Клайв Къслър
Преследването (33)

32

Големият червен локомобил се понесе през Сан Франциско като бик, втурнал се по улиците на Памплона, Испания, по време на фиестата на Сан Фермин. Бел седеше отпуснат на червената кожена седалка, стискаше здраво долната част на големия волан с дланите нагоре и напрягаше бицепси, за да върти неподатливия механизъм по завоите и уличните пресечки.

Часът беше десет без петнайсет.

На седалката до него седеше Бронсън, чиято задача беше да поддържа горивното налягане. На всеки няколко минути издърпваше ръчката на помпата, монтирана на горния дървен панел точно над скосения под на автомобила, и я избутваше напред, тласкайки бензин в карбуратора. Освен да захранва големия гладен двигател, беше поел работата на навигатор, тъй като Бел не познаваше околностите на Калифорния. Докато Бел шофираше, спътникът му притискаше стъпала в пода, подпрял гръб на кожената седалка, за да не бъде изхвърлен на паважа, и се чувстваше като изстрелян през дулото на топ.

За да не сваля ръка от кормилото. Бел беше възложил на Бронсън и задачата да подава сигнал с автомобилната тромба. Агентът сякаш се забавляваше да стиска голямата гумена топка и да стряска минувачи и пътници с резките гъши крясъци на тромбата, особено на пресечките. Скоро ръката го заболя.

Бронсън носеше дълго кожено палто и нахлузени на краката ботуши. Главата му беше покрита с кожен шлем с огромни очила, които му придаваха вид на бухал, подгонил полски гризач. Очилата бяха необходимост, тъй като локомобилът нямаше предно стъкло.

Колата не беше изминала и сто метра, когато Бронсън бе обзет от мрачни предчувствия, затова че се беше набутал в нея, настоявайки да придружи Бел в това безумно препускане до Сан Диего в открита кола по пътища, които не бяха нещо повече от кравешки пътеки.

— Как са спирачките на това механично чудо на инженерството? — попита той кисело.

— Не ги бива много — отвърна Бел. — Единствените спирачки са на оста, задвижваща предавките към задните колела.

— Трябва ли да караш толкова бързо през града? — възрази Бронсън.

— Частният влак на Кромуел е на около час път пред нас — изрева Бел, за да надвика рева на ауспуха. — Трябва ни всяка минута, която можем да спечелим.

Пешеходците, чули дрезгавия рев на ауспуха нагоре по улицата, последван от странния тръбен звук от тромбата, се стъписваха, щом видеха понеслия се към тях червен локомобил. Зяпваха невярващо и в паника се отдръпваха от пътя на профучаващата покрай тях машина. Двете тръби на ауспуха, едва показващи се отстрани на капака, трещяха като оръдие.

Двама работници, понесли голямо стъкло за прозорец покрай улицата, замръзнаха в пълен шок, когато колата изрева покрай тях и грохотът на ауспуха пръсна товара в ръцете им. Нито Бел, пито Бронсън погледнаха изобщо назад. Погледите им бяха забити изцяло в трафика пред тях, заради който Бел бясно въртеше волана наляво и надясно, все едно че караше по насрещното платно. Голямото му задоволство се дължеше на успеха му от насочването на колата в желаната посока, като при това машината реагираше така, сякаш четеше мислите му.

Бел местеше ловко крака си от спирачката към педала за газта и обратно, летеше по улиците, завиваше рязко на пресечките към главната улица, която извеждаше от града и съжаляваше, че не е магьосник, за да накара трафика отпред да изчезне. Едва се размина с един камион с пране — четирите колела на локомобила поднесоха встрани, за да го избегне. Завъртя бясно дървената рамка на волана и се вряза между возилата пред себе си. Водачи на други моторизирани коли зяпваха със страхопочитание в забързаната машина, която профучаваше зад тях и бързо изчезваше далеч отпред. Коне, впрегнати в двуколки и коли, се вдигаха на задните си крака от шума, който за коларите им беше като дяволски хор.

