Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (16)

16.

Всички, които живееха на Пеоле и можеха да излязат, бяха там. Някой беше уловил слабото съобщение по любителското радио от братя Мали и слухът се беше разнесъл като горски пожар. Хората стояха по брега и струпани на кея, за да помогнат за изтеглянето на повредената лодка, когато Хукър и Били я откачиха от „Мидена яхния“. Усмивките заместваха поздравленията, но зад тях се криеха тревожните минути, изживени преди да видят как двете лодки се насочват към брега. Сега те говореха тихо и потупваха приятелите си по раменете, доволни, че са се върнали, и в очите им се четеше очакването на вълнуващия разказ как са били нападнати два пъти от Хищника и са оцелели.

Хукър хвана ръката на Джуди и кимна към тълпата.

— Запомни това, скъпа — каза той. — Запечатай лицата им в паметта си. Погледни Пока и Луле и забележи очакването в израженията им. Здравата ще се поперчат, когато дойде време за разкази около огъня.

— Никога няма да ги забравя, Мако.

— Тогава взимай камерата и направи няколко хубави снимки. Това е нещо, което Пел никога няма да види.

Камерата беше последна дума на техниката. Светлината не би била подходяща за холивудски оператор, но подхождаше идеално за тази сцена. Джуди бавно обходи мястото, задържайки камерата, за да улови важни моменти. Проследи движенията на хората, които се струпаха на дървения пристан, за да видят къде беше отхапал Хищникът от дъното. Всяко лице сякаш изразяваше различна емоция — объркване, вълнение, — а под всички тях прозираше страхът от неизвестното.

Когато свърши, тя прибра камерата в калъфа и го подаде на Били. Едва тогава Хукър видя, че Бъргър му маха иззад тълпата — викаше го да говорят.

Чарли нямаше да стъпи на пристана и да изцапа костюма си, ако нямаше сериозен повод, затова Хукър каза:

— Почакайте ме тук. Ще се върна веднага, щом разбера какво иска шишкото. И кажете на братята, че искам да ги видя след половин час.

— Да снимам ли още нещо, Мако?

Хукър й се усмихна.

— Само ако изглежда добре.

Докато се приближаваше към Чарли Бъргър, се чудеше какво ли иска да му каже агентът. Отдавна беше наясно със самоличността му и не бе изненадан да го види заедно с Чана Стърлинг. Беше смятал, че вече е вън от този бизнес, но не задълго. Почти беше успял — установи се на красиво място, имаше собствена лодка, срещна красива жена. И изведнъж отново се озова сред плетеницата от интриги, която преобърна живота му в това примитивно и запазено кътче от света.

Чарли изчака да се отдалечат дотолкова, че да не могат да ги чуят, и каза:

— Получих съобщение за теб от една компания за електроника.

Как, по дяволите, са открили този канал? — помисли си Хукър.

Бъргър беше предвидил реакцията му и обясни:

— Компанията има своите неведоми пътища.

— Не и чак толкова неведоми.

— Очевидно си имал нужда от незабавен отговор. — Той спря и погледна Хукър. — Освен това на компанията не й се налага да дава обяснения.

— Кой се е обадил?

— Трябва да се свържеш с него възможно най-бързо. Казаха, че знаеш как, и не дадоха подробности.

— Чана знае ли за това?

— Едва ли. „Телиг“ беше в открито море, а ти — на път за Пеоле. Аз бях най-близо до теб. Казаха, че ако желаеш, можеш да използваш нашата база за връзки.

— Благодаря, Чарли, но ще се оправя.

За краткото време, в което беше отсъствал, многото помощници бяха извадили лодката на братя Мали върху платформата, която се намираше над рампата върху ръждясалите релси. Тази нощ щяха да я оставят на плажа за преглед и поправка и каквото откриеха, щеше да влезе в островния фолклор. Историята ще се разнесе, фотографите ще документират злополуката, а по-големите списания ще изпратят отново екипи, за да раздуят новината, която ще увеличи загадката около Пеоле и ще създаде поредната туристическа атракция.

Хукър с отвращение плю в пясъка.

