Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (7)

7.

Имаше още половин час, докато приливът достигне най-високата си точка, и Уили Пендър маневрираше с лодката си между намазаните с креозот колове, които маркираха импровизирания „плаващ“ сух док на островитяните. Лодките, които имаха нужда от поправка или боядисване на дъното, просто се изтегляха на подпорите, направени от стари телефонни стълбове, и при отлив обръщаха корпусите върху специалните греди, за да могат работниците да приключат с ремонта.

Това беше толкова обичайна гледка, че рядко имаше публика, но днес всички бяха тук и се бутаха да си намерят по-добро място и да видят какво е станало с дъното на лодката. Хукър акостира на градското пристанище, грабна бира от сандъка с леда и кимна към Били.

— Искаш ли да видиш?

— Аз ли? — Били се опита да придаде на гласа си изненадано звучене. — Защо трябва аз да гледам? Всички други ще видят. После ще ми разкажат.

— Хайде, приятел, умираш от нетърпение да отидеш там. — Хукър посочи тълпата с палец. — Виж ги. Те знаят какво си направил. В момента ти си техният герой.

Били се намръщи. Не обичаше да го смятат за нещо особено. Погледна многозначително към Мако.

— Сър, вие също бяхте там. Лодката е ваша. Хищникът можеше да ни изяде. Видях лицето ви. Там нямаше… страх.

— Откъде знаеш, Били?

— Видях лицето ви.

— Добре, не се боях, но точно затова ти си героят. Ти се боеше, но въпреки това дойде.

На лицето на Били изплува усмивка и раменете му безмълвно се затресоха от смях.

— Какво ти е толкова смешно? — попита го Хукър.

Вместо да отговори, Били отмести поглед към морето. Когато Мако го проследи, забеляза една малка като точица моторница да се приближава право към „Мидена яхния“. Който и да я караше, се беше сгушил зад ветроупорното стъкло и летеше с 50–60 мили в час. Когато наближи, той видя, че я движат два нови черни двигателя Джонсън, но такава лодка още не беше виждал.

— Това е госпожица Джуди — обади се Били.

— По дяволите, дори не съм се изкъпал! — промърмори Хукър.

Джуди изключи двигателите, лодката се отпусна във водата и постепенно се приближи до пристанището зад „Мидена яхния“. Момичето закрепи носовото и кърмовото въже, после се изкачи по стълбите на кея, откъдето Мако й помогна да се покачи на пристанището.

— Направо летеше — каза той.

— Някой пострадал ли е?

— Лодката на Уили, но ще се разбере по-точно след няколко часа. Всички са живи и здрави. Малкият Джимбо беше много уплашен, но това е всичко.

— Какво са видели?

— Наистина имаше нещо. Беше се заплело в мрежите на Уили, но малко след като пристигнахме успя да се освободи.

— Уили се обади и каза, че мрежите били срязани.

— Не знам — отвърна Хукър. — Възможно е.

Джуди го погледна много внимателно и след няколко секунди заяви.

— Видял си нещо, нали?

— Да, нещо.

— И какво беше? — тихо попита тя.

— Запази го в тайна.

Тя кимна сериозно, с широко разтворени очи.

— Беше голямо — каза Хукър.

— Колко?

— Видях само част от него. Беше тъмно, бях на над тридесет метра разстояние и видях само част от него… но беше огромно. И изчезна за три секунди.

— Ами Уили?… Видя ли го?

— Съмнявам се. Беше твърде зает да вади мрежите, за да види нещо. Били може да е зърнал нещо, но няма да си признае сега. По-късно може да разкаже на приятелите си около лагерния огън, но всъщност не иска да знае дали наистина съществува чудовище, което яде лодки. В момента не е много весел за другар. Поне ти му отвлече мислите от пътуването. Откъде разбра?

— С екипажа почиствахме дървените части на кея с парочистачката. Когато един от хората ми отиде да донесе кафе, чул разговорите по радиото. Историята беше раздута като битката при Мидуей. После каза, че сте отишли да помогнете… — Джуди млъкна насред изречението и на лицето й се изписа тревога.

Мако се усмихна широко.

— По дяволите! — каза той. — Тревожила си се за мен.

— Това е абсурд! Просто си помислих…

— Да?

