Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (6)

6.

Въздухът беше лепкав и Мако включи стария вентилатор на тавана. Полъхът изсуши потта, която се стичаше по гръбнака му, и той се облегна на стола да се почеше. После изруга, защото внезапно изпита странното усещане, че невидим облак е проникнал в гънките на бронята му, търсейки незащитени места, където да пусне отровните си стрели.

Знаеше си, че ще стане така. Знаеше го още когато излезе от сградата, която запълваше целия му живот; знаеше го, когато си купи лодката и съществуването му започна да придобива различен смисъл от това да убиваш или да бъдеш убит.

Сега знаеше защо някои от по-възрастните служители се бяха усмихвали разбиращо — и с тях се беше случило. Бяха опитали доброволно да заживеят по друг начин и внезапно бяха открили, че нищо вече не зависи от волята им. Само те караха да мислиш така. Когато човек има влечение към потайността и насилието, някаква невидима сила го отвежда до правилната врата, отваря я и го бута вътре. Така се озовава точно там, където иска да отиде — при тайното братство от сеещи смърт убийци, работещи срещу други тайни братства, почти толкова смъртоносни, колкото неговото. Само че той получава повече пари. Правителството на неговата страна разполага с повече средства за тези дейности. Науката и технологиите създават невероятни произведения. Проляната кръв е попита и почистена, а онези, които участват в убийствата, изчезват сякаш никога не са съществували.

Макар да си сключил договор, никога не можеш да напуснеш. Договорът ти никога не приключва, когато е предвидено.

Прекратява се само когато умреш.

Затова останалите се бяха усмихвали. Те знаеха това.

А той още не беше мъртъв.

Просто бяха принудени да го оставят да си отиде, но знаеха, че когато отново може да им бъде полезен, ще се върне. Малкият радиопредавател и пликът с оръжия, които беше взел за спомен, не бяха само сувенири. Те щяха да бъдат използвани.

Мако ги бе скрил добре. Извади предавателя от скривалището му, след като се убеди, че никой от белезите, които беше оставил, не е разместен. Предварително настроеният предавател беше шедьовър на миниатюризацията и можеше да го свърже с всяка точка на света. Той извади четири батерии за фенерче, сложи ги на местата им и малкият, но мощен генератор безшумно заработи. От запечатания плик извади приемателя и го сложи в ухото си.

После натисна бутона за изпращане на съобщения, чу тихи шумове, докато веригите се затваряха, и един глас каза „Тук базата“. Беше променен и звучеше с метален тембър, за да не може да бъде разпознат.

— Тук е Ловеца — представи се Мако и погледна часовника си. — Когато минаха 14 секунди, повтори. — Обажда се Ловеца.

Точно след 5 секунди механичният глас изрече:

— Говори.

Мако не знаеше как функционира системата, но сега и в двата края сигналът се заглушаваше и ако някой записваше, щеше да чуе само бръмчене.

Той каза:

— BT 13 A.

Сега вече знаеха кой е. Гласът се превърна в морзов код и на стария шифър предаде: „Ограничено използване от пенсионирани служители. Приема се при спешни случаи. Продължавай“.

Базата няма да рискува с мен, помисли той. Премина на допълнителния код, за да разберат, че е наясно с действията им. Показалецът му изчука отговора по малкия ключ: „Искам последна информация Антъни Палацо, Маркъс Грей. Предавай само радиото. 1400 часа 8 15“.

Разбира се, времето за обратната емисия не беше точно. Винаги съществуваше възможност другата страна да подмени техниката си, затова предаването щеше да стане час и половина по-късно с трети код. Налагаше се да си го припомни. От години не го беше използвал.

Мако остави радиото обратно в кутията и докосна скрития бутон за самоунищожение, за да не се тревожи, че някой може да го открадне. Всяко движение без завъртането на съответния ключ щеше автоматично да унищожи предавателя. Върна кутията на мястото й, прикри я и се изправи.

Сега ще тръгнат приказки, помисли си Хукър. Служителите в Базата бяха любопитни и когато позивните му стигнеха до определено ниво, всички щяха да искат да разберат какво става. Вероятно Чана също щеше да прати запитване какво прави той тук и щеше да освирепее, че не получава отговор.

