Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (13)

13.

Хидропланът със знаците на флота се приводни на триста метра от „Сентиля“ и се плъзна назад към катера, за да спусне единствения пътник.

Десет минути по-късно висок мъж на средна възраст стисна ръката на капитана, подаде му документите си, после огледа палубата и съзря Мако, облегнат на леерите откъм левия борд.

— Това е той, нали?

— Това е той — повтори Уотс.

— По дяволите, не се е променил. Не съм го виждал от дванадесет години, а изглежда съвсем същият.

— Свестен човек.

Хелмут Уилкинс попита:

— Така ли? — Тонът му накара Дон Уотс да го изгледа остро. — Този свестен човек беше най-добрият убиец на компанията. Избил е повече неприятели, отколкото можете да броите, както и някои приятели. Директорът се зарадва, когато се пенсионира. Враговете ни — също.

— Тук не е убивал никого — каза Уотс.

— Не се тревожете — отвърна Уилкинс, — ще го направи.

Хукър пусна леера и се приближи към тях с протегната ръка.

— Здрасти, счети. Как е?

Усмивката на Уилкинс беше неопределена. Радваше се да види отново Хукър, но не допускаше това да си проличи.

— Не можа да напуснеш, а?

— Изглежда проблемите вървят по петите ми.

— Да, дреболии като световните кризи.

— Това вече е преувеличение — отвърна Хукър.

— Сигурно не гледаш телевизия и не четеш вестници.

— Тук си имам достатъчно вълнения.

Уилкинс попита капитана:

— Има ли място, където бихме могли да поговорим насаме?

— Да, сега всички са на работа. Елате с мен.

Той ги заведе до малка библиотека, чиито стени бяха отрупани с книги. Вътре имаше половин дузина столове, а в единия ъгъл стоеше бюро с електрическа пишеща машина, факс апарат и чаша с химикалки и моливи.

— Заключете вратата и се разполагайте — каза Уотс. — Никой няма да ви безпокои.

Хукър заключи и седна с лице към Уилкинс, който вече беше отворил куфарчето си и вадеше от него различни листа. Печатът „Секретно“ най-отгоре беше знак за ниско ниво на секретност, за каквото не биха разкарвали дотук опитен агент като Уилкинс. Затова Мако реши да изчака. Уилкинс се опитваше да му излезе с номера за аматьори — да го накара да заговори пръв, — но нямаше да го огрее.

Агентът усети отношението му, усмихна се снизходително и каза:

— Отправил си запитване към компанията. — Очите му срещнаха погледа на Мако в очакване на потвърждение.

— За банка „Бекер“ — каза Хукър.

Този път Уилкинс зачака.

— И евентуална връзка с Дюран.

— Да. — Той млъкна, препрочете информацията върху листа, който държеше, и отново кимна многозначително. — Бекер и Дюран известно време са били приятели. Според работния дневник на Бекер са се срещали няколко пъти в Европа и Америките. Смята се, че срещите им са били делови.

— Защо „смята се“?

— Защото хобито на Бекер бил хазартът, а на Дюран — риболовът. Не можело да качиш Бекер на лодка или да вкараш Дюран в казино, но и двамата били едри магнати. — Той помълча и попита: — От чисто любопитство: ще ми кажеш ли защо ти трябва тази информация?

— И двамата са мъртви.

— Така е.

— Убити по един и същ начин. През цял океан.

— Улични кражби — промърмори Уилкинс. — Стават тук, стават и в Европа.

— И двамата са били без охрана.

— Това не е необичайно. В наши дни милионерите се разхождат из града сами.

— Не и на необичайни места като тези, на които двамата са били убити. Нито един от тях не е имал много пари в брой.

— Но са били облечени скъпо, Хукър.

— Никой не им е откраднал дрехите. От Дюран са взели само часовника; Какво е липсвало от Бекер?

— Часовник, два пръстена и диамантена игла за вратовръзка.

— Радвам се, че си забелязал — каза Хукър. — Много добре разбираш, че тук има нещо гнило.

— Ние не бяхме изненадани. Французите имат отлична агентура и според нея наскоро куриер на пари от Щатите си открил значителна сметка в банка „Бекер“. По чиста случайност научили, че куриерът е в близки връзки с нюйоркската мафия. За съжаление човекът, който го идентифицирал, загинал при автомобилна катастрофа.

— Говори по същество, Уилкинс.

