Клайв Къслър
Преследването (30)

29

Влакът на Бел го докара в Сан Франциско в осем часа сутринта. В девет вече заседаваше с Къртис, Бронсън и петима негови агенти. Всички бяха насядали около конферентна маса, много по-голяма от тази в офиса в Денвър. Бел беше смъртно уморен и раните все още му създаваха проблеми, но пренебрегваше болката, както бе правил с предишни наранявания и се държеше упорито.

— Господа — започна той. След като нашият заподозрян номер едно за Бандита касапин е Джейкъб Кромуел, ще подложим него и сестра му на двайсет и четири часово наблюдение.

— Това означава всяко тяхно движение извън палата им на Ноб Хил добави Бронсън.

Един от агентите вдигна ръка.

— Сър, ще ни трябват снимки за идентификация, след като повечето от нас нямат представа как изглеждат.

Бронсън вдигна дебела папка на масата.

— Бяха им направени снимки, докато са навън из града.

— Кой ги направи? — попита Бел.

Бронсън се усмихна и кимна към един от агентите си отсреща на масата.

— Дик Крауфорд е първокласен фотограф.

— Кромуел не са ли заподозрели фотограф, който ги преследва и ги снима? — попита Къртис.

Бронсън кимна на Крауфорд.

— Дик, обясни на всички тук как ги щракна, без да загреят.

Крауфорд имаше тясно и вечно намръщено лице с малка челюст и рунтави вежди под плешивото теме. Сериозен мъж, той никога не проявяваше склонност към хумор.

— Бях облечен в работен комбинезон и носех сандък за инструменти с малка дупка, изрязана в единия край за лещата на фотокамерата. Трябваше само да бръкна в сандъка, за да настроя фокуса и да снимам. Изобщо не се досетиха и нито веднъж не погледнаха към мен. — След това постави на масата малък фотоапарат и обясни приложението му. — Това, което виждате, е фотокамера Кодак, която прави снимки с размер на пощенски картички.

Докато Крауфорд говореше, Бронсън раздаде снимки на Джейкъб и Маргарет Кромуел.

— Ще забележите, че снимките са забележително контрастни и ясни — продължи Кромуел. — Уникалното качество на камерата е в това, че за разлика от други камери с фиксиран фокус мога да настройвам разстоянието с помощта на колелцето, което виждате отстрани. След това ми остава само да натисна един бутон и лещата ще изскочи напред, за да коригира разстоянието за експониране.

Всички огледаха снимките. Показваха двамата Кромуел, поотделно или заедно, как вървят по улицата, излизат от магазини и ресторанти. Няколко снимки бяха на Джейкъб Кромуел докато влиза и излиза от банката си. Две го показваха как говори на откриването на санаториума за възрастни. Крауфорд дори ги беше проследил до парк Лафайет и ги беше заснел докато крачат по една алея. Бел особено го заинтригуваха снимките с Маргарет зад волана на екзотична на вид кола.

— Мерцедес „Симплекс“ — каза той с възхищение. — Кромуел имат добър вкус за автомобили.

Бронсън огледа снимките с колата.

— Изглежда скъпа. Колко вдига?

— Поне 112, може би 128 км/ч — отвърна Бел.

— Съмнявам се да има кола в Сан Франциско, която би могла да я догони в преследване — каза един агент с буйна коса в края на масата.

— Вече има — заяви Бел и устните му се разтеглиха в широка усмивка. — Беше разтоварена от товарен вагон тази сутрин. Обърна се към Къртис. — Прав ли съм, Артър?

Къртис кимна.

— Автомобилът ти е на съхранение в товарния склад на „Южен Пасифик“. Наех едно момче на работа в железницата да го почисти.

— Пратихте колата от…

— Чикаго — довърши Бел.

— Любопитен съм — каза Бронсън. — Що за автомобил може да е толкова специален, че да го превозите чак от Чикаго?

— Една бърза кола може да се окаже полезна. Освен това, както се оказва, изобщо не отстъпва на мерцедеса на Кромуел, стигне ли се до гонитба.

— Кое я прави такава? — попита Крауфорд.

— Локомобил — отвърна Бел. — Карана е от Джоу Трейси, който спечели с нея трето място в пътното надбягване за купата Вандербилт в 1905 г. в Лонг Айлънд.

— Колко е бърза? — запита Бронсън.

— Вдига до 168 км/ч на права отсечка.