Никой не вярваше в съвпадения, особено, при положение че той се намираше точно на мястото, където нещо унищожаваше лодки. Хукър си отбеляза наум да купи американски вестници и да провери какво обяснение бяха дали за случилото се капацитетите зад големите бюра.

Утре в три и половина щеше да разбере. Базата имаше сериозни проучватели и големи връзки. А сега трябваше да се наспи. Събуди се на два пъти, когато Джуди се промъкна в сънищата му и го стресна.

При изгрев-слънце всички рибари от селото бяха на борда на „Мидена яхния“. Беше ред на Били да прави кафе за всички, а към него прибави и домашни бисквити. Мако се включи в сутрешното празненство за половин час, след което всички церемониално смачкаха и изхвърлиха картонените чаши в металното кошче, слязоха от борда, отидоха по лодките си и запалиха моторите.

Хукър ги изчака да тръгнат, преди да излезе от пристанището. Чакаше ги сериозен риболов и колкото по-рано стигнеха на избраните места, толкова повече пари щяха да изкарат, а той отиваше на изследователско пътуване до остров Скара.

Тази сутрин вятърът и приливът бяха благоприятни и след четиридесет минути Скара се появи на хоризонта. На брега нямаше закотвени други лодки, както и беше очаквал.

Когато „Мидена яхния“ наближи острова, Били и Хукър видяха на пясъка нови дървета и спукана гумена лодка. С бинокъла Мако откри мястото, където Чана беше взривила мината, но сега пред дупката имаше друг сферичен предмет, покрит с миди и корали. Характерната форма на възпламенителите издаваше какво всъщност представлява.

— Виждате ли я, сър?

— Кога ще престанеш да ми викаш „сър“, Били?

— Веднага, сър.

— Страхотно — промърмори Хукър. — Да, виждам я. Тази е нова.

— Мислите ли, че може да потопи лодка, сър?

— Нищо чудно да е във форма. Може би няма да гръмне толкова силно, както някога, но със сигурност ще надупчи всичко наоколо.

— И искате да спусна гумената лодка?

— Предпочиташ да плуваш ли? — полюбопитства Мако. — Онази стара акула може да е наоколо.

— Той е ваш брат, сър, не мой.

Не губиха време в повече приказки, а хвърлиха котвата. После Били спусна гумената лодка през борда, а след нея и малкия извънбордов мотор. Слезе долу и го закрепи със скобата, после махна с ръка на Хукър, който го последва по стълбата с чанта с инструменти, дръпна шнура на мотора и пое към плажа.

На пръв поглед на Скара нямаше какво толкова да се види. Навятият пясък беше покрил боклука, но тук-там стърчаха различни предмети, някои разпознаваеми, други — не. Имаше капаци за люкове и счупени рангоути от старите кораби, сякаш паднали от небето; нарязани греди от товар със строителни материали. Сега те бяха изкривени и сцепени и не ставаха за нищо, освен за горене.

Мако и Били започнаха да копаят в основата на трите мини, като от време на време отчупваха парче от кораловата обвивка около метала. Най-накрая Мако откри онова, което търсеше. Метална плочка с идентификационни номера и място на производство. Той внимателно я огледа и кимна.

— Американска е. САЩ се насочват към голямото международно сметище.

— Сър… не разбирам. Тук няма сметище…

— Говоря за политика, Били.

— Това лошо ли е?

— Много лошо.

— Не можем ли да ги взривим, както направи онази жена?

— Ще се появят и други.

Били се замисли за миг, после каза.

— Сър, мислите ли, че лодките потъват заради тях?

— Възможно е.

— Но, сър… как правят отпечатъци от зъби?

— Не знам, но имам чувството, че когато разберем, ще узнаем отговора на всичко.

— Сигурно ли е това, сър?

— Да, Били.

— Питър от пазара казва, че не е нужно да видиш рибата, която те е ухапала, за да разбереш каква е. Белезите от зъби ще ти покажат.

— Добре го е разбрал.

— И двамата видяхме белезите от зъби по дъното на „Сукан“. Помните ли я?

— Помня.

— Бяха много големи, сър.

— Огромни.