— Компанията и френската полиция направили щателно разследване. Нашите хора проверили следата и с помощта на солидна сума във франкове изровили нещо. Бекер имал мъж секретар, доста женствен, но никой не го е обвинил в сексуални отклонения. Не било нужно да го притискат много, за да разкаже, че точно преди смъртта на Дюран Бекер му изпратил съобщение по факса да се срещнат на определена дата и място в Маями.

— Как е изпратил факса?

— Черновата била на бюрото на секретаря, където Бекер обикновено оставял обичайните задачи, когато излизал.

— Ясно.

— Секретарят изпълнил нареждането и изпратил факса. Намерихме копието в документацията. Датата и мястото на срещата съвпадат с тези на убийството на Дюран.

— Секретарят не е ли заподозрял нещо?

— Ни най-малко. Обяснил, че Бекер често постъпвал така. Смятал, че става дума за любовни срещи.

— Чист секс, а?

— Казах ти, че е мека китка.

— Но не ми каза всичко.

Уилкинс отново се усмихна и добави:

— Точно преди Бекер да бъде убит, секретарят загинал при автомобилна катастрофа. Полицията смята, че може да е била умишлена.

— Обичайният почерк на мафията — отбеляза Хукър.

— Това е само предположение, Мако.

— Тогава ще те питам друго. Предполагаемият куриер открива сметка. Нищо лошо. Но достатъчно голяма ли е била, за да привлече вниманието на Бекер?

— Възможно е, защото скоро след това Бекер се срещнал със съветниците си по повод отпускане на солиден заем за клиент от САЩ. Не знаем подробности, но изглежда всички се съгласили. Не че имало значение, тъй като Бекер командвал парада, а той казал, че иска да си помисли още малко, преди да му даде ход.

— И отпуснал ли го?

— Двеста милиона, прехвърлени в банка на Големите Кайманови острови в сметка на корпорация, чието име се губи в купчината документи, характерни за подобни сделки.

— Значи клиентът от САЩ, поискал заема, е бил същият, на когото е принадлежала сметката, открита от куриера? — предположи Хукър.

— Да.

— И самоличността на куриера е била гарантирана с паспорт.

— Да.

— Който лесно може да се фалшифицира. Не е било нужно да го проверяват нито при внасянето, нито при изтеглянето на парите.

Уилкинс кимна утвърдително.

— Така е, когато парите говорят, Мако.

— Толкова пари направо крещят. С какво е бил гарантиран заемът?

— С двадесет милиона в банкова сметка и купчина истински облигации, чийто собственик не може да бъде проследен. Предполагаме, че са откраднати.

Хукър обмисли чутото, преди да попита:

— Може ли някой да идентифицира куриера?

— Видели са го трима души. Описанията им съвпадат, но като се замислиш, са доста общи. Висок, добре сложен, добре облечен, с модерно подстригана посивяла коса, гъсти вежди, тъмни мустаци и брада. Носел дебели очила за четене, държал ги в горното джобче на сакото си и бил много любезен.

— Ами тенът му?

— Всички забелязали, че е загорял, което не е необичайно за американците по това време на годината.

Хукър замислено каза:

— Не е бил глупак. Подробно описание, но всичко в него може да се окаже фалшиво. Казали ли са нещо за гласа му?

— Да. Добре овладян, говорел образовано и с подчертан американски акцент. — Уилкинс се облегна на стола и очаквателно се взря в Хукър. — Подозираш ли кой е бил, Мако?

— Не съвсем.

— Лъжеш, приятел.

Хукър поклати глава.

— Това е просто предположение.

— По дяволите, ти побърка всички, като се обади…

— Зарежи плявата, Уилкинс. Аз съм пенсиониран служител. В момента компанията го е загазила здраво и е готова на всичко, за да се измъкне от кашата, в която сама се е забъркала. Има нужда от реструктуриране, рефинансиране и реабилитиране, затова търси начин да отбележи тъчдаун и да спечели играта, а тази история с Хищника е сбъднатата мечта на журналистите. На това отгоре аз се оказвам тук и им давам шанс да се върнат в строя. Така че не се опитвай да ме заблуждаваш, друже.

Последва мълчание. Уилкинс прибираше документите обратно в куфарчето. Хукър се обърна и попита:

— Какво ново при мафията в Щатите?

— Всичко е спокойно. Когато босовете започнаха да влизат в затвора, нещата се кротнаха за известно време. Не че това има особено значение. От дълго време са в законния бизнес и оставиха фамилиите, които се занимават с наркотици, проституция и други подобни, да поемат целия удар.

— Как стоят нещата с наркотиците?