Реши лично да разгледа дъното на лодката и да разбере какво е ударило стария корпус на дълбочина триста метра. Спомни си какво беше казала Ким Себринг за движението на земните плочи, но ако това беше причината, тя щеше да се прояви с унищожителна сила и да бъде уловена от всички сеизмични центрове по света. Не, причината категорично не беше внезапно издигане на планина от земната утроба. Били стоеше на руля на „Мидена яхния“. Тихите води излъчваха топлината и мириса на подводния свят. Пасаж рибки с овална форма изскочи на повърхността и изневиделица отнякъде се появиха морски птици, които започнаха бързо да се хранят. Пасажът изчезна също тъй внезапно, както се беше появил, а заедно с него с доволни крясъци отлетяха и птиците.

Джуди тихо каза:

— Дали отиваме там, където се надявам?

— Да, сега ще видиш как живея.

— Знам как живееш. — Хукър се намръщи и я погледна. — Били ми каза — добави тя с усмивка.

— И какво научи?

— Че взимаш много лекарства.

— Греши, имам ги, но не ги пия.

— За какво са? — попита тя.

— Главно обезболяващи. И всички те са законни.

— Боли ли те много?

Той се засмя тихо.

— Само когато вали, но тук това не се случва често.

Думите му я изпълниха с внезапна болка. Той беше сам, но не самотен. Болеше го, но не се оплакваше. Сякаш беше обвит в невидима, но осезаема обвивка, броня, която не бе сложил с желание, но тя трябваше да предпазва околните от онова, което се криеше у него. После си спомни целувката и докосването му и за миг се зачуди дали и тя не носи своята невидима защитна черупка.

Когато влязоха в жилището на Мако, разбра защо Били й беше казал, че живее като войник. Нямаше нищо излишно, само най-необходимото, и всичко беше в идеален ред. Беше ремонтирал стара къща, изградена от дърво и останки от стари кораби, разбити от бурята край бреговете на острова. Голямо дървено буре, закрепено под стряхата, събираше дъждовна вода за импровизирания душ, а водата за кухнята се изпомпваше през десетметрова тръба с ръчна помпа.

Докато стоеше на терасата и слушаше разказа на Били как шефът му е успял да превърне мястото в прилично жилище, тя чу как Мако шумоли вътре, а после говори с някого с приглушен глас. Джуди кимна на Били и двамата се отдалечиха по пясъка, наблюдавайки как „Мидена яхния“ се полюлява на пристана.

Вътре Мако каза на стария си приятел:

— Мислех, че връзката ни е сигурна.

— Стига, приятелю, това е и моя работа. Самият аз съм работил за компанията, не помниш ли?

— Това беше отдавна. Сега са научили нови номера.

— Компанията работи за правителството. Аз съм бизнесмен. Правилникът не забранява да спечелиш някой и друг долар. Освен това съм запазил контактите си.

Мако се изсмя кратко и каза:

— Трябваше да се досетя. Е, какво имаш за мен?

От другия край се чу шумолене на хартия.

— Надявам се, че не те интересуват всички подробности…

— Така е.

— Твоят човек Антъни Пел не обича да оставя следи. Онази сутрин е излязъл от жилището си в Холивуд в осем сутринта и от този момент се е движил под друга самоличност. На международното летище в Лос Анджелис се е качил на самолет за Маями, по всяка вероятност под името Артър Питърс, за да запази инициалите си. Вероятно ги има на багажа му. Когато пристигнал в Маями, го взела лимузина и го откарала до хотел „Оливера“ — малък, но много скъп и с клиентела предимно от бизнесмени, които предпочитат да остават в сянка.

— Напълно в стила на Тони Палацо.

— Така е.

— Той обича лукса — каза Мако, — но не ми казвай, че е задържал лимузината.

Приятелят му се засмя.

— В този случай се е върнал към навиците си от миналото. В Маями има агенции, където можеш да наемеш употребявана кола под наем. Проверихме всичките, докато не открихме отново инициалите АП. Този път името беше Алфред Палмър и също като на летището е било платено с кредитна карта на това име. Проверихме адресите на кредитните карти и те се оказаха на фирми, които препредават кореспонденцията на други адреси. Неговият беше пощенска кутия в западната част на Лос Анджелис. Наел десетгодишен форд и навъртял шестдесет километра, преди да го върне на другия ден. Точно толкова му трябват, за да стигне от агенцията за коли под наем до мястото, което ти посочи, и да се върне.

— Чудесно, друже. Свършил си голяма работа.

— Искаш ли потвърждение. Имам и други неща за този тип. Той е от лошите.

— Че с колко добри момчета сме си имали работа изобщо? — попита Мако.

— Не са много — отвърна приятелят му и прекъсна връзката.

