Клайв Къслър
Преследването (38)

37

Наречен „Еталонът на Запада“, Сан Франциско от 1906 г. представляваше лабиринт от противоречия. Един писател беше описал града като „Вавилон на помпозността, Париж на романтиката и Хонконг на авантюризма“. Друг бе стигнал дотам, че го обрисува като „Портата към Рая“.

Може би изглеждаше динамичен и възбуждащ, но всъщност Сан Франциско представляваше един безреден, мръсен, почернял от сажди, вмирисан, шумен, покварен и вулгарен град с по-малко чар, отколкото Лондон през осемнайсети век. Съчетаваше невероятно богатство с окаяна бедност. Въглищният дим от параходи, локомотиви, леярни и домашни пещи и печки загръщаше улиците, отрупани с това, което хилядите коне оставяха след себе си. Нямаше заводи за преработка на сметта и почернялото небе вонеше на мръсотия.

Почти всички къщи бяха построени от дърво. От красивите домове на Телеграф Хил и стилните имения на Ноб Хил, до съборетините и бордеите в крайните квартали, за шефа на градската противопожарна служба градът беше като море от кутийки с прахан, чакащи да пламнат.

Образът и митът щяха да се променят драматично за две и половина минути.

В 05:12 ч. на заранта на 18 април слънцето започна да изсветлява небето на изток. Газените улични лампи изгасваха и кабелните трамвайни вагони затрополиха от депата си към маршрутите си нагоре-надолу по многобройните хълмове на града. Работници от първата смяна тръгваха към местоработата си, а от нощната смяна се запътваха към дома. Хлебарите вече бяха при пещите си. Полицията от ранната сутрешна смяна още патрулираше по районите си в очакване на поредния кротък ден, а от запад духаше лек ветрец без обичайната мъгла.

По-точно в пет часа и дванайсет минути мирният свят на Сан Франциско и околните му градчета беше разтърсен от злокобен грохот, проехтял от земните дълбини няколко мили под морето отвъд Голдън гейт.

Адът бе дошъл в Сан Франциско.

Първичният трус разтърси околностите и се усети в целия район на залива. Двайсет и пет секунди по-късно ужасяващите вълни на мощното земетресение се понесоха към града като чудовищна ръка, помитаща купища книги от масата.

Скалата на разлома Сан Андреас, чиито стени бяха стъргали една в друга в течение на милиони години, изведнъж се разцепи, след като Северноамериканската плоча под сушата и Тихоокеанската плоча под морето се изтръгнаха една от друга и се изместиха в противоположни посоки, едната на север, другата на юг.

Невъобразимата сила връхлетя града със скорост 11200 км/ч с унищожителна ярост, която щеше да остави след себе си монументална смърт и разрушение.

Ударната вълна порази с чудовищна бързина. Паважът на улиците от изток на запад започна да се надига и огъва, преди да пропадне в зейнали процепи, докато трусът продължаваше неумолимо напред и разтърсваше и огъваше каре след каре високи здания като върби сред ураган. Дървото, хоросана и тухлата изобщо не бяха предназначени да устоят на такава яростна атака. Една след друга сградите започваха да се разпадат, стените им рухваха на лавина по улиците сред облаци от прах и отломки. Всеки прозорец по етажите покрай главните булеварди се пръсваше и разбиваше на тротоарите в дъжд от остри парчета.

Огромните здания на пет и десет етажа в централната най-оживена част на града се срутваха сред ужасяващ грохот като оръдеен бараж. По улиците се отваряха и затваряха бездънни ровове, някои пълни с подпочвена вода, която се изливаше в канавките. Релсите на уличните трамваи и тролеи се усукваха и огъваха като спагети. Най-мощните ударни вълни продължиха малко повече от минута преди да заглъхнат, въпреки че по-малки остатъчни трусове продължиха в следващите няколко дни.

Когато пълната дневна светлина изгря над целия този хаос, от огромния град с високи здания с многобройни етажи, офиси, банки, театри, хотели, ресторанти, кръчми и публични домове, къщи и жилищни сгради, бяха останали само няколко хиляди квадратни мили купища разбита зидария, нацепено дърво и усукано желязо. Колкото и масивни да бяха наглед, повечето здания не бяха стабилно укрепени и се разпаднаха на късове половин минута преди земетресението да заглъхне.

