Клайв Къслър
Преследването (1)

Призрак от миналото

15 април, 1950 г.

езерото Флетхед, Монтана

Надигна се от дълбините като зло чудовище от мезозойската ера. Зелена слуз покриваше машинната кабина и парния котел, докато сиво-кафявата тиня от езерното дъно се свличаше, падаше от двуметровите задвижващи колела и пляскаше в студените води на езерото. Старият парен локомотив се издигна бавно над повърхността и увисна за миг от въжетата на огромен кран, монтиран на дървена баржа. Все още видим под капещата мръсотия, под отворения страничен прозорец на кабината стоеше номерът: 3025.

Построен от Локомотивни заводи „Болдуин“ на Филаделфия, Пенсилвания, 3025 се изтъркаля с грохот от завода на 10 април 1904 г. Клас „Пасифик“ представляваше широкорелсова високо колесна парна машина за общо приложение, която можеше да тегли десет стоманени пътнически вагона на дълги разстояния при скорост до 145 км/ч. Известна беше като „4-6-2“ заради четириколесната талига отпред, точно зад локомотивната скара, шестте масивни задвижващи колела под котела и двете малки колела, окачени под кабината.

Екипажът на баржата наблюдаваше със страхопочитание как кранистът задвижи лостовете и спусна леко стария 3025 върху главната палуба. Тежестта му затисна баржата на още около десетина сантиметра по-дълбоко във водата. Машината постоя така още около минута, докато шестимата мъже надмогнаха удивлението си и освободиха въжетата.

— Почти половин век под водата, а е в забележително добра форма! — възкликна началникът на спасителния екип на очуканата баржа, стара почти колкото локомотива. От двайсетте години насам я използваха за драгиране на езерото и околните притоци.

Боб Кауфман беше едър добродушен мъж, винаги готов да се засмее при най-малкия намек за нещо весело. С лице, загрубяло от дългите часове, прекарани под слънцето, работеше на баржата вече от двайсет и седем години. Вече на седемдесет и пет, можеше отдавна да се е пенсионирал, но докато драгиращата компания го държеше, щеше да продължи да работи. Седенето вкъщи и реденето на пъзели не влизаше в представата му за добър живот. Погледна мъжа, застанал до него. Беше малко по-стар от Боб, доколкото можеше да съди.

— Какво мислите? — попита Кауфман.

Мъжът се обърна, висок и все още жилав на своите близо осемдесет, с буйна и посребряла коса. Лицето му бе е тъмен загар и стегната кожа. Очите, които все още се справяха без очила, се впиха замислено в локомотива. Блестяха сини с бледолилави жилки. Големи мустаци скриваха горната устна, все едно че бяха посадени там преди много години, посребрели като веждите, гъсто израснали с възрастта. Смъкна скъпата панамена шапка от главата си и подсуши с носна кърпа капките пот от челото си.

Приближи се до извадения локомотив, вече стъпил здраво на палубата, и съсредоточи вниманието си върху кабината. Вода и тиня се лееха от стъпенките и се разливаха по палубата на баржата.

— Въпреки тинята — проговори най-сетне мъжът, — все още естетически гали окото. Въпрос само на време е някой железопътен музей да дойде с фонда си и да го реставрира за експониране.

— Имахме късмет. Един тукашен рибар загуби задбордовия си двигател и драгира дъното, за да го намери. Иначе локомотивът щеше да си лежи долу още половин век.

— Късмет е било, дума да няма — отвърна замислено високият среброкос мъж.

Кауфман се приближи и прокара длан по едно от големите колела. По лицето му пробяга сянка на чувство.

— Тате беше машинист при „Юнион Пасифик“ — промълви тихо. — Винаги казваше, че локомотивът тип „Пасифик“ е най-добрата машина, която е карал изобщо. Често ме пускаше да поседя в кабината, щом докараше влак в депото. Локомотивите от тоя клас ги използваха главно да теглят пътнически вагони, защото бяха много бързи.

Екип водолази в платнени костюми между пластове гума стояха върху платформа, която от студената вода се издигаше към повърхността. Носеха месингови шлемове „Марк V“, широки колани с тежести на кръста и водолазни ботуши с брезентово горнище, месингови пръсти и тежащи 16 кг оловни подметки. Общо, водолазите носеха по себе си близо седемдесет килограма оборудване. Щом платформата се издигна и люшна към палубата, мъжете издърпаха дихателните си тръби, които водеха към водолазната въздушна помпа на повърхността. Веднага щом стъпиха на борда, друг екип заслиза по стълбите и застана на платформата, която отново се заспуска в езерото, още ледено след дългата монтанска зима.

