Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (12)

12.

Бурята не утихна постепенно, а спря изненадващо рязко, което беше характерно за тропическите бури в този район. Ниските облаци се оттегляха като вражеска армия. Застрашителният устрем на вълните се стопи в нежно полюшване, а небето оживя под трепкащите пламъчета на звездите.

Джуди погледна към Хукър и той кимна. Лицето на Били Брайт се озари от широка усмивка, която заличи тревогата. Мако попита:

— Къде сме, Били?

— Над коралите, сър. Искате ли да вдигна котвите?

— Тежки са.

— Знам колко тежат. Да ги извадя ли?

Когато карибецът се запъти към носа, Джуди попита:

— Няма ли да му помогнеш?

— Госпожице — каза той мило, — когато обзавеждах тази лодка, нямах намерение да се снабдявам с големи старомодни котви. Тези работи си имат собствени двигатели.

— Съжалявам, че попитах.

— Само така човек се учи, кукло — каза той с усмивка, после включи уреда, с който търсеше риба.

След няколко секунди екранът оживя, показвайки дълбочината под тях, преминаващите стада дребни рибки и големите, които се движеха поединично, все още нащрек заради природната стихия, способна да размъти океана чак до дъното.

Джуди посочи няколко странни сенчести обекта на екрана.

— Какво е това?

— Коралови съцветия. Простират се на три мили оттук.

Тя сложи пръст на цифрите, които показваха дълбочината.

— Не са ли прекалено надълбоко? Повечето са при налягане една атмосфера, на около десет метра дълбочина.

— Не се знае какво е станало с дъното в този район. Подводните вулкани са често срещано явление тук. Така са се образували островите. Точно в този момент „Сентиля“ изследва дъното за признаци на активност.

Те чуха дрънченето на навиващите се вериги и финалното изщракване, когато котвите бяха изтеглени на палубата. И докато Били ги привързваше на местата им, Хукър включи двигателя и „Мидена яхния“ сякаш с радост заби нос във вълните и се устреми напред.

Над тях пламъчетата на звездите отстъпиха място на сивкавата светлина на зората, която бавно се засилваше, и най-накрая слънцето се показа над източния хоризонт.

Лек бриз, охладен от дъжда, се носеше над лодката. Били направи кафе и занесе едно на Джуди на кърмата и друго на Мако. Той го остави до руля заедно с двете розови пакетчета захар.

— Защо вършите работата на екипажа, сър? — попита карибецът.

— Защото — отвърна Мако категорично, сякаш това имаше дълбок смисъл.

Но не посегна към кафето. Наблюдаваше екрана с рибите и внимателно постепенно намали ход, докато Били взе бинокъла, за да огледа напред, сякаш търсеше „Сентиля“. Карибецът и Джуди, която беше усетила, че лодката върви по-бавно, знаеха какво прави, но не му обърнаха внимание.

Той не гледаше напред, а съсредоточено се взираше в обривите на екрана и се чудеше дали онова, което вижда, е вярно. На дъното имаше нещо. Беше безформено и лежеше между коралите като някаква странна смъртоносна аномалия, чието място не беше там.

Слънцето не беше проникнало достатъчно надълбоко във водата, за да го освети; виждаше се само голямо тъмно петно с размити очертания, а кораловите съцветия правеха цялата сцена някак нереална. Това можеше да е канал или подводна леха с плевели. Ако беше идвал често на риболов в този район, щеше да знае какво е, но Били винаги го беше водил на най-добрите места, където се хранеше рибата. За миг той си помисли дали да го повика, но нямаше смисъл отново да го разстройва. Беше преживял нощта и онова тъмно нещо с неясна форма беше съмнителна цел, която не си заслужаваше да бъде преследвана.

Внезапно то изчезна, а коралите оредяха и накрая изчезнаха напълно. Далеч напред се виждаха дребните силуети на „Сентиля“ и круизера. „Лотосленд“ беше почти невидим в сравнение с тях. Мако се обърна към Джуди и посочи напред.

Миг по-късно Били се присъедини към него на руля, изчака малко и попита:

— Какво видяхте, сър?

Хукър се намръщи и го погледна.