Пел е действал разумно, помисли си Хукър. Не беше поверил работата на някого от подчинените си. Залогът беше прекалено голям, за да се довери някому. Навярно беше уведомил своите шефове и те бяха одобрили действията му, защото Антъни Пел беше напълно преобразен, отдалечен на светлинни години от началото на кариерата си, богат и независим, участник в големи сделки на почтени мъже. Но някогашният Тони Палацо бе допуснал една голяма грешка. Беше направил удара си по единствения начин, който знаеше — с елементарното мислене на бивш уличен бандит.

Беше имал едно предимство. Когато е поискал заем от банка „Бекер“, сигурно му е било ясно, че може и да не го получи. Вероятно интуицията на престъпник му беше подсказала, че финансовият съвет би одобрил сделката, но президентът на банката ще храни скрити подозрения към този нов клиент. Мафията имаше контакти и зад океана. Беше ги задействала и премахнала с лекота единствената пречка — Бекер. А сега всички бяха доволни, защото заемът бе вече изплатен заедно с лихвата.

— Хитро — каза си Мако. — Много хитро.

Когато хвана ръката на Джуди, тя подскочи стреснато, после стисна пръстите му.

— Движиш се безшумно като Били.

— Сякаш краката ми са от пясък?

— Да.

— Къде отиде той?

— Да спи на „Мидена яхния“.

— Вие двамата май се опитвате да ме вкарате в беля.

— Защо мислиш така? — дяволито попита Джуди.

— Защото той направи всичко възможно да ни срещне и започвам да мисля, че ти също имаш пръст в тази работа. След това се постара да ни задържи заедно, и то толкова хитро, че никой не разбра какво става.

— А ти… имаш ли нещо против? — попита тя.

— Нямах намерение да пращам Били на лодката.

Този път тя го хвана за ръката и го поведе по пясъчната пътека.

— Не сме ли твърде възрастни, за да ни трябва придружител?

— Не. По дяволите, нямах това предвид…

— Напротив — каза тя през смях, — и се радвам, че се чувстваш по този начин. — Въпросителният му поглед я накара да добави: — Винаги съм се чудела какво ли е да те прелъстят.

— Ти? — Думите й го бяха изненадали.

— Проблемът е, че не искам да бъда прелъстена от прелъстител.

Мако спря, изсумтя и поклати глава.

— Що за идея! А от кого тогава?

— От такъв като теб — простичко отвърна тя.

— Няма да те прелъстя!

— И защо?

За миг на лицето му се изписа гняв, после зъбите му проблеснаха в напрегната усмивка, защото усети как сам е паднал в мрежата. В този момент си припомни целия си живот и осъзна, че вратата най-после е отворена и може да излезе през нея там, където наистина искаше да бъде. Може би това го накара да каже:

— Защото някъде по пътя се влюбих в теб.

— Това лошо ли е?

— Ти ми кажи.

— Мисля, че е чудесно, Мако, защото и аз се влюбих в теб.

— И все пак няма да те прелъстя, малката.

— Знам — отвърна тя. — Ще почакам.

— Тази нощ можеш да спиш на моето легло. Аз ще използвам канапето.

— Имаш ли чисти чаршафи?

— Всеки войник има чисти чаршафи в базата си.

 

 

С първата светлина на зората хората от Пеоле се бяха събрали на известно разстояние около лодката на братята Мали, откъдето наблюдаваха със страхопочитание, готови за ужасни разкрития. Те знаеха, че Хищникът се е докоснал до корпуса и е оставил следи върху него. Луле и Пока пълзяха под кила, докато най-после напипаха пробойната в дебелите греди. Никой не говореше. Никой не изказа мнение. Всички гледаха и чакаха.

Мако каза на Джуди да стои отстрани и се пъхна под лодката при двамата братя. Без да се колебае, отиде до дупката и я освети с фенерчето си.

Изтръпна, когато видя следите от зъби. Единият беше пробил петсантиметрова дъбова дъска и бе направил дупка с дължина петдесет сантиметра. Останалите три не бяха проникнали толкова надълбоко, но се бяха забили поне на три сантиметра дълбочина с един замах.

Онова, което наистина го потресе, беше разположението им — огромен дъговиден отпечатък от челюст на същество, което само лекичко беше захапало жертвата си, без да се опитва да задоволи свръхестествения си глад.