Градската Съдебна палата, най-впечатляващото здание западно от Чикаго, беше премазана и унищожена, колоните й от ковано желязо лежаха разбити и пръснати по улицата. От Съдебната зала бе останал скелет от изкривени стоманени трегери. Академията на науките беше заличена, все едно че никога не бе съществувала. Пощенската централа все още стоеше, но разрушена до неузнаваемост. Величественият градски театър никога повече нямаше да постави шоу. Само вдъхващият страхопочитание Уелс Фарго Билдинг бе отказал да рухне, въпреки опустошения интериор.

Първи се срутиха хилядите комини. Не бяха предназначени да устоят на земетресение. Изпънати високо през и над покривите, без да могат да се огъват и люшкат и без никаква опора, те се разтърсваха, разпадаха се и рухваха през къщите и долу по улиците, вече задръстени с отломки. По-късно бе изчислено, че над сто души са загинали премазани в леглата си от падащи комини.

Дървени домове на по два и три етажа се килваха във всички възможни посоки, извиваха се върху основите си и се накланяха безумно под невъзможни ъгли. Странно, много от тях останаха непокътнати, но се бяха изместили на двайсет стъпки от основите си по тротоарите и улиците. Макар външните им стени да оставаха незасегнати, отвътре бяха опустошени, с пропаднали подове, изкъртени греди, а мебелите и обитателите им бяха премазани в мазетата. По-евтините къщи в бедната част на града се бяха срутили на купчини натрошени греди и стенни обшивки.

Оцелелите от земетресението бяха замръзнали и вцепенени от ужас, изгубили дар слово или си шепнеха стъписани. Когато облаците прах започнаха да улягат, виковете на ранените или затиснатите под развалините заехтяха като приглушени стонове. Дори след като главната сила на труса отмина, земята продължи да трепери от затихващите ударни вълни, които продължаваха да събарят тухлени стени по улиците, изтръгвайки и от тях странен глух тътен.

Малко градове в историята на човешките цивилизации бяха претърпявали такова опустошително унищожение като Сан Франциско. При все това то се оказа само началното действие на още по-ужасната сцена на разпад, която предстоеше.

* * *

Ударната вълна запокити леглото, на което спяха Айзък и Марион в другия край на спалнята. Жилищната сграда около тях изтътна и се разтърси в поредица от гърчове. Шумът беше оглушителен, докато по пода трещяха чинии, падаха рафтове с книги, по стените се смъкваха картини, а пианото се затъркаля като канара по планински склон през накланящия се под и рухна навън, тъй като цялата предна стена на жилищната сграда се бе откъснала от постройката и се изсипа на порой от отломки долу на улицата.

Бел сграбчи Марион под мишницата и я повлече под градушката от падаща мазилка към прага, където се задържаха в следващите трийсет секунди, докато ужасният грохот ставаше все по-оглушителен. Подът се движеше като бурно море под краката им. Едва бяха стигнали до временното убежище на прага, когато големият покрив над комина се срути, пропадна през двата апартамента горе и се свлече през пода на по-малко от десет стъпки от тях.

Бел осъзна, че става земетресение. Беше преживял едно, почти толкова лошо като сегашното, докато пътуваше с родителите си в Китай като малко момче. Вгледа се в пребледнялото лице на Марион, замаяна и парализирана от шока. Усмихна се мрачно, мъчейки се да й вдъхне кураж, докато ударните вълни откъснаха пода на дневната от гредите и го запокитиха с грохот в долния апартамент. Успя само да се зачуди дали обитателите му са убити или са успели по някакъв начин да се спасят.

Задържаха се на крака около минута, вкопчени в рамката на вратата докато светът им се превръщаше в невъобразим кошмарен ад.

След това трусовете бавно заглъхнаха и над развалините на жилището се възцари зловеща тишина. Облакът прах от нападалата от тавана мазилка изпълни ноздрите им и едва можеха да дишат. Едва тогава Бел осъзна, че все още се държат на крака, вкопчени в рамката, Марион облечена само по нощница, а той — в нощна риза. Видя, че дългата й лъчиста коса беше станала бяла от ситната прах на варта, която все още се носеше из въздуха като мъгла.