Когато наближиха южните покрайнини на града, трафикът започна да се разрежда. Бел забави локомобила по един дълъг завой към главния път, който минаваше успоредно на железопътното трасе. Въздъхна облекчено, като видя как автомобилите и фургоните напред се разредиха. Изпита и благодарност, че вече имаше достатъчно място, за да заобиколи и задмине всяко возило, което се изпречи на пътя му. Огромният автомобил беше невероятно отзивчив. Бел натисна педала на газта на два пръста над пода и колата се понесе като ракета по път, който продължаваше прав и с малко извивки. Колкото повече скорост набираше локомобилът, толкова повече чувство за здравина и стабилност внушаваше, докато предавките на задвижващата ос се въртяха на бързи обороти и издаваха писклив металически вой.

Скоро пътят през селските околности се изпъна съвсем прав. Живописни фермерски селища изникваха на хоризонта и бързо се стапяха зад прашната диря на автомобила — Сан Карлос, Менло парк, а след това Сан Хосе свързани помежду си градчета от Ел Камино Реал или Кралския път, използван още в края на седемнайсети век от френските монаси, построили двайсет и една мисии, всяка на ден път разстояние от съседната.

Зарадван на правото открито и ненатоварено шосе, Бел натисна газта до пода и подкара автомобила на пълна мощ. Машината вече беше напълно в свои води и препусна като в надпреварата за Купата Вандербилт, първото международно скоростно състезание с участието на американска кола. Като състезателен кон, оттеглен поради старост и отново върнат в надбягванията, локомобилът зарева по пътя като полудял слон. Цилиндрите на мощния му двигател затътнаха глухо, докато въртяха без усилие огромния колянов вал.

Бел беше влюбен в голямата машина. Имаше изключителен усет за темперамента и особеностите на характера й. Възхищаваше се от силата и простотата й, изпитваше опиянение от скоростта, вдигана от големия тътнещ двигател, караше като обсебен от демони и се наслаждаваше на огромния вихрещ се облак прах по дирята, която оставяха зад себе си.

Бронсън се озърна към Бел, облечен в късо кожено яке и ездитен брич с ботуши. Носеше очила, но без шлем, защото предпочиташе да чува рева на машината. Беше невъобразимо концентриран и изглеждаше неумолимо решен да надвие Кромуел в собствената му игра. Бронсън в живота си не беше виждал човек обладан от такава яростна решимост. Извърна очи и огледа картата си. След това потупа шофьора по рамото.

— Напред има разклонение. Завий вляво. Във вътрешната част пътят е по-добър, отколкото покрай брега. При тази скорост Салинас ще се появи след час. След това идва Соледад.

— Как сме с времето? — попита Бел, без да отлепя ръце от волана, за да извади часовника си.

— Десет и единайсет — надвика Бронсън рева на ауспуха. — Без да знам колко бързо вървим, не мога да преценя с колко сме настигнали влака на Кромуел.

Бел кимна с разбиране.

— Колата няма спидометър или тахиметър, но мисля, че скоростта ни е над 144 км/ч.

Бронсън бавно се беше приспособил към вятъра, който биеше в лицето му и започваше да свиква с телеграфните стълбове, които профучаваха покрай тях с мълниеносна скорост. Но после се натъкнаха на разбита и разровена отсечка и агентът скоро разбра какво е да чуеш тракането на разгневена гърмяща змия. Стисна в мъртва хватка облегалката на седалката си, а с другата си ръка енергично задвижи горивната помпа.