— За какво говориш, Били?

Помощникът му кимна към уреда за откриване на рибни пасажи. Той беше изключен и екранът тъмнееше.

— За онова, което видяхте на дъното.

— Кое онова?

— За което не искате да ми кажете. — И преди Мако да попита, Били обясни. — Когато лодката върви, сър, през бинокъла се вижда по-добре. — После погледна шефа си и се усмихна. — Е?

— Видях нещо голямо и тъмно.

— Долу има много големи и тъмни неща, сър.

— Защо не се боиш, Били?

Карибецът посочи барометъра.

— Защото времето е стабилно, сър. — После кимна към десния борд, където водата се плискаше и се виждаше нещо като облак от ниско прелитащи птици, и добави. — А и летящите риби са спокойни. — После вдигна лице към небето, пое въздух с пълни дробове и повтори: — Днес не е ден за Хищника, сър. Ще бъде хубав ден.

— Ами когато мръкне?

В очите на Били за миг пробяга сянка, после усмивката му се върна.

— Както казват, сър, каквото е писано, със сигурност ще стане.

— Кажи ми, ако нещо изскочи от водата и каже „бау“.

Били бавно изви глава и се втренчи продължително в очите на Мако.

— Сър, шегувате ли се?

— Да — отвърна Мако. — Шегувам се.

И се изсмя късо, надявайки се, че Били му е повярвал.

 

 

Капитан Уотс покани Мако в командната кабина на „Сентиля“, провери уредите и придърпа два стола с високи облегалки.

— Вие наистина вярвате в тази история с Хищника, нали?

— Все някой трябва да вярва. Уловихте ли нещо на ехолота?

— Нищо, което не би могло да бъде обяснено. Пуснахме три разузнавателни лодки със съвременна апаратура на борда и те огледаха всичко в радиус от три мили наоколо. Под нас няма нищо, освен обичайните видове риба. Едната лодка засякла стар корпус на кораб от Втората световна война и изгорели останки от рибарска шхуна. Ако решите да се гмуркате пак, нищо няма да ви изяде.

— Оценявам усилията ви.

— Не бих се задоволил с по-малко, полковник. Вашите препоръки идват от много високи места.

— Достатъчно високи, за да ми направите една специална услуга?

— Само кажете.

Хукър написа името на парче хартия и го подаде на Дон Уотс.

— Искам да знам всичко за него. Може да е използвал и други имена, но съм сигурен, че на последното място, където е работил, са го проверили много подробно.

— Какво търсите?

— Каквото и да било, но нека започнем с полицейското досие. В ерата на компютрите всеки контакт с ченгетата се записва. Ако си чист, това няма значение, но ако си замесен в нещо, можеш да се озовеш… на два метра под земята. — Мако откъсна още едно листче от малкия бележник и написа нещо на него. — Това е номерът, с който ме идентифицират. Запомнете го и го използвайте, ако някой се опита да ви попречи.

Той подаде листчето на Уотс. Капитанът го погледа около минута и половина, без да мигне, после му го върна. Хукър драсна клечка кибрит и поднесе листчето към нея.

— Толкова ли е важно? — попита Уотс.

— Толкова — потвърди Хукър.

Преди да успее да добави каквото и да било, телефонът иззвъня и капитанът го вдигна. Послуша известно време и прехвърли връзката на високоговорителя, за да чува и Хукър. После каза:

— Повтори.

Приглушен глас каза:

— Тук Пол Върнън от лодка 22, капитане. Току-що получихме сигнал по радиостанцията от местна рибарска лодка на няколко мили от нас. Уловила е нещо голямо на около петнадесет метра дълбочина. Каквото и да е, главата му е на стотина метра от лодката по права линия.

— За колко време ще стигнете дотам?

— Петнадесет минути, сър.

— Добре. Когато стигнете, веднага се обадете. Вземете в лодката рибаря и екипажа му и закачете буй на въдицата. После го наблюдавайте.

Когато приключи с разговора, Уотс каза:

— Изглежда нещо ще се случи.

— Ще отидете ли там? — попита Хукър.

Уотс поклати глава.