— Нищо ново. Бедните страни ги произвеждат с покровителството на правителствата си, а благоденстващите ги купуват. Агенцията за борба с наркотиците конфискува тонове, но това е само капка в морето.

— Мислиш ли, че това някога ще се промени?

— Не и при тази система. — Внезапно Уилкинс се обърна към Хукър и присви очи. — Смяташ, че в тази история има замесени наркотици?

— Не.

— Какво тогава?

— Пари, друже. Винаги има замесени пари. Те открай време управляват света.

— Така си е.

— Още нещо, Уилкинс. — Агентът спря, преди да закопчае куфарчето си. — Бекер е имал собствена група за разследване, нали?

Уилкинс безмълвно кимна.

— И я е накарал да провери подробностите около заема?

— Това е стандартна процедура.

Хукър бавно се усмихна. Искаше да покаже на нафукания агент, че старите кадри все още ги бива.

— Обзалагам се, че Бекер е имал подозрения за този заем и се е канел да го спре.

После зачака. Уилкинс облиза устни, намръщи се леко и подръпна ухото си.

— Да. Имало нещо, което не му харесало. Канел се да отмени изплащането на чека, но бил убит, преди това да стане. Затова заемът бил отпуснат.

Хукър се приведе напред и подпря брадичка на дланите си.

— Още един бърз въпрос, Уилкинс. Как е бил изплатен заемът? Ако банката беше понесла такава грандиозна загуба, вестниците щяха да го съобщят.

— Бил е изплатен — всичко било законно от начало до край.

— Освен убийствата.

Без да си дава труд да му отговори, Уилкинс се изправи и двамата се върнаха на палубата. Капитан Уотс излезе при тях и изпрати агента до катера, който го откара до хидроплана. Двамата с Мако наблюдаваха как той излетя към базата си във Флорида.

 

 

Чуха шума от купона много преди да стигнат до борда на круизера. Декоративни светлини обливаха палубите в дъга от цветове, музиката на оркестъра се чуваше силно и ясно, танцьорите се носеха във вихър от жизнерадостни движения. Имаше два големи бара, главно за мъжете — онези, които командваха цели задокеански индустрии. Корабните им униформи бяха блестящо бели и залязващото слънце проблясваше върху медалите, които някои от тях носеха.

Били Брайт огледа оживената тълпа и попита:

— Такива ли са сватбите в Маями?

— Това не е сватба, друже. Нещо е станало, но още не знаем какво.

— Може да са хванали Хищника.

Хукър поклати отрицателно глава.

— Не, на „Лотосленд“ е спокойно. Ако го бяха хванали, щяха да са излезли на снимки. — Той извади бинокъла и огледа лицата на палубата. — По дяволите, Били, целият екипаж на „Лотосленд“ и „Телиг“ също е тук. Чана е на бара с Колбърт… Ето и я Джуди с Пел и…

Той внезапно млъкна. Били отново го изгледа любопитно и попита:

— Мразите ли този Пел, сър?

— Просто не го харесвам, Били.

— Иска ли ви се да го набиете, сър?

Мако изсумтя и се усмихна на помощника си, но изражението на Били Брайт беше напълно сериозно.

— Сър, защо не го харесвате?

— Преди много време той беше от лошите. Сега е още по-зле. Не му личи и никой не подозира какъв е всъщност.

— Сигурен ли сте в това, сър?

— Не — отвърна Хукър. — Не знам… но го усещам.

В очите на Били Брайт беше събрана цялата мъдрост на света. Той кимна бавно и подчертано, после каза:

— Разбирам, сър. — Докато Хукър още се възхищаваше на способността му да схваща нещата, той добави: — Ето го пак, сър. Иска да си вземе името обратно.

Огромното тяло на акулата мако изплува на повърхността, превъртя се, окото й огледа лодката и тя отново се гмурна.

— Следва ни — каза Били.

— Наоколо има много такива.

— Но този, големият, винаги е наблизо.

— Защото току-що изхвърли кофата със стръвта зад борда.

— На главата му има белег от битка, а опашката му е малко по-къса, отколкото е била.

Хукър промърмори тихо „По дяволите!“, защото Били беше потвърдил наблюдението му. Акулата със сигурност беше същата, която бяха видели преди много дни. Тя наистина ги следваше. Плуваше със свое собствено темпо, знаейки, че рано или късно ще получи онова, което иска. Усмивката й бе жестока и смъртоносна. Тази акула определено приличаше на него.

Сякаш прочел мислите му, Били каза:

— Да, вие сте братя, сър. Само че не си приличате на вид.

