Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (17)

17.

Два часа преди изгрев Хукър и Били с гребане стигнаха до кърмата на „Лотосленд“.

Никой не ги чу. Никой не ги видя. Хукър завърза въжето от носа за плаващия кей, после двамата безшумно се спуснаха във водата и с плуване стигнаха до брега. Мако се увери, че наоколо няма никого, изправи се и направи знак на Били да го последва. Насочиха се на юг към „Мидена яхния“, като от време на време спираха, за да може карибецът да си почине.

Лявата страна на лицето му беше ужасно подута и дори солената вода не беше успяла да отмие съсирената кръв от косата му. Раната зад едното му ухо още кървеше, през няколко минути Били правеше знак, че иска да спре, и изплюваше кървава пяна през разранените си венци.

— Искаш ли да спрем тук? — попита го Мако.

Карибецът упорито поклати глава.

— Не. Ей сега ще се оправя, сър.

— Трябва ти доктор, друже.

— На Пеоле няма доктор. — Той млъкна и приклекна. — Да починем малко.

— Разбира се, Били. Кажи ми, когато си готов да продължиш. — Мако се отпусна на колене в пясъка. Не можеше да стои приклекнал — поза, която местните жители намираха за много удобна. — Можеш ли да ми разкажеш какво стана?

— Да. Спях на шезлонга. Той се движеше много тихо, но аз го чух и се опитах да стана. — Били пое дълбоко дъх и на лицето му се изписа болка. — Удари ме с нещо. После… бях на палубата… Устата ми беше залепена, краката и ръцете — също.

— А той къде беше?

— Долу, сър, чух го да… ровичка. Явно съм издал някакъв звук, защото… той се качи и ме пита къде е. Престорих се… че главата ми е замаяна и не разбирам за какво говори. — Той млъкна, избърса кръвта от устните си и продължи. — Филмът, сър. Търсеше касетата.

— Искал е да направи голям удар с шефа си — промърмори Мако.

— Не му казах къде е, сър — простичко каза Били.

— Можеше да те убие, друже.

Карибецът мрачно кимна.

— Мисля, че се опита. Удари ме с пожарогасителя. Два пъти. Свестих се на лодката и той пак ме удари, този път с пистолета.

— Сигурно е смятал, че си мъртъв. Трябвало е да се отърве от теб. И от мен — добави Хукър.

Били се канеше да стане, но преди това попита:

— Сър… уплашихте ли се?

— Не, този недорасъл кретен не ме уплаши. Но се боях за теб, а и Джуди беше сама в къщата. Затова трябваше да му играя по свирката.

— Какво ще правим сега, сър?

— Ще оставим казана да ври.

— Какво означава това?

— Ще си траем и ще ги оставим да се поизпотят. Когато му дойде времето, нашият приятел Пел ще предприеме нещо. Ще трябва да го направи. Ще види лодката, ще се чуди какво е станало с Гари Фостър и как ще реагират Маркъс Грей и Джуди, но най-вече ще се страхува какво ще си помислят истинските му шефове от големите офиси, където действа сега финансовата мафия. Със сигурност ще влезе в черния им списък.

— Сър… но дотогава…

— Ще трябва да се отърве от мен, Били. А аз искам да му одера кожата. Нищо друго няма да помогне. Босовете му ще го помилват, ако изкара много пари, а всеки понякога има късмет. Той има сценарий и пари, за да осигури положението си във филмовата компания, и ако направи хубав филм от тази история, ще спечели много.

— Ако не сте вие — каза Били.

Зъбите на Мако проблеснаха в усмивка.

— Да. Ако не съм аз.

Били каза сериозно:

— Госпожица Дюран… не обича такива неща.

— Били… ако аз не убия Пел, той ще убие нея. Не може да я остави жива. Тя вече знае твърде много и има достатъчно влияние, за да попречи на плановете му. Проблемът е, че на тези острови няма полиция. А „Телиг“ ще си замине, както и „Сентиля“.

— Сър… вие сте тук.

— Именно. Затова ще очистя Пел. — Мако замислено кимна. — Да отидем при Джуди. Ще вземем някоя от старите лодки от плажа. Никой няма да излезе за риба, докато големите лодки не се върнат.