Понесоха се по тесния хълмист път и навлязоха в окръг Монтерей, достигнали земеделското селище Салинас. Орната земя от двете страни на пътя бе удивително красива, позеленяла под пролетното слънце. За щастие шосето през малкия град беше чисто, само с един-два автомобила и няколко фургона с конски впряг, спрели покрай тротоарите. Няколко граждани чуха грохота на ауспуха на забързания локомобил. Обърнаха се и зяпнаха онемели, докато голямата огненочервена машина профуча през търговската част на градчето. Не им остана време да утолят любопитството си, преди машината на бясна скорост да продължи към откритата околност на юг.

— Кой е следващият град? — попита Бел.

Бронсън погледна картата.

— Соледад.

— Колко?

— Около четирийсет километра. Няма да е зле да заредим резервоара там, защото до следващия по-голям град са цели триста и двайсет километра. Обърна се и погледна грамадния цилиндричен месингов резервоар, монтиран зад седалките. — Колко побира?

— Сто и седемдесет литра.

— Би трябвало да има гараж в Соледад, който да обслужва автомобили и фермерска техника.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато лявата задна гума се сплеска, натресла се в остър камък на пътя. Локомобилът занесе още стотина метра, преди Бел да го овладее и спре.

— Само въпрос на време — въздъхна той примирено. — Едно от затрудненията в пътната надпревара.

Беше извън автомобила и тикаше крик под задната ос в продължение на три минути, докато Бронсън свали една от резервните гуми на задницата на колата. Бел свали колелото и го подмени за десет минути. Откакто имаше колата, много пъти беше сменял гуми, спукали се при убийствената скорост, с която обичаше да се движи. След това отдели гумата от колелото и я хвърли на Бронсън. — Има комплект за залепване под седалката. Залепи дупката докато караме. Ще я монтирам на колелото, след като стигнем в Соледад.

Скоро след като излязоха отново на един прилично гладък път, пред тях изникна натоварена със сено кола, теглена от два коня. Фермерът, уверен, че е сам на миля околовръст, караше точно по средата на шосето, само на няколко метра от бурените и храстите, прорасли около оградите на градините с артишок, люти чушки, гъби и маруля.

Бел забави, но нямаше друг избор, освен да издърпа локомобила встрани от пътя и да подмине каруцата едва на педя разстояние, но не беше му останало достатъчно място за чисто преминаване. Отнесе цели десет метра дървена ограда, за щастие, без да причини големи щети на колата. Само предният десен калник се огъна и остърга гумата, когато тя подскочи на една неравност на пътя. Бел не погледна назад към фермера, който размахваше юмрук и го ругаеше, докато конете му се изправяха на задните си крака и едва не обърнаха колата. Нито остана доволен от облака прах, изхвърлен от колелата.

— Побъркан селяк — изръмжа Бронсън и погледна назад през рамо.

— Сигурно оградата, която съборихме, беше негова — усмихна се Бел.

След петнайсетина километра Соледад изникна пред очите им. Наречено на мисията „Нуестра Сеньора де ла Соледад“, основана преди сто години, градчето представляваше главна железопътна спирка в долината, осигуряваща най-бързия възможен превоз до пазара на продукцията, отглеждана тук. Бел забави, щом навлезе в града и намери гараж, където можеше да купи бензин за локомобила. Докато Бронсън и собственикът на гаража наливаха бидони гориво в големия резервоар, детективът се пребори със смачкания десен преден калник, като го огъна назад от гумата. След това взе вътрешната гума, която Бронсън беше залепил, вкара я обратно във външната и ги монтира на колелото, преди да го завинти на задницата на локомобила.

— Момчета, да не сте първата кола от състезание, която минава тука? — попита собственикът на гаража, облечен в мръсен комбинезон.

Бел се засмя.

— Не, сами сме.

Монтьорът погледна прашния и очукан автомобил и поклати глава.

— Явно адски бързате, момчета.

— И още как — отвърна Бел и лепна в дланта на гаражния собственик повече от достатъчно банкноти за цената на бензина.

Той се загледа след тях и се почеса по главата, когато колата се отдалечи с рев и бързо се превърна в червена точица по главната улица, преди да се стопи сред нивята извън града.

