на седалката.

Преди време Марион беше намирала шефа си за обаятелен мъж и изпитваше дълбоко привличане към него. Но през годините, откакто работеше за него, той не беше направил никакво усилие да прехвърли пропастта между тях. Сега, изведнъж след толкова време, проявяваше интерес към нея. Странно, но не изпита никакво чувство или възбуда. Нещо в Кромуел сякаш я отблъскваше, а не знаеше защо.

Изпита облекчение, след като не последваха нови ходове от негова страна. Едната му ръка си остана около нея с длан, отпусната на рамото й, когато Абнър спря колата пред жилището й. Кромуел слезе на тротоара и й помогна да излезе от колата.

— Лека нощ, Марион — пожела той, като задържа дланта й. — Вярвам, че прекара интересно тази вечер.

Сега сякаш видя нещо дълбоко в него, което изобщо не бе виждала преди и се почувства отблъсната от допира му.

— Вечерта ще я помня дълго — отвърна искрено. — Надявам се, че господин Бътлър и сестра ви ще се съвземат.

— Ще имат махмурлук утре, и заслужено — отвърна той със стегната усмивка. — Ще се видим в понеделник сутринта. Има куп писма, които трябва да продиктувам. Искам бюрото ми да е разчистено, когато замина в командировка в петък.

— Напускате отново толкова скоро?

— Банкерска конференция в Денвър. Трябва да присъствам.

— До понеделник, тогава — каза тя с огромно облекчение, щом шефът й пусна ръката й.

Марион се заизкачва по стъпалата към входната врата, но се обърна и се загледа в ролс-ройса, докато се скри на завоя. Умът й се задвижи сам. Отношенията с работодателя й вече нямаше да са същите. Имаше някаква студенина у него, за която не беше си давала сметка и тя потрепери, щом си спомни докосването му. Изведнъж й прилоша от задържалата се по дрехите й миризма на дим и пот от салона за танци.

Втурна се нагоре към стаята си, завъртя крановете на ваната, смъкна трескаво дрехите си и се пъхна в сапунената вода, за да махне всякакъв спомен от упадъчната вечер.

* * *

— За какво беше малката ти среща с Ред Кели? — попита Маргарет, след като оставиха Марион до жилището й.

— Наех го за малка работа.

Взря се в лицето му, огряно от светлината на околните улични лампи.

— Каква работа?

— Ще се погрижи за Айзък Бел — подхвърли той небрежно.

— Не можеш да убиеш агент на Ван Дорн! — ахна Маргарет. — Всеки полицейски служител в страната ще скочи срещу теб.

Кромуел се изсмя.

— Не се притеснявай, мила сестричке. Поръчах на Кели само да му нанесе достатъчно щети, за да го задържи в болницата за няколко месеца. Нищо повече. Наречи го предупреждение.

Кромуел излъга нагло сестра си. Щеше да изиграе изненада, щом се разчуеше за убийството на Бел и щеше да твърди, че смъртта на агента е било грешка, че Кели се е увлякъл. Предизвикването на гнева й бе малка цена за премахването на мъжа, превърнал се в най-опасния му враг.