Мако не беше забелязал, че Били Брайт се е доближил до него и гледа как проследява с ръце отпечатъка от зъбите. Лицето му изразяваше любопитство и учудване и Мако знаеше какво си мисли. Предишния път следите от зъби бяха неясни и странни, затова невярващите имаха причина да предполагат, че пробойната е причинена от отломка с метални кантове по ръба — като онези, които течението изхвърляше на остров Скара.

Но сега имаше доказателство, освен зловещите следи от зъби — огромния полукръг, в който бяха разположени, отпечатък от чудовищна челюст. Този неопровержим факт още не бе подложен на обсъждане. Никой от островитяните нямаше да влезе под лодката, за да разгледа пробойната отблизо. Но те щяха да видят напрегнатото изражение на Луле и Пока и да наблюдават внимателно действията на Били Брайт и Мако Хукър.

Докато се измъкваха изпод лодката, Мако видя, че Джуди снима събралите се хора. Тя се приближи към тях, бързо му подаде миникамерата и той се върна под корпуса, за да заснеме дъното с пробойната, както и няколко близки кадъра на отпечатъка от челюстта и зъбите. Когато свърши, извади касетата и я прибра в джоба на ризата си.

Пока и Луле търпеливо чакаха да чуят мнението му.

— Тази поправка ще ви излезе скъпо, приятели.

— Да, видяхме — отвърна Пока, — но не разполагаме с много пари.

— Искате ли поправката да ви излезе безплатно?

Луле поклати глава.

— Това е невъзможно, сър. Ще трябва да сменим дъската…

— Не питах как ще се поправи, а дали искате да ви излезе без пари.

— Но как…

— Ето какво ще направите — заяви Мако. — Един от вас винаги трябва да бъде тук. Не позволявайте на никого да влиза под лодката, нито да снима. Ако видите човек с камера да се мотае наоколо, повикайте помощ и го разкарайте. Ще можете ли?

— И лодката ни ще бъде поправена безплатно?

Мако кимна.

— Да.

Братята се усмихнаха един на друг, после засияха срещу Мако.

— Ще го направим, сър.

— И не ме наричайте „сър“ — каза той.

— Добре, сър — отвърнаха те едновременно.

По пътя към „Мидена яхния“ Джуди попита:

— Защо ги накара да пазят лодката?

Мако извади касетата с филма от джоба си.

— Не искам да има други копия. Тези кадри ще влязат в най-великия филм, който някога си гледала. По печалби той ще удари в земята всички, правени досега.

Джуди смръщи вежди и каза замислено:

— Но само ако Хищникът бъде унищожен.

Били Брайт облиза устни и улови погледа на Мако.

— Наистина ли е… Carcharodon megalodon?

— Не, Били, не е древна бяла акула. Много по-голямо е.

— Колко по-голямо?

— Колкото баракудата е по-голяма от лещенката.

— Тогава никой не може да го убие.

— Все някой ще трябва да го направи, Били.

Когато се качиха на „Мидена яхния“ и Мако прибра филма в скрития си сейф, Били го извика:

— Сър, корабът от киното идва насам.

Джуди излезе на палубата и се загледа към „Лотосленд“, който акостираше в другия край на пристанището.

— Защо са дошли?

— Антъни Пел иска да направи филм, скъпа. И следва сюжета.

— Защо се усмихваш така? — Тя го изгледа странно.

— Защото някой ден той ще си получи заслуженото. — Гласът му беше тих, но заплашителната нотка в него беше ясно доловима.

Били Брайт го наблюдаваше от ъгъла на кабината и за миг видя Мако така, както го бяха видели загиналите от неговата ръка — човек, който е сключил договор със смъртта и печели всяка битка, често раняван, но винаги оцеляващ; ужасен човек, когото би било по-добре да не срещаш. И той разбра от какво се беше отказал Хукър преди много време.

Но сега беше различно.

Джуди се обади:

— Ще отида да ги посрещна на пристана.

— Защо?

— Искам да говоря с Тони.

— Той ще те излъже.

— Ще усетя.

Мако поклати глава.

— Няма, той е майстор на лъжите. Никой няма да разбере, че онази лодка е излизала в океана. Погрижил се е за всичко.

— Ще трябва да промие филма, а не може да го направи сам.

— Не, но ще изчака на място и ще го вземе от машината. Кой би му се противопоставил?

— Аз мога.

— Но ти си тук.

— И какво от това?

— Скрил го е някъде, където няма да го намериш.

— Мако… на „Лотосленд“ няма много места, на които би могло да се скрие нещо. Освен това има хора, които ще ми помогнат, и повярвай ми, ще го намерим.