Хукър остави Били да си почива, докато вземе филма от „Мидена яхния“. Прибра касетата в самозалепващ се найлонов плик, после го сложи в по-голям плик за боклук и отново се върна на плажа.

На тридесет метра оттам в дюните бяха обърнати четири малки лодки. Под първите две намериха само гребла, но под третата имаше още един стар двигател „Джонсън“. Били беше категоричен, че на него може да се разчита, защото старият Мого го поддържал добре. Освен това с него имаше и десетлитрова туба бензин.

Лодката беше лека и те я изтеглиха до водата. Мако пренесе двигателя, напълни резервоара и прибра тубата на носа. Отблъснаха се, гребаха около четвърт миля, после запалиха мотора. Той запали от първото дръпване и двамата поеха към своя остров на една миля разстояние.

Джуди спеше неспокойно. Мако запали керосиновата лампа и в същия миг тя рязко седна; очите й бяха разширени, жилите на врата й — издути от напрежение.

— Аз съм — каза Мако.

Облекчението й беше очевидно. Тя скочи от леглото и се хвърли на врата му.

— Радвам се, че си тук. Не ми харесва да съм далеч от теб. — Тя отметна глава, погледна го и се намръщи. — Какво е станало, Мако?

— Били е ранен — отвърна той. — Здраво са го били, но няма нищо счупено.

— Кой го направи?

— Един от твоите хора. Гари Фостър.

— Но защо?… Той не е никакъв. Той е…

— Експерт по експлозивите. Опита се да сложи бомба на „Мидена яхния“ след твоето парти и едва не ни уби.

— И къде е сега? — В гласа й се усещаше тревога.

— Смяташе да ни погребе в морето, но самият той беше сполетян от тази участ.

— Знае ли… някой друг за това? — тревожно попита тя.

— Не. Пък и кой ще разбере? Той умря при злополука, докато извършваше тежко престъпление, ако това ще облекчи нечия съвест; предизвика нападение на акули и една от тях го дръпна през борда. Сам падна в собствения си капан. Не знам защо смяташе, че Тони Пел ще го направи пълноправен партньор във филма, който ще снимате.

— Тони никога не би го направил!

— Но Гари не го знаеше. Искаше да вземе филма, който заснехме, и да се отърве от нас.

— И всичко това заради един филм… който още дори няма сценарий?

— Джуди, тези снимки са уникални. Израженията на островитяните, когато виждат следите от зъбите…

— Но ти каза, че всичко зависи от това дали Хищникът… ще бъде унищожен. Как точно ще стане?

Мако стисна здраво ръцете й и каза:

— Не знам, Джуди. Каквото и да представлява този Хищник, в началото той се появяваше рядко, но след това зачести. Кръстосва тази част на океана и знаем, че е още тук. Рано или късно, ще го забележим и ще го унищожим.

— Мако… но тук нямаме оръдия, нито дълбочинни бомби… Нищо, с което можем да унищожим такова създание.

— Ще измислим нещо, малката — каза той и я прегърна здраво. — Слушай, ще оставя Били при теб. Почисти раните му и не се притеснявай от състоянието на лицето му.

— Къде отиваш?

— Да намеря Пел. Ще откарам лодката обратно, а ти се обади у вас да ти докарат малката лодка и да имаш транспорт. Били знае къде ми е аптечката.

— Ами филмът?

— Скрих го на сигурно място.

— Мако… внимавай. — Ръцете й го придърпаха по-плътно. Целувката им беше дълга и чувствена, не прощална, а изпълнена с очакване.

После Хукър каза:

— Погрижи се добре за Били.

Когато тя кимна, той отново излезе в нощта, която вече отстъпваше пред бледото сияние на зората.

 

 

Мако прекара ранните утринни часове на „Мидена яхния“. Фостър беше отварял чекмеджета, бе преобърнал мебелите, дори беше отворил шкафа зад уредите, където скоро беше сложил бомбата. Но сейфът беше така умело прикрит, че не можеше да бъде намерен при повърхностно претърсване. Дори ракетометът, който лежеше върху рафтовете с въдици за дълбоководен риболов, бе убягнал от вниманието му. Както и миникамерата, която лежеше захвърлена небрежно встрани, докато трескаво бе търсил касетата.