Последва глухо мълчание. Всички около масата бяха изумени и невярващи.

Никога не бяха чували за нещо, което може да се движи толкова бързо. Професионалните автомобилни надбягвания с конкуриращи се фабрични коли все още не бяха стигнали до Западното крайбрежие.

— Невероятно — отрони с благоговение Бронсън. — Не мога да си представя нещо, което пътува със 160 км/ч.

— Можеш ли да я караш на улицата? — попита Къртис.

Бел кимна.

— Поръчах да й сложат калници и фенери, и да модифицират предавката за уличен трафик.

— Трябва да ми дадеш да направя едно кръгче — подхвърли Бронсън.

Бел се засмя.

— Мисля, че може да се уреди.

Бронсън отново насочи вниманието си към снимките на Кромуел.

— Някакви предположения какво ще направи бандитът по-натам?

— След Телърайд — каза Къртис, — бих се обзаложил, че времето му за грабежи и убийства приключи.

— Звучи логично, ако знае, че сме по следите му — съгласи се Бронсън.

— Не можем да сме сигурни в това, ако си мисли, че всички свидетели на провала в Телърайд са мъртви, включително аз — каза Бел. — Той е луд, а грабежът и убийството го обсебват. Не вярвам, че изобщо може да се спре. Кромуел е убеден, че криминалните му действия никого няма да бъдат проследени. Просто не влиза в калъпа на Блек Брат, Бандата на Джеймс, на Далгън или Бъч Касиди. В сравнение с Кромуел те бяха груби провинциални аматьори.

Един от агентите зяпна Бел с нарастващо възхищение.

— Значи смятате, че ще удари отново.

— Смятам.

— Може да е лапнал въдицата ви с версията за Телърайд — каза Бронсън. Но ако с умен, както твърдите, Кромуел няма да повтори грешката и да влезе в нов капан.

Бел поклати глава.

— Няма голяма надежда за това, опасявам се. Засега можем само да се опитаме да предвидим бъдещите му ходове, а ако не успеем, продължаваме да събираме улики, докато можем да го обвиним.

— Поне знаем, че не е непогрешим.

Бронсън изсумтя.

— Все още е почти недосегаем.

Бел си сипа кафе от каничката на конферентната маса.

— Предимството ни е, че не знае, че следим всяко негово движение. Ще трябва да бъдете много предпазливи и да не направим него или сестра му бдителни. Ако успеем да останем по дирята му следващия път, когато напусне града за обир, имаме шанс да спрем вълната му от престъпления.

Бронсън огледа агентите си около масата.

— Работата ни изглежда ясно очертана, господа. Ще ви оставя сами да си разпределите смените за наблюдение. Получих телеграма от Ван Дорн. Каза, че желае да работим на пълни обороти. Иска Бандита касапин да бъде заловен, на каквато и да е цена, каквито и усилия да ни струва.

Бел се обърна към Бронсън:

— Би ли могъл да ми направиш една услуга?

— Само кажи.

— Обади се в кабинета на Кромуел и попитай за Марион Морган. Кажи й, че й се обаждаш изключително доверително и че не бива да казва нищо на никого, включително на шефа си. Кажи й да се срещне с теб на североизточния ъгъл на улиците Монтгомъри и Сътър, на една пресечка от банка Кромуел, по време на обедната й почивка.

— А ако ме попита за повода?

Бел се усмихна накриво.

— Просто не уточнявай и й кажи, че е спешно.

Бронсън се засмя.

— Ще се постарая да прозвучи официално.

* * *

След заседанието Бел и Къртис взеха такси до товарния склад на „Южен Пасифик“. Показаха документите си на началника на склада, огледаха колата за повреди, не намериха такива и подписаха транспортните документи.

— Красавица е — каза с възхищение Къртис, загледан в яркочервения автомобил с лъскавия му месингов радиатор, увенчан с изваяна по поръчка на клиента фигура на орел с разперени хриле и термометър на гърдите. Зад радиатора имаше извит сгъваем гюрук. Зад двете седалки беше монтиран голям цилиндричен резервоар. Тесните гуми бяха поставени на огромни дървени колелета със спици, които се бяха въртели на високи обороти по лъкатушещите улици на Лонг Айлънд при надпреварата за Купата Вандербилт.