— В книгите от континента има картина на уста на акула. Четирима мъже стоят в нея, но не могат да я запълнят. Такава уста ще погълне цял автомобил.

— Кога си чел тази книга? — недоверчиво го погледна Мако.

Карибецът отвърна неопределено:

— Когато чистех големите лодки на американците. Имат книги на полиците.

— Това е праисторическа бяла акула, която е стигала до тридесет метра дължина. Умните хора я наричат Carcharodon megalodon.

— А вие как я наричате, сър?

— Може да я кръстя на твоето първо име, ако продължаваш да ме наричаш „сър“.

Ужасен, Били се отдръпна назад и замръзна.

— Не, не, сър, моля ви не го правете. Не искам господин Акула да носи моето име.

— Били — каза Мако, — акулите не говорят нашия език.

Карибецът тържествено отвърна:

— Но господин Акула… разбира. Както големият мако там долу знае, че сте му откраднали първото име. Той знае, сър.

Мако му се усмихна. Беше безсмислено да спори с помощника си за такива неща.

Той погледна Били в очите, изучавайки изражението му.

— За какво мислиш, друже?

Били извърна глава към старите реликви, заседнали в пясъка.

— Тези трябва да са излезли с големия прилив, сър. Ако не духа силен вятър, само когато луната е пълна, водата може да ги изтласка дотам.

— Какво намекваш, Били?

— Той беше преди три дни.

Сега Мако разбра — брегът на острова беше висок и стръмен и мините не биха могли да изплуват над него. Беше необходим високият прилив при пълнолуние, за да ги изкачи отгоре.

— Тогава някъде тук има много такива — каза Мако.

— Да — произнесе Били ясно, но в гласа му се долавяше въпрос.

— Никой не е чувал експлозии, нали? — попита Мако.

— Никой нищо не е казвал — потвърди Били. — А ако чуят нещо, казват. От това става хубава история.

— Но ако са били твърде далеч…

Били попита развълнуван:

— Искате да направим бум като дамата от „Телиг“? — Хукър кимна. — Нямаме голяма пушка.

— Имаш ли кибрит?

— Това имам — намръщено каза карибецът.

— Тогава вземи парче дърво и остържи мидите и корала. Аз ще събера дърва и ще взривим тази сладурана.

Работата не им отне дълго време. Плажът беше покрит със стари сухи парчета дърво — някои бяха добре насмолени, други пък миришеха на терпентин — напълно подходящи, за да превърнат металната обвивка на мината в нажежен до червено унищожителен мехур.

Докато Били стържеше белите черупки на големите миди, Мако събра съчки, после донесе по-дебели парчета дърво, които измъкна от пясъка. Те излязоха лесно, с изключение на последното, което се наложи да издърпа по-силно. Изложената му на слънце част беше суха и избледняла до сиво, но заровената в пясъка беше запазена от разрушенията на светлината и солените пръски. Най-накрая той успя да измъкне ръчно дялана греда от стар кораб. Мореплавател, който очевидно е прекарвал много време на вахта, беше издълбал с ножа си прекрасен релеф на летящ албатрос с разперени криле, стиснал в ноктите си череп и кръстосани кости — типична емблема за пиратските кораби. Под резбата беше издълбана годината — 1782.

„Албатрос“. В паметта на Мако нещо се раздвижи. Но, по дяволите, така се наричаха много кораби. Пък и релефът може би беше просто рожба на фантазията на някой скучаещ моряк, без връзка с истинското име на кораба. Все пак той не сложи гредата върху купчината дърва за огъня. Остави я върху пясъка и внимателно я обърна с резбата надолу, но така, че да може да я намери, ако му потрябва. И без това имаше достатъчно дъски.

Двамата подредиха дървата за огъня ниско в пясъка под кръглата мина. Когато всичко беше готово и Били запали мотора на лодката, Мако драсна клечка кибрит и я докосна до дървата. Втора не му потрябва. Те пламнаха веднага — очевидно химикалите, с които беше просмукано дървото, все още не бяха изветрели; пламъците се издигнаха като огромни костеливи пръсти и той побърза да се качи в лодката. Били потегли още докато Мако се прехвърляше през борда и се отправи с пълна скорост надалеч от плажа.