— Освен ако няма война, ние стоим на котва, докато си свършим работата. Тази ситуация не е достатъчно сериозна, за да искам помощ от други кораби, и вече дадох нареждания, които ще покрият всичко непредвидено. — Той погледна Мако и на лицето му се появи усмивка. — Пък и си имам на разположение един ентусиазиран полковник, готов да се заеме със случая.

— Не съм молил за това — каза Хукър.

— Но няма и да откажете — предположи Уотс.

— В никакъв случай.

— Кого ще вземете?

— Ким Себринг и няколко от най-добрите й водолази.

— Имате ли нужда от специално оръжие?

— Какво можете да ми предложите?

— С вашето ниво на достъп — всичко под разрушител, но ви предлагам ръчен ракетомет. Няма да водите битка с кораб, така че ви е достатъчен само един изстрел. Ракетите са бронебойни и каквото ударят, ще му видят сметката. Стрелял ли сте с такива?

— И на тренировки, и на практика.

Уотс не го попита къде. Изражението по лицето на Хукър му каза почти всичко.

 

 

Ким Себринг избра двама от най-добрите си водолази и остави другите да роптаят на пристанището. Целта на мисията не беше съобщена, но всеки знаеше, че е много важна. Себринг утеши оставащите, като им каза да очакват спешно повикване. Това изглежда ги задоволи.

На „Мидена яхния“ Били и Джуди бяха включили компресора и зареждаха празните акваланги, докато Ким Себринг проучваше тетрадка с диаграми заедно с водолазите. После тримата отвориха голяма океанографска карта на дъното под тях, седнаха на ъглите й и обсъдиха един конкретен район. Хукър се доближи и заслуша, опитвайки се да разбере какво представляват знаците, нанесени с молив, и оцветените с пастел райони.

Ким вдигна глава и каза:

— Мисля, че разбрахме тайната на остров Скара.

— Звучи ми като заглавие на страшен филм.

— И донякъде е така.

— Какво става? — попита Мако.

Тя почука с показалец по картата.

— Районът се е променил напоследък. Не миналата седмици или година, а преди няколко столетия. Старият кораб на Конфедерацията „Савана“, чийто капитан е описал всичко в подробности, е правил сондажи навсякъде тук. Забележи тези големи възвишения.

Хукър ги проучи за миг и кимна. Приличаха на големи хълмове, които се издигаха от пясъчното дъно; някои достигаха до десетина метра под повърхността. В онези дни редица от тях е стигала почти до Пеоле, а друга се е разклонявала във формата на дъга и е приближавала до мястото, където сега се намираше остров Скара.

Ким бързо нанесе няколко нови щрихи и когато приключи, каза:

— Така изглежда сега. Подводните сили са заравнили тези възвишения и в момента един канал минава от лявата страна на мястото, където са се намирали. Не е много дълбок, но предизвиква образуването на течение, което стига до остров Скара.

— То засяга ли и обектите, които се намират на голяма дълбочина?

— Не — обясни Ким. — Главно материал от повърхността се насочва към острова. В океана има много течения, които никой не може да обясни напълно. Някои от тях, като западните и източните, са отдавна известни. Ветроходните кораби ги използвали, за да обикалят света.

Внезапно Били извика през рамо.

— Господин Хукър, лодката е точно отпред.

Хукър се наведе през борда и видя военната лодка и до нея една от рибарските с извънборден двигател.

— На кого е тази лодка, Били?

— На Питър от пазара, сър. Купи си я от Маями.

— Свържи се с него по радиото и му кажи, че идваме. Питай го дали е чисто.

Докато Били говореше с приятеля си, Хукър взе микрофона на високочестотното радио и каза:

— До разузнавателната лодка на „Сентиля“, тук е „Мидена яхния“. Какво е положението?

— Сър, рибарят наистина е уловил нещо. Ако погледнете на тридесет градуса вдясно от лодката, ще видите вълнението във водата. Нещо там от време на време изплува на повърхността.

— Ясно. Мисля, че виждам за какво става дума. — Той посочи с пръст и всички на борда се втренчиха натам заинтригувани. — Идвам към вас, за да го разгледам по-отблизо.