— Тия типове трябва да са луди изломоти мъжът. Дано да знаят, че мостът над Солвън крийк е затворен.

Петнайсет минути по-късно и трийсет и два километра по пътя от Соледад, срещу тях изникна остър ляв завой по склона надолу. Колата профуча покрай вдигнат край пътя знак.

— Какво гласеше? — попита Бел.

— Нещо за мост, само това засякох — отвърна Бронсън.

Барикада от железопътни траверси преграждаше центъра на пътя и Бел успя да види горната част на мост, който сякаш беше рухнал на средата. Екип работници ремонтираше централната част на съоръжението, докато друг екип вдигаше стълбове и изпъваше наново телеграфни и телефонни кабели, изпокъсани от бурен порой.

Бел дръпна крака си от педала на газта и рязко завъртя кормилото. Натисна с двете си стъпала спирачката, за да блокира задните колела. Задницата занесе през пътя и локомобилът бавно продължи странично на четири колела. Детективът изправи предницата на автомобила секунда преди да полетят във въздуха през ръба на склона и да се гмурнат надолу по стръмния бряг на широка, доскоро пресъхнала клисура, в момента изровена от порои. Приземиха се сред взрив от прах на по-малко от 6 метра от широк поток, две стъпки дълбок и течащ към морето.

Тежкото стоманено шаси и масивният двигател, тласнати от инерцията, плеснаха в потока с огромно изригване на кафява тинеста вода, която заля локомобила като гигантска вълна. Силният сблъсък разтърси до кости двамата мъже. Водата заля радиатора и капака над мотора, преди рядката кал да облее агентите. Понесли пълната сила на сблъсъка, двамата имаха чувството, че се движат през приливна вълна.

След това големият автомобил изригна отново във въздуха на отсрещния бряг, потрепери и се изтръгна от потока. Бел моментално натисна педала на газта чак до долу, с отчаяната надежда мощната машина да не се задави и да спре. Като по чудо свещта, индукторът и карбураторът оцеляха и продължиха работата си, като задържаха големите четирицилиндрови горивни камери да бият без пропуск. Като верен кон локомобилът се понесе нагоре по отсрещния склон, изскочи на равния терен и отново излезе на пътя.

С огромно облекчение, едва измъкнали се от гибелта, мъжете си смъкнаха очилата и изтриха калта и тинята, зацапала лещите.

— Щеше да е добре, ако оня тип в гаража ни беше предупредил изръмжа Бронсън, прогизнал след изпитанието.

— Може да не са словоохотливи по тези краища пошегува се Бел.

— Там беше пороят, който прекъсна телефонните и телеграфните линии.

— Ще се свържем с колегата ти в офиса в Лос Анджелис, когато спрем да заредим отново.

Пътят се изравни и изглеждаше добре поддържан в следващите около 150 км. Бел, чийто слух беше настроен за всеки пропуск на мощните цилиндри на двигателя, остави локомобилът да върви възможно най-бързо по покритото с пръст и чакъл шосе, благодарен за липсата остри завои и особено щастлив, че гумите държаха, без да се сплескат.

Най-сетне късметът му се изчерпа, когато продължи по отсечка, покрита с камъни, но оголена от вечните дъждове. Забави, за да спаси гумите, но една се наби върху остър камък и изсъска спукана след стотина метра. Бързо я смениха с резервна и докато Бронсън отново кърпеше гумата, Бел продължи безумната си гонитба към Лос Анджелис.

Сан Луис Обиспо и Сайта Мария минаха и заминаха. Заспускаха се надолу, щом пътят тръгна покрай Тихоокеанското крайбрежие. Океанът блестеше син под слънцето, побелял от гребените на вълните, връхлитащи върху белия пясъчен плаж, осеян с черни скали.

