Клайв Къслър
Преследването (39)

38

Кромуел се събуди в леглото си и видя, че полилеят в центъра на стаята се люлее като подивяло махало, а кристалните висулки дрънчаха като полудели. Мебелите из стаята танцуваха като обладани от побеснели демони. Една голяма картина с лов на лисици падна от стената и се разби с трясък в пода от тиково дърво. Цялата къща скърцаше от стържещите един в друг каменни блокове на стените.

Маргарет нахлу залитайки в спалнята му, мъчейки се да се задържи права напук на продължаващия трус. Беше само по нощница, твърде стъписана, за да съобрази да се заметне с халат. Лицето й беше бяло като гръдта на чайка, златистокафявите й очи бяха ококорени от страх, устните й трепереха.

— Какво става? — ахна тя.

Той се пресегна и я придърпа към себе си.

— Земетресение, скъпа ми сестричке. Нищо страшно. Ще мине. Най-лошото свърши.

Думите му прозвучаха кротко и невъзмутимо, но тя забеляза напрежението в очите му.

— Ще падне ли къщата върху нас? — попита го със страх.

— Не и тази къща — отвърна й уверено. — Построена е като Скалата на Гибралтар.

Веднага щом го изрече, големите комини започнаха да падат с грохот. За щастие, бяха вдигнати на външните стени на зданието и рухнаха навън, без да разбият покрива. Повечето щети понесоха части от външната стена около къщата, които пращяха и се срутваха с тътен на земята. Най-сетне трусовете започнаха да заглъхват.

Къщата бе устояла на най-силния трус и запази целостта си. Изглеждаше като преди, освен порутената външна стена и трите паднали комина. Тъй като вътрешните стени бяха дъска върху камък, покрити с боя или тапети, а таваните бяха от махагон, липсваха дори облаците прах от нападала мазилка.

— О, Боже — промълви Маргарет. — Какво ще правим сега?

— Ще се погрижим за къщата. Събери слугите да видиш има ли ранени. След това ги вкарай в работа да почистят бъркотията. Външно се държиш, все едно че възстановяването на къщата е основният ти приоритет. Но започни да събираш само ценностите и дрехите, които прецениш за нужни за бягството ни от страната.

— Забравяш агентите на Ван Дорн — отвърна тя и го погледна бързо.

— Земетресението ще се окаже благословия. Градът е в хаос. Бел и колегите му от агенцията имат по-неотложни проблеми от това да ни държат под око.

— А ти? — попита Маргарет и придърпа нощницата плътно около тялото си.

— Ще отида до банката да доразчистя хранилището от цялата валута в брой. Повечето я прибрах в сандъци вчера. Щом всичко се опакова, с Абнър ще закараме сандъците в ролса до склада и ще ги качим на вагона ми за разходката ни до канадската граница.

— От устата ти звучи много лесно.

— Колкото по-просто, толкова по-добре. — Смъкна се от леглото и се запъти към банята. — До утре по това време завесата ни ще е паднала над Сан Франциско, а след няколко кратки месеца ще сме основали нова банкова империя в Монреал.

— С колко ще разполагаме според теб?

— Вече съм прехвърлил петнайсет милиона до четири различни канадски банки в четири различни провинции — увери я той. — Други четири милиона ще носим със себе си в брой.

Този път тя се усмихна широко. Страхът от земетресението изведнъж бе забравен.

— Това е повече, отколкото имахме, когато дойдохме в Сан Франциско преди дванайсет години.

— Много повече — отвърна Кромуел самодоволно. — С деветнайсет милиона повече, за да сме точни.

* * *

Бел изтърва Кромуел с двайсет минути, когато стигна до имението на Къшнам стрийт. Огледа къщата и се изненада от повърхностните щети, след като бе видял невероятната разруха в главната част на града. Изкатери се по нападалите тухли на високата доскоро два метра и половина стена и тръгна по алеята към предния вход.

Дръпна въженцето на звънеца, отдръпна се назад и зачака. След една протяжна минута вратата се открехна леко и икономът надникна към Бел.