 

 

Тони Палацо изучаваше лицето си в огледалото на добре обзаведената баня в апартамента си на борда на „Лотосленд“. Винаги се изненадваше приятно колко умело се беше преобразил в почтен бизнесмен от една от най-конкурентните и доходни индустрии в света. Представяше си следващия си филм, както Бъгси Сийгъл си е представял откриването на хотел „Фламинго“ в Лас Вегас — истинско съкровище, което щеше да падне право в ръцете на големите шефове от Ню Йорк.

Сега и той правеше същото, но неговото начинание щеше да бъде успешно, осъществено тайно, но законно. Възрастният Дюран вече не беше пречка, а дъщеря му представляваше дребен дразнител и ако се наложеше, щеше да се отърве от нея по същия начин, както от баща й. За щастие тя нямаше голямо желание да притежава и управлява филмовата компания.

Той огледа отново отражението си и се намръщи. Единственият проблем беше Мако Хукър и когато се сетеше за него, нещо се размърдваше в паметта му, но още не можеше да го фиксира. Животът му по улиците на Бруклин беше приключил отдавна и той не обичаше да си спомня онези години, но когато си помислеше за Хукър, мисълта му се връщаше към познатите улици и фамилията Гало, за която работеше тогава.

На вратата се почука и един оператор подаде глава:

— Виждали ли сте Гари Фостър, господин Пел?

— Не. Защо?

— Бени каза, че снощи излязъл с лодката.

— Не съм му разрешавал!

— Лодката е върната, но не можем да открием Гари.

— Погледнахте ли в стаята му?

— Разбира се. Празна е.

— Много добре — каза Пел. — Ще го потърся.

Той приключи с ресането, раздразнен, че глупакът Гари Фостър отново беше извършил нещо на своя глава. Ако беше хукнал подир някое от момичетата на острова, щеше да му срита задника. Откакто му беше наредил да взриви лодката на Хукър, Фостър си позволяваше твърде много.

Той излезе на палубата, слезе до рампата и огледа лодката. Онзи, който излезеше с нея, беше длъжен да я върже и почисти, преди да я остави. Всичко трябваше да бъде наред. Но този път в лодката цареше бъркотия. Нищо не беше на мястото си; дори по-лошо — дъното беше изцапано с нещо кафяво, което привличаше мухите. Не му беше трудно да се досети какво е. По дяволите този Фостър, изруга наум Пел.

Имаше още нещо, което не беше на място. Стоеше върху ръба на малкия пулт. Очевидно някой го беше оставил там нарочно, за да бъде видяно. Пел слезе в лодката, огледа се и когато се увери, че никой не го гледа, взе малката черна кутия и веднага разбра какво представлява. Бутонът още беше натиснат и той разбра, че нещо е било взривено. Много скоро Гари Фостър щеше да бъде сполетян от подобна съдба.

Пел накара един от помощниците да измие лодката с маркуч и сапун. Обясни му, че някой е ходил на риба и уловът е изцапал дъното. Звучеше логично. Без да пита повече, морякът се зае с маркуча и четката.

Пел тръгна да търси Гари Фостър.

На палубата спря и изтри капчиците пот над горната си устна. Не беше толкова горещо, че да се поти, и това го обезпокои. Отново изпита тревога и му се прииска да държи пистолет, защото имаше чувство, че нещо безшумно го преследва и стомахът му се присвива от страх. Върна се в стаята, извади револвера си 38-и калибър, провери дали е зареден и завинти заглушителя, така че му оставаше само да дръпне ударника. Пъхна го в колана си и закопча якето отгоре.

Този път претърси кораба от край до край, започвайки от трюма нагоре. Двама от членовете на екипажа го изгледаха с любопитство, но той беше шефът и имаше право да прави каквото си иска на борда. Когато стигна най-горното ниво, радистът излезе от тясната си кабина, видя Пел и се закова на място.