Джуди беше забелязала, че „Мидена яхния“ се приближава към круизера, и си бе пробила път през щастливата тълпа, за да слезе и да поздрави Хукър с добре дошъл на борда. Били буквално го блъсна в прегръдките й и Джуди му благодари с намигване. Докато отиваха към палубата, карибецът закотви надалеч „Мидена яхния“ и се върна обратно с гумената лодка.

Джуди поведе Мако към най-близкия бар и поръча от любимата му марка бира. Барманът попита:

— А за вас, госпожице?

— Същото.

Те се чукнаха, Хукър изпи половината бира на една глътка, отри устни и попита:

— Е, кукло, по какъв повод е купонът?

Тя стисна ръката му и махна на един добре облечен мъж, който се смееше в компанията на няколко души.

— Най-добре да оставя на Маркъс Грей да ти разкаже подробностите.

Маркъс видя знака й, извини се на събеседниците си и се приближи.

— Скъпа моя, май не се забавляваш. След страхотните новини, които съобщих, би трябвало да се повеселиш както подобава.

— Чаках моя… приятел да дойде, Маркъс. Помниш ли Мако Хукър?

— Никога не бих забравил това име. — Той подаде ръка и Мако я пое. Беше толкова мека и пухкава, че му се прииска да я смачка, но не го направи. — Не сме се виждали от партито на Джуди.

— Бях малко зает, Маркъс. Хищникът, който се навърта наоколо, здравата ни изпоти.

— Така чух и аз. Това е лоша реклама. Подобни слухове…

— Не са слухове — прекъсна го Мако.

— Сигурно не мислите, че…

— В океана броди нещо. Причини маса щети.

Маркъс Грей кимна неопределено с глава.

— Е, едва ли ще попречи на проекта ни. Джуди съобщи ли ви добрите новини?

— Нямаше време. Току-що дойдох.

— Получихме потвърждение по радиото, че още четири острова ще отворят пристанища за нашите круизери. Няколко корпорации се съгласиха да субсидират казината, а други компании се надпреварват за изключителните права върху търговията. Важното е, че имаме подкрепата на местните правителства и с онова, което вече сме събрали, стойността на авоарите ни ще бъде над един милиард долара.

— Мислех, че става дума само за Пеоле и Ара.

— За съжаление тази идея отпадна. Историята с този… Хищник стана световно достояние, таблоидите и чуждите телевизии я преувеличават без край… Просто няма да се получи, нали разбирате.

— Но островитяните разчитаха на проекта ви, още повече че той вече се разработваше…

— Е, господин Хукър, бизнесът си е бизнес. — Той погледна Джуди и добави. — Нали така, скъпа моя?

— Не, Маркъс, аз не мисля така. И татко нямаше да те подкрепи, ако беше жив.

— За съжаление не е, но пък за щастие на всички акционери и мое… както и твое, скъпа, аз контролирам компанията „Среднощни круизи“ и нещата вече са решени.

Усмивката внезапно беше изчезнала от лицето на Маркъс Грей. Той целуна ръката на Джуди и каза на Хукър:

— Приятна вечер, сър. Радвам се, че си поговорихме.

Докато го гледаше как се отдалечава, на Мако му идеше да го срита отзад. Този път Джуди се прояви съвсем като Били Брайт и прочете мислите му.

— Защо не го направи? — попита тя.

— Кое?

— Защо не го срита в задника?

— Не исках да си изцапам обувката — отвърна той. — Наистина ли пълномощията му са толкова големи?

— Да, и с нищо не мога да му попреча. Имам акции и цената им ще се вдигне, но контролният пакет е у него. Татко не искаше да се занимавам с подробностите по сделките. Той смяташе, че мъжете трябва да се грижат за жените, а не те да работят, за да се издържат.

— Би трябвало да те види сега — разсмя се Хукър. — Да снабдяваш с риба ресторантите в Маями не е много подходяща работа за жена.

— А ти би трябвало да видиш какви пари печеля. — Тя помълча за миг, погледна танцуващите на дансинга и групичката на бара, после каза: — Аз не съм като тях, Мако, аз съм независима. Наследството ми е още в банката. Непрекъснато се увеличава, но не съм го докосвала. Ако искам нещо, купувам си го с парите, които изкарвам.

Мако се усмихна.

— Хубава реч.

Тя рязко се извърна. Лицето й беше намръщено.

— Всяка дума, която ти казах, е истина!

— Знам.

— И ти изпитваш същото към островитяните от Пеоле и Ара.