— Какво искате? — попита троснато мъжът, изгубил всякаква вежливост от затаилия се ужас от преживяното.

— Аз съм от детективска агенция „Ван Дорн“ и съм тук, за да се видя с господин Кромуел.

— Господин Кромуел не си е у дома. Излезе веднага след ужасния земен трус.

Зърна през пердето на стъклото на вратата приближаваща се фигура.

— Знаете ли дали е отишъл в банката си?

Икономът се отдръпна и Маргарет пристъпи на прага. Вгледа се в мъжа, застанала на стъпалото в костюм, зацапан с прах, кал и сажди. Лицето бе почерняло от пепел, очите гледаха уморено от твърде многото видяно нещастие. Едва го позна.

— Айзък, ти ли си това?

— Малко поочукан, опасявам се. Но да, аз съм. — Бел свали бомбето си. — Приятно ми е, че те виждам, Маргарет. Радвам се, че си преживяла земетресението, без да пострадаш.

Тъмните й очи бяха разширени и влажни. Гледаше го, все едно че го вижда за първи път. Отдръпна се от вратата.

— Влез, моля.

Бел пристъпи вътре. Видя, че се беше занимавала с почистването на боклуците, засипани подовете на имението, най-вече натрошен китайски порцелан и абажури „Тифани“. Носеше удобна червена памучна пола и вълнен пуловер под дългата работна престилка. Косата й бе прибрана на стегнат кок над главата, с падащи по страните й кичури. Въпреки невзрачната външност изпълваше въздуха около себе си със сладостно ухание. В скъп копринен тоалет или в просто работно облекло, Маргарет все пак си оставаше поразително красива жена.

Заведе го в дневната и му предложи кресло до камината, чиято пепел се беше пръснала по килима при срутването на комина.

— Чаша чай?

— Душата си ще продам за чаша кафе.

Тя се обърна към иконома, който бе чул и само кимна, след което заситни към кухнята. Маргарет усети, че й е трудно да срещне хипнотичния поглед на Бел. Усети в себе си усилващата се страст, която бе изпитала преди от близостта му.

— Какво искаш от брат ми? — започна тя без предисловия.

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос — отвърна той твърдо.

— Не можеш да го отвлечеш отново. Не и в Сан Франциско. Трябва да си го разбрал вече.

— Двамата с него сте подкупили твърде много корумпирани политици в този град, за да ви задържат за престъпленията ви — заговори Бел е горчивина. Замълча и огледа прислужниците, които почистваха къщата и връщаха на местата разхвърляните мебели и украса. — Изглежда възнамерявате да останете в града.

— Защо не? — попита тя с престорено възмущение. — Това е нашият град. Имаме процъфтяващ бизнес и близки приятели. Сърцата ни са отворени за бедните, които живеят тук. За какъв дявол да напускаме?

Бел беше почти изкусен да повярва на Маргарет. Беше добра, помисли си той, спомнил си вечерта, когато танцуваха в хотел „Браун Палас“. Много добра.

— Джейкъб в банката ли е?

— Отиде да огледа щетите.

— Видях какво е останало от Маркет стрийт. Почти всички сгради са се срутили, много малко все още стоят, а банка „Кромуел“ е на пътя на разрастващ се пожар.

Маргарет не изглеждаше притеснена.

— Джейкъб построи банката да издържи хиляда години, както тази къща, която, както виждаш, преживя земетресението, докато по-претенциозните имения на Ноб Хил пострадаха тежко или бяха унищожени. Къщата на Кромуел е построена да издържи.

— Все едно, Маргарет — отвърна Бел с убийствено сериозен тон. — Но те предупреждавам двамата с Джейкъб да не помисляте да напускате града.

Тя кипна и скочи.

— Не ме заплашвай и не си и помисляй за миг, че можеш да уплашиш брат ми. Ти си един блъф, Айзък. Нямаш никаква власт, никакво влияние в този град. Двамата с брат ми ще сме тук дълго след като ти се махнеш.