— Майната ти! — Тя също се усмихна. — Ето че говоря като моряк.

Мако продължи да я гледа и усмивката му се разшири още повече.

— Добре де, разтревожих се — призна Джуди.

Бяха много близо един до друг и той усещаше топлината на тялото й и сладкия аромат, който то излъчваше. В очите й играеха странни пламъчета, а бризът развяваше косата й, сякаш искаше да го погали. Хукър каза „Оближи си устните“ и тя го направи бавно и чувствено. Устните й бяха сочни, влажни и тъмночервени и когато я целуна леко, тя потръпна в ръцете му. После посегна и леко докосна с полузатворени очи лицето му; двамата едновременно отстъпиха и когато се спогледаха, разбраха, че се е случило нещо много необичайно.

Били не можа да се въздържи и шумната му въздишка, изразяваща чисто удоволствие, отекна в тишината. Хукър го заплаши:

— Ще ти дам име на акула, Били.

Тогава той се смълча и се запъти към края на пристанището, където почитателите му го чакаха. Били определено не искаше да го кръстят на акула, каквато и да е.

 

 

Дебелият Чарли Бъргър ги забеляза, изправи се и ги покани с жест на масата си. Ли Колбърт стана, а Чана се държа като дама и остана на мястото си, учтиво усмихната. Ели се появи с два допълнителни стола и всички се сгъстиха около масата, но без да изпитват каквато и да било близост.

— Разбрах, че вече имаш репутация на герой — обади се Чарли.

— Тези хора винаги преувеличават — отвърна Хукър. — Всъщност нищо особено не е станало.

— Уили Пендър твърди друго — намеси се Чана.

— Да, нещо се беше закачило в мрежите му. Спортните риболовци от Маями все още идват тук да ловят марлини по хиляда килограма, а понякога се появяват и гигантски акули. Но никой не е виждал хищници, които да ядат лодки.

— Какво е ударило лодката на Уили?

— Ще разберем, когато настъпи отлив — отвърна Хукър.

Ли Колбърт мина направо на въпроса.

— Според теб какво е, Хукър?

След няколко секунди размисъл Мако каза:

— Не знам. Видях го накрая. Беше тъмно, нещо скочи във водата и изчезна. Видяхте ли вече мрежите на Уили?

— Били Халинс е там.

— Кой донесе робота? — внезапно попита Хукър.

Тримата бяха достатъчно добре обучени, за да издадат каквото и да било.

— Роботът — каза Чана, като му хвърли лукав поглед. Думата прозвуча почти въпросително.

И тогава Мако отсече:

— Заповедта е… да координирате действията си с мен. — Гласът му беше студен, съобщението — ясно.

Чана се обади:

— Мислех, че си се пенсионирал.

— Така е — каза той искрено, — но винаги мога да се върна.

— Роботът беше идея на компанията — рязко каза тя. — Тази група ще действа по наши заповеди.

— И какви са те?

Този път Бъргър, Ли и Чана погледнаха към Джуди Дюран и нищо не казаха. Хукър се усмихна и стана.

— Не позволявайте на Джуди да ви уплаши, деца. Самата тя също познава няколко големи играчи. — Той погледна към нея и добави: — Да вървим, кукло.

Ели хвърли странен поглед на Мако, когато той се премести с Джуди на една маса близо до бара и му поръча две кафета, вместо обичайната бира. Отсреща виждаше Чана и двамата мъже, потънали в сериозен разговор, но от това разстояние не можеше да разбере какво обсъждат.

Джуди забеляза небрежния му поглед и попита:

— Какъв робот?

Ели остави кафетата, намигна одобрително на Мако и се отдалечи.

— За подводни проучвания — обясни Хукър.

— Защо?

— Защото някоя американска агенция иска да знае какво става тук. Екипът ще раздели морето на квадранти и ще прати робота да снима всичко на дъното. Имат на борда и друга електронна апаратура, за да оглеждат всичко, което се движи.

Сега Джуди го наблюдаваше внимателно, сякаш за пръв път го виждаше. Отпи от кафето си и остави чашата.

— Може ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Добре познаваш тези хора, нали?

— Само Чана, но останалите са от типа хора, който също познавам.

Сега тя изглеждаше озадачена.

— Били каза, че си… градски човек.

Хукър сви рамене.