Бел зяпна към спалнята. Беше в пълен безпорядък, все едно че кошът за боклук бе разсипан на пода. Хвана Марион през кръста и я издърпа към килера, където дрехите им все още висяха на закачалките, опазени от прахта.

— Обличай се, и по-бързо — каза й твърдо. — Сградата се клати и може да рухне всеки момент.

— Какво стана? — попита тя, напълно объркана. — Взрив ли беше?

— Не, мисля, че беше земетресение.

Тя погледна през развалините на дневната и видя рухналите сгради от другата страна на улицата.

— Боже Господи! Стената е паднала! — После видя, че пианото й липсва. — О, не, пианото на мама! Къде е отишло?

— Мисля, че каквото е останало от него, е на улицата — отвърна й съчувствено. — Стига приказки. Бързо си навлечи някакви дрехи. Трябва да се махаме оттук.

Тя притича към килера, възвърнала самообладанието си и Бел се увери, че е твърда като тухлите, нападали около тях. Докато си обличаше костюма, който беше носил предната вечер, тя си навлече памучна блуза под груб вълнен жакет и пола, за да я пазят от студения вятър, задухал от морето. Беше не само красива, но и практична разсъдлива жена, помисли си агентът.

— А бижутата ми, семейните ми снимки, ценностите ми? — попита тя. — Да взема ли и тях?

— Ще се върнем за тях по-късно, щом видим, че сградата все още се държи.

Облякоха се за по-малко от две минути и той я поведе към входната врата на апартамента покрай зейналата дупка на пода, оставена от пропадналия комин и преобърнатите мебели. Марион се почувства, все едно че е попаднала в друг свят, когато погледна навън през пропадналата стена и видя съседите си, обикалящи замаяни и объркани насред улицата.

Вратата се оказа заклинена здраво. Земетресението беше изместило сградата и заклещило вратата в рамката й. Но Бел не беше глупав да се опитва да я разбие с рамо. Закрепи се на един крак и я изрита с другия. Вратата изобщо не поддаде. Той огледа из стаята и изненада Марион със силата си, като надигна тежкото канапе и го използва за таран. При третия удар вратата се пръсна и се люшна отворена и увиснала на едната си панта.

За щастие стълбището все още стоеше, извито на спирала към долния етаж. Бел и Марион се измъкнаха през главния вход и се озоваха пред планина от отломки, струпани пред жилищната сграда от предната стена, която бе рухнала и погребала улицата. Фасадата на зданието изглеждаше като прерязана от гигантски сатър.

Марион се спря и очите й се насълзиха от гледката с пианото на майка й, грохнало и разбито на върха на могилата от отломки. Бел забеляза двама мъже, които се проправяха път по улицата на фургон, теглен от два коня. Остави за малко Марион, приближи се до тях и ги заговори, все едно че се пазареше за нещо. Кимнаха и той се върна при нея.

— За какво беше това?

— Предложих да им платя петстотин долара, за да закарат пианото на майка ти до склада на Кромуел до железопътната линия. Когато нещата се върнат към нормалното, ще се погрижа да го възстановят.

— Благодаря ти, Айзък. — Марион се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, изумена, че един мъж може да бъде толкова загрижен за нещо толкова дребно при такова бедствие.

Армията от хора, запълнили средата на улицата, изглеждаше странно притихнала. Нямаше плач и викове, никаква истерия. Всички говореха шепнешком, радостни, че все пак са живи, но без да знаят какво да правят по-натам, нито къде да отидат и дали земетресението няма да удари отново. Много от тях все още бяха по нощни дрехи. Майки бяха сгушили до себе си малки деца или притиснали бебета до гърдите си, докато мъжете говореха помежду си и оглеждаха рухналите си домове.

Над разрушения град се бе възцарила тишина. Най-лошото трябваше да е отминало, мислеше всеки. Но най-голямата трагедия тепърва предстоеше.