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Тогава защо…

— Просто казах, че е хубава реч.

Тя се отпусна в прегръдките му така доверчиво, че той се почувства неловко. Никога не беше имал нужда от жени. Те винаги бяха на разположение, но не му се беше искало да задържи някоя от тях за по-дълго. Понякога му бяха много полезни, но общо взето, малко бяха нещата, които да не може да направи по-бързо и по-добре от тях, при това, без да има нужда да се чувства вечно задължен.

Уханието на косата й беше свежо, примесено със соления аромат на морето и нежното благоухание на екзотични цветя. Беше тъй сладко и подканящо, че му се прииска да се разхожда безцелно из Флорида през топла пролетна нощ, наслаждавайки се на всеки миг.

— За какво мислиш, Мако?

— За „Мидена яхния“ — отвърна той.

Тя вдигна глава към него.

— И ти беше там, кукло — добави той.

— И какво правехме?

— Същото като сега.

Ръцете му усещаха топлината на тялото й и под пръстите му пулсът й се ускори повече, отколкото би допуснал.

— Мако…

— Какво?

— За всичко е виновен Били. Разказва ми за теб още откакто дойде на острова.

Хукър прибра косата зад ухото й и кимна.

— И мен подложи на същото.

— Беше ли ти интересно? — попита тя.

— Не. А на теб?

— Не. Имала съм достатъчно ухажори, които тичаха след парите ми.

— Ами сега?

Джуди потърка лице в ръката му, после го погледна в очите.

— Луда съм по лодката ти.

— А по капитана й?

— Ммм…

Внезапно музиката на палубата смени темпото. Прозвуча чувственият ритъм на „Болеро“ от Равел и никой не посмя да танцува на нея. Вместо това всички се отправиха към масите си или баровете.

Само Джуди се осмели. Тъй като беше в прегръдките му, движенията на тялото й едва ли се забелязваха отстрани, но Мако усещаше всяко от тях. Мускулите на корема й се втвърдиха под ръцете му, подсказвайки неща, които той не смееше да повярва. Тя не спираше да се огъва грациозно в ритъм с темпераментната музика. Мако небрежно се завъртя с гръб към дансинга, тя му се усмихна жадно, изви гръб и го притегли към себе си точно когато необузданата мелодия достигна кулминацията си.

Устните й бяха като течен огън и макар да се отдръпна бързо, той не можа да проговори цяла минута. Още усещаше вкуса й, а очите й не се отделяха от неговите в очакване да каже нещо.

— Мислиш ли, че ще се получи, Джуди?

— М-м — тихичко измънка тя.

— А би ли го одобрил баща ти?

— Дори много щеше да се зарадва.

— Можеш да пратиш парите си по дяволите — каза той.

— Защо? Това са само пари.

— Имам достатъчно за двама ни, хубавице.

— Имаме всичко, което искаме, дори в момента.

Тя се усмихна с онова неуловимо въпросително изражение, което само влюбените жени умеят да постигнат.

Но Хукър не беше новак в тази игра. Познаваше живота и смъртта, бе преживял много ситуации, чиито последици се проявяваха внезапно — като бомба със закъснител. Усещаше, че и този път ще стане така, сякаш бе доловил студения полъх, който винаги предшества силните бури.

— Да почакаме, кукло. Нека всичко свърши и ако още сме тук, ще ти кажа онова, което очакваш.

— Мако…

Той поклати глава и очите му станаха непроницаеми.

— В момента стават важни неща, Джуди. Неколцина от нас се борят срещу хора с много власт и пари. Шансовете са на тяхна страна, но в тази игра лошите винаги правят грешки и никога не успяват да ги поправят докрай. Понякога се измъкват, но рано или късно си получават заслуженото.

— И ти си този, който въздава справедливост?

— Бих искал поне да опитам — простичко каза той.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Досега винаги съм успявал, малката. Не съм от вчера в играта.

Този път тя го целуна лекичко, сякаш го насърчаваше да го направи, но да е по-бързо.

В отсрещния край на палубата, облечен в бели шорти и с хавайската риза на Хукър, Били Брайт се усмихваше по-широко от всякога. Чу гласове от долната палуба и погледна натам. Три големи прожектора осветяваха повърхността на водата и в светлината на средния се появи огромното гъвкаво тяло на акулата мако. Гръбната й перка пореше океана, опашката й беше дълга поне два метра. Преди да се гмурне, Били разпозна белезите.

Беше братът на Хукър. Той все още чакаше.