На четвърт миля оттам те загледаха как дебел стълб черен дим се издигна от ревящия огън на изток в небето. Не се наложи да чакат дълго. Силната експлозия по нищо не приличаше на предизвиканата от Чана. Тя изхвърли пясък и отломки високо в небето, парчетата от мината се разпръснаха под слънчевите лъчи и цопнаха във водата. Едно падна толкова близо до лодката, че двамата чуха как изсъска, докато потъваше.

— По дяволите! — изруга Мако.

— Тази… — отбеляза Били — можеше да потопи лодка.

Хукър кимна безмълвно. Нямаше начин да се разбере колко мощ е останала в старите експлозиви, освен ако човек не ги взриви, а да се прави това в неконтролирана среда би било опасно.

Едно беше сигурно… Не можеха да ги оставят тук. Независимо дали на правителството му харесваше или не, предстоеше морска мисия за откриването и унищожаването им.

 

 

Чана изключи предавателя толкова рязко, че пръстът я заболя. Чарли Бъргър и Ли Колбърт седяха в другия край на стаята в мълчалив размисъл, на вид спокойни, но в ъгълчетата на устните им играеха леки усмивки. Твърде често бяха виждали Чана да губи контрол, когато нещо не оправдаваше очакванията й, а в момента в ума й бушуваше истинска пиротехническа фиеста по адрес на компанията, защото оттам бяха потвърдили твърдението на Хукър за собствеността на остров Скара. Той наистина принадлежеше на местното правителство, което можеше да прогони оттам всекиго, когото пожелаеше.

— Не биха се осмелили да ни спрат — заяви тя рязко. — Това е едно скапано сметище и съвсем скоро ще ни молят да го почистим вместо тях.

— Съмнявам се — тихичко каза Ли.

— Ти се съмняваш във всичко — отсече тя. — Когато поискат нещо от правителството на САЩ, го получават. Кой знае какво ще поискат следващия път?

— Може би ние да се махнем оттук. — Чарли Бъргър посочи навън. — Всеки път, когато тук дойдат чужденци, носят нещастие. Вкарахме ги във война, икономиката ни изкупува производството им на нищожни цени, а сега обсипваме островите им с мини от друга епоха.

— Може би ще се научат да разбират прогреса.

— Или да го мразят — отвърна Чарли. — Чу ли за експлозията на Скара днес?

Чана стисна челюсти.

— Само онова, което каза хлапето. Никой друг не е чул нищо. А то нямаше намерение да проверява какво се е случило.

— Какво казаха от флота?

— Нищо. Горе-долу по същото време взривявали подводни препятствия и не слушали нищо извън своя район.

Ли Колбърт се обади:

— Вярваш ли на хлапето, Чана?

Мускулите на челюстта й отново заиграха, но тя не каза нищо.

— Тези мини — продължи Ли — може да са толкова мощни, колкото и когато са били произведени. Водонепроницаеми са и времето може да не ги е ерозирало колкото си мислим. Но ако успеят да изплават и приливът ги преобърне, а тежестта на мината падне върху единия възпламенител, кораловата покривка може да се откърти и мината да се взриви.

— В такъв случай трябва да ги проверим.

— Защо?

— Би могло да се случи пак.

— И ще покрие всичко с пясък — парира Ли.

— Щом е ясно, че са произведени в САЩ, компанията ще иска да знае за това.

Чана го погледна за потвърждение и той кимна. Но преди да продължи, лампичката за получено съобщение на радиото присветна и тя натисна бутона за включване, този път леко.

Съобщението излезе от принтера след по-малко от десет секунди. Прочетоха го заедно. То гласеше само: „Координирайте действията си с Хукър. Край.“.

Този път Чана едва не си контузи пръста, докато изключваше радиото. Но успя да си счупи нокътя и той увисна като тънък полумесец от върха на пръста й.

— По дяволите! — изсъска тя с омразата на дузина кобри.

Двамата мъже скриха усмивките си и подготвиха лодката за напускане на пристанището.

— Онзи мръсник се е свързал с компанията — отново изсъска Чана.

— Значи не се е пенсионирал — обади се Ли. — Бил е в отпуск.