Бел и Марион тръгнаха към пресечката на Хайд и Ломбард. Трамвайните релси се извиваха като змии пред очите им, сребрист поток надолу към улиците под Ръшън хил. Облакът прах се бе задържал плътен над опустошението и вече бавно се отнасяше на изток от океанския бриз. От кейовете, показващи се над водата около Фери Билдинг на запад до Филмор стрийт, и от северния залив чак на юг, величественият до скоро град представляваше огромно море от руини и разруха.

Десетки хотели и жилищни сгради бяха рухнали, избивайки стотици хора, които бяха спали дълбоко по време на земния трус. Писъците и виковете на затиснатите под развалините и тежко ранените ехтяха нагоре към хълма.

Стотици електрически стълбове бяха нападали, жиците им с високо напрежение се бяха откъснали, плющяха напред-назад като пустинни гърмящи змии, а от скъсаните им краища изригваха искри. В същото време тръбите, по които течеше градската газ, се бяха разкъсали и вече бълваха убийствените си изпарения. Цистерни в заводски подземия с керосин и горивно масло се търкаляха към огнените дъги, мятани от електрическите жици и изригваха с взрив от оранжеви пламъци. В разрушените къщи жарта от падналите комини подпалваше мебели и дървена дограма.

Скоро вятърът помогна големите и малките пожари да се слеят в огромен холокост. За няколко минути градът се загърна от дим от пламъците, обгръщащи Сан Франциско, които щяха да продължат три дни и да вземат стотици жертви, преди да бъдат овладени. Мнозина от ранените и затиснатите под развалините, които не можаха да бъдат спасени навреме, щяха да останат неидентифицирани и телата им да се овъглят и станат на пепел от силната горещина.

— Ще стане по-лошо, много по-лошо — отрони замислено Бел. Обърна се към Марион. — Искам да отидеш до парк Голдън гейт. Там ще си в безопасност. Ще дойда да те взема по-късно.

— Къде отиваш? — прошепна тя и потръпна при мисълта, че ще трябва да остане сама.

— До офиса на Ван Дорн. На града ще му трябват всички налични сили на правораздаването, за да се овладее хаосът.

— Защо не мога да остана тук до жилището си?

Той погледна отново усилващия се пожар.

— Само въпрос на време е, докато огънят стигне до Ръшън хил. Не можеш да останеш тук. Смяташ ли, че можеш да се справиш пеша до парка?

— Ще се справя — отвърна тя смело. След това обви ръце около врата му. — Обичам те, Айзък Бел. Толкова те обичам, че ме боли.

Прегърна я през кръста и я целуна.

— И аз те обичам, Марион Морган. — Поколеба се и я избута леко от себе си. — Сега бъди добро момиче и тръгвай.

— Ще те чакам при моста над езерото.

Задържа за миг ръката й, след което се обърна и тръгна през гъстото множество хора, струпани в средата на улицата, колкото може по-далече от сградите, докато поредица от вторични трусове продължаваше да люлее града.

Бел хвана едно от дългите стълбища, спускащи се от Ръшън хил. Беше разкъсано на няколко места, но не затрудни пътя му до Юнион стрийт. След това продължи напряко към Стоктън и после към Маркет стрийт. Сцените на разруха надвишаваха всичко, което умът му можеше да си въобрази.

Не вървяха никакви трамваи, а всички автомобили, повечето от които нови модели, реквизирани от собствениците на изложбени зали, както и теглени от коне возила, бяха мобилизирани да служат като линейки за извозване на ранените до полевите болници, които изникваха в кварталите на града. Телата на мъртвите, които можеше да се извадят от развалините, се извозваха до складове, превърнати във временни морги.

Падащите стени бяха премазали не само нещастни хора, минали по тротоарите, но и коне, теглещи огромната градска флотилия от товарни фургони. Десетки от тях бяха нападали под тоновете тухли. Бел видя един колар и кон, премазани на пихтия от електрически стълб, паднал върху колата, превозваща гюмове с мляко.

Щом стигна до Маркет стрийт, Бел се шмугна в развалините на сградата на вестник „Хърст Икзаминър“. Потърси там убежище, когато се появи стадо говеда, избягали от кошарата си на пристанището. Полудели от страх, животните се втурнаха по улицата и изчезнаха почти моментално, погълнати от един от огромните ровове, разкъсали улиците от земния трус.

