Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (1)

1.

Беше горещо, както винаги в района на Гълфстрийм в средата на юли. Откакто слънцето се беше издигнало, Хукър лежеше на стария платнен шезлонг и се наслаждаваше на странното усещане, че ярката светлина не само подсилва тена му, но и отмива всички преживени болки.

През последния час беше потънал в редовната си ритуална забрава, като се отдаваше изцяло на настоящето. Беше още един прекрасен ден, макар и прекалено горещ, за да му се наслаждават хората. От време на време над главата му с писък прелитаха птици, но не се гмуркаха и той знаеше, че рибата още не е излязла на плитко.

Въпреки че очите му бяха затворени, беше напълно буден и усещаше, че Били Брайт го гледа. Старият Били бе от малцината кореняци, останали по островите, и макар че кожата му едва се различаваше от тази на Хукър, за него белите хора си оставаха бели, колкото и забавно да беше, че природата допуска цветът им да се доближи до този на местните жители.

Хукър неволно се усмихна и отвори очи. За секунда срещна погледа на Били, после карибецът извърна глава, намести капитанската фуражка, която му беше дал новият шеф, вдигна капака на кутията за стръв, за да види дали няколкото златисти каранкса са още живи.

— Кога ще ми уловиш риба, Били?

Без да вдига поглед, Били отвърна:

— Ние не ловим рибата, господин Хукър, тя лови нас.

— Дано тогава го направи по-скоро — отвърна белият. — Нямаме нищо за вечеря.

Били хлопна капака и се обърна с повдигнати вежди.

— Господин Хукър, много хора съм водил на риба. Някои ходят на риболов заради тръпката, други украсяват стените си с трофеите, трети имат нужда от пари, а на вас ви трябва риба само за да се нахраните.

— Обичам риба.

— Винаги ли?

Хукър кимна.

— Да знаеш нещо по-хубаво от рибата?

— Може би жената…

— И аз обичам жените, но не и когато съм на риболов.

Били се замисли, после каза:

— От другата страна на остров Пеоле… живее една много хубава жена. Веднъж работих за нея и…

— Стига, не искам да ме уреждаш с жени. Улови ми риба.

Били Брайт лениво огледа небето.

— След малко, сър.

Вятърът се засили и старият дванадесетметров траулер леко се плъзна по водата. Хукър се усмихна и си взе нова кутия бира, остърга леда по стените й, сложи я в стиропорната поставка и я отвори. Очертаваше се още един хубав ден. Беше платил в брой за лодката и две хиляди галона високооктанов бензин в подземния резервоар на брега и можеше да се наслади на уединението си.

Познатите му на континента биха се учудили, но те толкова се мразеха взаимно, че едва ли се сещаха за него. Да са живи и здрави! Хукър се беше пенсионирал и ловеше риба. Никога досега не се беше прехранвал с риболов и не беше подозирал, че ще го прави, но ето че беше станало точно така.

Макарата се врътна бързо няколко пъти и Били веднага погледна натам. Хукър също. За няколко седмици беше научил какво може да означава това. Нещо опъваше здравото влакно, което издържаше до 40 килограма тежест, значи със сигурност беше голямо. Хукър бавно се изправи, извади въдицата от гнездото и се приготви да засече, когато моментът настъпи.

Влакното отново се разви, но той не помръдна.

— Рибата си играе с мен, Били.

— Тя обича това, сър.

— На каква дълбочина е стръвта?

— Няма двайсет метра.

Хукър кимна и нави малко влакно.

— Подай ми бирата.

В мига, когато Били посегна, рибата дръпна силно. Дърпането беше толкова рязко, че Хукър засече, без да мисли. Били точно се канеше да му каже, че макар че е бял и му е шеф, нищо не разбира от риболов, когато видя влакното да се опъва и преглътна думите си, защото дори нещастните сухоземни плъхове понякога могат да извадят късмет.

