Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (8)

8.

Мако изчака, докато моторницата изчезна в нощта, после се обърна и влезе в къщата си. Докато кафето завираше на печката, той извади предавателя и се свърза. Когато агенцията отговори, включи заглушителя, представи се и каза: „Открийте дали Антъни Палацо се е занимавал с порнография. Търсете двадесет години назад.“.

От другата страна му отвърнаха:

— Разбрано, изчакай.

Цели десет минути се чуваше само тихо бръмчене, докато компютърът търсеше файловете, после гласът от Щатите се обади:

— Открих го. Занимавал се е с това шест години, но никой не го е осъждал за нищо. Чист е и пред данъчните, а никой от момичетата или момчетата, които е използвал, не се е оплакал от него и той просто се е отказал в момента, когато бизнесът станал прекалено легален. Има данни за връзките му с лицензирано студио на име „Алберта продъкшънс“ в Калифорния. Оттогава няма никакви данни за дейността му. Нито дали е умрял.

— Не е умрял.

— Не е отбелязана активна дейност.

Мако поясни:

— Влязъл е в законния бизнес. Плаща си данъците. Съдружниците му са почтени хора.

— Не звучи в стила на Тони Пел.

— Но явно е добро прикритие.

— Ако е вярно.

— О, да — потвърди Мако, — напълно вярно е.

— Мислиш ли, че е чист?

— Имам съмнения — отвърна Хукър, после добави. — Още нещо. Корабът „Сентиля“ е ангажиран с операция на юг оттук. Уведомете капитана му, че искам да се срещнем скоро и да получа от него нужната ми информация.

— Знаеш, че не можем да се бъркаме в работите на флота…

— Стига глупости! — рязко каза Мако, защото знаеше какъв е стилът на компанията в такива случаи. — Те работят ръка за ръка с нашите хора и ти много добре го знаеш. Имаш ли досието ми?

— Да.

— Имам ли право на такова искане?

— Според него, да, ако…

— Остави това „ако“ и действай.

— Ще трябва да уведомя началника си.

— Забрави за него. Говори с Фенъли, и то веднага.

— Директорът Фенъли е…

— Знам кой е — каза му Мако. — Просто го направи. Веднага.

После изключи предавателя и го прибра в скривалището. Този контакт щеше да раздруса някои хора. Не след дълго щяха да му поискат пълен отчет за действията, но не можеха да рискуват и да го отблъснат, защото плановете им не го позволяваха. През годините на служба той бе посетил много странни места и бе участвал в събития, разклащали световната сцена неведнъж — унищожаване на агресивни личности и смяна на опасни правителства. В момента компанията нямаше представа какво точно знае, а фактът, че се беше интересувал от Антъни Палацо, със сигурност щеше да изнерви някого.

Нямаше да го обвинят официално, но слухът щеше да стигне до определени хора, няколко действащи агенти щяха да получат нови заповеди и Тони Пел отново щеше да бъде под наблюдение. Той щеше да го усети, да се усмихва и да не прави погрешен ход, така че нямаше да има какво да докладват за него. По някакъв начин щеше да направи онова, което трябваше да направи, и вероятно имаше резервен план за подобни ситуации. Щеше да изглежда съвсем чист и невинен, но рано или късно мръсотията щеше да избие, а и истинският Тони Пел — да се покаже от черупката си.

Преди да си легне, Мако извади стария си автоматичен колт и внимателно го почисти, макар да нямаше нужда. После го смаза, провери механизмите му, докато не остана доволен, зареди нов пълнител и го сложи в една ниша между леглото и стената.

Отново изпитваше познатото старо чувство и това никак не му харесваше.

 

 

Били Брайт беше извадил очите на рибешките глави в задушеното. Джуди изрази леко неудоволствие, когато й каза, че такива са заповедите на Мако, но то беше престорено. Никой, който обичаше задушена риба, не би вдигал врява за очите. Порция от нея би струвала цяло състояние в някой от добрите ресторанти в Маями, но тук тя беше обикновена закуска за островитяните.

Джуди издаде тихи радостни звуци, когато подуши аромата на кафето, идващ от камбуза.

— Защо кафето ти мирише толкова хубаво, Мако?

Беше свикнал да му задават този въпрос.

— Защото го купувам прясно смляно в пликове от Маями и го държа в хладилника. На острова го купуват в консерви, защото ги смятат за също толкова ценни, колкото и кафето.

— Мако!

— Имат здрави пластмасови капачки, а боядисаният метал не ръждясва бързо. Би се изненадала какви неща държат в тях.

