Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (11)

11.

Водолазите стигнаха до определеното място половин час след като напуснаха плаващия пристав на „Сентиля“. Дълбочината тук беше около десет метра, но всяка подробност и контур се виждаха ясно. Океанът беше спокоен, полюшваше се едва-едва. Само рибите, които изскачаха тук-там, се открояваха в огромното синьо-зелено пространство. За разнообразие тук нямаше валма червени водорасли, носени от въздушните мехурчета около кичурите им.

Когато Ким даде сигнал, водолазите започнаха да скачат от лодките на равни интервали и да се спускат към дъното, където се разпръснаха по определена схема. Както беше обещал, Мако се движеше зад Чана, десетина метра вдясно от Джуди, но без пряк визуален контакт.

Работата беше проста, трябваше да забиват маркерите през петдесет сантиметра в пясъка и да се уверят, че пластмасовите триъгълничета са напълно разгърнати. На предварително избрани места завиваха на запад с около двадесет градуса и постепенно се спускаха надолу. На два пъти екипът се изкачва при лодките, за да вземе нови маркери и сега беше отново на дъното за последното поставяне.

В природата кипеше енергия и океанските течения бяха част от това движение. Промените в посоката и характера им бяха леки, но водеха до други промени и това можеше да засегне живота над повърхността на водата. Дори тук, в топлите спокойни води, където поставяха флагчетата, записите щяха да покажат движения и скорости, които екип от Уудс Хол щеше да анализира.

Мако погледна часовника си. Бяха под вода почти два часа, но на плитко. Нямаше нужда от декомпресия, но работата беше монотонна и той вече си мечтаеше за студена бира. Махна на Джуди и успя да привлече вниманието й.

Но не само нейното. Внезапно нещо огромно и черно се издигна от пясъка, размътвайки водата така, че той успя да види само неясен ужасяващо голям и дълъг силует, който не можеше да оприличи на нищо — опасно подвижен и застрашителен. Движенията му бяха помитащи, а масата му толкова голяма, че когато премина покрай Чана, водата я отхвърли встрани и тя бясно размаха ръце и крака, за да запази равновесие. Джуди го беше видяла заедно с Мако и залегна на дъното, забивайки пръсти в пясъка, за да се закрепи. Останалите, които бяха по-напред, също усетиха движението, обърнаха се и яростно запляскаха с крака, за да се отместят от пътя му.

Гърбът на Мако докосна дъното и той погледна нагоре, стиснал водолазния нож, нищожно оръжие в този случай. Проследи как силуетът се стрелна над него, изчисли, че дължината му е поне шестдесет метра, замахна с ножа към опашката му и се надигна, когато то отмина и изчезна от погледа му.

Погледна Джуди и видя, че е добре; в очите зад маската нямаше страх, те го гледаха въпросително. Мако кимна и посочи нагоре. На три метра под повърхността водата стана прозрачна и те видяха как изчезват краката на водолазите, които се качваха в гумените лодки.

С едно движение Мако се качи на лодката, после се наведе и издърпа Джуди.

— Добре ли си? — попита той.

— Питай ме пак, когато сърцето ми се успокои. — Тя си пое дълбоко дъх и му се усмихна лекичко. — По дяволите, не обичам такива вълнения.

Чана беше свалила костюма си. Беше ясно, че е приключила с гмуркането за този ден.

— Видяхте ли го? Видяхте ли?

Никой не отговори. Естествено, че всички го бяха видели.

— Беше голямо колкото футболно игрище! — Тя хвърли поглед към Мако, който си мълчеше. — Ти го видя, нали?

Той погледна към ръцете й. Трепереха. Чана можеше да се изправи срещу дуло на оръжие или да нападне танк, но вън от стихията си бе само една уплашена жена.

— Видях го, Чана — каза успокоително.

— Това ли яде?

Той умишлено огледа всички наоколо.

— Май никой не липсва и всички са цели.

Чана започна да се изчервява от основата на шията и Мако видя, че тялото й се стегна. Гневът от небрежното му държание се изписа върху лицето й и тя почти изсъска:

— Няма нищо смешно, Мако.

— Никой не се смее, госпожо.

— Всички можехме да умрем.