Хукър прочете неизказаната мисъл по лицето му.

— Не съм я изпуснал. Усещам как поглъща стръвта. В кърпа ми е вързана.

Били сви рамене и отстъпи, за да гледа как новият му приятел ще се справи с въдицата. Отслабнал е, помисли си той. Тлъстините му се бяха стопили и сега си личеше, че някога е бил силен мъж. За кратко време кожата му беше станала почти черна от слънцето, а косата му съвсем изсветля. Дори веждите и космите под мишниците му бяха придобили странен жълтеникав цвят. За миг карибецът се зачуди защо с него не става така, но видя, че Хукър печели в битката срещу бъдещата им вечеря, и взе гафера, за да я извади на борда.

Хукър залитна и едва не падна по гръб.

— По дяволите! — изруга той и бясно завъртя макарата.

— Не се е откачила, сър — каза Били.

— Просто изчезна нанякъде — отвърна Хукър. — Дано да обичаш каранкси за вечеря.

— Не са толкова лоши. — Били се усмихна, наблюдавайки внимателно как шефът му вади куката от водата.

— По дяволите! — отново изръмжа Хукър, когато видя главата на петдесеткилограмово уахо, увиснала на стръвта.

— Господин Акула ви превари, сър. И той обича риба за вечеря.

— Тогава аз ще вечерям с него.

Били поклати глава.

— Много е голям, сър. Ето го там — посочи той, — вижте колко е едър.

Беше само сянка, но нямаше съмнение чия е. За миг изчезна, после бавно изплува и Хукър я видя в цялата й дължина. Акулата се обърна настрани и голямото й черно око сякаш се втренчи в него.

— Само да ми падне този скапаняк! — каза той.

— Защо, сър? И господин Акула трябва да яде.

— Но не моята риба, Били.

— Има риба за всички. Довечера ще направя задушено от тази глава.

— Шегуваш ли се?

На лицето на Били се изписа обида.

— Не ви ли харесва как готвя?

— Да си чул да се оплаквам?

— Тогава задушеното ще ви хареса.

— Били…

— Да, сър.

— Първо махни очите.

— Сър, те са най-вкусни.

— Направи го заради мен, моля те.

— Щом казвате, сър — колебливо отвърна Били.

Трябваше да признае, че вечерята беше много вкусна, макар че Били не му позволи да погледне в старата нащърбена тенджера. Хукър отопи последните остатъци от соса с домашно изпечения хляб и се зачуди дали лудият карибец беше махнал очите на рибата. Но сега тази мисъл не го притесни особено. Когато дойде на островите и видя какво слагат в местните гозби, желанието му да ги опита беше точно колкото да скочи в септична яма. Сега ядеше почти всичко. Освен очите. Не можеше да го преодолее. Очите не бяха за ядене.

Били взе чинията му и извади нова бира точно когато от радиостанцията се понесоха пращене и хрипливи звуци. Речта беше бърза, стакато от гъргорещи звуци, които приличаха повече на шум от статично електричество, отколкото на говор. Макар да не разбираше и дума, Хукър се досети какво става. Вероятно някой от островитяните беше изпаднал в паника, защото е свършил бензина и не може да стигне до брега. Погледна часовника си. Оставаше час и половина до мръкване.

Суеверни бабички, помисли си Хукър. Нищо не можеше да накара някого от местните да остане в морето след залез. Преди два часа Били беше обърнал „Мидена яхния“ към Пеоле. Оставаха им само 45 минути път до острова и Били беше доволен. И тази вечер нещото, което „ядеше“ лодки, нямаше да го хване.

За миг радиото замлъкна и Хукър попита:

— Кой беше, Били?

— Питър от пазара, сър.

В гласа му прозвуча тревога, която се изписа и на лицето му. Беше присвил устни и очевидно мислеше за другите лодки и хората, загинали в тях, за ужасния Хищник, който бродеше в океана.