— Това пристигна току-що, господин Пел. Съобщение от круизера. — Той подаде на Пел напечатан лист. Беше от Маркъс Грей. Съобщаваше му, че след час ще отплават по предложение на пътниците.

Пел кимна, каза, че отговор няма да има, смачка съобщението и го хвърли зад борда. По предложение на пътниците, а? Нямаше ли по-строги закони на круизерите? Не бяха тръгнали на дълбоководен риболов. Бегло се запита дали правителството може да използва тази особеност, за да попречи на планираната операция. После реши да натовари адвокатите с това проучване и продължи да търси Гари Фостър.

 

 

Чана Стърлинг се облегна на стената на лоцманската кабина и насочи бинокъла към „Лотосленд“, който беше привързан пред тях. Нещо не беше наред. Беше видяла Пел да излиза на палубата и да разглежда привързаната лодка. На лицето му се изписа загриженост, докато оглеждаше дъното, скрито от нейните очи. После се появи един моряк и започна да чисти лодката. Пел на два пъти беше се обърнал да види дали си върши съвестно работата, след това беше продължил напред, повдигайки платнищата на двете спасителни лодки, за да види какво има под тях.

Когато зави, Чана успя да види лицето му. Тъй като не знаеше, че го наблюдават, Антъни Пел не се опитваше да скрие изражението на бесен, но потиснат гняв. Малките мускулчета на шията му се издуваха, зъбите му бяха стиснати, в очите му бушуваше буря от чувства. Той разкопча якето си и бръкна в задния си джоб за носна кърпа, за да избърше лицето си. В този миг тя съзря дръжката на пистолета, затъкнат в колана му. После Пел се обърна, отвори някаква врата и изчезна вътре.

Нещо ще се случи, помисли си Чана. Събитията се трупаха. Напрежението витаеше навсякъде и тя не можеше да определи кое точно го предизвиква.

— По дяволите! — произнесе на глас. — Това е емоционална реакция, а аз съм на учение. Успокой се, момиче.

Тя прибра бинокъла в калъфа му и постепенно войнственото изражение се завърна на лицето й.

Ли Колбърт рязко отвори вратата и влезе.

— Току-що чухме съобщение по любителското радио от рибарските лодки. Забелязали са стадата мулако. Изглежда ще успеят да наловят достатъчно.

— Чудесно, ако обичаш риба.

— Предполагам, че се свиква. — И след кратка пауза той подхвърли: — Ще се забавят повече, отколкото очакваха.

— Сигурно са уплашени — отвърна Чана. — Тази история с Хищника ги кара да подмокрят гащите.

Ли се усмихна, изцъка с език и попита:

— Какво според теб пробива лодките им, Чана?

Тя бавно се обърна и го изгледа проницателно.

— И ти знаеш какво е, Ли. Видя доказателство.

— Какво доказателство?

— Онези мини, как какво! Стари, но все още активни мини от друго поколение. Някои бяха изхвърлени на остров Скара, а други още плават близо до повърхността и избухват при всеки досег с нещо друго.

— Тогава защо има следи от зъби?

— Това са пълни глупости!

Ли се усмихна и поклати глава. Човек трудно можеше да обърка Чана и той се наслаждаваше на момента.

— Ще останат, докато напълнят трюмовете си с риба. Очакват да поемат обратно по здрач.

— Надявам се, че не искат ескорт.

— Тези хора са изключително независими.

— И много уплашени.

— Не ги обвинявам. Достатъчно им се събра. А сега става дума за улов, който ще им стигне за цяла година.

— Стига, Ли, тук е пълно с риба. Те излизат в морето всеки ден и непрекъснато си правят плажни угощения с раци и миди — с всичко онова, което за нас е деликатес.

— Ти би ли се хранила само със сладолед?

— Не ставай глупав. Знаеш какво имам предвид.

Ли замълча, после каза:

— Чана, тази риба им е необходима. Те се хранят предимно с нея. Тя е нещо, от което имат нужда, а не просто прищявка. Недей да подценяваш начина им на живот само защото не се хранят с яйца и пържоли.

Чана прикри недоволството си, като отклони темата:

— Круизерът отплава.

— Умно — отвърна Ли, — ще избягат от Хищника.