— Но не умряхме.

Чана бавно си възвръщаше самообладанието. Най-накрая студено заяви.

— Искам всички тук да опишат подробно личните си наблюдения. Ако можете да нарисувате онова, което видяхте, моля ви, направете го. — Тя улови погледа на Мако, чиито клепачи внезапно натежаха. — Съгласен ли сте, господин Хукър?

— Разбира се — отвърна той, но тонът му показваше, че няма да допусне никой да му отнеме командването.

После се усмихна и Чана му отвърна, но в тези усмивки нямаше и сянка от топлина.

 

 

В новините вече бяха съобщили накратко, че има вероятност Хищника да е бил заснет от камерата на „Лотосленд“, с обещанието, че зрителите ще могат да видят записа във вечерната новинарска емисия. Чана веднага разбра какво е станало и каза на Мако.

— На кораба ще задържат оригиналния филм и ще ни дадат копие.

— Нищо не можеш да направиш. Имам предвид — законно.

— Това е операция на САЩ.

— Не и тук. Намираме се на чужда територия. Тези неща се разрешават с дипломация, а не с оръжие.

— И?

— Ще видим оригиналния филм на „Лотосленд“.

— Как ще се качим на борда? — попита тя.

Мако сви рамене и се усмихна.

— Просто помоли Джуди. Корабът е неин.

— Върви по дяволите, Мако…

— Аз съм само наблюдател — отвърна той.

 

 

Залата за прожекции на „Лотосленд“ беше предназначена за ограничен брой зрители. Имаше две редици по три стола и място за шестима правостоящи зад тях. Чана и Ли Колбърт седнаха на първия ред и Ли попита Хукър:

— Ще седнеш ли при нас?

— Тук ми е по-добре — отвърна Мако. Погледна назад към оператора и му махна с ръка.

— Защо не дойдете да ни разкажете какво видяхте?

Младежът кимна и се приближи.

— Няма много за разказване. Всичко стана много бързо. На самолета нямахме монитор и нямам представа какво ще видим. Знам само какво видях през визьора… Поне така мисля.

Някой угаси лампите и камерата забръмча. В началото имаше кадри на океанската повърхност, направени от различна височина. На някои се виждаха семейство делфини, които играеха във вълните, на други — милиони малки рибки, под чиито движения водата сякаш оживя. Три големи риби скочиха и се гмурнаха сред пасажа, пълнейки коремите си, после ято чайки се присъедини към пиршеството, отлетя и отново се върна.

Операторът каза:

— Ето сега.

Всички се приведоха напред. Чуваше се само бръмченето на камерата. Зрителите бяха затаили дъх.

Самолетът леко се беше наклонил, камерата беше насочена под ъгъл 45 градуса и бавно се въртеше, сякаш търсеше нещо. После водата в горната част на кадъра внезапно се укроти и потъмня, но не защото цветът й се беше променил, а защото нещо изплуваше отдолу.

Ако самолетът беше продължил да завива, камерата щеше да улови обекта, но сега той се отдалечаваше от страховитата тъмна сянка. Преди някой да успее да каже нещо, операторът се обади:

— Само аз го видях. Виках на Ал да се върне и той най-накрая ме чу.

Камерата още беше фокусирана върху тъмното петно на повърхността. Сега самолетът се наклони надясно и зави доста рязко. Фокусът на камерата се измести, после петното отново се появи. Формата му беше неопределима, но за секунда човек добиваше впечатление, че се приближава към него и че то също гледа към камерата, с пълното съзнание, че го снимат. После петното сякаш се стопи и водата отново придоби обичайния си цвят.

Ли попита:

— Може ли да е била сянката на самолета?

— Слънцето беше пред нас — каза пилотът.

— А пасаж дребни риби?

— Там нямаше нищо, затова завивахме. Търсехме нещо интересно.

Изгледаха филма още четири пъти, но видяха само онова, което въображението им подсказваше.

— И ще пуснете това по националната телевизия? — спокойно попита Чана.

— Можете да се обзаложите — отвърна операторът.

— Но тук няма нищо!

— О, има. С подходящата музика и нашия човек с изразителния глас зад кадър всеки зрител ще си представи по нещо. Хищника ще стане известен.