Преди Санта Барбара излетяха нагоре във въздуха от голяма издатина на пътя и се натресоха от другата страна с удар, който изкара въздуха от дробовете на Бронсън, удивен, че колата е здрава и все още се държи, без да се разпадне на парчета.

Влязоха в Санта Барбара, където отново заредиха гориво, напълниха радиатора с вода и поставиха залепената гума. Спряха набързо на железопътната гара, където Бронсън прати телеграма до колегата си Боб Харингтън с молба да ги срещне на гаровия терминал на Лос Анджелис.

Вместо да хванат опасния път, наречен Грейпуайн над прохода Техон, който се врязваше в Лос Анджелис, Бронсън упъти Бел да подкара локомобила покрай железопътното трасе, прокарано с много по-умерени завои. Грубото платно напрегна до крайност автомобилното шаси и то се затъркаля по тесния проход под високия 1255 метра връх, но оцеля, докато стигнаха дългия склон, който водеше надолу към долината Сан Фернандо.

Най-сетне най-лошото вече бе зад тях. Намираха се на финалната права и локомобилът напираше здраво и догонваше с всяка миля частния влак на Кромуел. Според изчисленията на Бронсън бяха само на петнайсет мили зад него. С малко късмет можеха да стигнат до железопътния терминал на Лос Анджелис преди Бандита касапин.

Още по-окуражителна беше гледката с високите здания в далечината. Когато наближиха предградията, трафикът започна да се усилва. Бронсън се възхити на физическата издръжливост на Бел. Сините му очи, твърди и немигащи, не изпускаха пътя. Мъжът беше роден да седи зад волана на бърза кола, прецени агентът. Погледна часовника си. Стрелките на циферблата показваха четири и дванайсет. Бяха изминали над шестстотин километра път със скорост около 100 км/час.

С приближаването към главната част на града трафикът се усилваше и Бел започна рутинното си вече упражнение с подминаването на конски впрягове, кабриолети и автомобили. Изпита огромно облекчение, когато черният път най-сетне стана павиран с тухли. Вряза се в него и започна да задминава трамвайни коли и по релси в средата на улицата. Изненада го големият брой автомобили, покрай които минаваше, без да знае, че над две хиляди от тях пъплеха по улиците на разрастващия се като гъба град със сто и двайсет хиляди души население.

Бел откри, че булевардите на „Града на ангелите“ бяха значително по-широки от тези в Сан Франциско и спечели време с по-голямото пространство за движение на возилата. Минаха през центъра и много глави се извърнаха със страхопочитание от скоростта на червения „локомобил“. Един полицай наду свирката си и се разгневи, когато Бел го пренебрегна и продължи с бясна скорост напред. Полицаят скочи на велосипеда си и го подгони, но скоро остана далече назад, докато автомобилът се скри напълно от погледа му.

Голямата железопътна гара изникна пред очите им, след като Бел взе завоя на две колела. Мъж в кафяв костюм и бомбе с широка периферия стоеше до бордюра при входа на терминала и махаше панически с ръце. Детективът закова спирачките пред Боб Харингтън, агента на Ван Дорн, който ръководеше операциите в Южна Калифорния. В началото Харингтън не позна Бронсън. Мъжът в опръсканото с кал кожено палто и шлем приличаше на привидение, докато не си вдигна очилата.

— Боже мой, Хорас, не те познах — възкликна стройният мъж със загоряло лице и остри черти. С двуметровия си ръст. Харингтън се извисяваше над двамата си колеги.

Бронсън стъпи сковано на паважа и разкърши схванатите си мускули.

— Съмнявам се, че и собствената ми майка щеше да ме познае. — Обърна се и посочи към Бел, който все още седеше грохнал зад волана. — Боб, това е Айзък Бел. Айзък, Боб Харингтън.

Бел смъкна шофьорската си ръкавица и стисна ръката на Харингтън.

— Приятно ми е да се запознаем, Боб.

— Чувал съм много за подвизите ти, Айзък. Чест е да се запозная с теб.