Чана промърмори нещо под нос и се зарадва, когато Ли излезе. Взе отново бинокъла. Пел не се виждаше, но островитяните започваха да се събират на пристанището. Щяха да чакат часове наред, докато рибарските лодки се върнат, но трябваше да бъдат там, да гледат и да се надяват, че нищо няма да се случи, Хищникът е далеч оттам и може би похапва водорасли, дяволски скатове или онези създания, които нощем пляскаха толкова силно.

 

 

Трите рибарски лодки от Пеоле не се губеха от поглед една друга. Стадата мулако приличаха на сфери от проблясващи светлинни, наблъскани една до друга, движеха се непрекъснато в една подвижна общност, достатъчно голяма, за да заблуди хищниците, че е твърде опасна, за да я нападат. Рибарите знаеха, че всъщност тя се състои от множество малки рибки, които постоянно плуваха към центъра на сферата и отново биваха изтикани навън. По този необичаен начин природата ги защитаваше срещу другите животни, но пред човека те бяха безпомощни.

Макар че всички бяха заети с мрежите, постоянно оглеждаха океана за истинския враг, който ядеше лодки. Никой от тях не знаеше какво точно да търси или да очаква. Знаеха само, че врагът се придвижва тихо и че няма да им замирише, докато не ги нападне, а тогава вече щеше да бъде твърде късно. Но все още беше светло, а Хищникът обичаше да се храни нощем. По това време те вече щяха да са на път към Пеоле, където беше безопасно.

Уили Пендър доброволно се беше предложил за капитан на най-голямата от трите лодки. Той беше оцелял след среща с Хищника, а мъжете искаха да бъдат водени от човек, който беше достатъчно умен, за да надхитри и за малко да улови създанието, което ги тероризираше. Но докато теглеше мрежите на Уили направо не му се вярваше, че е бил такъв късметлия. Знаеше, че Хищникът представлява смъртна заплаха, но се радваше, че останалите се чувстват по-спокойни под негова команда. Независимо от всичко погледът му непрестанно обхождаше океана. Главата му вечно беше в движение — оглеждаше се и за най-малкото вълнение, за най-малкия знак за възможното присъствие на врага. С всеки изминал час морето се успокояваше и каквото и да било движение лесно щеше да се забележи.

Трюмовете бяха почти пълни, а и слънцето вече залязваше. Уили Пендър присви очи срещу небето и внимателно подуши въздуха на няколко пъти. Беше проверил два пъти барометъра, но не видя промяна. Внезапно се сети, че това не е неговата лодка и че този уред е много стар. Почука силно по стъклото и стрелката се премести. Новото положение никак не беше благоприятно. Той вдигна знаменцето, с което се обявяваше край на риболова, и нареди да приберат мрежите. Бяха изпълнили мисията си. Надяваше се, че са избегнали и срещата с Хищника.

Но не беше така. Дрямката на Хищника беше нарушена. Нещо невидимо бе променило състоянието му от сънлива неподвижност в напрегната, заплашителна будност. Тя прониза тялото му и го подтикна към движение, предизвикано от промяната. Морето край него постепенно се развълнува, сякаш му вдъхваше живот, и той безшумно се заиздига към повърхността, без да бърза.

 

 

Джуди беше откарала Били обратно на Пеоле с моторната си лодка. Там го качи на „Мидена яхния“ и изпрати да повикат госпожица Хелън, възрастната островитянка, която по време на Втората световна война беше изкарала курсове за медицински сестри, за да се погрижи за лицето на Били. Когато се увери, че няма нищо счупено, нито опасност от инфекция, тя остави възрастната жена с него и потегли към „Лотосленд“. Постепенно се овладя и скоро изражението й изобщо не подсказваше, че нещо се е случило.