— Признавам поражението си по този пункт. Нямам никакво влияние в този град, нито мога да повлияя на политическата му машина. Но само да прехвърлите границите на града, двамата с него сте мои. Можеш да разчиташ на това.

— Махай се! — изсъска тя побесняла. — Махай се веднага!

Дълго се гледаха с гняв, обзети от внезапна враждебност.

След това Бел бавно стана, сложи шапката на главата си и тръгна към изхода.

Маргарет извика след него:

— Никога повече няма да сложиш ръка на брат ми. Никога, дори и след хиляда години! Само през трупа ми!

Спря се, за да я погледне за последен път и промълви:

— Не биваше да казваш това.

И излезе през вратата.

* * *

Абнър ловко подкара ролс-ройса на зигзаг към Национална банка „Кромуел“ на Сътър и Хайд стрийт, отбягвайки купищата тухли и тълпите хора, изпълнили улиците. На един ъгъл някакъв полицай спря колата и заповяда на Абнър да подкара към Павилиона на механиката, внушително здание, приютило огромен архив и чийто район се бе превърнал в арена на много изложения, спортни събития и концерти. В отчаяната си нужда от спешна медицинска помощ, градът беше превърнал павилиона в болница и морга. Полицаят настоя Кромуел да предостави ролса за линейка за ранените.

— Колата ми трябва за други цели — заяви надменно Кромуел и се разпореди по говорителната тръба: — Продължи към банката, Абнър.

Полицаят извади револвера си и насочи дулото към Абнър.

— Лично реквизирам тази кола и ви заповядвам да продължите към павилиона, или ще пръсна главата на шофьора ви и ще предам колата на някой с повече благоприличие.

Кромуел не се впечатли.

— Хубава реч, офицер, но колата остава с мен.

Лицето на полицая почервеня от гняв. Размаха револвера си.

— Няма да ви предупреждавам повече…

Залитна назад стъписан и облещил очи, когато куршумът от колта трийсет и осмица на Кромуел прониза гърдите му. Задържа се прав за миг, изумен, докато сърцето му спря и се свлече на паважа.

Нямаше никакво колебание, загриженост или разкаяние. Абнър бързо се измъкна зад кормилото, надигна тялото като чучело и го намести на предната седалка. След това зае отново мястото си зад волана, превключи на първа и подкара.

По улиците цареше такъв хаос — човешки викове, грохот от поредната срутваща се сграда, пищене на противопожарна техника — че никой не забеляза убийството на полицая. Малкото хора, които го видяха да пада помислиха, че е ранен и вдигнат от шофьора, използвал автомобила си като линейка.

— Ще го разкараш ли? — попита Кромуел, все едно че съветва слугата си да хвърли умряла хлебарка в кофата за боклук.

Абнър отвърна по говорителната тръба:

— Ще се погрижа по въпроса.

— Когато приключиш, влез през товарния вход зад банката. Влез през задната врата — ключът е у теб. Ще трябва да ми помогнеш да изнесем няколко сандъка до автомобила.

— Да, сър.

Когато ролс-ройсът стигна до ъгъла на Сътър и Маркет стрийт и Кромуел видя приближаващия се огнен ад и величината на разрушенията, започна да предусеща какво ще завари, щом стигнат до банката. Усилващият се страх бързо премина във въодушевление, когато сградата изникна пред очите му.

Национална банка „Кромуел“ бе издържала на земетресението почти невредима. Непоклатимата каменна структура потвърждаваше увереността му, че ще устои хиляда години. Нито една от стените или величествените колони с канелюри не беше паднала. Единственото видимо поражение бяха натрошените прозорци от цветно стъкло, чиито парчета превръщаха тротоара около банката в калейдоскоп от цветове.

Абнър спря ролса и отвори задната врата. Няколко банкови служители се бяха струпали около предния вход, дошли на работа по навик, без да знаят какво друго да правят с трагичното прекъсване в живота им. Кромуел слезе и беше стигнал едва до средата на стълбището, когато го заобиколиха. Всички заговориха наведнъж и го засипаха с въпроси. Вдигна ръце да запазят тишина и ги успокои:

— Моля, моля, върнете се вкъщи при семействата си. Нищо не можете да направите тук. Обещавам, че заплатите ви ще продължават да се изплащат, докато това ужасно бедствие приключи и нормалният бизнес се възстанови.

