Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (3)

3.

Хукър се чудеше защо изобщо си беше дал труд да се къпе. Отново беше облян в пот и макар да бяха почистили лодката, още усещаше мириса на риба. От обувките ми е, помисли си. Проклетите еспадрили винаги миришеха на риба.

— Здрасти, Ели…

Барманът се огледа.

— Зареди ме.

Пълна керамична халба се плъзна по бара и спря точно до ръката му.

— Защо винаги трябва да се фукаш?

— Защото само ти го оценяваш.

— Никой вече не прави това.

— Аз го правя, приятел. Човек трябва да използва дарбите си, колкото и малки да са. Впрочем, вярно ли е, че името ти е Мако? — Той се усмихна. — Били вече разказа. Нали знаеш как се предават клюките тук. Е?

— Да, така се казвам. Господи, та ти също си тукашен?

— От десет години съм тук. По-хубаво е, отколкото да си пожарникар в Ню Йорк. Получавам чека с пенсията си всеки месец и повечето пари отиват в банката.

— Ами останалото?

— Нали знаеш къде е далаверата тук?

— Не ме интересува.

— Глупости. Много парички се вливат в проекта за остров Корин. А знаеш ли какво имам аз?

— Ти ми кажи.

— Изплащам на вноски кръчма до пристанището му — отвърна той. — Не лъскав бар, а истинска някогашна пиратска кръчма, каквато туристите очакват да видят на Карибите.

— Сигурен ли си, че изобщо ще има туристи?

— Човече, не четеш ли вестници? Компанията „Среднощни круизи“ вече притежава единадесет обекта на брега. Ще строят дори игрища за голф за онези, на които им писне да играят тенис. Изхитриха се да ги направят малки и уютни. Дори човек като мен — само с едно заведение — ще забогатее за нула време.

— Ами лиценз за продажба на алкохол?

— Шегуваш ли се? Тези острови принадлежат на „Среднощни круизи“ и бъди сигурен, че и местната полиция е тяхна. Би трябвало да знаеш тези неща.

— Откъде да ги знам?

— Аз имам лодка, момичета и клиенти, които искат да наемат и двете. Получавам добри пари и си плащам данъците, а когато реша, мога да се възползвам от собствените си услуги — да изляза с лодката и с някоя красива блондинка.

— Добре си живееш.

— Не ме будалкай, стара акуло. И ти получаваш пенсия.

— Кой ти каза?

— Личи си — отвърна Ели. — Избягал си от големия град, имаш си къща и през цялото време се усмихваш. Ако и следващата година е така, значи съм познал. Прав ли съм?

— Напълно, друже — отвърна Хукър. — А сега ми дай още една бира, както я сервират в Ню Йорк.

Този път Ели отиде до него с ледената халба в ръка. Сложи я, отърси пяната от пръстите си и се облегна на бара.

— Може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Видях те без риза. Откъде имаш тези белези?

— Имаше война, нали помниш?

— Да, друже, помня. Просто се чудех какво ще ми кажеш.

— Защо?

— Като пожарникар участвах в спасителните операции, когато терористите взривиха сградата на Арби-Бенет по време на аферата Горман. Докато бяхме в стаята за разпити, доведоха агента, който беше унищожил половин дузина терористи и сам беше здраво надупчен. Успях да го зърна, преди да ни избутат навън, и съм дяволски сигурен, че много приличаше на теб.

— Аферата Горман беше много отдавна.

— Едва ли си я забравил. Ти беше, нали?

— Четох за нея във вестниците.

— Не ми пробутвай тези фъшкии! — Ели се усмихна широко и продължи. — Можеш да ми кажеш всичко. Аз съм само един пенсионер, който работи като барман на този шантав карибски остров. И двамата сме се оттеглили от служба. Макар да мисля, че ме лъжеш.

Хукър изсумтя и остави преполовената халба. Беше студена точно колкото я харесваше. Избърса пяната от устата си.

— Да, аз бях — призна той.

— Бил си ченге?

— Но не в Ню Йорк.

— Божичко! — каза Ели. — Да продължавам ли?

— Не те съветвам.

— Добре, приятел, да оставим нещата дотук. Нали познаваш Бъргър, дето винаги имитира Сидни Грийнстрийт? Представи си, че аз съм Хоуги Кармайкъл, който свири на пианото в ъгъла или обслужва бара. А ти, ако искаш, можеш да бъдеш Богарт.

— Стига, Ели.

— Хукър, трябва да те питам нещо. Налага се.

— Питай тогава.

— От федералните ли беше?

— Донякъде.

— По дяволите! Трябваше да питам, нали?

— Не се притеснявай, друже. Както сам каза, вече сме пенсионери.

— Тия ги разправяй на шапката ми. — Ели дълго време се взира в него с разтревожено лице. — Тук си, за да убиеш някого, нали?