Той осъзна, че няма смисъл да я разубеждава. Тя знаеше почти колкото него и нямаше да се остави да я отклони от онова, което смяташе за свой дълг.

— Моля те, внимавай — каза Мако.

Джуди се усмихна леко:

— Аз съм чудесна актриса — каза тя. — Освен всичко друго.

— А какво е то?

— Може би някой ден ще ти покажа.

Били се обади:

— Сър… „Телиг“ е на около четири мили оттук и се приближава.

— Сигурно някой е обявил купон — предположи Мако.

 

 

Чана се покачи на кея, вперила очи в закотвения малко по-напред „Лотосленд“.

— Какво правят тук?

— Не вдигай шум — каза Ли Колбърт.

— Това е държавно пристанище, по дяволите!

— Просто го държим под наем, Чана.

— Но те са длъжни да се съобразяват!

Този път Колбърт се обърна към нея и каза студено:

— Знаеш ли, точно хора като теб ни прецакват по такива места. Обичаите ни са различни и макар да имаме договор с тях, все пак сме на тяхна територия и, по дяволите, ние сме тези, които ще се съобразяваме с техните правила! На никого не пречат. Ние с теб защитаваме интересите на САЩ и ще ги оставим там, където са, ясно ли е?! Кой превари, той товари.

— Ли… — остро започна Чана.

— Не го казвай, госпожо, или когато се върнем в Щатите, ще те прикова на позорния стълб. Може да си докарала някакъв чин, скъпа, но аз имам много повече практика, така че сети се на кого от нас ще повярват!

Чана за пръв път си позволи да се държи като жена и се усмихна мило:

— Прав си, Ли, съжалявам. Не бих искала да предизвиквам неприятности.

Ли завъртя очи и тихо прошепна:

— Жени!

Но Чана не го чу. Току-що беше забелязала в полумрака силуета на Мако Хукър на края на пристана. Той допи бирата си, хвърли кутията в плетеното кошче и тръгна към „Мидена яхния“.

Той е виновен за всичко, помисли си Чана. Винаги се появяваше навреме, за да й препречи пътя и да провали добре замислените й планове. И винаги беше по-добър и по-главен. И сега командваше парада. Компанията не биваше да го включва в операцията. Трябваше да забрави за него. Бил легенда — нека си остане такава, по дяволите! С доволна усмивка тя си припомни как беше стреляла по него и куршумът й беше преминал през тялото му.

После рязко отрезвя, защото си спомни ситуацията… и се почувства отвратително.

Каза на Ли:

— Защо с екипажа не отидете да се видите с Чарли Бъргър? И барманът Ели ще се радва да чуе новини. Този път аз ще остана на пост.

Ли искаше да й отвърне, че явно я е страх да не налети отново на Хукър, но премълча. Кимна утвърдително и отвърна:

— Добре, момчетата с радост ще пийнат по някоя бира. Но бъди нащрек и си провери оръжието.

Преди мъжете да напуснат кораба, тя беше проверила пълнителя на автоматичния пистолет 45-и калибър, който предпочиташе пред по-новите оръжия, и го бе прибрала в кобура под рамото си. После разпъна един шезлонг и седна на носа на кораба.

 

 

Тази нощ три лодки напуснаха пристанището. Собствениците им нямаха друг избор — трябваше да чакат в районите, където щеше да излезе рибата мулако, точно над подводните възвишения. Там рибите щяха да прекарат цялата седмица на пълнолунието, а после да се преместят в някоя част на океана, която човекът още не беше открил. Но през тези седем дни уловът щеше да осигури запаси от храна за цял сезон — полезна, в изобилие и лесна за улов. Жителите на острова от поколения наред разчитаха на този основен продукт, пренебрегвайки времето и състоянието на лодките си.

Сега Хищникът беше техен враг.

Те хвърлиха жребий кой да излезе с трите най-големи лодки и избраните тръгнаха, без да се оплакват, но вътрешно тръпнеха от страх. Нападението върху лодката на Мали беше доказателство, че нещо диво е все още на свобода — необуздано, смъртоносно и дебнещо.