— Каквото и да е то, явно е огромно, сър.

— Водолазите могат да слязат и да видят какво е.

— Сър!

— Оттук ние поемаме, моряко. Ако искаш, свържи се с капитана и той ще потвърди.

Начинът, по който онзи от другата страна каза „Слушам, сър“, не оставяше съмнения, че ще направи точно това.

Но по лицата на Ким Себринг и нейните водолази имаше ново изражение. Не страх, а само очакване, вълнение от предстоящото гмуркане и възможността да видят лично нещо неописуемо, което досега никой не беше виждал. И тримата биха преметнали през рамо подводни камери с малки, но мощни светкавици, всички носеха и дълги алуминиеви тръби, които изстрелваха куршуми дванадесети калибър, способни да спрат всеки хищник.

Внезапно Били каза:

— Няма да имат нужда от тези пушки, сър.

— Какво? — Мако рязко се обърна към помощника си.

По лицето на Били видя обичайното спокойно изражение, сякаш нямаше никакви грижи. Той бързо огледа водата наоколо и не видя летящи риби. После погледна барометъра — но беше помръднал. Денят си беше все тъй хубав.

— Това не е Хищника, сър.

— Сигурен ли си?

— Както казвате, аз съм един умен карибец. Напълно съм сигурен.

— Тогава вземи екипировка и се гмурни с нас — предложи Мако.

Изражението на Били не се промени, но той очевидно размисли и каза:

— Може би не съм съвсем сигурен, сър.

Мако знаеше, че приятелят му ще си намери друго извинение, но попита:

— Така ли?

— Господин Акула с вашето първо име, сър.

— Виждаш ли я?

— Той е много потаен, сър.

— Но не е тук, Били.

Карибецът тържествено каза.

— Всяко нещо трябва да е някъде, сър.

Този път Хукър се засмя. Никога нямаше да излезе наглава с помощника си.

— Добре, приятел, погрижи се за нещата отгоре, докато ние проверим какво става. — Той помълча малко и добави. — Сигурен ли си, че не е Хищника?

Били пак кимна тържествено.

— Напълно сигурен, сър.

Внезапно Хукър престана да се усмихва, защото Джуди беше излязла от кабината с маска и плавници. За миг му се стори, че е съвсем гола, после забеляза оскъдните розови бикини, които носеше. Единственото, което успя да каже, беше:

— Така ли смяташ да се гмурнеш?

Очите на Джуди се отместиха към Ким Себринг, която прикрепваше акваланга на гърба си. Тя също беше по бикини, само че черни.

Хукър се усмихна лукаво и забеляза:

— Със сигурност не изглежда като теб, кукло.

— Ще преследваме нещо, което едва ли ще направи разлика.

Хукър поклати глава, а тя го целуна по бузата. После отиде да вземе акваланга си от рафта и провери налягането. Когато остана доволна, понечи да го вдигне и единият водолаз се спусна да й помогне. Но беше закъснял. Хукър скочи към нея и намести добре презрамките й, а тя отново го целуна по бузата.

Как Били беше успял да види всичко — Хукър не разбра, но го чу да казва тихичко.

— Да, сър, всеки трябва да си има място.

Мако си сложи акваланга, намести го и скочи веднага след Ким Себринг. Джуди и двамата водолази ги последваха. Групата се гмурна на шест метра под „Мидена яхния“, където свериха компасите си, разделиха се и заплуваха към лодката на Питър от пазара. Неговата въдица още беше в устата на неизвестното създание на петнадесет метра под тях, където видимостта беше ограничена, а срещата с неизвестното, какаото и да беше то, бе опасна като разходка из минно поле.

Всички се чувстваха така. Несъзнателно се сгъстиха толкова, че да се виждат. Мако видя мъжете да стискат по-здраво подводните пушки, а движението на плавниците им замря.

Здравата найлонова корда на въдицата се спускаше точно пред тях. Беше опъната и докато я наблюдаваха, започна да се измества наляво, сякаш нещо в другия край се беше отправило нататък.