— Ти си добър рибар. — Когато той не отговори, тя продължи. — Имаш странни белези по тялото.

— Бях на война. — Мако усети, че започва да се напряга.

Тя млъкна и отново отпи от кафето си.

— Можеш ли да ми кажеш какъв си… бил?

— Защо?

— Защото всичко сякаш се руши. Където и да погледна, се случват неща, които не съм свикнала да виждам.

— Джуди… бях правителствен агент.

Очите й се разшириха.

— О! — Тя го погледна твърдо. — От ФБР?

Усмивката му беше почти незабележима, но тя я видя.

— Учреждението ми беше много засекретено. Финансираше се благоразумно, но получавахме много. Работата ни беше… смъртоносна.

Лицето на Хукър стана сериозно. Без да каже нищо, беше й казал всичко.

— Смъртоносна — прошепна тя.

Той знаеше, че мисли за белезите, които Били й беше споменал.

— Но не и за мен — продължи той. — Все още не.

Тя се опитваше да асимилира тази тревожна информация и каза:

— Какъв си сега, Мако?

— Рибар — каза той. — Отдавна напуснах агенцията. Случайност е, че се намирам тук.

— Стори ми се, че говореше на… приятелите си… много авторитетно.

Мако кимна мрачно.

— Казах, че съм напуснал агенцията, а не че са ме пуснали да се оттегля. В тази работа винаги те държат под око и винаги има някоя проклета примка, която отново може да те върне сред тях, независимо дали го искаш или не. Понякога ти свалят юздата, за да те ремонтират, да позволят на раните ти да заздравеят; дават ти време да се възстановиш. И когато настъпи моментът и пак им потрябваш, нужно е само леко да те побутнат, за да се включиш отново в системата.

— Мако… ти включи ли се?

— Няма начин.

— Тогава какво правиш?

— Наблюдавам, кукло. Наблюдавам. Изглежда никой не го осъзнава, но всички играчи са на игрището и се опитват да изведат топката напред в голямата игра; никой дори не знае, че играта е започнала не на шега. Рано или късно топката ще излезе извън игрището, тогава аз ще я грабна и ще хукна като луд с нея…

Джуди се намръщи.

— Не разбирам.

— Без топка няма игра — обясни той.

— Но кое е топката? — попита тя.

— Не знам — каза той с усмивка, — но ще разбера. Само че първо трябва да видим какво е ударило дъното на лодката на Уили.

Те излязоха от бара и тръгнаха към пристанището.

Тълпата беше пооредяла. Уили и двама дърводелци седяха на опорните греди и проучваха покритите с миди дъски на дъното на лодката, остъргвайки черупките откъм десния борд. Нямаше следи от ухапване, нито ясно забележими белези от зъби, само еднометрова дупка в дебелите дъски. Тя не беше причинила съществени повреди, само показваше къде лодката се е блъснала в нещо много остро под водата — такива пробойни се получават, когато изкарват лодките на брега или се блъснат в непотънали дънери в открито море.

Хукър видя как Били си проби път покрай носа на лодката, стигна до Уили и внимателно опипа дупката. Изглеждаше доволен, но изразът на лицето му показваше, че все още не е сигурен. Той видя Мако, махна му, после се изкачи по гредите до мястото, където стояха двамата с Джуди.

— Какво мислиш, Били?

— Нещо е ударило стария Уили.

— Да, знам. Разбра ли какво е било?

Той кимна колебливо.

— Дървото е много меко. Като бебешка кожа. Няма белези като от много зъби.

— Били… забрави белезите от зъби.

— Нещо много голямо… — Може би тежко като желязна котва… е било теглено по дъното.

— Уили не беше пуснал котва. Беше на дълбочина 60 метра — напомни Мако.

— Да — съгласи се Били.

— Котвите не плуват, Били.

— Да — повтори той, сякаш Хукър беше глупак.

— Само една следа от зъб — предположи Мако.

Лицето на Били просветна. Този сценарий най-много му харесваше, а и не беше гледал „Челюсти“. Той кимна енергично.

— Да, само един зъб.

— Ще го имам предвид. Видя ли мрежите?

— Разбира се. Сега вече ми е ясно. Един голям остър зъб.

Джуди сръга Хукър с лакът.

— Не му ли набиваш в главата странни идеи?