— Проблем ли има?

— Лодката му току-що е била ударена.

Хукър скочи.

— Къде се намира?

Били посочи на северозапад.

— На дванадесет мили нататък.

— Какво е положението?

— „Сукан“ бързо се пълни с вода, сър.

— Какво го е ударило?

— Питър каза, че нещо се надигнало от дъното.

— Били, дълбочината там е над хиляда и двеста метра… Няма рифове, нито скали!

— Нещо го е ударило, сър. Той смята, че дъното е било отхапано.

— По дяволите, Били…

Но карибецът вече се беше обърнал и насочваше лодката навътре. По лицето му се смесваха тревога за приятеля му и страх. Нямаше часовник, но можеше да определя времето с точност до секунди. Надяваше се да стигнат до „Сукан“ и да се върнат преди над океана да падне мрак.

Хукър сви рамене и извади бинокъла от шкафчето. На него лично му беше все едно, ако ще и цяла нощ да останат във водата — не би имал нищо против да хвърли въдиците по-надълбоко, — но до изгрева Били щеше напълно да откачи. Беше принуден да се съобразява с местните обичаи. Нямаше друг избор.

Били забеляза точката на хоризонта преди него и каза:

— Ето го „Сукан“!

Хукър погледна нататък и зърна лодката. Беше стара, произведена през 30-те години. Пресметна на око, че е дълга около десет метра. Беше силно полегнала наляво, носът й сочеше към острова, а тънката ивица дим показваше, че моторът все още работи.

Докато я гледаше, тя се наклони още повече и димът секна. Една фигура се появи от кабината, махна към тях и отново изчезна вътре. Радиото пак запращя и в продължение на цяла минута ги засипва с отривист говор.

Били обърна глава и каза:

— Потъват, сър. Моторът не работи.

— Колко време им остава?

— Десет минути, сър. Запушил е дупката с дюшек, но той няма да издържи дълго.

— Ще успеем ли?

— Да, сър.

Хукър се усмихна и погледна към небето.

— Но няма да се приберем по светло, нали?

В този миг Били Брайт изпита огромно желание да намрази шефа си. Да го мрази от все сърце заради несериозното му държание сега, когато от смъртта може би ги деляха само мигове. Да го мрази, защото не уважава странните създания, които обитаваха безбрежните води на океана и не се бои от тях. Но не можеше, защото Хукър беше добър човек. Сигурно на сушата е бил безжалостен, защото белезите му показваха, че е водил смъртоносни схватки, а щом още беше жив, значи ги беше спечелил. Островитяните можеха да преценят кога един човек не е добър, а този не беше лош.

— Няма да успеем да се приберем преди мръкване — накрая отвърна Били.

— Страх те е да не бъдеш изяден ли?

— Не горя от нетърпение — каза Били, надявайки се, че Хукър ще смени темата.

— Какво би могло да изяде цяла лодка, Били?

— Не знам, но пет вече бяха изядени, сър. Тази е шестата.

„Сукан“ вече се виждаше и с просто око, затова Хукър свали бинокъла.

— Сигурно някое от буталата на двигателя е пробило дъното.

— Ако беше така, Питър щеше да ми каже.

— Може ли да разбере?

Били кимна.

— Той поправя двигатели. Не е много добър, но се справя. Каза, че нещо го ударило. Че отхапало част от дъното.

Заобиколиха старата лодка и на заден ход се насочиха по вятъра. „Сукан“ бързо потъваше. Висок слаб островитянин и пълничко дете се бяха облегнали на релинга, вече почти залят от водата. Когато „Мидена яхния“ доближи, те скочиха на борда. Хукър ги издърпа едновременно. Питър от пазара кимна почти официално, раздруса ръката на белия и застана до Били.