Сега беше ред на Хукър. Той хвана кордата между пръстите си и усети вибрациите, които я разтърсваха. Несъмнено старият Питър беше сложил кука номер 14/0, използвана за марлин и акули. Беше уловил нещо и нямаше намерение да изгуби такъмите си, каквото и да станеше. Питър вече се беше сблъсквал с Хищника и след първоначалния си контакт по радиото не беше срязал кордата — явно и той мислеше като Били.

Водолазите наблюдаваха внимателно, а Джуди и Ким се приближиха и той си помисли колко глупаво беше да взима момичетата на това опасно гмуркане. Очите на Джуди зад маската бяха ясни и той знаеше, че каквото и да направи, тя що го последва, затова посочи надолу и заплуваха по кордата.

Изминаха около деветдесет метра и вече бяха на дълбочина двадесет и пет метра. Вдигналият се пясък снижи видимостта. На няколко пъти риби, дълги по метър, бавно преплуваха покрай тях и се отдалечиха, без да проявяват страх.

Рибите нямат разум, помисли си Хукър.

И в този миг видя гърчещото се черно създание пред тях огромна маса, която сякаш нямаше измерения. Найлоновото влакно беше закачено здраво за тялото му и то се движеше напред, макар и бавно. Питър от пазара не беше пуснал котва и Хукър знаеше, че лодката му ще следва онова, което беше на въдицата, заедно с моряците от „Сентиля“ и „Мидена яхния“. Но точно сега, каквото и да си мислеше, Били Брайт сигурно беше пред припадък. Вероятно виждаше мехурчетата, които изпускаха, но ако те изчезнеха, не се знаеше какво ще направи.

Хукър се придвижваше бавно по кордата. Създанието го удари в лицето, преди да стигне до първата кука и той се опита да го отблъсне с една ръка, но пръстите му потънаха в плътта. Канеше се да се отдръпне, но разбра с какво има работа и се задържа.

Обърна се и даде знак на останалите да се приближат, разтърсвайки едната си ръка, която сякаш беше заровена в плътта на непознатото диво създание, а после я вдигна нагоре и те видяха какво държи. Питър от пазара очевидно беше захванал стара рибарска мрежа.

Но в другия й край също имаше нещо.

Хукър вдигна палци да се връщат на повърхността и групата се отправи нагоре.

От борда на „Мидена яхния“ той хвърли на двамата водолази края на осемдесетмилиметровото котвено въже, за да го вържат за мрежата. Другият край вързаха за макарата на корабната лебедка. Когато водолазите изплуваха, Хукър запали допълнителния мотор и започна да навива въжето.

— Какво може да е? — попита го Джуди.

— След малко ще разберем.

Краят на мрежата премина през борда и Хукър спря лебедката. Всички се вкопчиха в мрежата и когато тежестта стана твърде голяма, я завързаха за лебедката и включиха отново двигателя. Бяха изтеглили огромна маса от мрежата, когато под тях най-сетне се появи огромното тяло на полумъртъв дяволски скат, чиито разперени криле достигаха над седем метра в диаметър.

— Доста е големичък — обади се Били.

— И яде само скариди. Малки скариди.

— Как е станал толкова голям, сър?

— Яде много скариди — отвърна Мако. После вдигна очи и попита. — Ще ли ти се да го изядеш?

— Вих предпочел да го пуснем.

Ким Себринг се приближи, след като беше огледала гигантския скат, и попита:

— Нали знаеш какво е това?

— Разбира се — весело отвърна Хукър, — това е нещото, което ни изплаши, когато изскочи от пясъка и изчезна, влачейки зад себе си мрежата. А ние си мислехме, че е проклетият Хищник, и здравата се уплашихме.

— Мисля, че Били даде добра идея, Мако.

Джуди стоеше до него, мокра и блестяща; бикините подчертаваха зашеметяващата й фигура и Хукър се чудеше дали е единственият, който е смутен.

Думата й беше закон. Минути по-късно мрежата беше разрязана. Скатът усети, че е на свобода, и гигантските му криле потръпнаха, докато бавно се отдалечаваше от лодката. Всички спонтанно заръкопляскаха.

 

 

На борда на „Сентиля“ капитан Дон Уотс изгледа записа на спускането, залавянето и освобождаването на ската и изсумтя одобрително.