— Не и на стария Били Брайт. Той знае каквото си знае и никой не може да го разубеди в това. В океана има хищник и докато не му дадем доказателство за обратното, той винаги ще си остане там.

— Ще излезе ли от това хубав филм?

Хукър я потупа по гърба.

— Не би имала нищо против, нали?

„Лотосленд“ имаше цялата необходима апаратура, за да го заснеме. Защо да пропуска възможността?

— Зависи.

— От какво?

Хукър спря и се огледа. Тук още не бяха култивирали земята. Нямаше следи от американските богаташи, а океанът не беше отрупан със скъпи круизери или екзотични пристанища за яхти с махагонови барове и изкуствено осветление, което да напомня за южните морета. Беше природно кътче, почти примитивно; място, където напояването на земята с помпи беше изключително постижение за водопровеждането. Беше тихо, нямаше пищящи клаксони или уредби, от които да гърми рап. Хората бяха възпитани и си помагаха, а ако някой извършеше нещо непочтено, изключваха го от общността на острова и той трябваше да замине, за да не умре от глад.

— Какво ще спечелят островитяните?

— При цялата реклама…

— Това не им е нужно.

— Но… ако „Среднощни круизи“ дойдат тук… ще спечелят ли? Няма ли да…

Мако я прекъсна.

— Просто ще бъдат изложени на влиянието на друга култура и тя със сигурност не е по-добра от онази, която си имат сега. Туристите ще съсипят това място. Ще ви задръстят от магазини за сувенири, тениски, гадни мотели…

— Какво друго могат да получат?

— Щом няма да промени нещата към по-хубаво — отвърна Хукър, — по-добре изобщо да не става.

Джуди стисна ръката му леко, опитвайки се да го разбере.

— Какво би било най-добро за тях?

Той помисли малко и каза:

— Магазин, който да ги снабдява с онова, което им трябва, а не с това, от което според рекламните агенции имат нужда. Части за по-стари двигатели например. Висококачествено оборудване за риболов. Навигационни уреди, които могат да си позволят — такива неща.

— И как биха могли да го получат?

— Не знам — отвърна той, — но го заслужават.

— Сър…

— Да, Били?

— Онези Carcharodon megalodon един зъб ли са имали?

Джуди изумено погледна карибеца.

— Били… откъде ти дойде това на ума?

— Господин Хукър е умен. Той ми обясни каква е тази голяма риба.

Тя се обърна към Мако.

— Вярно ли е?

— Той ме попита. Видял картинките в някаква книга. — Усмихна се, когато видя израза на лицето й. — Щом нещо идва от морето, Били иска да знае всичко за него.

— В такъв случай може би ще му харесат моите книги. Какво ще кажеш, Били?

В очите на карибеца отново проблеснаха палави искрици. Хукър знаеше какво си мисли. Всичко, което можеше да стори, за да го събере с Джуди, беше толкова вълнуващо, колкото да улови черен марлин на тънко влакно.

— Ще бъде чудесно, госпожице — каза Били.

— Какво имаш за мен? — полюбопитства Мако.

— Искам да погледнем мрежите на Уили.

Пендър беше разпънал мрежите да съхнат върху две дълги редици очукани колчета. Скъсаните краища бяха увиснали и Хукър прекара ръка отдолу. Внимателно ги огледа, устата му се присви и около очите му се появиха малки бръчици. Разкъсването не беше неравно, както би било, ако мрежата се беше закачила в плитчина със стриди или се беше раздрала на изгнили колове. Беше гладко разрязана сякаш с нож, разрезът беше дълъг и равен и колкото повече Хукър го разглеждаше, толкова по-вероятно му се струваше обяснението на Били. Сякаш еднозъба акула от епохата на плиоцена преди милиони години, както се изразяваха шантавите еволюционисти, беше виновник за случилото се.

Хукър отново надипли мрежата върху колчетата, но не каза нищо. Джуди го попита:

— Какво мислиш?

— Макар да не е изял мрежата, със сигурност е отхапал голяма хапка. Не бих искал да съм на мястото на онзи, който ще фотографира това бебче.

— О, ще намери начин — мило отвърна Джуди. — Може би с помощта на робота.

— Разбира се — съгласи се Хукър.