„Мидена яхния“ заобикаляше бавно „Сукан“, когато пред тях се изправи дъното й. Нещо в потъващата лодка силно изскърца, разкъсвайки дърво и метал, после корпусът се преобърна напълно и за три секунди покритото с миди дъно остана пред очите им, преди да изчезне напълно под водата, сякаш всмукано от гигантска сламка.

Това беше напълно достатъчно за Хукър.

Искаше му се да не го беше видял.

От дъното липсваше огромно парче. Дупката се открояваше ясно заради стърчащите стоманени пружини и пълнежа от дюшека, с който Питър я беше запушил. Но не това порази Хукър.

За тези няколко мига беше видял ясно по дъното равномерно раздалечени петнадесетсантиметрови следи от зъби. Имаше чувството, че внезапно се е озовал сред ледения вятър на Аляска.

Бързо се обърна, за да разбере дали някой от другите ги е видял, но очите им бяха вперени в залязващото слънце и далечния хоризонт. Хукър тихичко изруга в недоумение, после си отвори нова бира. Погледна картата и видя, че навлизат в зоната с дълбочина 600 метра.

Може би съм си въобразил, помисли си той, или пък старите подгизнали дъски са се счупили около подпорите. Опита се да възстанови в ума си видяното, но образът беше неясен. Отпи от студената бира и поклати глава.

Ама че работа, май започваше да става суеверен като смахнатите островитяни.

За щастие Хукър хвърли старите гуми през борда, преди Били да удари катера в кея. Обикновено той с лекота плъзгаше „Мидена яхния“ на мястото му, но този път се движеше твърде бързо, старата скоростна кутия не можа да превключи на задна веднага, а когато успя, вече не бяха в подходяща позиция. Корпусът потръпна от силния удар в пристана, който можеше да бъде фатален, ако фендерите не бяха го омекотили.

Хукър седна на кашона с бира, за да не се разпилеят кутиите. Утре Били щеше да разгледа щетите и да почисти, без да каже дума, както се очакваше от всекиго, който е сгафил.

Ама че безумие, мислеше Хукър. Всички се боят да не бъдат изядени. Докато допиваше бирата си, погледна лодките от двете страни на „Мидена яхния“. Бяха прогнили корита, закърпвани с изхвърлени от океана дъски и ръждясали пирони. Някои от тях потъваха на котва при спокойно време, а понякога се разпадаха в океана като вълнен пуловер в пералня. А тези хора си мислеха, че шест от тях бяха потънали внезапно, защото нещо ги е изяло.

Хвърли кутията в кошчето и посегна за нова.

Проклетите следи от зъби по дъното на „Сукан“ непрестанно се въртяха в ума му като спомен от кошмарен сън.

Първият половин час на плажа мина като церемония. Една лодка беше изгубена, а собственикът й едва не се беше простил с живота си, затова историята беше разказана многократно с промяна и украса на подробностите. При петото преразказване всички добавяха по нещо. Ако Хукър не беше нападнал здраво студената бира, би се заклел, че сънува.

Някой добави дърва в огъня и пламъците осветиха тревогата по лицата на слушателите. Във всяко друго отношение те приличаха на издялани от дърво статуи.

И преди този ден тревогите не им даваха мира. Хищникът се появяваше винаги нощем и те се чувстваха спокойни, когато плаваха през деня. Но сега всичко се бе променило. Гладът беше принудил кошмарното създание да потърси храна посред бял ден.

Питър от пазара отговаряше на въпросите искрено, внимателно обмисляйки всяка дума. Били на път за брега, времето било хубаво, а морето спокойно. Нищо не подсказвало, че Хищника е отдолу. Птиците крещели и се реели над тях, но това било защото „Сукан“ носел добър улов и момчето изхвърляло умрялата стръв в килватера.