Бел се качи на седалката зад голямото кормило, монтирано на дългата ос, превъртя ключа на запалителя на дървения пулт, нагласи ръчката на дросела на волана и придвижи на задържане ръчката на искрата. След това взе ръчна помпа и нагнети горивния резервоар, изтласквайки бензин в карбуратора. Чак тогава отиде пред колата, стисна голямата манивела в дясната си ръка и завъртя енергично. Двигателят изпърпори и запали на втория опит с оглушителен рев от ауспуха.

След това Бел, придружен от Къртис, седна на червената кожена шофьорска седалка и усили искрата, като в същото време отпусна дросела. След като освободи месинговата ръчна спирачка, натисна амбреажа и издърпа лоста на първа скорост. После придвижи ръчката на дросела и освободи амбреажа, вече събрал тълпа работници от склада, които завикаха възторжено, щом елегантната кола се понесе напред.

Щом локомобилът набра скорост по пътя покрай железопътната линия, Къртис извика:

— В офиса ли се връщаме?

Бел поклати глава.

— Покажи ми пътя до склада, където бе паркиран вагонът на „Мебели О’Браян“.

— Тогава завий на следващата пресечка над коловоза — упъти го Къртис.

Няколко минути по-късно Бел паркира локомобила зад празния склад и изключи двигателя. С Къртис пред него се качиха по рампа на товарната платформа. На коловоза стоеше самотен товарен вагон.

— Тук ли намери фалшивия мебелен вагон на Кромуел? — попита Бел.

— Според графика за товарното движение на „Южен Пасифик“ — отвърна Къртис. — Проверих графиците на товарите на компанията. Вагон 16173 вече не беше включен в товарните регистри. Никой не знае какво е станало с него. Все едно че е изчезнал за една нощ.

Бел огледа страните на вагона, спрян до товарната платформа.

— Би могло да е пребоядисан и да са му дали нов сериен номер.

— Напълно е възможно. — Къртис погледна номера и кимна. — Вагон 16445. Ще го проверя.

— Този вагон е боядисван наскоро — отрони Бел. — Няма драскотина по него.

— Прав си — промълви Къртис замислено. — Чист е като в деня, в който е излязъл от фабриката.

Бел отиде до товарната врата и опипа с пръсти около бронзовата ключалка, затворила достъпа до вътрешността.

— Защо един празен вагон на страничен коловоз трябва да е заключен?

— Може би е бил натоварен и чака да го прикачат на влак.

— Да можех да разбера какво има вътре.

— Да го отворим ли? — предложи Къртис с нарастващо нетърпение.

Бел леко поклати глава.

— По-добре да го оставим на мира засега. Докато не проверим серийния номер, няма да знаем историята на този вагон. И ако е на Кромуел, ще разбере, че сме бъркали в ключалката.

— Ако докажем, че това е вагонът, с който е бягал след грабежите, можем да го арестуваме.

— Не е толкова просто. Би могло да е просто празен вагон, заделен временно на този коловоз. Кромуел не е глупак. Няма да остави улика да лежи така и просто да чака да бъде намерена. Най-вероятно вътре няма нищо уличаващо. И определено няма да е достатъчно, за да го качи на бесилката.

Къртис сви рамене разбиращо.

— Ще го държим под око, но се съмнявам, че ще го използва скоро, ако изобщо го използва някога, след като му се размина на косъм залавянето в Телърайд.

— И рано или късно ще научи, че все още съм жив, а знае, че го разпознах. — Бел се усмихна широко. — Това наистина ще направи нещата интересни.

* * *

Марион остави слушалката и погледна към вратата за кабинета на Кромуел. Както обикновено беше затворена. Почти винаги работеше насаме, движеше ежедневните си бизнес дела по телефона или системата от говорители, които бе инсталирал из банката.

После се озърна към големия стенен часовник „Сет Томас Регюлейтър“ със затворено махало, полюшващо се наляво-надясно. Стрелите на циферблата с арабски цифри показваха дванайсет без три минути. Когато затвори телефона и след като изслуша указанията на Бронсън, беше разкъсана между лоялност си към Кромуел. Чудеше се дали трябваше да му каже за обаждането и се бореше с усилващото се чувство на възбуда, което пронизваше тялото й при мисълта, че ще извърши пешо тайно. Заради ясно очерталата се пропаст между нея и Кромуел през последната година, особено след онази нощ в Барбари Коуст, когато той и Маргарет се държаха толкова странно, изпитваше по-малко вярност и респект към него. Не беше същият мъж, комуто бе свикнала да се доверява толкова много години. Беше станал отчужден и надменен, студен и груб с нея повечето пъти.