— Ние май го видяхме по-добре — тихо каза Чана.

Тя знаеше, че всички очи са вперени в нея и това е нейният миг. Разказът на водолазен екип, видял всичко с очите си, който дори можеше да нарисува видяното, имаше повече тежест от съмнителните филмови кадри. Ако подкрепят филма, щяха да увеличат стойността му и да превърнат цялата операция във важна новина. И ако тя си изиграеше добре картите, можеше да спечели политическа подкрепа и да бъде повишена.

Чана се усмихна на себе си. Можеше дори да я издигнат над Мако Хукър, независимо колко го ценяха в компанията. И следващия път щеше да бъде неин ред да го мачка.

Внезапно засилилият се шепот рязко секна, когато един глас от вратата попита:

— Ей, хора, кажете какво видяхте.

Мако разпозна чий е. Беше Антъни Пел и макар тонът му да изглеждаше само учтиво любопитен, в гласа му се усещаше напрежение.

Чана нямаше намерение да се оставя цивилен да я разпитва, затова подхвърли през рамо:

— Кажи му, Мако. Ти май го видя най-добре.

Той реши да украси епизода достатъчно, за да накара Чана да съжалява, че му е прехвърлила топката.

— Не съм палеонтолог и никога не съм виждал нещо подобно. Беше голямо, дяволски огромно. Изскочи от пясъка като експлозия на енергия и мина точно над главите ни. Заради размътената вода видимостта намаля до няколко метра, а и то се движеше много бързо. Само за десет секунди профуча и изчезна от поглед.

— Затова не е имало време да ухапе никого — саркастично се обади някой.

Мако не можа да види кой е, но гласът му беше познат. Чувал го беше и преди, затова превъртя през ума си тембъра и интонацията, опитвайки се да си спомни на кого принадлежи. Не успя, но го запамети и беше сигурен, че следващия път, когато го чуе, ще го разпознае.

Когато лампите светнаха, той видя, че и други от екипажа на кораба се бяха струпали в прожекционната зала. И корабът, и проектът си бяха техни, така че имаха право да присъстват. Той хвана ръката на Джуди.

— Има ли бар на този кораб?

— Разбира се. Това е плаващият Холивуд.

— Тогава да поканим господин Пел на питие. Можеш ли да го уредиш?

— За мен би направил всичко.

— Кой пусна остроумието за ухапването?

Джуди смръщи вежди, после каза:

— Мисля, че беше Гари Фостър. Ако съм разпознала гласа му.

— С какво се занимава той?

— Помощник реквизитор е. Защо?

Без да отговаря, Мако продължи да пита:

— Кой наема персонала на компанията?

Тя помисли малко, после отвърна:

— Ако не греша, началниците на отдели уведомяват господин Пел. Той се свързва с агентите или с профсъюзите за необходимите кадри. — Очите й се взряха в неговите. — Какво искаш да знаеш?

Мако поклати глава.

— За момента нищо конкретно.

— Не е вярно — заяви Джуди.

— Защо мислиш така?

— Заради начина, по който ме разпитваше за Гари Фостър.

Той умишлено изчака няколко мига, после попита:

— Можеш ли да разбереш точно с какво се занимава?

— Веднага мога да ти кажа. Когато реквизиторът прочете сценария и разбере от какво ще има нужда на снимачната площадка, главно за актьорите, помощникът отива да го вземе от нашия склад, а ако нещо липсва там, го купува. Всички покупки се одобряват от главния реквизитор и се заплащат от господин Пел.

— А с какво разполага складът?

— Убий ме, ако знам — отвърна тя, — но мисля, че имаме повечето неща. Все пак „Лотосленд“ не снима филми като „Отнесени от вихъра“. Занимаваме се главно с документални телевизионни филми, които изглежда са по-търсени от игралните.

— Но дали са икономически изгодни?

— Много. — Тя му подхвърли една от палавите си усмивки. — Искаш ли да си купиш акции?

— Не.

— И цял живот ще си останеш рибар?

— Ако имам късмет — отвърна той. — Поне няма да остана гладен.

— И ще живееш в разнебитена къща на плажа?