Не можеше да повярва колко се бе променил от предната вечер най-големият булевард на града с величествените му здания. Нямаше го безкрайният поток от превозни средства, тълпите щастливи доволни хора, тръгнали по работа или пазаруващи из центъра на оживения градски бизнес квартал. Сега булевардът изглеждаше едва разпознаваем. Високите сгради бяха рухнали, огромните колони с декоративни корнизи от фасадите на зданията бяха изтръгнати и запокитени по тротоара и на улицата, натрошени на парчета. Огромните стъклени витрини на офиси и магазини бяха разбити. Табели и реклами на стоки се търкаляха разпръснати из развалините.

Докато Бел си проправяше път през развалините видя, че каретата на юг се превръщат в океан от пламъци. Разбра, че е само въпрос на време, преди големите хотели, правителствените учреждения, високите небостъргачи, магазините и театрите да се превърнат в обгорели скелети. Твърде малко пожарникари имаше, а почти цялата подземна водопроводна мрежа бе разкъсана от земетресението. Стотици пожарни и водопроводни кранове едва прокапваха и пресъхваха. Пожарникарите, безпомощни да надвият изникващите като гъби пожари, започваха героична борба да поправят водопроводната мрежа.

След като се провря между автомобилите, превозващи ранени и покрай купищата тухли, Бел най-сетне стигна до Кол билдинг. Отначало дванайсет етажният небостъргач му се стори в добра форма, но след като се приближи видя, че едната страна на зданието се бе изместила на около половин метър над тротоара към улицата. Вътре се оказа, че нито един от асансьорите не работи, след като интериорът се бе изкривил от наземния план. Заизкачва се по стълбището до офиса на Ван Дорн и прекрачи купищата мазилка, нападала от тавана. Стъпки по мазилката му подсказаха, че други вече са го изпреварили.

Мебелите, разпръснати из офиса от труса, бяха вдигнати и върнати по местата им.

Бел влезе в конферентната зала и завари там четирима агенти на Ван Дорн, включително Бронсън, който притича и стисна горещо ръката му.

— Много се радвам, че те виждам жив. Боях се, че може би лежиш под тон развалини.

Бел се усмихна с усилие.

— Къщата на Марион изгуби предната си стена, апартаментът й е бъркотия. — Замълча и огледа из стаята. След като не видя Къртис, попита: — Да знаеш нещо за Арт?

Изражението на лицата на всички му даде отговора.

— Арт липсва. Предполага се, че е премазан под тонове тухли, докато е идвал от хотел „Палас“ на път за офиса ни — отвърна мрачно Бронсън. — От докладите, които успяхме да съберем, двама от моите агенти са ранени или загинали. Все още не знаем. Тези, които виждаш тук, са единствените оцелели невредими.

Гърдите на Бел се стегнаха от болка. Беше виждал и познавал смъртта, но загубата на толкова близък човек бе рана, която нямаше скоро да зарасне.

— Къртис е мъртъв — промълви той. — Беше чудесен човек, добър приятел и един от най-добрите детективи, с които съм работил.

— Аз също загубих хора — отвърна бавно Бронсън. — Но сега трябва да направим каквото можем, за да облекчим страданието.

Бел го погледна.

— Какъв е планът ти?

— Срещнах се с шефа на полицията и му предложих услугите на „Ван Дорн“. Въпреки различията ни в миналото, човекът се зарадва много на помощта ни. Ще направим каквото можем, за да ограничим плячкосването, ще задържаме мародери и плячкаджии в разрушените домове и ще ги водим в градския затвор. Слава богу, строен е като крепост и все още се държи.

— Съжалявам, че не мога да се присъединя към вас, Хорас, но имам друга работа.

— Да, разбирам — каза тихо Бронсън. — Джейкъб Кромуел.

Бел кимна.

— Земетресението и хаосът след него му дава идеална възможност да се измъкне от страната. Смятам да го спра.

Бронсън протегна ръка.

— Желая ти късмет, Айзък. — После посочи из стаята. — Тази сграда не е безопасна. И ако не рухне сама, вероятно приближаващият се пожар ще я погълне. Ще трябва да съберем документацията си и да я напуснем.