— Например?

— Неща, които ти държиш в аптечка. Много лични предмети.

За миг тя остана загледана в него, после леко се усмихна.

— Винаги ли говориш такива мръсотии?

— Говоря за кутиите от кафе.

Разбраха, че Били е застанал зад тях едва когато той се обади:

— Господин Хукър…

Мако веднага разбра, че приятелят му е разтревожен. Присви очи и попита:

— Какво има, Били?

— Барометърът…

— Какво?

— Скоро ще започне да пада…

— Чул си прогнозата по радиото?

— Не, сър. Но можете да се обзаложите. — Изразът на лицето му беше много разтревожен.

— Откъде би могъл да знае? — попита Джуди.

И двамата огледаха небето за някакви признаци за промяна на времето. То беше ясно и без облаци, в топлия ден вълните бяха съвсем малки, а лекият вятър идваше от югоизток. На излизане от пристанището нищо не подсказваше, че ще има промяна — дори изглеждаше, че това е идеалният ден за пътуване с лодка. Но Мако не възрази, само обясни на Джуди:

— Островитяните винаги знаят кога времето ще се промени.

— Но по метеорологичната станция от Маями…

— Ние не сме в Маями.

Джуди долови сериозността в гласа му и сбърчи чело.

— Ще се връщаме ли?

— Не… На два часа сме от „Сентиля“, а обратно до Пеоле са три.

Били го наблюдаваше с тайно доволство, че Мако е приел сериозно предупреждението му.

Хукър каза.

— Няма да правим нощно плаване, Били, не се притеснявай.

— Не се притеснявам, сър. Можем да стигнем до базата на остров Ребока преди барометърът да падне.

— Тогава защо си толкова разтревожен?

Приятелят му присви очи и Мако разбра, че ще чуе още някое от необичайните мнения или необясними преценки на карибеца.

Когато събра мислите си, Били се обади:

— Сър, в такова време Хищника огладнява.

— Но сега е светло!

— Да, сър, но ако е гладен, той яде и през деня.

— Кажи ми, винаги ли падаше барометърът, когато лодките… нали разбираш?

Били Брайт кимна тържествено.

— Да, сър, всеки път.

— И всичките ти приятели са го забелязали?

— Да, говорихме зя това.

— Но въпреки това излизат за риба през деня?

Очите му огледаха хоризонта.

— Трябва да излизат, за да не умрат от глад. Някои смятат, че ще видят навреме и ще успеят да се измъкнат.

Спомняше си дупката на дъното на „Сукан“ и това, че самият Мако беше видял следите от зъби по нея. Мислеше си как Хищника се беше хванал в мрежата на Уили Пендър и как здравите найлонови влакна бяха срязани с лекота — сякаш от един-единствен огромен зъб.

— Боиш ли се, Били? — попита Мако.

На лицето на карибеца се появи напрегната усмивка и той поклати глава.

— Ако вие и госпожицата не се боите, и аз не се боя.

После се усмихна широко и се отправи обратно към кабината на руля.

Джуди се обърна и погледна Мако.

— Не знам какво става между вас двамата, но се плаша. Започвам да си мисля, че това малко пътуване всъщност е по работа.

— Вярваш ли в историите за Хищника?

— Твърде абсурдно е, за да е вярно. Онези гигантски бели акули са измрели и ти го знаеш…

— Никога не съм се гмуркал толкова надълбоко — прекъсна я той.

Тя знаеше, че се шегува, но продължи.

— Няма значение. Ако те живеят в дълбините — казвам „ако“, — огромната промяна в налягането, когато излизат на повърхността, направо ще ги пръсне. — И кимна решително.

Но той имаше какво да възрази.

— Китовете се гмуркат по-дълбоко, отколкото може да ги проследи ехолотът. Губи ги на дълбочина повече от шестстотин метра, но после изплуват добре нахранени и покрити с белези от смукалата на гигантски сепии.

Очите на Джуди се разшириха при това описание, тя рязко издиша, без да съзнава, че беше затаила дъх.

— Само се шегуваш… Нали?

— Не. Пък и ти не се боиш.

— Така си мислиш!

— Да те прегърна ли, за да се успокоиш?

Тя облиза устни и наклони глава.

— Естествено.

Мако обгърна раменете й.

— Така добре ли е?

— Слушай, храбрецо — каза тя, — наистина се страхувам.

Преди Мако да реагира, главата на Били се показа през прозореца на кабината.

— Господин Хукър, барометърът падна с две деления.

— Обади се в Маями и попитай за прогнозата в момента.