Внезапно настроението на Чана се промени. В очите й проблесна възхищение.

— По-умни са, отколкото ги мислим. Предвидили са тази ситуация отдавна и са се подготвили за нея.

Колбърт и Бъргър се спогледаха бързо. Имаше малък шанс да е така, но не звучеше логично.

— Това не е било планирано, Чана — каза Колбърт.

— Но е било предвидено — отвърна тя. — Били са подготвени.

— Глупости! Това си е чисто съвпадение. Не можеш да планираш случайностите.

— Компанията може, Ли. Докато всички останали мислеха, че провалите през деветдесетте ще доведат до края й, те са гледали далеч напред. Умни са, по дяволите!

 

 

Хукър погледна часовника си и когато останаха две минути до началото, включи радиото, извади химикалка и взе бележник. Точно навреме кодираното съобщение зазвуча в ушите му и той започна да записва думите. Когато свърши, изчука личния си код и изключи радиото. Разшифрова съобщението и внимателно го прочете: „Палацо законен в «Лотосленд продъкшънс». Не се издирва. Няма връзки с бивши съучастници. ФБР още го наблюдава. Една глоба за паркиране в Ню Йорк сити. Маркъс Грей е финансирал «Среднощни круизи» чрез банка «Бекер». Смята се, че тя има връзки с Европа. Първият партньор на Бекер, Маршъл Подри, е убит при уличен грабеж в Лондон на 3 май 1992. «Среднощни круизи» е законна регистрирана в САЩ. Чана Стърлинг ще координира действията си с теб. Край.“.

В продължение на две минути Мако чете и препрочита съобщението. Небрежният тон му се стори необичаен, стилът беше по-различен от едно време. Може би радистът беше нов и не беше наясно с голямата картинка.

Маршъл Подри, европейски банкер от онези, които винаги разполагат с помощници и винаги се возят в лимузини с шофьори, които никога не биха се скитали по улици, където може да ги нападнат, бил убит от крадец. Същото се отнася и за Артур Дюран. Но във втория случай убитият не е правел нещо необичайно. За него Маями е бил територия, позната като двора на къщата му.

Леко притеснение стегна мускулите на рамото му. Две случайни убийства при една и съща ситуация биха накарали всекиго да се замисли. Както и прераждането на Тони Пел в законен бизнесмен. Той не беше от хората, които биха се съобразявали със закона, ако могат да печелят по друг начин. Не че не беше възможно, но не беше вероятно. От друга страна, Тони Пел беше видял как много от старите му приятели попадаха във федералните или в щатски затвори и може би беше поумнял достатъчно, за да започне на чисто или поне дотолкова, че да оцелее в Холивуд.

Онова, което го разтърси, беше банката „Бекер“. Името му беше познато, през изминалите години често го беше срещал, но не си спомняше подробности. Обаче самият факт, че го е чувал, в неговата работа беше достатъчно основание за подозрения.

Хукър изсумтя, накъса листчето, пусна го на дъното на кофата от галванизиран метал, която използваше за боклук, и го запали. Когато късчетата се превърнаха в пепел, той ги разбърка и се усмихна. Човек би помислил, че съм замесен в някакво международно престъпление, помисли си.

Металната вятърна мелница се въртеше с постоянния вятър и помпаше вода, когато беше нужна, или генерираше ток за електрическите уреди. Хукър изключи прекъсвача и включи късовълновото радио. От чуждестранната станция, на която беше настроено, прозвуча последното действие на „Залезът на боговете“ от Вагнер. Мако се облегна на стола и затвори очи, наслаждавайки се на увличащото темпо на музиката.

Когато операта свърши, той отвори очи и завъртя копчето за станциите. Нищо не му хареса, затова премина на американски FM станции, които също не го задоволиха и той превключи на вълната на радиолюбителите. Плавателен съд на име „Дрифтър“, пуснал котва на около двадесет мили от Пеоле за през нощта, далеч от обичайния маршрут на редовния морски трафик, на равни интервали съобщаваше координатите си.

Но отговор нямаше.

На кого пращаше „Дрифтър“ този сигнал? Местонахождението му беше далеч от морските магистрали. Освен ако не се брояха излизането и прибирането на очуканите лодки на островитяните.