— Забравяш приборите ми от армейските излишъци.

Джуди леко го смушка в рамото.

— Само се шегувам — тихо каза тя. — Ако татко разбере, че се държа с теб като разглезена богаташка щерка, ще се обърне в гроба.

— Той умееше да се оправя, а?

— С парите, които печелеше, явно е умеел. — За миг очите й се замъглиха и тя каза: — Иска ми се да го бях опознала по-добре.

— Разбра ли какво е правил в Маями вечерта, когато са го убили?

Джуди стисна устни, присви леко очи и поклати глава.

— Знам само, че е бил по работа.

— В тази част на Маями? Там няма офиси.

— Тогава защо е отишъл там?

— Възможно ли е да е било заради жена?

Тя не се обиди от предположението. Беше го чувала и преди.

— Баща ми не беше хлапак. Изобщо не мислеше за жени. Ако беше поискал някоя, трябваше само да й се обади, ако ме разбираш. Пък и в района, където са го нападнали, няма проститутки. Просто западнал индустриален квартал. Гаражи, магазини за авточасти втора употреба, складове за отпадъци.

— И са го нападнали, за да го оберат.

Джуди кимна.

— Обличаше се добре. Бил е подходяща жертва.

— Трябвало е да прояви повече разум.

— Да — каза тя тъжно.

— Просто се замислих.

— За какво?

— Че може би вината не е негова.

Една бръчка бавно се оформи на челото на Джуди и тя прехапа долната си устна, преди да попита:

— Какво искаш да ми кажеш, Мако?

— Може ли да са го примамили там?

— Не — категорично отрече тя. — Беше твърде умен, за да се подведе. При необичайни обстоятелства никога не би отишъл без защита.

— Носеше ли пистолет?

— Не беше нужно. Имаше професионални охранители. — Тя въздъхна. — И аз се чудя… че е бил сам. Сякаш… се е канел да се срещне с някого… но едва ли би избрал подобно място, за да го направи. — Тя замълча, докато си припомняше обстоятелствата от онази нощ. — Обадих се във фирмата, която му осигуряваше охрана. Не е поискал да му пратят човек. Този ден имал работа с почтени хора и е бил в офиса им. Когато срещата приключила, стиснали си ръцете и той се върнал при колата си.

— Сам ли караше?

— Не. Винаги наемаше малка кола и шофьор.

— Къде го е откарал шофьорът?

— Никъде. Татко му казал, че ще се поразходи, и го освободил на място. Дори му разписал пътния лист, за да си няма неприятности. Той е кубинец от Мариел, който се опитва да пробие в Маями, но все още не говори добре английски.

— Значи ченгетата са проверили всичко това?

— Всяка подробност.

— Пропуснали са една — каза Мако.

— И каква е тя?

— Защо се е случило.

— Мако… ограбили са го. Решил е да се поразходи и се е оказал на неподходящо място.

— Но преди това никога не е правил подобни неща, нали?

— Не знам. Всички казват, че е необичайно и неразумно, но татко понякога правеше необичайни неща.

— Но разумни — добави Мако.

— Да.

— Успешна ли е била деловата му среща?

— Да. Полицията провери и това. — Тя млъкна и го погледна замислено. — Накъде биеш?

Той отново поклати глава.

— Цялата работа звучи като виц без финална реплика. Това не е нормално.

— И от полицията в Маями казаха така. Но после откриха, че е обичал да се разхожда. Често правел дълги разходки, където и да се намира.

— Но не сам?

— Винаги… или почти винаги е имал един-двама спътници. Но достатъчно пъти е бил и сам, за да го приемат полицаите като нещо обичайно.

— На места като онова, където са го убили?

Джуди не отговори. Нямаше логика. Беше ясно, че същите мисли са минавали и през нейния ум. Баща й беше мъртъв и нищо не можеше да го върне обратно, но смъртта му не й беше причинила други загуби, освен емоционалната, и нищо в бизнеса не се беше променило рязко, за да й даде повод да се съмнява.

— Мога ли да те питам нещо? — внезапно каза тя.

— Разбира се.

— Когато бяхме под водата… Онова нещо… Хищника ли беше?

Мако се забави дълго време, преди да произнесе мрачно.