— Направих го, сър. Казаха, че нашият барометър може да е…

— Дефектен?

— Да. Точно тази дума използваха.

— Ти какво мислиш, Били?

— Усещам го, сър. Барометърът си е добър. В Маями нищо не разбират.

Той почувства как рамото на Джуди леко потръпна под ръката му. И двамата виждаха на хоризонта тънка тъмна ивица от облаци, които започваха да се събират. Във вида им имаше нещо зловещо.

Мако се обади:

— Престани да ме наричаш „сър“, Били.

— Слушам, сър — отвърна веднага карибецът. И той беше видял облаците. Даде газ и „Мидена яхния“ пое с няколко възела повече към остров Ребока.

Мако наля за двамата бира, те се облегнаха на релинга откъм десния борд, наслаждавайки се на мига и тишината, нарушавана единствено от вълните, чиито малки езици облизваха корпуса на лодката.

Но такива моменти никога не продължаваха дълго. Били Брайт беше чул щракането на предавателя и прехвърли звука към високоговорителя, откъдето се понесе стегнатият дисциплиниран говор на Чана Стърлинг:

— „Дрифтър“, тук „Телиг“. Моля, съобщете местоположението си.

Почти веднага плътен мъжки глас отвърна:

— „Телиг“, тук „Дрифтър“. Намираме се в Б-7 в синия участък.

Мако недоволно изсумтя. Не използваха обикновени морски карти, а бяха си направили собствена, за да не издават местоположението си.

— Прието, „Дрифтър“. Засякохме раздвижване. Може би е онова, което търсим. Ще ни е нужен водолазът ви. За колко време можете да стигнете до пас?

След кратка пауза гласът отговори.

— Четиридесет и пет минути.

— Прието и край — отвърна Чана.

Джуди колебливо попита.

— Водолаз?

— Това сигурно е роботът — обясни Мако. — Бих искал да знам за какво раздвижване говореше тя.

— Може ли да е някаква… уловка?

— Не и от Чана. Тя не би си губила времето с такива неща.

— Но защо го съобщава по радиото?

— По две причини — отвърна Мако. — Първо, има нужда от робота. Второ, иска всички да разберат, че е открила Хищника. В нейната област явният героизъм води до бързо повишение.

— Колко високо иска да стигне?

— Толкова, че да управлява света.

— Или само теб? — попита Джуди палаво.

Този път Мако я погледна мрачно.

— Тя просто би ме застреляла отново. В известен смисъл се надявам да й се удаде възможност.

— Защо?

— За да й сритам задника, както заслужава.

— За какво раздвижване говореше?

— Може да е стадо китове.

Гласът на Били отново прозвуча от кабината.

— Можем да идем да видим, сър. Само ако искате, разбира се.

— Казах ти — поклати глава Мако, — този човек има котешки слух.

— Сър?

— Как ще разберем къде са, Били?

— Онзи ден на пристанището видях голям син квадрат на картата на „Телиг“. Останалата част беше в други цветове. Синьото беше на мястото, където Пока и Луле Мали уловиха големия марлин, с който всички пирувахме.

— Това беше в открито море. Пока дори нямаше карта на борда.

— Знам къде е мястото — простичко отвърна Били.

— Но не ти се иска да отидем там, нали?

Вместо отговор, Били само поклати глава.

— Добре, продължаваме по курса. Ако намерят Хищника, добре. Могат да си го отнесат в Щатите. Ако загазят, ще отидем да ги потърсим.

— Ами ако той ги нападне? — попита Джуди.

— Тогава ще излеем една студена бира върху водния им гроб. Или половин бира.

На руля Били си заподсвирква. Щяха да продължат по курса и той беше щастлив за всички на борда на „Мидена яхния“. Но беше загрижен за „Телиг“ и „Дрифтър“. Облаците на хоризонта вече бяха по-плътни и барометърът беше паднал с още едро деление. Дамата от „Телиг“ беше казала, че са забелязали раздвижване, и той беше убеден, че става дума за Хищника. А в този момент той се отдалечаваше от него. Дръпна леко ръчката и стрелката на тахометъра показа увеличение с още десет оборота в минута.

 

 

Страхът беше чувство, което Чана Стърлинг никога не би признала. Страхът беше за страхливците, които бягаха от среща с опасността, вместо да се изправят лице в лице с нея. В този момент леки тръпки лазеха по гърба й, но тя продължаваше да действа по план.