— Къде мога да те намеря?

— Устройваме команден център в Митницата. Сградата е само леко пострадала. Армейските части, които пристигат за поддържането на реда и за помощ в борбата с пожарите също устройват щаба си там.

— Един от нас трябва да докладва за случилото се на Ван Дорн.

Бронсън поклати глава.

— Невъзможно. Всички телеграфни линии са прекъснати.

Бел стисна ръката му.

— Късмет и на теб, Хорас. Ще се обадя веднага щом разбера къде е Кромуел.

Бронсън се усмихна.

— Обзалагам се, че нищо подобно не се случва в твоето Чикаго.

Бел се засмя.

— Забрави ли големия пожар в Чикаго от 1871 г.? Вашето бедствие поне беше божие дело. Чикагското стана заради една крава, съборила фенер.

След като се сбогуваха, Бел се върна отново по витото стълбище и излезе на опустошената Маркет стрийт. Бързо се запровира през отломките и тълпите хора, струпали се да гледат пожара, който вече бушуваше из Китайския квартал и неумолимо се придвижваше към бизнес квартала на града.

Стигна до хотел „Палас“, устоял много по-добре от Кол билдинг. Пред входа стоеше мъж, когото Бел моментално позна: Енрико Карузо, пял ролята на дон Хосе в „Кармен“ предната вечер в „Гранд Опера“. Чакаше, докато прислужникът му изнасяше сандъците с багажа му на тротоара. Беше облечен в дълго обемисто кожено палто върху пижамата си и пушеше пура. Когато Бел го подмина, чу как великият тенор измърмори: „Адско място, проклето място. Никога няма да се върна тук“.

Асансьорите не работеха заради липсата на ток, но стълбищата бяха сравнително чисти. След като влезе в стаята си. Бел не си направи труда да прибере дрехите си. Не виждаше смисъл да се товари с багаж. Хвърли само няколко лични вещи в малка пътна чанта. Тъй като не бе предвиждал опасност за живота си в Сан Франциско, беше оставил своя колт 45 и малкия пистолет деринджър в стаята. Колтът се озова в чантата, а деринджърът — в малкия калъф в бомбето му.

Докато вървеше нагоре по Пауъл стрийт към имението на Кромуел на Ноб Хил, видя малка група мъже, които отчаяно се мъчеха да повдигнат огромна греда от купчината развалини, останали от доскорошен хотел. Един от тях му махна с ръка с думите:

— Ела помогни!

Мъжете отчаяно се мъчеха да освободят една жена, затисната под отломките, а натрошената дървения наоколо й вече гореше яростно. Все още бе облечена по нощница и видя, че имаше дълга кестенява коса.

Бел стисна ръката й и промълви тихо:

— Кураж. Щете измъкнем.

— Мъжът ми и дъщеричката ми… спасени ли са?

Бел погледна мрачните лица на спасителите. Един от тях бавно поклати глава.

— Ще ги видиш скоро — промълви той, докато зноят на пламъците затваряше обръча си.

Бел вложи цялата си сила и всички напразно се заеха да повдигнат гредата, затиснала краката на жената. Бяха безпомощни. Гредата тежеше тонове и шестима мъже не можеха да я изместят. Жената се държа много храбро и гледаше мълчаливо борбата им, докато пламъците започнаха да облизват нощницата й.

— Моля ви! — проплака тя. — Не ме оставяйте да изгоря!

Един от мъжете, пожарникар, я попита за името и го записа на късче хартия, която носеше в джоба си. Останалите се заотдръпваха от непоносимата горещина и застрашителните пламъци, ужасени, че губят битката си за спасяването на една жена.

Нощницата й пламна и тя започна да пищи. Без колебание, Бел вдигна деринджъра и я простреля в челото между очите. След това, без да поглежда назад, двамата с пожарникаря затичаха към улицата.

— Трябваше да го направиш — каза пожарникарят и го стисна за рамото. — Смъртта от огън е най-ужасната смърт. Не можеше да я оставиш да страда.

— Не, не можех — отвърна Бел. Очите му се бяха насълзили. Но е ужасен спомен, който ще нося до гроба си.