Били искаше да се погрижи за „Мидена яхния“ и измисли някакво неубедително извинение, за да се върне обратно на пристанището. Хукър изсумтя и промърмори:

— Кого заблуждава?

— Защо? — Джуди стисна ръката му.

— Негодникът просто иска да ни остави насаме.

— Има ли нещо лошо в това?

— На този остров? Със сигурност клюките вече набират скорост.

— Тогава да се качим на моята лодка и да отидем у дома. Ще ти приготвя вечеря и ще вземем книги за Били.

— А как ще се прибера?

— Някой от моите хора може да те докара. — Тя млъкна, усмихна се и го погледна палаво. — Разбира се, ако решиш да си тръгнеш.

— Малка госпожице — каза Хукър, — нещо ми подсказва, че ме вкарват в капан, но като всяка едра риба ще налапам стръвта и ще видя дали не мога да се отърва от куката.

— А ако не успееш?

— Не знаеш каква е тази риба, кукло.

За разлика от предишния път къщата на Джуди беше съвсем празна. Две от момчетата на пристанището привързаха лодката, а после се върнаха към опаковането на дневния улов за доставка в Маями, избутвайки леда по улея в трюма на старо корабче за лов на стриди. Две местни жени, които поддържаха реда в покоите на Джуди, точно изчезваха зад дюните, а единственият звук беше тихата музика, която се носеше от затъмнените прозорци и караше Мако да се чувства като в сцена от филм, където внезапно зазвучава нежна мелодия.

Дори вечерята изглеждаше някак нереална и той имаше чувство, че я наблюдава отстрани. Усмихна се накриво и каза:

— За последен път ядох такъв сос в едно малко ресторантче близо до Париж.

— Майката на готвачката е родена близо до Париж. На всички кораби на „Среднощни круизи“ готвят по нейни рецепти.

— И е научила дъщеря си.

— Естествено.

— Джуди… — каза той нежно, — едно такова ястие изисква четири часа за приготовление.

Тя кимна и отпи от виното си.

— Най-малко.

— И човек не го приготвя за един гост.

Тя му се усмихна — лека сладка усмивка, която казваше едновременно всичко и нищо.

— Мисля, че съм загубил форма — каза той. — Знам, че съм се размекнал, но не осъзнавах, че е толкова сериозно.

— Не ти ли харесва?

— Напротив, чувствам се прекрасно. Били Брайт сигурно доволно се подсмихва. Кажи ми само… кой измисли това — ти или той?

— Всъщност нито един от нас.

— Така ли? — Той се чудеше кого другиго е очаквала и това се изписа на лицето му.

Тя го остави да се поизмъчи няколко секунди, преди да му отговори.

— Нита предложи, щом ще ходя до другия край на острова, за да видя дали си добре, да те доведа на вечеря.

— И ти прие предложението на прислужницата си?

— Естествено — отвърна тя. — И се надявах да се съгласиш.

— А аз естествено клъвнах.

— Сега ще изплюеш ли кукичката?

— Може би ще си поиграя с нея известно време.

— Би било хубаво — каза Джуди със странен тон.

 

 

Библиотеката на бащата на Джуди беше огромна. Имаше раздел за класика и друг, който би зарадвал всеки адвокат, наръчници по международно финансиране и няколко рафта морски книги за дървените платноходи от последните три столетия. Мако извади няколко от тях, разгледа илюстрациите и ги върна на местата им.

— Баща ми обичаше морето — сподели Джуди. — Казваше, че ако е живял по онова време, сигурно щял да стане пират само защото е било забавно.

— Повечето пирати са умрели от насилствена смърт. Ако не ги застреляли в битка, ги обесвали на пристанищата.

— Никой ли не се е измъкнал? — попита тя.

— Малцина — отвърна Мако. — Някои дори отново станали почтени граждани. — Погледът му срещна нейния и той добави. — Но те не са много.

— Нали сър Франсис Дрейк е бил и пират?

— Поне така са го наричали испанците.

— Но в Англия е бил герой. И любимец на кралицата.

— Би ли я обвинила? След като изсипал цял куп испанско злато в скута й, нормално е дай стане фаворит.

— Божичко! — въздъхна тя. — А татко смяташе, че е бил истински мъж.

— Така е.

— Тогава защо?

— Зависи от коя гледна точка го разглеждаш.