— Първокласни снимки, полковник Хукър. Нищо чудно, че гостите на круизера отказаха поканата ви да се гмурнат. Симо докато гледаха заснетото от камерите, пулсът им значително се ускори. Този скат беше гигантски.

И напълно безвреден — каза Хукър, после добави: — Освен ако не се оплете в котвеното въже и не отнесе някой нещастник на мили от дома му.

— Харесаха ли го хората от „Лотосленд“?

— Има си хас! В момента вече обсъждат сценария и явно се канят да ремонтират някои от пострадалите лодки и най-вече „Сукан“. Финансовите им служители са се свързали с онези, които фотографираха повредите на „Кралицата на Арико“. Сценарият сякаш се пише сам и като прибавят малко повече напрегнато действие, ще извадят голям хит.

Капитан Уотс се облегна на стола си и отпи от кафето.

— Но какво ще стане с главната звезда?

Хукър разбра за какво пита и на устните му се появи усмивка.

— Хищникът трябва да бъде разкрит. Уловен и унищожен. Или поне фотографиран. Прекалено много шум се вдигна около него… за да може просто да изчезне.

— Имаш ли представа какво представлява?

— Не. Мога да ти кажа какво прави, но не знам как. Ако знаехме, Вашингтон щеше да получи пълен доклад от Чана и оттам щяха да поискат да разберат дали мините на остров Скара нямат нещо общо с Хищника. — Хукър замълча и се намръщи. — Ти какво знаеш?

— Сателитите покриват всеки сантиметър от района. Флотът е направил няколко фотографски сесии, но засега… нищо. Казват само, че районът е много спокоен. Самолетите са заснели още три мини на Скара и екип морски тюлени ще дойде да унищожи всички стари експлозиви на потъналия кораб.

— И „Лотосленд“ ще заснеме това?

Уотс сви рамене.

— Няма начин да ги държим настрани, без да се вдигне врява. Но стига шумотевицата да е от полза на флота, защо да й се пречи? Казвате, че вече правят сценария. Сигурно са закупили правата и са го регистрирали в Холивуд.

— Липсва им най-важното, Дон.

— И кое е то?

— Финал — отвърна Хукър. — Финалът, който ще им донесе милиони.

— Не мислиш ли, че всичко това може да е станало случайно? — попита Уотс.

— Не — отвърна тихо Хукър, — там долу наистина има нещо.

Двамата се спогледаха над бюрото, потънали в мислите си. Знаеха, че на много места по света отделни членове на правителствата изпадаха в ужас, че в ерата на високите технологии и научните изследвания ставаше нещо, което не можеха да разберат и с което не можеха да се преборят с никакви средства. Уотс отново отпи от кафето си.

— Изобщо ли нямаш представа какво е?

— Знам само, че стават неща, които не би трябвало да стават. Нещо не пасва. Събития от миналото изплуват внезапно, сякаш този Хищник е катализаторът, който подсилва химическата реакция.

— Кое беше първо, Хукър?

— Мисля, че Хищникът — отвърна Мако и напълни отново чашата си. — Обади ли се за онова, за което те помолих?

— Да, разбира се. Получих отговор след един час. Три страници дълъг и строго секретен. — Той отвори чекмеджето на бюрото си, извади сгънатите листа и ги подаде през бюрото. — Пратиха го по много сигурен канал.

— Защото нямат представа какво става, но можеш да се обзаложиш, че компанията ще направи разследване между своите хора.

— Толкова ли е сериозно?

— Като се има предвид международното положение, дяволски сериозно. В момента в цял свят няма нито едно стабилно правителство. Всички са го загазили. Ако не са във война, се разправят с въстания, преживяват вътрешна или икономическа криза. През петдесетте години човек можеше да си купи нов кадилак за около пет бона, а сега за тези пари не можеш да си вземеш и запазена кола втора ръка. Парите имаха стойност, а сега една вечеря на ресторант излиза към сто долара. Политиците раздават милиони, милиарди долари, за да променят мнението на другите нации за нас… а това са нашите спечелени с тежък труд пари.