Хукър отново остави халбата и погледна бармана. Ели беше около шестдесетгодишен мъж, висок и слаб и никога не беше имал друг дом, освен пожарната в южен Манхатън. Животът му се беше изнизал незабелязано и сега той живееше в своя измислен свят, опитвайки се да навакса всичко, което някога беше пропуснал.

— Не искам да убивам никого — каза Хукър.

— Но се появи в странен момент.

— Защо мислиш така?

— Работих двадесет и четири години в пожарната. Ръководех екипа, който се занимаваше с палежи. Прекарал съм много време между полицаи по баровете и на местопрестъпленията. Бяхме едно голямо семейство и не ни е трудно да се разпознаем между цивилните. — Той погледна към вратата. — Изведнъж тук се напълни с агенти.

— За какво говориш, по дяволите?

Барманът наля още една бира, сложи я пред Хукър и отвърна:

— Виж кого доведе Бъргър преди малко.

Хукър не се обърна, а плъзна поглед по мръсното старо огледало зад бара. Съзря Чана в същия момент, когато и тя го видя. Погледите им се срещнаха и за миг му се прииска да държи в ръка зареден пистолет с вдигнат предпазител, да я простреля в корема и най-после да забрави всичко.

Тя се приближи до него и каза:

— Здравей, Мако.

Хукър остави бирата си и се изправи. Знаеше колко непоносимо е за нея да го гледа отдолу нагоре, но сега беше негов ред да я накаже.

— Здрасти, кукло — каза той. — Каква изненада!

— Наистина — тихо каза тя. Усмихваше се. — Не знаех, че компанията е толкова прозорлива.

Хукър подложи ръка под брадичката й и повдигна главата й.

— Не е, малката. Не си го мисли. Ако бяха посмели да те прикрепят към мен след последния случай, щях да ти одера кожата. Макар да беше на моя страна, ти ме простреля, но ти се размина.

— Не бях осведомена — оправда се тя.

— Не, ти просто не мислеше, тъпа кучко.

Чана усети как мускулите на гърба й се схващат и тъкмо се канеше да го удари, когато си спомни, че не може да го победи в бой, както повечето други мъже, с които си беше имала работа.

— С удоволствие бих го направила отново — каза тя.

— Бих искал да опиташ — отвърна той.

— Следващия път няма да опитвам, а ще го направя.

— Нямаш шанс, малката. И не се дръж така с мъжете или ще ти пламне задникът. В момента имам желание да ти прасна един в зъбите, но това не би било учтиво, нали? — Той й се усмихна и зъбите му проблеснаха на светлината. — Искаш ли бира?

— Пукни!

— След като си изпия бирата. — Той направи знак на Ели. Когато им донесоха халбите, Хукър каза: — Следващия път, когато ми държиш такъв език, ще ти сритам хубавия задник. — Той се усмихна, този път горчиво. — Разбра ли ме?

Тя взе халбата, чудейки се дали може да замахне достатъчно бързо, за да му нареже лицето, но се отказа и отпи от пяната.

— Ясно.

— Сега е точно като едно време — забеляза Хукър.

— Не съвсем — напомни му Чана. — Чух, че си се оттеглил.

Той надигна халбата и почти я пресуши, преди да я остави обратно.

— Правилно си чула.

Тя бавно се обърна и го погледна с изражение, което говореше, че е лъжец и идиот, задето се опитва да я заблуди. След пет години служба всеки ставаше ветеран, а тя работеше там от дванадесет. Макар компанията да беше изгубила част от влиянието си, политическата секира беше отсякла само няколко незначителни глави, но тежката артилерия си беше същата и правилата не се бяха променили.

— Радвам се за теб — каза тя. — Разбрах, че живееш на Пеоле.

— Бъргър е умен дебелак. Не знаех, че ме познава.

— Обучавали са го да помни.

Хукър бавно кимна.

— Явно губя форма. Забравих, че компанията има хора на всички потенциално проблемни места.

— Да — потвърди тя многозначително, — така е.

Той разбра намека и сви рамене. Вече не му пукаше какво мисли Чана. Някога може би, но не и сега.

— Колко време ще останеш? — попита я.

— Кой знае? Задачата е лесна и ако имам късмет, ще се попека поне една седмица.

— Опитай да поплуваш край лодката. Тук има риби, които ще се зарадват да те видят.

Чана довърши бирата си и внимателно остави халбата. Усмихна се на Хукър и тихо каза:

— Глупак.

После се обърна и се върна при Колбърт и Бъргър с изражение на човек, който току-що е провел приятен разговор.

Ели се приближи. Очите му шареха между Хукър и масата.

— Коя е тя?

— Стара приятелка.

— Ха-ха-ха!

Хукър допи бирата си и му подаде халбата за нова.

— Познаваме се от едно време.

— Отблизо ли?

— Не бъди толкова любопитен.

— Какво друго ми остава? Тук няма пожари, а ако нещо се подпали, просто пикаят върху него. Както се казва, не мога да приложа уменията си. Затова съм любопитен.