Хукър присви очи и поклати глава. И това име му беше познато, но отдавна не беше имал нужда от способностите, които някога го бяха обучавали да използва. Това го ядоса, той се съсредоточи и си спомни, че „Дрифтър“ беше правил снимки с подводен робот на два потънали кораба близо до Атлантическото крайбрежие и се беше върнал с доказателства за отдавна забравена катастрофа.

„Дрифтър“ беше изследователски кораб и заедно с „Телиг“ търсеше за компанията Хищника, който се хранеше с лодки. Някой във Вашингтон, окръг Колумбия, разполагаше с много власт, макар че единственото му основание беше старата теория за Бермудския триъгълник.

 

 

В 04:25 очите на Хукър рязко се разтвориха и едновременно с това той се претърколи и грабна пистолета 45-и калибър, който висеше в кобура си на рамката на леглото. Колтът беше зареден и в цевта имаше патрон. Палецът дръпна предпазителя толкова плавно, че самият Хукър се изненада, а когато Били Брайт нахлу в стаята след бързо почукване на вратата, отново се изненада, че го разпозна навреме и не го застреля.

На слабата светлина от луната Били видя празното легло, после очертанията на главата на Мако и грозната муцуна на пистолета, която сочеше точно между очите му.

Хукър спусна предпазителя и се изправи.

— По дяволите, Били!

Пресегна се зад карибеца и запали лампата.

Били в миг разбра какво се беше случило. Беше решил да събуди приятеля си, за да сподели с него информация, от която ръцете му трепереха, а очите му изглеждаха огромни. Но Мако го беше чул. Имаше слух и рефлекси на дива котка. Бе реагирал толкова прецизно, че само за част от секундата го разпозна и не стреля.

— Сър… — едва успя да изрече Били.

Усмихнат, Хукър поклати глава и се изправи.

— Съжалявам, друже, не исках да те уплаша. — Били кимна и преглътна. — Просто навик от миналото, нали знаеш? — Карибецът не знаеше и изражението му настояваше за обяснение, затова Хукър добави: — Военно обучение. Когато чуя стъпки нощем, реагирам.

Били се втренчи в него за секунда, после явно разбра.

— А сега — каза Мако, — кажи какво става.

— Уили Пендър.

— Какво става с него?

— Лодката му… Залагал плаващи мрежи. Той… Хванал е Хищника.

— Какво?

— Да, ей там е! — И Били развълнувано посочи към плажа край къщата.

— Стига, Били, откъде знаеш?

— Уили има любителско радио. Не високочестотно като нашето. Обадил се на всички. Събудил Пока и Луле Мали, които не си изключват радиото. Нещо ударило лодката на Уили, после се хванало в мрежата му. Още е в морето, сър.

Хукър кисело каза:

— И искаш да отидем при него?

При ужаса от тази мисъл Били се вцепени. Беше тъмно и щяха да влязат направо в устата на Хищника. Нямаха оръжие, с което да се защитават от такова чудовище, нито начин да избягат от яростта му, и все пак приятелят на Били имаше нужда от помощ.

Нямаше сили да произнесе думите на глас, затова само кимна рязко, за да бъде ясен отговорът му.

— Предполагам, че не си молил другиго.

— Не, сър, никого.

— Знаеш, че биха дошли с теб — напомни Хукър.

— Да, но първо ще размислят, а после ще се разприказват.

А дотогава ще бъде светло, помисли си Хукър и начинанието няма да бъде толкова страшно.

— Да вървим — каза той.

Когато се качиха на „Мидена яхния“, Хукър забеляза проблясване на светлини в другия край на острова. Имаше и други будни, но светлините се движеха между къщите, а не по кея. Той пусна вентилатора и изчака, докато въздухът се прочисти от парите. После запали мотора и включи любителското и високочестотното радио заедно с примигващите светлини на лодката. Всички на острова щяха да познаят звука на мотора и съвсем ясно да разберат къде отива. За миг, докато Били откачаше прикрепящите въжета, той си помисли дали да не се обади на „Телиг“, но може би и там още спяха. Даде газ и се плъзна по канала, който го отведе зад коралите в дълбоки води. По някакъв начин Били беше успял да направи кафе и му донесе чаша. Слабата светлина от компасната кутия хвърляше отблясък върху лицето му и Хукър видя, че то е изопнато от тревога. Били умираше от страх, но даже за миг не се беше поколебал да тръгне.