Беше празно обещание. Кромуел не само че нямаше намерение да продължава да изплаща заплатите им, докато банката е затворена. Виждаше, че пламъците, забушували из бизнес центъра на града щяха само след няколко часа да погълнат сградата на банката. Макар стените да бяха каменни и непоклатими, дървените греди на покрива бяха силно податливи на огън, който бързо щеше да изтърбуши зданието и да го превърне в куха коруба.

Веднага щом служителите му се отдалечиха, Кромуел извади голяма връзка месингови ключове от джоба на палтото си и отключи масивната бронзова входна врата. Не си направи труда да я заключи след себе си, след като знаеше, че пожарът скоро щеше да погълне всички записи вътре. Запъти се направо към хранилището. Часовниковият заключващ механизъм бе настроен да задейства комбинацията в осем часа. Беше вече седем и четирийсет и пет. Кромуел спокойно отиде до кожения стол в кабинета на служителя по заемите, изтупа прахта, седна и извади пура от кутия в горния джоб.

Отпусна се на стола с чувството, че напълно владее положението, запали пурата и издуха облак синкав дим към богато украсения таван на фоайето. Земетресението, помисли си той, едва ли можеше да дойде в по-подходящ момент. Можеше да загуби няколко милиона, но застрахователната компания щеше да покрие всички щети на самата банкова сграда. Конкурентите му влагаха активите си в заеми, но Кромуел винаги ги държеше в брой или вложени в ценни книжа. Щом се разчуеше, че е избягал от града, банковите ревизори щяха да се нахвърлят на Национална банка „Кромуел“ като лешояди. С повече късмет вложителите му можеше да получат десет цента за всеки вложен долар.

Точно в осем механизмът на сейфа звънна и ключалките прещракаха една по една. Кромуел отиде до хранилището и завъртя огромното колело със спици като корабен рул, превъртя го и освободи заключващите лостове. След това дръпна масивната врата на гигантските добре смазани панти и тя се открехна леко като врата на кухненски килер. Влезе.

Отне му два часа, докато приключи с прибирането на четирите милиона долара в големи деноминации от банкноти „златен сертификат“ в пет големи кожени сандъка. Абнър пристигна, след като беше скрил тялото на полицая под срутения покрив на магазин за метални изделия и пренесе сандъците до ролс-ройса. Грубата сила на ирландеца винаги будеше възхищението на Кромуел. Самият той едва можете да надигне единия край на пълен сандък от пода, но Абнър го мяташе на рамо само с леко изпъшкване.

Ролсът бе паркиран в подземния товарен вход, използван от бронирани камиони, доставящи монети от близкия Монетен двор на Сан Франциско. Кромуел помогна на Абнър да наместят сандъците в широкия заден отсек, след което ги покриха с одеяла, които беше взел от имението си. Под одеялата постави възглавници от креслата във фоайето на банката и ги нагласи така, че да изглежда все едно са тела на мъртви.

Кромуел се върна вътре и остави вратата на хранилището отворена така, че съдържанието му да бъде погълнато от пожара. Излезе и се качи в отворения шофьорски отсек до Абнър.

— Карай до склада при железопътната линия — нареди му.

— Ще трябва да заобиколим покрай северните кейове и да минем зад пламъците, за да стигнем до линията — отвърна Абнър, докато превключваше на първа.

След като заобиколи бушуващия в Китайския квартал пожар, подкара към Блек пойнт на север. Дървените постройки там вече се разпадаха на купчини димяща пепел и срутени комини стърчаха над тях като почернели надгробни паметници.

Някои улици се оказаха достатъчно чисти, за да се мине през тях. Абнър отбягваше задръстените от срутените стени. Ролсът два пъти бе спрян от полицията с настояване да се използва за линейка, но Кромуел само посочи „труповете“ под одеялата и каза, че ги карат към моргата. Полицаите учтиво се отдръпваха и махваха с ръка да продължат.