— Какво беше казал Шекспир? „Първо, да убием всички управници.“.

Мако се изсмя.

— И да намалим политиците.

— Как, като тези типове от всичко се измъкват?

Хукър разтвори листата и зачете историята на Гари Фостър. Прегледа подробностите от младостта му, отбелязвайки, че е учил две години химия в колеж, преди да влезе в армията, където се е занимавал с експлозиви. След спор с някакъв офицер бил съден от военен съд и освободен от служба без почести, което изобщо не го притеснило. Имаше три вписани ареста, два от които за нелегално използване на динамит. Хитър адвокат го бе отървал само със строги предупреждения. Очевидно няколко години беше останал безработен, но вероятно се е занимавал тайно с нещо, за да не плаща данъци. Година по-късно бил нает от „Донъл и Джонсън“ — компания за събаряне на сгради в пренаселени градски квартали с безупречно досие. Бил освободен по подозрение, че е откраднал значително количество експлозиви и принадлежности, свързани с тях. Следващият му работодател беше „Лотосленд продъкшънс“. Те знаеха биографията му, но до момента работното му досие беше безупречно.

— Прочете ли го? — попита Мако.

— Беше само за теб… след като го прочета. Нещо да кажеш?

— Нищо. Просто потвърждава подозренията ми.

Уотс зачака.

— Може би той е опитал да убие мен и помощника ми на борда на „Мидена яхния“.

— И за какво му е било това?

— За да не се разровя в миналото на човек, който смята, че е заличил следите си.

— Но не успя, така ли?

— За малко да успее.

— Имаш ли нужда от други услуги, Мако?

— За момента само една. Трябва ми достъп до радиостанция.

Уотс се изправи и му даде знак да го последва.

— Ще те заведа лично в радиокабината. Главният радист продължава да работи вече десет години след възрастта за пенсиониране и не обича натрапници в царството си. Можеш ли да действаш с радиостанцията?

— Няма проблеми.

Главният радист сигурно беше излъгал за възрастта си. Флотът беше неговият дом и той нямаше намерение да живее, където и да било другаде. Дори фактът, че Мако бе доведен от капитана, не беше достатъчен за него. Той разпита Хукър, докато се увери, че знае какво прави, после излезе колебливо с Дон Уотс и не се отдалечи от вратата.

На Мако му бяха нужни две минути, за да се свърже с източника си в компанията, да съобщи идентификационния си номер и паролата, която отговаряше на статуса, нивото на достъп и текущата му оперативна задача. Когато компютърът потвърди информацията, отсреща се обади директорът с мек тон, който прикриваше напрежението в гласа му.

— Радвам се, че отново работиш за нас, Мако.

— Идеята не беше моя.

— Разбира се. Но винаги е било така, нали?

— Затова се пенсионирах — каза Хукър.

В слушалките се чу смях.

— Тук има много хора, на които би им се искало да беше си останал в пенсия. — Чу се звук от отваряне и затваряне на стоманена врата, последвано от шумолене на хартия. Най-накрая гласът каза:

— Искал си информация за банка „Бекер“. След като основателят й бил убит при опит за грабеж, френското правителство назначило одит и макар да не открило нищо нередно, някои от клиентите, които имали депозит там, му се видели подозрителни.

— В какъв смисъл? — запита Мако.

— Първоначално не ни дадоха цялата информация, но изглежда част от клиентите са имали връзка с мафията в САЩ.

— Категорично?

— Следователите изглеждаха сигурни. Нямало доказателства за престъпления, но подозрението било достатъчно. Все още вървят по следата.

— И каква е тази следа? Не можеш да осъдиш някого само с подозрение.

— Нашият човек, който се занимава със случая, смята, че на член на мафията е бил отпуснат много голям заем.

— Стига, мафията не ходи по банките за пари! Какво са използвали за гаранция?

— Добър въпрос.

— Имам и по-добър — подхвърли Хукър. — Какво е трябвало да правят с него?

— Утре ще пратим специалист за тази операция. Ще пристигне в девет сутринта на „Сентиля“. Говори с него.

— Съгласен — отвърна Хукър.