Той подаде бирата на Хукър и зачака.

Най-накрая Мако каза.

— Работили сме заедно.

— В леглото ли? — усмихна се Ели.

Хукър го погледна така, че усмивката му веднага се стопи.

— Не знам какво са те учили в пожарната, друже, но и да съм спал с нея, както си мислиш, няма да ти кажа. Обаче ще ти кажа друго: един от белезите ми, които са ти толкова интересни, е от нея.

— По дяволите! Съжалявам, приятел.

— Няма нищо.

— Какво ще правиш с нея?

— Няма да й обръщам внимание. Ще я оставя да си свърши работата и ще я гледам как отплува към залеза. Ако извадя късмет, онова нещо ще я изяде, макар че се съмнявам дали стомахът му ще я задържи.

На челото на Ели се появи малка бръчка.

— Нали не вярваш в тези глупости?

Хукър сви рамене.

— Гледал съм филм, в който един паяк изяде цял Питсбърг. Разбира се, че са глупости.

Ели щракна с пръсти.

— Ей… Може би точно за това идват.

— Кой?

— Пристига филмов екип, който… — Той млъкна и присви очи, сякаш ядосан на бъбривостта си.

— За какво говориш?

Ели застана между Хукър и масата на Чана, облегна се на бара и каза:

— Между нас да си остане, но днес търсиха стария шишко по телефона и той говори от автомата в бара. Не знаеше, че съм в клозета. Каза нещо за киноекип, който снимал останките от „Кралицата на Арико“.

— Че какво му влиза в работата?

— Не знам, може би иска да си поръча сувенири за магазина. Филмовите компании не крият какво правят. При всички случаи ще изкараме малко пари извън сезона.

Хукър поклати глава.

— Приятел, ти си истинска осведомителна агенция.

— Опитвам се да помогна. Тези дни няма много новини.

— Честно казано, не ми пука. Затова съм дошъл тук. Както казват, добри новини няма.

Хукър остави празната халба и хвърли няколко монети на бара.

— Искаш ли още една?

— Не.

— Може би трябва да пратиш още една на приятелката си.

— Да си поръча.

Той се оригна, приглади косата си, взе си кепето и излезе.

Тръгна по алеята, зави вляво и слезе до пристанището. Денят, който беше започнал така добре, внезапно беше помрачен.

Безгрижните седмици, когато не знаеше и не се интересуваше какво става, бяха нарушени от инцидентите с лодките, а сега и Чана Стърлинг внезапно се беше озовала на плажа в близост до неговия остров.

Той изруга тихичко. Спокойните дни бяха отминали и отново се беше озовал в центъра на събитията, независимо от желанията си. Компанията неслучайно беше изпратила тук някои от най-добрите си хора и колкото и да му се искаше да вярва, че вече е вън от играта, знаеше, че е затънал до уши в нея.

— Мамка му!

— Човек, който си говори сам, казва много, сър.

Хукър почти подскочи и ръката му посегна към пистолета, който отдавна не беше на мястото си.

— По дяволите, Били, изобщо не те чух.

— Както казвате, ходя като котка, сър.

— Мислех, че се разбрахме да ми говориш на малко име.

— Да и много мислих по въпроса, но нещо ми говори, че господин Акула би искал да наричам само него с това име. Нещо против, сър?

— Не, но защо смяташ, че рибата се интересува как ще я наречеш?

— Рибите мислят. Никак не са глупави. Той съобразява как да изяде улова ти така, че да не нагълта куката. А когато види някой крак да виси от лодката — как да го отхапе до глезена.

— А мисли ли за теб, Били?

Едрият карибец се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.

— Ние през цялото време мислим един за друг, сър. Аз чакам и той чака.

— Какво?

— Кога един от нас ще забрави да мисли, сър.

— Страхотно — каза Хукър и кимна към тъмния силует на пристанището.

— Знаеш ли нещо за този кораб, Били?

— Това е „Телиг“. Идвал е 5–6 пъти преди вие да се появите. Американски кораб.

— Откъде знаеш?

— Всички знаят.

— С какво се занимава?

За миг Били Брайт замълча, после с невидимо присвиване на раменете, което слагаше край на разговора, отвърна:

— Със странни неща.

По-късно щеше да го разпита и да получи отговор. Хукър почувства как го обхваща раздразнение. Правителствата и бюрократите прекалено често се главозамайваха от собственото си величие. Хората, които живееха полуголи в колиби на плажа, за тях не съществуваха. Каква глупост! Островитяните притежаваха своя мъдрост и сами можеха да стигнат до отговорите.

— Готов ли си да се прибираме, Били?

— Да, сър. Прекарах чудесна вечер.

Хукър му се усмихна многозначително.

— Тя още ли те обича?

Белите зъби отново просветнаха.

— Да.

— Ами ти нея?

— Обичам я много и отдавна, сър.

— Двете не се ли изключват взаимно?

— Какво, сър?

— Забрави.