Бел нямаше време за губене с учтивости.

— Какъв е статутът на частния влак на Кромуел? На време ли сме да го спрем?

Харингтън бавно поклати глава.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но редовният пътнически влак е бил отделен на страничен коловоз във Вентура и го е пропуснал. Когато е пристигнал в Лос Анджелис, е подминал гарата и е хванал експресната линия към Сан Диего. По този начин е съкратил пътя си с половин час.

— Преди колко време? — попита Бел обезкуражен.

— Двайсет минути оттогава.

— Щяхме да сме го изпреварили с десет — отбеляза мрачно Бронсън.

Бел погледна грохналия локомобил, зачуден дали на колата й е останала още сила за последната гонитба. Знаеше, без да поглежда в огледалото, че той самият е още по-изтощен от автомобила.

Харингтън огледа мълчаливо двамата пребити от бясното препускане мъже.

— Мога да наредя на агентите си в Сан Диего да заловят Кромуел, когато специалният влак спре в тамошното депо.

— Твърде умен е, за да слезе на депото — отбеляза Бел. — Ще спре влака извън града и ще влезе с някоя от многото си маскировки.

— Накъде смятате, че се е запътил?

— Към някоя от местните банки.

— Коя точно? — попита Харингтън. — Там има поне десет.

— Тази с най-многото активи.

— Честно ли вярвате, че сам бандит ще се опита да ограби банка „Уелс Фарго“ в Сан Диего? — попита Харингтън скептично. — Това е най-обезопасената банка в Южна Калифорния.

— Още по-основателна причина да се опита — отвърна Бел. — Кромуел обича предизвикателството.

— Ще телефонирам и ще наредя на агентите си да стоят на входа.

Бел поклати глава.

— Ще ги забележи и ще се откаже. Освен ако не го хванем на местопрестъплението, нямаме достатъчно доказателства, за да го обвиним. Агентите ви нямат представа как изглежда, а и да имаха, изобщо не биха го познали под маскировката. Толкова е добър.

— Не можем да стоим настрана и да го оставим да се вихри из банката, без да го спрем — възрази Бронсън. — Ще избие всички вътре.

Бел се обърна към Харингтън.

— Кажете на агентите си да затворят банката, докато двамата с Хорас стигнем там.

— Ще продължите до Сан Диего? — попита Харингтън невярващо.

— Да — отвърна простичко Бел и се качи уморено зад волана на локомобила — Кой с най-бързият път извън града в южна посока?

— Просто карайте покрай железопътната линия. Тя ще ви отведе право на юг до Сан Диего.

— Какво е състоянието на пътя?

— Добре поддържан е по цялото трасе — отвърна Харингтън. Огледа със съмнение грохналата машина. — Би трябвало да покриете добро време, ако автомобилът издържи.

— Е, докара ни дотук — отбеляза Бел със стегната усмивка. — Ще се справи.

— Кажи на агентите си, че идваме — каза Бронсън уморено. Приличаше на човек, запътил се към бесилото.

Харингтън постоя няколко мига, докато локомобилът се отдалечи с рев по пътя. После бавно поклати глава и тръгна към най-близкия телефон.

Десет минути по-късно Бел излетя от града и насочи бронзовия орел над големия месингов радиатор по посока на Сан Диего. Дори след дивото препускане от Сан Франциско, Бронсън се възхити на майсторството, с което колегата му отмерваше оборотите на двигателя и преценяваше точния момент, в който да включи амбреажа и да стисне високия месингов лост, който зацепваше несинхронизираните предавки.

Изтощеният ум на Бел беше раздвоен между шофирането по пътя напред и образа на Джейкъб Кромуел, нахлуващ в поредната банка, за да я обере, избивайки всички вътре. Докато летяха към целта си нервите му се изопнаха, адреналинът накара кръвта му да закипи, а вярната машина продължаваше да тупти със здрав и уверен пулс.