На Абнър се налагаше да заобикаля тълпите бежанци от опожарените райони, понесли оскъдните си лични вещи. Нямаше никаква паника. Хората се движеха бавно като на неделна разходка. Почти не говореха, малцина поглеждаха назад към доскорошните си домове.

Кромуел бе стъписан от силата и бързината, с която пожарът погълна една сграда наблизо. Извисилият се огън изригна дъжд от нажежени искри и отломки на покрива, който се превърна в пламтящ факел само за две-три минути. След това огнената стихия обгърна цялото здание и го погълна за по-малко време, отколкото бе нужно да кипне вода.

Редовни армейски части от околните военни поделения започваха да пристигат, за да поддържат реда и да помогнат на градските пожарникари в борбата с пламъците. Десет роти артилерия, пехота, кавалерия и болничният корпус — всичко хиляда и седемстотин души — навлязоха в града с пушки и патрондаши, готови да охраняват развалините, банковите и складови хранилища и сейфове, пощенската служба и Монетния двор от плячкаджии. Бяха получили заповеди да разстрелват на място всеки заловен при опит за кражба.

Подминаха войнишки конвой от четири автомобила, чиито задни седалки бяха натоварени със сандъци динамит от Барутната фабрика на Калифорния. За няколко минути експлозии разтърсиха вече опустошения град, взривяваха се домове и магазини, за да бъдат сравнени със земята и да се спре огнената стихия. Губейки битката, армията бързо започна да взривява цели карета в последно усилие да спре настъплението на пожара.

През гъстите облаци дим се процеждаше болезнена бледожълта светлина. Нямаше слънце, което да огрее развалините, освен в покрайнините на града. Помръкналото слънчево кълбо изглеждаше червено и по-малко от обичайното. Армейските отряди, пожарникари и полиция отстъпваха от пламъците и подкарваха останалите без домове хора на запад, далече от приближаващия се огнен ад.

Абнър въртеше волана на ролса, за да избегне купищата отломки и тълпата хора, напиращи към фериботния терминал с надеждата да се прехвърлят през залива в Оукланд. Най-сетне се добра до един коловоз и продължи покрай него до главния железен път на „Южен Пасифик“, докато стигна до склада на Кромуел. Подкара нагоре по рампата и паркира при товарния вагон до платформата. Забеляза серийния номер, изписан на страната му: 16455.

Кромуел не знаеше дали Бел е разбрал, че товарният вагон не е каквото изглежда. Но агентът, назначен да го наблюдава, бе отзован от Бронсън заради други задачи след земетресението. Всичко изглеждаше безопасно. Кромуел огледа катинара на голямата плъзгаща се врата на вагона, за да се увери, че не е разбит. Удовлетворен, пъхна ключа и махна катинара, който служеше повече за показ, отколкото за защита. След това се пъхна под вагона и влезе през капака. Щом се озова вътре, превъртя тежките лостове, пазещи вратата отвътре и я плъзна да се отвори.

Без да са му наредили, Абнър започна да пренася тежките сандъци с валута от ролса и да ги мята на пода на вагона, а Кромуел ги издърпваше вътре. След като четирите милиона бяха прехвърлени от лимузината, Кромуел го погледна и се разпореди:

— Върни се в къщата, прибери сестра ми и багажа й и се върни тук.

— Тук ли оставате, господин Кромуел? — попита Абнър.

Кромуел кимна.

— Имам да уредя една работа в диспечерската служба.

Абнър знаеше, че обикаляното от склада до имението на Ноб Хил е почти невъзможна задача, но само отдаде небрежно чест на Кромуел и отвърна:

— Ще се постарая да докарам сестра ви здрава и непокътната.

— Ако някой може да го направи, това си ти, Абнър — каза Кромуел. — Напълно разчитам на теб.

След това Кромуел издърпа плъзгащата се врата на вагона, заключи и се смъкна долу през капака. Когато Абнър подкара ролса надолу по рампата, го видя как пресича коловозите към офиса на диспечера.