Хукър не се хвана да определя курса, а просто следваше пръста на Били, който сочеше на югоизток. Движеха се с пълна мощност и макар че старата лодка газеше дълбоко, съчетанието от класически силует и нови мотори я правеше по-бърза, отколкото човек би предположил.

Братята Мали бяха издигнали върху къщата си петнадесетметрова мачта от състезателна платноходка, над която имаше още три метра антени. Можеха да уловят радиосигнал много преди който и да било друг, но сега Хукър беше в обсега на предавателя на Уили Пендър и нагласи стрелката на канала, по който общуваха островитяните.

Обади се три пъти, преди възбуденият глас на Уили да стигне до него, и каза:

— Успокой се, Уили, тук е „Мидена яхния“. Мисля, че виждам предните ти светлини. Добре ли си?

— Човече, хванахме го! Голям е, казвам ти. Оплете се в мрежите ми. Дори отхапа от лодката ми!

— Пълни ли се? — Мако се опитваше да говори колкото се може по-спокойно.

— Разбира се. Добре че не успя да ни ухапе.

— Справят ли се помпите, Уили? — Той хвърли поглед към Били и изобщо не разбра дали Уили е загрижен за изпомпването или не. Приятелят му го погледна разтревожено.

— Няма проблеми, човече. Помпата се справя добре. Много добре. Какво да правя, ако това нещо излезе от мрежите?

— Можеш ли да ги отрежеш от лодката?

— Здраво са се оплели. А тук сме само аз и младия Джимбо, който е толкова уплашен, че не може и да се изплюе.

— Тогава чакайте. Видях ви и ще бъда при вас до около двадесет минути. Разбра ли ме?

— Да. Били с теб ли е?

Хукър отново се усмихна.

— Разбира се. Иска да види този Хищник. Да му даде име. — Той остави микрофона обратно и се обърна към Били, който го наблюдаваше ужасен от чутото. После очите му се отместиха към водата пред тях и обратно към Хукър.

— Господин Мако пак е тук, сър. — В гласа му не се долавяше уплаха, само тихо разбиращо достойнство, примесено със страха от неизвестното.

Не беше нужно Хукър да се надвесва през борда. Едрото тяло на акулата се извиваше сред пяната; той видя окото, което гледаше право към него, после звярът бавно се потопи и изчезна. Хукър отново почувства студени тръпки.

— Господин Акулата Мако не се бои от Хищника — каза той на Били.

— Господин Акула няма такова дълго име като хищната акула — отвърна карибецът.

— Ей, не съм казал, че Хищника е Carcharodon megalodon.

— Ама той е голям.

— Освен това те са изчезнали, Били.

— Какво значи това?

— Че вече не ги правят. Всички са мъртви.

— Откъде тогава знаеш за тях?

— Остават фосили. Онова, което остава, след като умреш.

— От умрелите акули нищо не остава.

— Добре, умнико — разсмя се Хукър. — Всичко е хрущял, освен зъбите. По тях разбират колко е била голяма рибата.

— Защо са измрели?

— Не знам — ядосано каза Мако.

— Тогава откъде знаете, че всички са измрели, сър?

— Прочетох го в една книга — отвърна Хукър. Сега Били щеше да повярва. Щом беше написано в книга, трябваше да е вярно.

Отпред бялата светлина върху мачтата на Уили Пендър се полюляваше на фона на тъмното небе. Хукър погледна часовника си, после насочи поглед на изток. След малко щяха да видят първото посивяване от лъжливата зора — едва доловимо изсветляване на хоризонта. Светлината нямаше да е достатъчна, за да се вижда добре, но щеше да ги окуражи, че скоро ще дойде ден.

Той посегна към очилата за нощно виждане върху командното табло и ги настрои, докато видя лодката на Уили съвсем ясно зад заплетените мрежи, хвърлени през носа. Различи малкия Джимбо на руля, застанал под лампите от каютата, без да се интересува дали не му проваля нощното виждане. Уили Пендър се опитваше да освободи лодката си от дългите блестящи найлонови нишки, които я обвиваха, но явно не се радваше на голям успех.