До нея стоеше Ли Колбърт, подпрял единия си крак на релинга. В ръката си стискаше небрежно спортна пушка, заредена с бронирани взривни куршуми. Това „мъжкарско“ поведение беше подразнило Чана. Изражението му не излъчваше страх, а по-скоро изглеждаше спокойно заинтригуван като лаборант, взиращ се в окуляра на микроскоп.

Отляво на борд, на разстояние десет мили, ниските облаци бавно се приближаваха. От време на време през стената им проникваше жълтеникав лъч.

— Ли — попита Чана, — виждал ли си някога такива облаци?

— Да, няколко пъти.

Тя знаеше, че нарочно я кара да чака да довърши обяснението си. Най-накрая вбесена тихо попита:

— Къде?

— По крайбрежието на Аляска през Втората световна война. Струпаха се изведнъж, после също така бързо се разнесоха. Новобранците пощуряха от страх.

Той я погледна многозначително и прикри усмивката си.

Чана пропусна забележката и продължи да гледа към океана. Лекото вълнение, което оживяваше повърхността, внезапно замря и се очерта широк гладък кръг. Чайките, които следваха „Телиг“, рязко нададоха серия дрезгави крясъци и панически отлетяха надалеч.

— Ето го пак — каза тя.

Ли Колбърт я погледна, но тя не отговори на безмълвния му въпрос. Посегна за бинокъла, фокусира го и огледа мястото. Формата му не се беше променила и то сякаш се движеше в същата посока като тях.

Овалното петно изглеждаше спокойно, като се изключат очертанията му, докъдето стигаха вълните. Цветът му беше по-тъмен и син в сравнение със зеленикавата вода на околния океан. Тя се взря още по-съсредоточено, анализирайки онова, което виждаше.

— Има налягане под повърхността — каза най-накрая.

— Може ли да е кратер на дъното, от който извира магма? — Той отново й се усмихваше.

— Ли, престани да се държиш като идиот. Това е Атлантическият океан — изсъска тя, вече много ядосана.

Също така внезапно, както се беше появило, гладкото кръгло петно изчезна под вълните. Тя не остави бинокъла. Тук-там повърхността отново за миг се заглаждаше, после и това престана.

Чана свали бинокъла и каза:

— Ли…

— Какво?

— Там долу има нещо.

Той не й отговори. Вместо това посочи към корабчето на няколко мили от тях, което се приближаваше зад гърба им.

— Ето го „Дрифтър“. Може би сега ще разбереш.

 

 

Брадатият младеж на руля на „Дрифтър“ изобщо не приличаше на завършил военноморската академия в Анаполис. Джинсите му бяха непрани и отрязани на половината разстояние между коленете и босите му ходила, а по ръбовете висяха конци. На тениската му имаше реклама за плажно масло и върху очевидно саморъчно подстриганата си коса не носеше шапка.

Но капитан трети ранг Съливан, освен всичко останало беше подводен археолог, опитен водолаз и експерт по много морски въпроси, както и доктор по физика. Шестчленният му екипаж беше също тъй рошав и почти толкова добре квалифициран в академично отношение. Всичко това беше идеално прикритие. Сегашната им задача беше като платена почивка за всички, защото „Хищника, който се храни с лодки“ съществуваше само в историите, които се разказват, когато всички здраво са се натряскали.

Съливан разпозна гласа на Чана по радиото:

— „Дрифтър“, тук „Телиг“.

— Чувам те, „Телиг“.

— Виждате ли плоското петно от лявата ни страна?

Съливан го огледа през бинокъла.

— Да, има промяна в движението на вълните. Вие виждате ли нещо?

В гласа й се долови тревожно колебание, когато отговори:

— Изглежда там има нещо.

— Някой друг видя ли го?

— Не. Нищо не се виждаше. Беше просто… промяна.

— Трудно е да се хвърли дълбочинна бомба за такова нещо.

Раздразнението й този път беше съвсем явно.

— Там имаше нещо, по дяволите!

Съливан се опита да не се засмее в микрофона. Даде пълен напред и й каза:

— Идваме веднага. Кажете му да не мърда оттам.

Тя тихо изруга и ядосано прибра микрофона. Ли я потупа по рамото и посочи наляво.

— Пак се появи, но този път се отдалечава.

Чана изтича до релинга и вдигна бинокъла. На повърхността се оформяше някаква издатина и малките вълни отново очертаваха овал. Тя затаи дъх, защото изглеждаше, че Хищника всеки момент ще се покаже, но петното започна да се смалява и точно както беше казал Ли, започна да се отдалечава.