Чана беше пуснала екипажа отново на острова, седеше на шезлонга и наблюдаваше положението през инфрачервените очила. Никой не се закачаше с нея, защото знаеха, че е избухлива, а екипажът с радост излизаше, за да общува с енергичните местни жени край огъня на плажа или да пийне нещо в бара на Ели. До нея имаше портативно любителско радио, настроено на канала за връзка между рибарските лодки, и беше чула, че излезлите за мулако са поели обратно към Пеоле. Ли слезе на брега, за да разпространи новините, в случай че съобщението не е било получено от малкото работещи радиостанции на острова. Лодките щяха да пътуват още часове, но фактът, че са пълни с улов и са поели обратно, беше повод за островитяните да запалят огньове на плажа и да пеят весели песни на странния си език.

На „Лотосленд“ нямаше и следа от Пел. Един от членовете на екипажа го беше видял да върви по пристанището, но било твърде тъмно, за да е сигурен. Той каза на Джуди, че Пел бил много угрижен. Ядосвал се на всички и непрекъснато избухвал. Поръчал на един моряк да почисти лодката, но едва след второто измиване останал удовлетворен.

Джуди благодари за информацията и отиде в каютата на Пел. Имаше шперц, който отваряше всички врати на кораба. Пет минути й трябваха, за да се увери, че там не е скрито нищо. Той беше твърде умен, за да използва собствената си каюта за скривалище, но и това беше някакво начало. Обаче забеляза нещо друго — чекмеджето на бюрото, където Пел държеше пистолета си и което винаги стоеше заключено, сега беше полуотворено и оръжието липсваше. Само мекият намаслен парцал, в който го увиваше, беше там.

Тя пропусна кабините на другите от екипа. Пел би търсил място, където може да се промъкне незабелязано и да бъде сам; освен това му трябваше скривалище за заснетите филми. Всичко, което беше снимал, беше на касета, така че едва ли щеше да му е трудно да открие такова място. Близо час тя се рови из затънтените кътчета по целия кораб, но не откри нищо. В края на коридора имаше една врата, която едва не пропусна. Тя водеше към малка тоалетна за екипажа. На табелката в процепа над вратата пишеше „свободно“ и тя влезе вътре. Помещението беше малко, но добре оборудвано — като на пътнически самолет. Джуди заключи и се заоглежда. Тоалетната беше идеална за скривалище. Намираше се на удобно място и достъпът беше лесен. В нея имаше поставка за хартиени кърпи за лице, които малко от членовете на екипажа биха използвали, тъй като до тях имаше други, по-големи. Тя извади кутията. Беше празна на една четвърт, но много по-тежка, отколкото би трябвало. На дъното видя касетата, на която Пел беше заснел пробитата лодка на братя Мали. С техниката, с която разполагаше, вероятно бе снимал и чудесни едри планове.

По пътя към запазената за нея каюта Джуди мина покрай полуотворената врата на малка канцелария и се усмихна при звука на старомодна пишеща машина, която работеше с пълна пара. Бутна вратата с пръст и каза:

— Здравейте! Май работите до късно.

Младежът зад старата „Смит-Корона“ вдигна глава с крива усмивка, но когато я видя, бързо се изправи.

— Госпожице Дюран, не очаквах…

Беше един от сценаристите на последните два филма и в момента работеше върху нов сценарий.

— Не се извинявайте. Защо не се забавлявате на плажа?

— Тук ми е добре. Знаете ли какво имаме?

— Не. Какво?

— Невероятен филм. Всичко е налице. Герои, сюжет… и дяволско напрежение. Единственото, което ни трябва сега, е този Хищник. Да измисляш фабулата е също толкова вълнуващо, колкото ще бъде и да го гледаш на екрана. Госпожице Дюран, този… този Хищник трябва да е нещо изключително. Иначе няма да свърши работа. Трябва да е някакво ужасяващо чудовище, но се чудя как някой ще успее да се справи с него. Почти всичко съм измислил… освен финала. — Младежът млъкна и пое дълбоко дъх. — А той трябва да е уникален.

Без изобщо да знае откъде идва увереността й, Джуди каза:

— Така и ще бъде.

Той не й повярва, но се усмихна.

— Може би не трябва да ви го казвам, но вие сте прототип на главната героиня.

— Ей — засмя се тя, — та вие почти не ме познавате!

— Не е и нужно. Аз съм писател, а не биограф.

— Така ли?

— Има и герой, който прилича на Мако Хукър.