По залез ги изпратиха от плажа. Трябваше да пътуват цяла нощ, за да стигнат до мястото, където се хранеха мулако призори. Шест часа щяха да хвърлят мрежите, а после да се ориентират по компаса и да поемат обратно към Пеоле. Този път нямаше да се смеят и шегуват, защото знаеха, че ако стигнат дотам, може би ще се приберат у дома без премеждия. Затова щяха да наблюдават всяка промяна на повърхността, да бъдат нащрек за всяка следа от необичайно присъствие, съзнавайки, че животът на целия остров е в техни ръце.

Без да знаят, и трите лодки преминаха точно над Хищника. Те нямаха хидролокатори и така и не разбраха, че смъртта беше само на тридесет метра под киловете им. Но в този момент нищо не ги заплашваше. След като лодките отминаха, чудовището за миг повдигна грозната си муцуна, докато стигна съвсем близо до повърхността, после спокойно се върна обратно.

Тази нощ на плажа нямаше тържество. Хората мълчаливо се прибраха в малките си къщички и очакваха завръщането на рибарите с надежда за най-доброто.

Екипажът на „Телиг“ се беше скупчил на бара, пиеше бира, слушаше остроумията на Ели и избягваше да говори за Хищника. Те бяха военни и не вярваха в съществуването му. А и дори да беше истина, той можеше да бъде унищожен.

В 21:15 Мако влезе заедно с Чарли Бъргър, поръча две бири и двамата седнаха на масата на Чарли. Дебелакът изпи своята на няколко глътки и направи знак на Ели да му донесе друга. Когато преполови и нея, каза на Мако:

— Ще изпратиш ли доклад как е пострадала лодката на братя Мали?

— Не знам как е станало, Чарли. Казах ти, че имат пробойна на дъното. Защо не отидеш да видиш сам?

— Казах ти, че не мога да се пъхна отдолу.

— Тогава не казвай нищо.

— Защо?

— Защото нещата не са приключили. Ако някой ще праща доклад, нека да е Чана. Ако някой ще си изпати, нека е тя.

— Да си изпати? Знаеш ли къде е сега?

Хукър отговори отрицателно.

— На борда на „Телиг“. А екипажът е в отпуск.

— Умна жена.

Бъргър отново отпи от бирата си и попита:

— А къде е твоята?

— Коя?

— Стига, Хукър, целият остров знае, че между вас има нещо.

— По-полека, друже. — В гласа на Мако прозвуча заплаха.

— Извинявай, знаеш за какво говоря. Не исках да те обидя.

— Тя спи.

— При теб ли?

— Къде другаде?

Мако се изправи, недоволен от насоката, която беше взел разговорът, и пожела на Чарли лека нощ. В отговор получи кимане и излезе, като пътьом махна на събраните на бара. Утре щеше да разкаже на Ели всичко за нощните събития, за да може да продаде още бира на клиентите си.

Тръгна на юг по плажа към мястото, където Били подготвяше „Мидена яхния“ за следващия ден. Искаше да се увери, че всичко е наред, а после щеше да се върне в къщата и да провери дали мрежата срещу комари е добре опъната.

Когато стигна до лодката, видя мекия блясък от лампата до руля, но не чу музика от късовълновото радио на Били. Отново се ослуша, преди да се качи на борда, но не долови нито звук. Това не беше в стила на Били. Да остави лодката без надзор в такъв момент беше немислимо за карибеца.

Изведнъж Хукър усети умора. Беше свалил гарда и умът му беше изпълнен с други мисли. Преди да реши какво да прави, усети студеното дуло на пистолет да докосва врата му. Явно човекът имаше опит с оръжия — държеше го далеч от тялото си, за да не може жертвата да го удари.

Врагът се беше скрил зад натрупаните капани за раци и без да се усети, Хукър бе приближил достатъчно, за да го издебнат. Пясъкът беше заглушил стъпките на противника му.

Гласът зад него каза:

— Ръцете на тила.

Мако веднага го позна. Помнеше го от първия път, когато го беше чул. Малкият глупак, който се беше опитал да взриви лодката му, сега го нападаше директно. Без да се издава, че го е познал, Хукър попита:

— Къде е Били?

— Скоро ще го видиш — отвърна Гари Фостър и притисна по-силно пистолета към кожата му. — А сега върви на юг. Ако се опиташ да направиш някоя глупост, ще те застрелям на място. Ще вървиш по брега, докато ти кажа.

Отново се беше върнал в играта. Пистолетите бяха извадени и той беше на ход. Младото куче беше издебнало стария пес, но още не го беше захапало. Палето с наслада предчувстваше убийството и нямаше намерение да позволи на големия рошав мелез, който се препъваше пред него, да го изненада и да се спаси. Винаги идва момент, когато старите кучета трябва да умрат и да оставят малките пикльовци да водят глутницата.