Минутната стрелка прещрака над часовата и двете засочиха дванайсет часа, когато тя взе чантичката си, сложи си шапката и излезе от кабинета. През цялото време поглеждаше с едно око към вратата за кабинета на Кромуел. Подмина асансьора и затича надолу по стълбището към фоайето. Мина през големите крила на входната врата, зави и забърза по Сътър стрийт към Монтгомъри. Улиците и тротоарите бяха оживени през обедната едночасова почивка и й отне цели десет минути, докато се промуши през тълпите. Щом стигна до ъгъла застана там и огледа наоколо, но не видя никой, който да гледа или да идва към нея. Изобщо не беше се срещала с Бронсън и нямаше представа как изглежда.

След минута вниманието й, както и на много от хората, минаващи по улицата, бе привлечено от голяма червена кола, която с лекота се провираше през трафика. Външността й излъчваше груба сила, сякаш фучеше по паважа, въпреки че се движеше с не повече от 32 км/ч. Яркочервената й боя бе ръчно излъскана до блясък. Всичко в машината внушаваше елегантност и мощ.

Съсредоточена в колата, така и не забеляза мъжа зад волана, докато той не спря пред нея и й каза:

— Моля, качете се, Марион.

Пребледня, едната й ръка излетя нагоре и се хвана за гърлото щом осъзна, че е зяпнала във виолетовите очи на Айзък Бел, които сякаш пронизаха душата й.

— Айзък — промълви тя стъписана. — Джейкъб ми каза, че си мъртъв.

Той протегна ръката си, хвана нейната и я издърпа на кожената пътническа седалка с лекота и сила, които я изумиха.

— Ето доказателство, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш.

Пред очите на тълпата, насъбрала се около колата, Бел я прегърна през кръста. След това я придърпа към себе си и я целуна.

— Айзък! — ахна Марион, след като я пусна. В протеста й имаше повече радост, отколкото смущение. — Не пред всички тези хора!

Тълпата, вече насъбрала се да гледа колата, започна да се забавлява с мъжа и жената на предните седалки. Зяпачите започнаха да ръкопляскат и весело да подвикват.

Бел се отдръпна и се усмихна лукаво.

— Не можах да устоя на толкова красива дама.

Марион беше почти зашеметена от мига. Почти, но не съвсем.

— Може ли да се отдалечим, моля те?

Бел се засмя, вдигна бомбето си за хората, които го поздравяваха, и превключи локомобила на първа. Натисна леко педала на газта и подкара по улицата между гъстия трафик. Продължи на север по Монтгомъри, преди да завие в Китайския квартал. Свърна в една странична уличка и спря зад голям китайски ресторант, боядисан в червено и златно, с покрив тип пагода. Чакащият там служител се поклони.

— Ще наблюдавам колата ви, сър.

Бил му даде бакшиш, от който очите на сервитьора се опулиха.

— Разчитам на теб.

След това помогна на Марион да слезе от седалката.

— „Императрицата на Шанхай“ — промълви тя, загледана към пищно орнаментирания вход. Винаги съм искала да ям тук.

— Силно го препоръчаха.

— Учудих се откъде знаеш за задния паркинг.

След като влязоха в дълъг коридор, ги посрещна красива жена с дълга лъскава черна коса, облечена в китайска копринена рокля, срязана високо отстрани. Отведе ги по стълбище до малка интимна трапезария и ги настани. Докато проучваха менюто, донесоха чайник и им сипаха чай.

— Накуцваш отбеляза Марион.

— Малък спомен от Телърайд, Колорадо.

Едва сега забеляза превръзката на главата му, щом свали бомбето си. Марион се намръщи и повдигна вежди.

— Друг спомен ли?

Кимна и й се усмихна дръзко.

Марион го погледна в очите и погледът й се замъгли.

— Не знаеш колко съм щастлива, че не си убит.

— Шефът ти определено се опита.

— Господин Кромуел! — възкликна тя и тревогата замени състраданието й. — Не разбирам.

— Той е човекът, който ме простреля и уби агент на Ван Дорн, който ми бе приятел.

— Не може да говориш сериозно.

— Харесва ли ти или не, Джейкъб Кромуел е Бандита касапин, обрал над двайсет банки през последните дванайсет години и убил близо четирийсет невинни хора.