Колбърт отбеляза времето и наблюдението в корабния дневник, прибра химикалката в джоба си и посегна към микрофона. После попита Чана:

— Ще го последваме ли, или ще уведомим „Дрифтър“?

— Ще останем на място. Кажи му да пусне робота и да се опита да снима какво става под водата.

Ли натисна копчето на микрофона и каза:

— „Дрифтър“, сега вече би трябвало да виждате обекта. По-малък е, но се насочва право към вас. Ако пуснете робота, ще успеете да направите прилични снимки.

— Наблюдаваме района, „Телиг“. В момента пускаме робота. Не се приближавайте.

— Прието, „Дрифтър“. Край.

Двигателите на „Телиг“ намалиха скоростта с три четвърти и корабът започна бавно да завива вдясно. Видяха раздвижване на борда на „Дрифтър“ и закръгления корпус на дългия два метра и половина подводен робот, който беше спуснат във водата. После екипът, струпан на носа, започна да насочва движенията му с помощта на портативно дистанционно устройство.

Роботът беше една от новаторските разработки на Съливан през последните пет години. Миниатюризацията беше довела до опростяване и сега управлението му беше като на самолетен модел. Камерата в предната част веднага изпращаше снимки, които се записваха и те караха да съжаляваш, че не са го използвали при гмуркането до „Титаник“ или търсенето на „Бисмарк“. Всички се чудят как да направят нещо по-голямо и по-сложно, мислеше Съливан. Може би сега щеше да им докаже къде е истината.

Размишленията бяха забавили действията му. Онова, което трябваше да последва веднага, се забави с две секунди и той не натисна достатъчно бързо лоста, за да насочи робота в правилната посока. Изведнъж повърхността на океана се промени, сякаш огромни ръце се бяха протегнали от дълбините, оформяйки голяма хлъзгава могила и с периферното си зрение мерна нещо на монитора, но не му обърна внимание, защото щеше да го види по-късно на записа. Внезапно екранът проблесна и побеля, индикаторът на дистанционното угасна и той разбра, че е изгубил робота. Хищникът го беше налапал.

После плоското петно на повърхността спокойно изчезна. Помощникът му Уайти каза:

— Нещо идва насам, сър.

Едва различимо, петното се появи отново, приближи към „Дрифтър“ и изчезна под него.

Последва хрущене и „Дрифтър“ се разтресе във водата, сякаш куче беше захапало дъното му; после беше захвърлен настрани като оглозган кокал и дрезгав глас от кабината изкрещя:

— Пълним се с вода!

Съливан извика в отговор.

— Вижте какво е станало!

Взе микрофона и се свърза с „Телиг“. От това, което каза, потта по гърба на Чана се вледени.

— Нещо нападна робота, а сега и нас.

— Какви са повредите, „Дрифтър“?

— Със сигурност имаме пробойна. Проверяваме, но дъното е двойно и се надявам, че помпите ще се справят. По-добре се приближете и ще отидем заедно до „Сентиля“.

— Ще им се обадите ли? — попита Чана.

За да избегне риска при подслушване, той отвърна неясно:

— Знаем какви са заповедите.

Което означаваше, че подобно нещо в този момент може да се обсъжда само при сигурна връзка.

 

 

Но някой ги слушаше. Хукър изключи любителското радио и включи високочестотния приемник. Джуди го видя да се усмихва и му намигна.

— Какво беше това?

Били Брайт показа глава от кабината, за да чуе отговора му.

— Изглежда Били отново позна. Знаеше, че нещо ще се случи.

Карибецът посочи на запад.

— Сър, облаците, които се бяха събрали… почти се разнесоха.

— Какво показва барометърът, Били?

След бърз поглед карибецът отвърна:

— Сега е много по-добре, сър. Мисля, че Хищника няма да се върне.

Джуди попита:

— Вярваш ли в това?

Усмивката на Мако се превърна в озадачена гримаса.

— Харесва ми повече, отколкото на онези приятели от „Дрифтър“ в момента.

За миг тя обмисли онова, което се канеше да каже, после погледна към Хукър.

— Скоро ще има още за какво да мислят.

— Така ли?

— Да. „Лотосленд“ снима „Сентиля“ и военноморските учения, а на големия кораб от „Среднощни круизи“ обработват филма, за да го излъчат пред клиентите.

— Защо не ми каза? — раздразнено попита Хукър.

— Защото нямаше значение. Никой не очакваше да се случи подобно нещо.

Хукър отново се усмихна.

— Е — каза той шеговито, — ще припишем всичко на Бермудския триъгълник.

На руля Били Брайт презрително изсумтя.