Прекъснаха връзката и Хукър повика Дон Уотс, за да му каже какво става. Капитанът кимна замислено, чудейки се колко високо стои Хукър в йерархията. После осъзна, че в неговата работа йерархия няма. Последният оцелял е шефът.

 

 

Призори лодката на Ели Андерс пристана до закотвения „Мидена яхния“. Били Брайт извика за поздрав и покани бармана на кафе, а Хукър излезе на палубата и каза:

— Доста си се отдалечил от бара, Ели.

— Има си хас! Чух, че тук стават какви ли не неща! Няма да допусна само вие, старци, да се забавлявате! Пък и имам нужда от почивка. — Той погледна към „Телиг“, който беше закотвен на около двеста метра оттам. — Опита ли се пак да те застреля?

— Не е толкова глупава — отвърна Хукър. — Ела да пийнеш кафе.

Ели доплава с гумената лодка до „Мидена яхния“, вместо да пусне котва, и Мако поклати глава:

— Виж го ти градското момче…

— Ей, приятел, не съм воювал във флота. Бях в джунглата — стара дива котка, която вървеше, катереше се, скачаше и пиеше всичко, което има етикет, а най-добрият ми приятел беше флаконът с репелента.

— Тогава тук ще ти хареса, друже. Имаме само гигантски скатове, невидим Хищник и акула, която дни наред ни следва.

Внезапно изражението на Ели стана загрижено.

— Не се шегувай, Хукър.

Мако се обърна към Били:

— Кажи му ти.

— Да, така е. Акулата, чието име шефът е откраднал, ни следва. Казвам му „Върни й името“, но той не ще. Господин Акула ни следва отблизо, за да убие шефа и да си вземе обратно името.

— Мако…

— Били вярва в това, Ели.

— А ти вярваш ли?

Мако сви рамене и погледна към океана.

— Виждал съм го, друже. С нас е, откакто сме напуснали Пеоле.

— Не те питах това.

— Щом Били вярва, и аз вярвам.

— Защо тогава не му го върнеш?

— И как да стане?

Барманът се усмихна смутено.

— По дяволите! Караш ме да мисля като островитяните.

— Ние си мислим много добре — намеси се Били, докато подаваше кафето на Ели. — А господин Акула наистина е тук. Ако се загледаш, може да го видиш.

Ели обърна глава към корабите отляво.

— Май днес не е много оживено.

— Изчакай още един час.

— Какво ще става?

— Ще показват филма, който заснеха, докато вадехме гигантския скат. Искаш ли да го видиш?

— Да, приятел. Чух за това по радиото! Но не е ял лодките, мили?

— Няма начин. Хищникът е още в океана и дебне. Цяло чудо е, че не си го срещнал, щом си дошъл тук посред нощ.

Ели отново присви очи. Той не се страхуваше да се изпречи пред огнена стихия. За него беше нормално да се изкатери по двадесетметрова стълба в огнения ад. Но да бъде сам през нощта в огромния океан, където се криеше някакво неизвестно диво създание, си беше страшно.

Хукър скри усмивката си и каза:

— Ако ще гледаш прожекцията на круизера, защо не заведеш и моята пътничка? Аз имам друг ангажимент.

— В океана ли?

— Един човек ще пристигне. Имам среща.

— Ясно — каза Ели. — Кой е пътникът?

Зад него Джуди се обади.

— Аз, господин Ели. Освен ако не възразявате на лодката ви да се возят жени.

Този път не беше по бикини, но саронгът вършеше същата работа. Той разкриваше всичко, без да показва нищо. И макар да беше ясно, че изящните й извивки са истински, тя изглеждаше толкова добре, че на човек му беше трудно да го приеме. Тъмната й коса беше изсветляла от слънцето, загорялата й кожа блестеше от жизненост.

Ели възкликна:

— Мили боже!

Хукър отново се усмихна и му каза:

— Внимавай, приятел, тя е много свирепа. Беше с нас при гмуркането за ската, а сега е решила да улови и Хищника.

Ели върна чашата си на Били, усмихна се глупаво на всички и като погледна още веднъж Джуди, каза:

— Май няма да мога да издържа.