Всичко станало внезапно, дори гънчица не нарушила гладката повърхност на морето, не се чул и звукът, който предхождал нощните нападения. В един миг усетили странна неприятна миризма, после „Сукан“ подскочил от силен удар по дъното и Хищника изчезнал. Като видели голямата пробойна, Питър изкарал един дюшек на палубата, вързал единия му край за перилата, пъхнал го под кърмата и запушил дупката. Единственото, което можел да направи, било да се обади по радиостанцията за помощ и да се надява, че някой ще го чуе. За щастие „Мидена яхния“ бил наблизо.

Хукър смачка празната кутия в ръката си и я метна в огъня, после се надигна и направи знак на Били да го последва. Отново изпитваше онова дразнещо чувство, което го бе спохождало многократно в миналото — че нещо се случва, а той вижда само отделни частици от него. За няколко месеца шест местни лодки бяха потънали в района. Не беше направено с цел застрахователна измама, защото не можеха да си позволят застраховка, а и никой островитянин не би унищожил единственото си средство за препитание.

— Какво искате да ме питате, сър?

— Мисля, че знаеш, Били.

Той по-скоро отгатна, отколкото видя, че карибецът сви рамене.

— Защо не ми кажеш онова, което очевидно всички знаят за тези потънали лодки?

— Били изядени, сър. В морето има хищник…

— Стига, Били!

— Белите хора от континента наричат това място Бермудски триъгълник — каза най-накрая Били. — Там били потънали много повече хора, отколкото нашите шест лодки.

Навлизаха в светлината на керосиновите лампи, които висяха от покрива на верандата на бунгалото им. Хукър спря и погледна Били.

— Ще ти кажа нещо, приятелю. В океана денонощно се движат много кораби и в хубаво или в лошо време е нормално да има много повече инциденти, отколкото в някое езеро. Разбираш ли ме?

Били кимна колебливо.

— Случили са се няколко необясними събития, после някой алчен за сензации журналист е измислил историята с Бермудския триъгълник и я представил достатъчно убедително, за да предизвика всички следващи небивалици. Да не мислиш, че ние вярваме в нея?

— Вашите вестници и радиото…

— Глупости! Виждаш ли корабите в морето? А самолетите над главата си? Мислиш ли, че „Еко“, „Шел“ и хиляди риболовци биха рискували живота си, ако историята беше вярна?

Този път Били леко се намръщи. Несъмнено в думите на шефа му имаше истина. Дори сега на хоризонта се виждаха светлините на пет кораба и очевидно никой там не се страхуваше от Хищника.

— Искахте да ме питате нещо, сър.

— Да. Защо не ми каза за онзи звук, който се чува преди лодките да бъдат ударени?

— Защото нямаше да повярвате.

— И защо?

— Защото са чули дишане. Усетили дъха му и той бил отвратителен като миризмата на мъртвата риба, която остава на брега след аления прилив.

— Всички ли са го чули?

Били бавно поклати глава.

— Четирима. — Той замълча и лицето му се изопна. — Моите приятели Пока и Луле… са го видели.

— Как изглежда?

Ново поклащане на главата.

— Било е… просто мрак. Много голяма сянка. По-черна от нощта. Дори звездите помръкнали.

Разбира се, помисли си Хукър, в необяснимото винаги трябва да има нещо романтично, а какво по-впечатляващо от тежкото зловонно дихание и тъмната сянка. Но шест лодки бяха потънали, двама души бяха изчезнали, а той самият бе видял следите от зъби по дъното на „Сукан“.

По дяволите, трябваше да има причина за всичко това.

— Ела вътре, Били. Да извадим картите.

Два часа по-късно Хукър беше проучил детайлно Пеоле и Ара — острова на север от него — и запомни всичко, което Били му каза. Нямаше заливче, хълм или скала, които карибецът да не познаваше в детайли. После Хукър нави картите и ги пъхна обратно в пластмасовите им калъфи.

— Какво търсехме, сър?

— Знаеш ли какво е саботаж, Били?

— Да.