— Не онзи, когото търсим.

 

 

Тази вечер Антъни Пел беше в жизнерадостно настроение. Да заснемеш на два пъти доказателство за съществуването на свръхестественото създание, което предизвикваше такъв страх между рибарите, и да чуеш разказа на агент от федералните служби как се е сблъскал с нещо огромно и непознато, потвърден и от други свидетели, беше изключително печеливш развой на извънредното пътуване на „Лотосленд Продъкшънс“. Непрекъснато валяха поръчки от различни телевизии, а централата се подготвяше да заснеме и грандиозен игрален филм. Трябваше им само завършек, и то толкова сензационен, че нищо да не може да се сравни с него. Операторската работа трябваше да бъде на изключително ниво и никакви средства нямаше да бъдат пожалени, за да се получи желаният резултат.

Шефовете на студиото вече бяха наели хора, които да напишат сценария и да измислят финала. Беше явно, че според тях цялата работа е измишльотина, но щеше да накара хората да си купуват билети, а студиото щеше да й придаде максимална достоверност. Колко книги бяха написани за Бермудския триъгълник, колко филми и колко злополуки преправени, за да звучат по-убедително?

Да не забравяме в какъв мит „Челюсти“ беше превърнал голямата бяла акула.

Най-голямата дарба на Антъни Пел беше да надушва пари и това беше точно такъв момент. Той бе само малка бурмичка в цялата машина, но печалбата щеше да бъде такава, че неговият дял да е предостатъчен. Можеше да си купи каквото пожелае, да отиде, където си поиска и да прави каквото му доставя удоволствие. Стига да не стане алчен и да си върши работата така, че шефовете му да са доволни. За миг той се сети за Тони Палацо и направи гримаса. Не го харесваше особено.

Пъзелът има многобройни части, но ако откриеш онези, които имат прави ъгли, значи си фиксирал ъглите му, а всичко останало ще се намести между тях. Истинският проблем е така да подредиш елементите, че да се получи цялата картинка. Наум Мако беше определил ъглите, сега трябваше да намести всички останали парченца по логичен път.

Точно тази дума „логичен“ не му харесваше.

Антъни Пел беше извън тази логика. Беше част от друг пъзел, от друго време. Тук не беше на мястото си, но защо и как — Мако не можеше да установи. И това щеше да стане. С малко пришпорване и ръчкане всичко щеше да се изясни.

Мако почука веднъж силно на вратата на каютата и чу стъпки. Ето го новото лице на бившия уличен бандит. Той стисна ръката му по-силно от необходимото. Прилича на предупреждение, помисли си Хукър, че Антъни Пел е много решителен и корав мъж, който не позволява никой да застане на пътя му. За това говореше силното му ръкостискане, макар усмивката му да бе приветлива, а очите — засмени.

Хукър се включи в играта. Пръстите му се стегнаха и усмивка огря лицето му. За час от секундата Пел беше изненадан, после се отказа от намеренията си и се престори, че двамата са просто силни мъже, които се срещат отново.

— Вие определено ни донесохте късмет, господин Хукър. Лентата, която заснехме… с възстановки и допълнителни снимки ще ни помогне да направим хубав филм.

— Пропуснахте големия купон на острова — каза Хукър.

— Няма такова нещо. Пратихме човек да заснеме лодката, която беше хванала Хищника в мрежите си… Записахме всичко, свързано със следите от зъби. Дори вас ви има във филма.

— Ще трябва да се запиша в актьорския синдикат — отвърна Хукър.

Пел продължи, сякаш не го беше чул.

— А и местните бяха страхотни. Какви истории разказваха само! Сигурно преувеличаваха, но беше ясно, че всичко е съвсем автентично. Какви актьори са, как само се съгласяваха с всичко, което кажем!

— Как ги убедихте да застанат пред камерата? Не видях никаква апаратура на плажа.

— Технология, господин Хукър. Разполагаме с най-съвременната мини апаратура. Изключително светлочувствителна. Може да се побере в дамска чантичка, кутия за обяд — в каквото и да било с тези размери. Никога не бихте заподозрели, че с нея се снима цветен филм със звук.