Джуди коленичи и зарови из книгите на най-долния рафт. Погледна две, преди да намери онази, която търсеше, извади я и я подаде на Мако. Беше за праисторическите акули с много снимки и илюстрации, включително една, на която мъже стояха между челюстите на Carcharodon megalodon, за да проличи големината й. Джуди каза:

— Сигурно нещо такова е погълнало Йон, а не кит. Гърлото на кита е много тясно и той се храни предимно с планктон и скариди, но голямата бяла акула… би могла да погълне цял човек без никаква трудност.

— И той да остане жив три дни?

— Възможно е.

— Няма ли да го смели?

— Не.

— Защо?

Докато търсеше нещо в показалеца, тя обясни.

— Преди известно време рибар уловил голяма бяла акула и я извадил жива на брега. Собствениците на аквариуми много търсят този вид и той я продал на един от тях. Държали я две седмици в резервоар, но тя не искала да яде и постепенно започнала да отпада. Преди това обаче повърнала човешка ръка, която била непокътната като в деня, когато собственикът й я изгубил.

— Наистина ли! — кисело попита Мако.

— Да, наистина. Има и още нещо. Занесли ръката в полицията, където взели пръстови отпечатъци и открили кой е собственикът й. Принадлежала на боксьор от континента, когото никой не бил виждал от две седмици и чийто съквартирант го обявил за изчезнал. — Тя намери каквото търсеше и обърна книгата към Мако. — Ето го. Когато полицията потърсила въпросния съквартирант, той едва не припаднал. Не можел да разбере как са го заловили. Двамата се скарали на пристанището, той наръгал до смърт приятеля си, накълцал тялото му на парчета, излязъл в морето и ги хвърлил на акулите. Видял ги как поглъщат всяко късче. Никой никога нямало да разбере какво е станало.

— А какво е станало?

— Нищо особено. Просто акулата има странната способност да задържа храна известно време, без да я смила.

— И това спасило Йон, така ли?

— Е, да кажем, че в неговия случай са действали и други сили.

Джуди изчака, докато той прочете цялата статия, после попита.

— Доволен ли си?

— Има ли такива неща за четене на корабите на „Среднощни круизи“?

— Едва ли, макар да им сервират деликатеси от акула.

Мако й подаде книгата обратно.

— Само не разказвай на Били тази история. С неговото въображение кой знае какво ще измисли. Този Хищник може да се окаже истински чревоугодник.

— Със слабост към лодките?

— Не, към хората, които са на лодки.

Джуди направи гримаса и го смушка с лакът.

 

 

Мако издърпа друга книга от библиотеката. Тя обхващаше периода 1904–1920 и изглежда беше история на местните острови, богато илюстрирана с черно-бели снимки. Пеоле и Ара изглеждаха почти същите, а самотната снимка на остров Скара показваше купища отломки от малки лодки и един сериозно пострадал двумачтов военен кораб. Военноморската база, където „Сентиля“ правеше изследвания, тогава беше функционирала — на мястото, където преди това немското правителство е имало съоръжения за зареждане на подводници с гориво.

Мако показа страницата на Джуди.

— Знаеш ли за тази база?

— Да. Много хора знаят, но тогава германците още не са били нацисти — припомни тя.

— Подводниците от времето на Първата световна война не са можели да пътуват толкова далеч — каза озадачен Мако.

— Чети по-нататък. Ще разбереш, че и в онези дни са използвали снабдителни кораби. Отначало се опитвали да изтеглят подводниците до горивните бази, но било много бавно и опасно. Затова изпращали на определени места кораби, които ги зареждали.

— И са се канели да ударят американския флот?

— Не са успели. Един от островитяните отплавал с кану до Щатите и ги предупредил. Акостирал на плаж във Флорида, където моряците, които охранявали района, го държали три дни, преди да се намери кой да го изслуша.

Мако се намръщи и поклати глава.

— Не съм чувал тук да са залавяли подводници по онова време.

— Не е имало. Немското разузнаване разбрало, че са разкрити, съобщило по радиото на командирите на подводници и те взривили дъната им, преди да ги заловят. Макар че две едва не били прихванати.

Мако чакаше подробности.