Високият мъж наблюдаваше мълчаливо. Изглеждаше някак не на място сред екипажа на баржата в оцапаните им с грес работни дрехи и комбинезони. Носеше безукорно изгладени кафяви панталони със скъп ръчно плетен кашмирен пуловер под кашмирено яке. Обувките му бяха силно излъскани и странно как бяха запазили блясъка си върху прогизналата от масло дървена палуба, покрита с ръждясали въжета.

Погледна дебелите пластове лепкава тиня на стъпалата към кабината и се обърна към Кауфман:

— Да донесем стълба, за да можем да се качим вътре.

Кауфман се разпореди на един от работниците на баржата. Скоро се появи стълба и я опряха на ръба на пода на кабината зад седалката на машиниста. Началникът на смяната се качи първи, последван от възрастния наблюдател. От покрива се лееше вода, а през отворената врата на пещта по металния под се стичаше разтворена въглищна прах, смесена с кафява тиня.

На пръв поглед кабината изглеждаше празна. Плетеницата от клапи, тръби и лостове над котела беше затънала в пластове лепкав нанос, с израснали от него стръкове зелени водорасли. Тинята на пода на кабината бе дълбока до глезените, но високият мълчалив наблюдател като че ли не забеляза, че обувките му са затънали в нея. Коленичи и огледа трите купчини, издигнали се като хълмчета над рядката кал.

— Машинистът и огнярят — заяви той.

— Сигурен ли сте?

Мъжът кимна.

— Сигурен съм. Машинистът беше Лий Хънт. Имаше жена и две деца. Вече са на средна възраст. Огнярят беше Робърт Кар. Щеше да се жени след курса.

— Кой беше третият?

— Абнър Уийд. Корав тип. Принудил е с пистолет в гърба Хънт и Кар да карат машината.

— Не изглеждат приятно — измърмори Кауфман, отвратен от видяното. — Изненадан съм, че не са станали на скелети.

— Нищо нямаше да е останало от тях, ако бяха загинали в солена вода, но студената прясна вода на Флет лейк ги е съхранила. Това, което виждате, е адипозната тъкан, където се съхранява тлъстината. Разкъсва се след време, когато е натопена и придава на тялото восъчен сапунен вид, наречен „осапуняване“.

— Ще трябва да се обадим на шерифа да доведе съдебен лекар.

— Ще забави ли това операцията? — попита непознатият.

Кауфман поклати глава.

— Не би трябвало изобщо да забави нещата. Щом спасителният екип водолази закачи повдигащите въжета, ще вдигнем въглищния тендер.

— Важно е да видя какво има в прикачения вагон.

— Ще видите. — Кауфман го погледна, опитвайки се напразно да отгатне мислите му. — По-добре първо да извадим тендера, за да се опростят нещата. Ако се съсредоточим на вагона, преди да е откачен от тендера, може да се окаже катастрофално. Може да не е тежък колкото локомотива, но ако не внимаваме, като нищо ще се разпадне на парчета. По-сложна операция е. Освен това предният край на багажния вагон е полузаровен под тендера.

— Не е багажен вагон. Вагон за сандъци или товарен вагон е.

— Откъде може да знаете това?

Наблюдателят пренебрегна въпроса.

— Вдигнете първо тендера. Вие ръководите.

Кауфман се взря в грозните купчини на пода, останките от три човешки същества.

— Как са се озовали тук? Как е могъл един влак да се изгуби сред езерото за толкова години?

Високият мъж се загледа над спокойната синева на езерото.

— Преди четирийсет и пет години имаше ферибот, който превозваше през езерото вагони с дървен материал.

— Определено е странно отрони Кауфман замислено. — Вестниците и представителите на „Южен Пасифик“ съобщиха, че влакът бил откраднат. Доколкото помня, датата бе 21 април 1906 г.

Старият мъж се усмихна.

— Прикриваща версия на компанията. Влакът не беше откраднат. Един железопътен диспечер беше подкупен да пусне машината на чартър.

— Трябва да е имало нещо ценно в товарния вагон, за да се стигне до убийство — замисли се Кауфман. — Товар злато, например.

Старецът кимна.

— Кръжаха слухове, че влакът превозвал злато. В интерес на истината не беше злато, а банкноти.

— Четирийсет и пет години — отрони Кауфман. — Дълго време за един изчезнал влак. Може би парите все още са във вагона.

— Може би — отвърна високият мъж, загледан към хоризонта в нещо, което само той можеше да види. — И може би ще намерим отговорите, щом влезем вътре.