Тя почувства, че се изчервява, но младежът не забеляза.

— Знаете ли, той явно е бил нещо като полицай.

Тя го погледна въпросително.

— Когато си писател, трябва да бъдеш наблюдателен. По всичко личи, че е бил професионалист.

— Кой знае! — сви рамене Джуди.

— Нали ще ми кажете, ако разберете нещо повече за Хищника?

— Не можете ли да измислите нещо?

— Не и толкова велико. Той трябва да бъде едновременно невъобразим и убедителен. Не пришълец от далечния космос, а нещо, срещу което всеки от нас може да се изправи.

— Какво ще кажете за Carcharodon megalodon? — предложи тя.

Очите му се разшириха:

— Огромната бяла акула!

Джуди кимна с безизразно лице.

— По дяволите! — тихичко произнесе той.

— Много ругаете — каза тя и излезе.

В своята каюта Джуди сложи касетата между купчината други и й залепи етикет с дата отпреди две години. После излезе на палубата и погледна към небето. Нямаше луна и мракът обгръщаше всичко, пронизван от хилядите очички на звездите. Тези мънички светлинки щяха да насочват рибарските лодки по пътя към дома и тя се надяваше пътуването им да бъде бързо и спокойно. Те вече би трябвало да са изминали една трета от разстоянието до пристанището… Но все още им предстоеше дълъг път. Бързо се отправи към радиокабината и влезе, но още преди да каже нещо, радистът й съобщи:

— Уили Пендър се обади преди петнадесет минути. Всичко е наред.

Но не всичко беше наред при Уили Пендър. Океанът беше равен и по-спокоен, отколкото някога го беше виждал. Духаше лек бриз, недостатъчен, за да набръчка водата, и все пак една лека вълна току-що беше минала под лодката му. Последва друга, по-малка, после всичко отново се успокои. Видя, че на другите две лодки настъпи оживление. Светлини от прожектори осветиха повърхността, но там нямаше нищо. Никоя от лодките не забави ход, старите двигатели продължиха да бръмчат ритмично. Ако на едната възникнеше проблем, другите две щяха дай се притекат на помощ въпреки страха, който рибарите изпитваха.

„Как бяха нарекли великите мореплаватели това явление?“ — чудеше се Уили. Вълни убийци. Да, така беше. Той се замисли и реши, че греши. Вълните убийци бяха огромни и изчезваха също тъй внезапно, както се бяха появили, след като бяха помели всичко по пътя си. Не, това бяха просто две необичайни вълни. Не би трябвало да ги има тук. Появата им беше необяснима.

Този път веднага се хвана, че греши. За всяко нещо си имаше обяснение, но той просто не искаше да мисли какво е то в случая.

 

 

Антъни Пел внезапно си спомни, че познава Мако Хукър от много години. Беше го видял как поваля Дивия Шулц с един удар и го заключва с белезници за една улична лампа. След това простреля Луи Фактора от тридесет метра разстояние с автоматичен пистолет 45-и калибър и накрая превърна микробуса с кокаин за шест милиона долара в пламтящ ад, когато куршумите му пробиха резервоара и бензиновите пари се възпламениха от горещия ауспух.

После Хукър измъкна Тони Палацо иззад варела за боклук, където се беше скрил, преби го, защото реши, че не си струва да го убие, и така го срита в задника, че опашната кост все още го наболяваше.

Мако Хукър не се беше променил. Беше се появил като ангел на отмъщението, който неминуемо ще те унищожи. Все едно се бяха върнали по улиците на Бруклин, само че Тони Палацо вече беше Антъни Пел — по-влиятелен, по-силен, обучен да убива и възмездието вече не го засягаше. Сега беше негов ред и той усещаше в устата си сладкия вкус на отмъщението.

Пистолетът, затъкнат в колана му, беше нов и неизползван. Кражбата му от товара с оръжие, току-що излязъл от фабриката, имаше едно-единствено предназначение — да убие и да бъде изхвърлен. Да ръждяса на дъното на лагуната заедно с всички останали боклуци.

Трябваше само да намери Мако Хукър. Нямаше да е много трудно. На Пеоле няма къде да се скриеш.