Гари Фостър не можеше да види лицето на Хукър, но Мако знаеше какво си мисли. Че предимството е изцяло на негова страна, защото е опрял пистолета във врата му. Но беше неудобно да вървиш с изпъната ръка и Фостър не осъзнаваше, че набелязаната му жертва също мисли, че старото куче знае и две, и двеста. Щеше да изчака, нямаше да предизвика Фостър да го застреля, преди да се отвори възможност да действа.

И така, той се престори на примирен, малко уплашен и ядосан, че се е оставил да го хванат неподготвен. Краката му пристъпваха несигурно, дишаше тежко, сякаш се беше запъхтял от умора, за миг дори спря, преди дулото на пистолета да го побутна напред.

Тази игра не му харесваше, но само така щеше да стигне до Били, където и да беше той, и до края на тази история. Защото там щеше да се реши всичко.

Видя една от лодките на „Лотосленд“, преди Фостър да му нареди да спре. Ново побутване и той се отправи към нея. Когато Гари включи малкото фенерче, Мако зърна Били проснат на пода на лодката. Лицето му беше подуто и изцапано с кръв. За миг реши, че е мъртъв, но после видя малките мехурчета, които излизаха от устата му, и осъзна, че е още жив.

Обзе го студен гняв, но той не го заслепи. Беше хладнокръвен и пресметлив. Знаеше какво ще последва и когато Фостър му каза да сложи ръце зад гърба си, той не изчака да го удари с пистолета, а послушно ги подаде с кръстосани китки и смирено сведена глава. Почувства как Фостър ги уви два пъти с изолирбанд.

— Влизай — каза Гари и освети за миг лодката. Мако прекрачи през закръгления борд, препъна се в предпазното въже и падна по гръб върху краката на Били.

Опита се да се изправи, но Фостър изрева:

— Стой там. Няма да пречиш на приятеля си. Той може да умре още преди да сме стигнали там, където отиваме.

И така, Хукър остана точно на мястото, където искаше да бъде. Фостър не виждаше ръцете му и не знаеше, че му ги е подал така, че да може спокойно да ги измъкне от лепкавата лента. Когато младежът мина покрай него и седна до извънбордовия двигател, Мако вече беше успял да се освободи.

Докато Фостър палеше големия японски мотор, Хукър опипа бързо глезена на Били. Реквизиторът беше градско чедо и не познаваше местните обичаи. Като всички рибари Били винаги носеше кания с нож на колана си. Фостър беше му го взел, преди да го пребие. Но карибецът имаше и резервен нож, привързан за глезена, в случай че някой марлин го изтегли през борда.

И сега Мако разполагаше с него.

Големият японски мотор бръмчеше тихо, не като американските, които направо те оглушаваха. Гари Фостър седна зад кормилото и погледна компаса, за да набележи курса. Светлината беше слаба, но очите на Мако бяха привикнали с мрака и той забеляза, че пистолетът е още в ръката на врага му.

Сега трябваше да поведе разговор — Фостър нямаше да пропусне да се похвали с постиженията си. Светът никога нямаше да ги узнае, но Мако щеше да стане обект на злорадството му и това му беше достатъчно.

Хукър попита небрежно:

— Къде ни водиш?

Фостър се засмя като непослушно хлапе.

— Както казват по филмите — на хубава дълга разходка.

Мако сви колене, сякаш се канеше да се изправи, и Гари насочи пистолета към него.

— Стой си на мястото, умнико. Ще те застрелям, без значение дали ще надупча лодката. Не е надуваема, така че няма да потъне.

— Ще ни търсят, Фостър.

Отново детинският смях.

— Но никога няма да ви намерят. Да не ме смяташ за идиот!

— Защо правиш това? — с безпомощен глас попита Мако.

Гари провери показанията на уредите, преди да отговори.

— Защото с Пел ще бъдем партньори. Веднъж пропуснах да ви видя сметката, но този път няма да се измъкнете, приятел. Ще изчезнете като дим.

Били издаде лек стон и промълви нещо на родния си език. Фостър изсумтя:

— Явно главата му е дебела. Мислех, че изобщо няма да се свести.

— Какво имаш срещу него? Той е само местен рибар.

— Достатъчно е, че работи за теб.