Мако небрежно попита:

— А какво я захранва?

— Това, приятелю, е тайна — каза му Пел.

Мако се престори, че нищо не е чувал за новото приложение на ръчните дигитални камери, и възкликна тихичко:

— Виж ти!

Начинът, по който го произнесе, накара Пел да се намръщи. После се усмихна и каза:

— Във всеки случай не е със слънчеви батерии, господин Хукър.

Мако отвърна безцеремонно:

— Не, разбира се. — И също се усмихна.

— Това е тайна — обясни Пел, за миг объркан от тона на Хукър.

— Смятате ли, че имате достатъчно материал за филм?

Пел тихо се засмя.

— Това е Холивуд, господин Хукър. Ако нямаме, ще го измислим. Няма проблеми.

— Какво мислите, че представлява този Хищник?

— Има ли значение? Дори да е просто рожба на въображението на някой островитянин, от него ще излезе добър сценарий. Пък и, каквото и да е, можем да измислим нещо по-добро.

Джуди пристъпи напред и вдигна ръка.

— Ами ако предположим, че той наистина съществува?

— Вижте, знаете, че…

— Нищо не знаем, господин Пел. Единственото, което знаем, е, че там има нещо и то е причина за тези инциденти. Не участваме в международна конспирация или политически спор… Това е нещо, което не се е случвало досега, нещо…

— Извънземно? — прекъсна го Пел.

— Кой би могъл да каже! — избухна Джуди с почервеняло лице.

Мако промени темата.

— Може да се окаже по-добър удар от „Изгубеният крал“ или „Шахтата“.

— Значи сте ги гледали?

— И много ми харесаха. Дяволски напрегнат сюжет. Разбирам, че компанията за събаряне на сгради е взривила онези стари хотели, но не ми е ясно как сте направили близките планове.

— Новата технология, господин Хукър. Вече бяхме поставили камерите, които снимаха, все едно сме на самото място. Без специални обективи… просто нова технология. Голяма работа, нали?

— Сензационна. Това, което ме впечатли най-много, беше взривяването на мостовете. Очевидно някой беше направил страхотни макети…

— Нищо подобно! Мостовете си бяха истински.

— Как успяхте да го уредите? — попита Джуди недоверчиво.

Антъни Пел се наду самодоволно.

— Много просто. Все още има неизползваеми мостове, построени от железопътните компании в началото на двадесети век. И в Южна Америка имаше два, които използвахме за допълнителни снимки. Направихме услуга на обществото, като ги взривихме — бяха в ужасно състояние. Невероятни сцени, нали?

— Кой е поставял зарядите? Сигурно сте взели някой стар военен специалист от Втората световна война?

Пел отново се засмя самодоволно.

— Не, наехме един от експертите, които взривиха онези сгради.

— Страхотно! — каза Мако.

— Доста скъпо ни струваше — добави Пел.

Хукър си помисли: „И как е станал помощник реквизитор, като си позволява да прави иронични забележки безнаказано? Как ли са го наказали, задето не успя да взриви лодката ми, както му е било наредено?“ Глупакът можеше и да разбира от експлозиви, но очевидно не беше наясно с реакциите на магнитните компаси. Кучият син се беше опитал да го вдигне във въздуха, но заповедта беше дошла от някой друг и по сериозна причина. Защо?

Барманът се приближи и събра празните им чаши.

— Още по едно? — попита той.

И тримата му направиха знак, че не искат.

Джуди обясни, че отиват на кораба на „Среднощни круизи“ и покани Антъни Пел да ги придружи, но той отказа, под предлог че има работа на борда на „Лотосленд“.

Когато стигнаха до трапа, Чана и Ли Колбърт ги чакаха. Ли искаше да се върне на „Телиг“, но Ким прие поканата на Джуди да отиде с тях на круизера. Чана и Ли се качиха в едната лодка, а останалите — в другата. Потеглиха към светлините и окичените със знаменца палуби на големия кораб.

Нощта беше тиха, океанът спокоен, топъл вятър разнасяше мириса на сол в нощния въздух. Този път във водата не се виждаха флуоресциращите следи от движението на бързите нощни хищници. Зад лодката оставаше следа от мехурчета, едва забележими в светлината на изгряващата луна.