— Ако някой от тези капитани е знаел нещо… Дори без да го съзнава… И някой е поискал да го елиминира…

— Сър — прекъсна го Били, — мислили сме за това. Тук никога не са идвали пиратски кораби. Няма заровени съкровища. Дори сега всяко лято пристигат студенти от Маями със смешни машинки, които търсят метал. Откриват кутии от бира, може би по някой стар гаечен ключ, но нищо друго.

— Знаеш ли, приятелю, ти си много по-умен, отколкото мислех.

— Въпреки това няма да плавам нощем.

— А през деня?

— Налага се, сър. Не обичам да гладувам. — Лека усмивка се появи на обветреното му лице. — А и не е било саботаж, сър.

Хукър му се усмихна в отговор и кимна.

— Саботьорите не биха си губили времето да правят фокуси с лош дъх и големи черни сенки, нали?

— Не.

— Наистина ли вярваш в това, Били?

Карибецът стана сериозен.

— Казаха ми го приятели, затова вярвам, сър.

— Аха. — Хукър погледна часовника си. Беше почти полунощ. — Ще ми направиш ли услуга, Били?

С широка усмивка, от която зъбите му проблеснаха, Били отвърна щастливо:

— Да, сър. Каквото кажете, сър.

— Моля те, престани да ме наричаш „сър“.

Известно време Били внимателно се взираше в шефа си. Обичаите на белите хора от сушата са много объркани, мислеше си той.

— Господин Хукър, съ… Господин Хукър, аз…

— Остави и това „господин“. Ние сме приятели.

— Няма да бъде учтиво. Пък и не знам първото ви име.

Хукър почувства как в гърдите му се надига смях.

— Ако искаш вярвай, първото ми име е Мако.

— Но… така се казват онези свирепи акули, които лодките от Маями идват да ловят тук…

— Били, това е било моминското име на майка ми и тя толкова го харесваше, че ме е нарекла така. Тук така наричате акулите, но в нейната родина било обикновено ирландско име. Затова избирай… Хукър или Мако, само недей…

Били вдигна ръка.

— Да закъснявам със закуската.

— Позна.

— Разбира се. А сега отивам да спя.

Хукър кимна и отиде до радиото. Всички часовници на острова бяха механични и ако човек не ги сверяваше всяка вечер с радиостанцията от Маями, никога не знаеше колко е часът. Не че това имаше особено значение. Натисна бутона, изчака, после намери станцията. Когато чу часа, нагласи часовника с осем минути напред, после изпълни вечерния си ритуал — прослуша всички канали, за да разбере какво става с нощния плавателен трафик.

Когато стигна до канала за аварийни съобщения, за втори път почувства студения полъх на ужаса, защото гласът, макар и сдържан и професионален, беше толкова настойчив, че веднага му стана ясно — отново имаше инцидент. Според посочените координати „Кралицата на Арико“ се намираше на четиринадесет мили от Пеоле и бързо потъваше. Нещо я ударило със страхотна сила отдолу, разтърсило я като куче кокал и отпрало дъното й. Екипажът се качваше по лодките и радистът прекрати предаването.

По канала за връзка между корабите хвана разговора между най-близките до местопроизшествието. И двата щях да пристигнат там до тридесет минути. Американският кораб „Понтерой“ от бреговата охрана беше на час от мястото и се отправяше натам с пълна скорост.

Хукър спря радиото, излезе навън и се вгледа в тъмния океан. Водата беше толкова спокойна, че шумът от прибоя не се чуваше. Лесно ще ги спасят, прецени той. Един път и природата да е на страната на пострадалите.

Внезапно си помисли какво ли би било да седиш в малка лодка и да знаеш, че всъщност не си сам, че под теб се простират непознати дълбини… в които се крие нещо.

Несъзнателно беше стаил дъх и сега го изпусна със свистене през стиснатите си зъби. С всеки изминал ден все повече заприличваше на Били. Почти беззвучно прошепна нещо неразбираемо и поклати глава.