— Не можеш просто да ни убиеш и…

— Точно това смятам да направя. Ще ти кажа нещо. Мога да те убия тук или да те накарам да се поизпотиш още малко. Няма значение. Акулите ще ни чакат и нито частица от вас няма да стигне обратно до брега.

— Какви акули?

— Минирал съм един варел, пълен с рибешки вътрешности и кръв. Взривява се от разстояние. Натисна ли този бутон, мястото ще се напълни с акули, а после ще ви пусна да поплувате.

Макар да не виждаше лицето му, Мако разбра, че Фостър се усмихва, и попита:

— Какво ти е толкова смешно?

— Обмислям къде да те прострелям. Не искам да изцапам лодката, но трябва да бъдеш още жив, когато те изхвърля зад борда.

— Как ще обясниш дупките по лодката?

— На кой му пука! И без това цялата е в кръпки. Пък и когато се върна, ще я потопя.

Били отново се раздвижи и Мако го чу да стене.

— Позволи ми да стана от краката му.

— Разбира се — подигравателно каза Гари, — но бавно и леко. Ясно ти е, че ще умреш, но предимството е на моя страна, а ти искаш да отложиш смъртта си колкото може повече. Затова без глупости, човече.

Мако бавно се отдръпна от тялото на Били и чу въздишка на облекчение да се изплъзва от устните му. После усети почукване по крака. Били беше в съзнание, но не искаше Гари да разбере.

Мако се обърна към Фостър:

— Плисни малко вода на лицето му. Така не може да диша.

Младежът изсумтя, после напълни кофата с морска вода и я плисна върху главата на Били. Карибецът трепна, изплю малко солена вода и отново изстена. Само Мако знаеше, че се преструва.

— Ще го направиш ли още веднъж?

— Защо, какво значение има? Няма да е жив достатъчно дълго, за да почувства някакво облекчение.

После размисли. Нека карибецът види какво е да плува с рибите. Щеше да му пусне един куршум, за да не шава много, докато някоя от големите акули не си отхапе от него.

Още веднъж загреба с кофата и я изля върху лицето на Били. Този път карибецът леко отвори очи. Звездите бяха изгрели и той виждаше добре в мрака, макар полезрението му да беше ограничено. Някакво раздвижване на повърхността на океана накара двайсетина летящи риби в паника да прелетят над лодката, после нещо докосна дъното й. Били изстена и се изправи на лакти.

— Спокойно, човече. Лягай долу.

Били кимна замаяно, пое дълбоко въздух, за миг погледна встрани и отново се свлече долу.

Нещо отново докосна дъното на лодката. Гари Фостър беше сложил крака на релинга и не го почувства.

Били Брайт се обади:

— Ставаш само за стръв в рачешките капани.

Фостър стисна зъби и потърси нещо, с което да го замери. Грабна кофата и се наведе през борда, за да я напълни и да я плисне в лицето му. В този миг от морето изригна огромно тяло, чиито зъби се впиха в ръката на Гари малко над лакътя и го издърпаха през борда. Писъкът му беше толкова кратък, че почти не се чу.

Мако се изправи, все още стиснал малкия нож. Били се усмихна, когато приятелят му го пъхна обратно в калъфа на глезена му.

— Сър… какво щяхте да правите с това малко ножче?

— По-добре да не ти казвам, приятелю.

Но Били настоя:

— Искам да знам, сър.

— Щях да го забия в окото му и да го убия на място.

— Сър… можете ли… да хвърляте нож?

Били прочете отговора в усмивката на Мако.

— Господин Мако Акулата пръв го докопа.

— Какво?

— Това беше вашата акула, сър.

— Слушай…

— Два пъти докосна дъното на лодката, сър. Предупреждаваше ви, че идва.

— По дяволите, Били…

— Подуших го, сър. Видях опашката с белезите…

Нямаше смисъл да спори. Мако отиде и седна на мястото на Гари. Видя дистанционното за детонатора и го взе. Ако лодката още вървеше по курса, варелът сигурно се намираше точно пред нея. Той натисна бутона и на около миля отпред пламъкът от експлозията проблесна като оранжево цвете, преди мракът да го погълне. Сега акулите щяха да пируват с кръв и рибешки черва.

— Господин Акула е доволен, сър — каза Били и Мако зачака продължението. — Върнахте му името. Вече сте истински братя. Той ви спаси и е много щастлив.

Мако тихо се засмя, надявайки се, че Били е прав. После обърна лодката и се отправи обратно към Пеоле.