— Получили съобщението едва когато били на петдесет мили от брега. Тогава видели нашите разрушители в района и се насочили към базата. Вече се потапяли, когато едната била ударена от оръдията на разрушител и потънала с целия екипаж, преди да успеят да стигнат до нея.

— А какво станало с другата?

— Потопила се и затова целият район бил осеян с дълбочинни бомби. Там дълбочината е около сто и двадесет метра, така че или е била разбита от бомба, или налягането е смачкало корпуса. Тогава не са имали хидролокатори, за да засекат отломките, но претърсили достатъчно грижливо, за да се убедят, че U-903 я няма. Всъщност някакви колежани открили това в немските архиви, докато събирали данни за Първата световна война.

— Хубава история, кукло. Би трябвало да направят филм по нея.

— Да го направя ли аз? — Гласът й беше сериозен, но около устата й имаше леки бръчици от усмивки.

— Предполагам, че можеш да си го позволиш. Смяташ ли, че баща ти би одобрил?

— Разбира се — кимна Джуди. — Беше човек на риска. Дори когато бил беден, ако сметнел, че нещо си струва, захващал се с него.

— Не е ли имал наследствени пари?

Джуди започна да прибира книгите по местата им.

— Не — каза тя, — не и баща ми. Спечелил е сам всичко, до последния цент.

Мако леко изви глава, оглеждайки помещението.

— Явно си го е бивало.

— Беше добър бизнесмен, Мако. Възползваше се от всяка възможност и построи малката си империя с много труд.

— А сега тя е твоя.

Джуди леко сви рамене.

— Имам добри съветници. Те се грижат за големите пари. А аз съм нещо като талисман за филмовата компания.

— И къде е мястото на Антъни Пел във всичко това?

— Татко го нае. Всъщност издигна го от друга компания, която също беше негова.

— Пак ли филмова?

— Пак — отвърна тя.

— Към кое студио?

— Той беше независим. С татко направиха четири нискобюджетни филма, които излязоха в Европа, преди да дойдат в САЩ, и изкараха доста пари. След това татко го направи партньор в своята компания и печалбата се увеличи с петдесет процента. За щастие притежаваше солиден пакет акции с право на глас в „Среднощни круизи“ и това им помогна в началото, а после всичко тръгна добре.

— Да… Стига да не нарушат спокойствието на островния живот…

Джуди отметна глава и косата й затанцува във въздуха.

— Мако, това не са обичайните ваканционни круизи. На тези кораби има казина, в които се играе хазарт и богатите могат да се забавляват. Знам, че звучи ужасно материалистично… и си е така, но това е едно необуздано поколение, което бързо печели пари и също толкова бързо ги харчи. Половината население умира от глад, а другата половина скъсява пътя си към скъпите ковчези чрез преяждане. Това е лудост.

— Съгласен съм.

— Сигурно искаш да знаеш какво печеля аз от всичко това.

Мако кимна.

— Интересно ми е.

Очите на Джуди срещнаха неговите с учудваща прямота.

— Нищо — каза тя простичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Не участвам в това. Живея тук. Това място е изцяло мое и снабдявам най-скъпите ресторанти от континента с риба на изгодни цени. Нямам партньори и не завися от никого. Все още имам огромни дялове в старите компании на татко, но не ги контролирам. Сигурно бих могла, но предпочетох да не го правя. Много отдавна той назначи други хора, които да управляват делата му, и аз реших да оставя нещата така.

— Какво правиш с парите, които печелиш?

— Плащам данъци, такси и внасям останалото в банката.

— Милионерка ли си?

— Бях още на дванадесет. Следващият въпрос.

— Какво би искала да имаш?

— Лодка като твоята — отвърна тя.

— Защо не си купиш?

— Защото тези антики вече не се произвеждат.

Мако й се усмихна.

— Беше много трудно да я намеря и не я продавам.

— И името й е страхотно.

Той отново се усмихна.

— Да, „Мидена яхния“. Искаш ли да направиш обиколка с нея?

— С удоволствие.

— Само че не спираме по екзотични пристанища.

— Тъкмо няма да си нося вечерен тоалет. Кога тръгваме?

— Утре. Ще вдигнем котва в шест сутринта. Какво искаш за закуска?

— Били Брайт знае.

— Добре. Ще му кажа да остави очите.

— Естествено — каза тя и той разбра, че не се шегува.