— Това е лудост! — Марион прехапа устна. Изглеждаше напълно объркана, все едно че няма накъде да се обърне. — Не е възможно да е направил каквото казваш.

— Казвам самата истина — заяви Бел сдържано. — Имаме улики. Може би недостатъчно, за да го обвиним, но всичко сочи към него.

— Но той е помогнал на толкова много хора в нужда — възрази тя.

— Фасада — отвърна Бел ледено. — Вдигнал е стена около империята си, пазена от армия добри граждани, които вярват, че двамата с Маргарет са щедри хора, които от чисто сърце помагат на бедняците. Това е игра. На Кромуел не му пука изобщо за бедните. Използва ги, за да постигне своите цели. В очите на корумпираните политици не може да направи нищо лошо, докато ги поддържа с тайни дарения.

Объркана, Марион отпи от чая си. Ръката й видимо треперете.

— Просто отказвам да го повярвам — промълви тя.

Бел посегна над масата и взе ръцете й в своята.

— Повярвай ми, Марион, истина е. Погледнах го в очите и го познах в мига, в който ме простреля в банката в Телърайд.

Тя издърпа ръцете си и ги стисна силно.

— О, Айзък! Всичко това е прекалено фантастично. Защо Джейкъб да ограбва банки, след като вече притежава втората по големина банка в Сан Франциско? Идеята е прекалено нелепа, за да е реалност.

— Не мога да ти дам отговор, Марион. В началото е вземал парите, за да изгради своята банка. Но когато е забогатял, грабежът и убийствата са се превърнали в мания. Виждал съм много случаи като на Кромуел. Грабежите и убийствата са като наркотик за него. Не може да се овладее и ще продължи да убива, докато го спра.

Взря се в чувствените му виолетови очи отвъд масата. Бяха станали тъмни и студени.

— Ти ли, Айзък? Трябва ли да бъдеш точно ти?

— Не мога да му позволя да продължава да убива хора. — Бел изрече думите монотонно, все едно че четеше обвинение в съда. — Няма да му позволя да вири нос на закона, да продължава да се измъква на свобода и да живее живота на богат Дядо Коледа. — После добави: — А това важи и за сестра му Маргарет. Затънала е в злодеянията му до хубавата си шия.

Марион клюмна глава в пълно объркване и шапката покри очите й.

— Познавам Джейкъб и Маргарет от години, а всъщност изобщо не съм ги познавала.

— Трудно е — прошепна Бел. — Но ще трябва да го приемеш.

Тя кривна отново глава и широката периферия е цветя на шапката й се вдигна, така че детективът успя да я погледне в кораловите морскозелени очи.

— Какво мога да направя? — промълви Марион.

— Първо, трябва да продължиш, все едно че не знаеш нищо. Продължаваш задълженията си като негова вярна секретарка. Агентите ни ще държат брата и сестрата под непрекъснато наблюдение. Трябва единствено да донасяш за всичко подозрително или необичайно, свързано с дейностите на Джейкъб.

— Имаш предвид, разбира се, да донасям на теб.

Кимна.

— Да.

Изведнъж я обзе чувството, че я използват, че интересът на Бел към нея е само като към осведомител. Извърна поглед, за да не види сълзите, бликнали в очите й.

Бел моментално усети какво се върти в ума й. Премести стола си покрай масата, докато седна достатъчно близо, за да сложи ръка на раменете й.

— Знам какво си мислиш, Марион, и не е вярно. Знам, че те моля да извършиш коварен акт, но на везните е поставен животът на много хора. А има и много повече. Отива далече отвъд молбата ми за помощ. — Замълча, за да събере куража си. — Влюбен съм в теб, Марион. Не мога да обясня как се случи така изведнъж, но се случи. Трябва да ми повярваш.

Марион се вгледа в лицето му и видя само обич и нежност. Страховете й изчезнаха за миг и тя се наведе, за да го целуне бавно и силно по устните. Когато се отдръпна, се усмихна криво.

— Сигурно си мислиш, че съм безсрамна уличница.

Той се засмя, като видя как се изчерви.

— Ни най-малко. Хареса ми.

После очите й се навлажниха.

— Трябва да призная, че почувствах нещо, когато вдигнах глава и те видях застанал там в кабинета.

Този път я целуна той.

След дългата целувка се отдръпна и се усмихна широко.

— Може би трябва да поръчаме, преди да са ни помолили да напуснем заради непристойно поведение.