Морето беше гладко и когато слабата светлина започна да се просмуква в хоризонта, Хукър можеше да проследи мрежите от лодката на Уили. Сега вече не изглеждаше, че се е оплел във въжетата, а че се бори с някаква голяма риба. Нещо сякаш издърпа лодката от курса й и я повлече на юг, а няколко десетки метра напред спокойната повърхност на водата оживя, когато някакво тяло изскочи от нея. Не стигна високо, изви се във въздуха и в този миг мрежата се скъса с отекващ звук. Уили Пендър падна назад в лодката върху останките от разтегления найлон, а от щурманската рубка малкият Джимбо изви на умряло.

Хукър чу как Били бавно издиша, все едно въздишаше.

Хищника беше изчезнал. Отново беше потънал в дълбините и никой не знаеше къде може да бъде.

Мако внимателно доближи „Мидена яхния“ до лодката, а Уили и Били задържаха бордовете един до друг. Малкият Джимбо за нищо на света не искаше да излезе от кабината, затова Хукър накара помощника си да влезе при него и да го успокои. Под светлината на огромни фенери те разгледаха мрежите. Бяха от фино влакно, но биха могли да издържат голям товар. Когато най-накрая изтеглиха и последната от тях на борда, разбраха защо са изпуснали улова. Мрежата не се беше скъсала. Беше срязана гладко и сръчно, сякаш някой беше използвал ножици.

— Той я е прехапал — простичко каза Уили. Гласът му прозвуча още по-дрезгаво от обикновено.

Хукър за малко да му каже да забрави тази идея, но следите бяха твърде ясни. Мрежата не беше скъсана, а срязана. А той беше видял огромното тяло, изскочило от морето като планина от мрак. Сега Уили душеше въздуха и Хукър също го долови. Беше мирис, а не лъх — зловоние, което подсказваше, че нещо ужасно е било тук, преди да се върне отново в дълбините.

Нямаше смисъл да сгъват мрежите. Скупчиха ги на палубата и когато Хукър и Били се върнаха на „Мидена яхния“, обърнаха към остров Пеоле и поеха обратно редом с другата лодка заради чувството, че се пазят взаимно, но знаеха, че нищо не може да ги защити от чудовището там долу.

Преди двадесет и две години първата база, която компанията беше установила в Париж, беше компрометирана. Именно Мако беше открил чуждото инфилтриране и след като докладва детайлите, компанията изостави структурата и предаваше посредством нея фалшива информация на правителствата, които смятаха, че могат да се възползват от нея за собствени цели.

Купиха два нови офиса и ги използваха като база за обмяна на пари или информация. Там се осигуряваха нови документи за самоличност или се уреждаха всички детайли, необходими за секретните операции.

Мако беше избегнал официалната явка — безлична компания, заровена в сърцето на Вашингтон. Чуждестранните шпиони бяха също толкова умни, колкото и американското правителство, и работеха под носа им. Беше му отнело време, но Мако Хукър беше създал собствена база. Само двама души работеха в офиса, но те бяха специален екип. Търгуваха по пощата и така рекламираха каталозите си. Изпращаха поръчките на съответните производители, които изпълняваха поръчката, всички печелеха много пари и това беше чудесна законна причина компания „Имоджин“ да притежава множество нови високотехнологични компютри.

Два пъти седмично пощенският кораб пристигаше на Пеоле точно по обед и Мако се нареди сред тълпата, за да изпрати писма на приятели и роднини, живеещи на по-цивилизовани места. Веднъж на 6 месеца той поръчваше резервни части от Париж за италианската си пишеща машина, стар модел ръчна изработка.

В дружелюбното му писмо се съдържаше нареждането да се проучат подробно животът и смъртта на Маршъл Подри, както и банка „Бекер“ и да се запише информацията на микроточка, която може да бъде обработена на Пеоле.

Когато предаде писмото на пощенския служител, Мако знаеше, че ще минат поне десет дни, преди да получи отговор. Всяко желание за бърз отговор можеше да привлече вниманието на някого — любопитен или умен.