Ако някой гледаше, щеше да забележи как тя внезапно прекъсна на едно място. Нещо голямо и бързо за миг я изтри от повърхността, после изчезна, сякаш задоволило любопитството си.

Доближаваха круизера откъм десния борд. Морякът се заслуша в гласа от радиостанцията, получи и прие заповед и ос насочи към кърмата, после зави и се залепи откъм лявата страна на кораба. Очите на Мако обхождаха стоманените стени, илюминаторите, големите врати на товарното отделение, откъдето се зареждаха провизиите. Една по-малка врата се намираше по-близо до водолинията, а точно преди да пристанат, видя още една, която няколко моряци сваляха ръчно, очевидно поправяйки някаква неизправност.

Когато двигателят беше изключен, от палубата се дочу далечна музика, накъсвана от писъци на доволни жени и по-силните гласове на мъжете. Моряци в униформа им помогнаха да слязат от лодката — повечето познаха Джуди и я поздравиха. Тя се отнасяше към тях като приятели, а не като към наемни работници.

Мако й пошушна:

— Имаш много обожатели тук, малката.

— Някога работеха за баща ми.

— И младите ли?

Тя се засмя доволно.

— Те само са чували за мен.

— Значи сте много известна, госпожице.

Когато стигнаха до палубата, Маркъс Грей ги чакаше. Пое ръката на Джуди сякаш беше кралица, помогна на Ким да се качи и шеговито каза на Мако:

— Предполагам, че сте достатъчно силен, младежо, за да очаквате помощ от мен.

— А, от време на време бих се радвал на едно рамо — отвърна Мако.

— Не и според това, което съм чувал за вас, сър. Очевидно се радвате на завидна репутация.

— И каква е тя, Маркъс? — попита Джуди.

— Свързана е най-вече с гмуркането днес. Явно сте се проявил като герой.

— Не си спомням да съм направил нищо особено, освен дето успях да изплувам.

Маркъс Грей се усмихна и около устата му се появиха ситни бръчици.

— Един от водолазите ви е видял как замахвате с нож в ръката към онова, което ви е нападнало.

— Чист рефлекс, господин Грей. Аз бях отзад и имах повече време, за да преценя ситуацията.

— И какво видяхте? — В гласа му звучеше искрено любопитство.

— Честно казано, нищо не можах да различа — призна Мако. — Видях само, че беше ужасно голямо, но вдигнатият пясък не ми позволи да го разгледам добре.

— Водолазът каза, че сте го намушкали…

— Стига, господин Грей! Какво би направило петнадесетсантиметрово острие срещу нещо толкова огромно? С това поне всички сме съгласни. Проклетото нещо се понесе така бързо срещу нас, че водата ни разхвърля като сламки. Точно така се чувствахме.

Странно, но това изглежда достави удоволствие на стареца. От неизвестното можеше да се изгради цяло бъдеще. То можеше да получи зъби и цел, а и с добра реклама да бъде обгърнато в тайнственост — „нещото“, което се появява и скрива, но винаги е там и за него може да се създаде поредната история, от която да се спечелят още пари.

— Е, целият епизод е дал на пътниците тема за разговор. За тях това е най-вълнуващият момент от пътуването. — Грей млъкна и наклони глава очаквателно. — А какво сте им подготвили за утре?

Преди Мако да успее да отговори, Ким се обади:

— Ще се гмурнем отново. Защо не пуснете старците да плават над нас в гумени лодки. Времето ще е ясно, морето спокойно…

— Госпожице Себринг…

— Успокойте се. Това, че все още танцуват валс, не значи, че са ръждясали. Обзалагам се, че много от тях имат опит в плаването с малки лодки. Може да не видят нищо, но само мисълта за него ще им създава достатъчно вълнение.

— Разбирам какво имате предвид. Ще го предложа и ще видим какво ще стане. Дано не решат да карат курсове по дълбоководно гмуркаме. Рекламата ще звучи странно, не мислите ли?

— Дайте им всичко, което могат да си позволят.

— Скъпа госпожице Себринг — каза Грей и този път акцентът му се усети, — тези хора могат да си позволят всичко, което искат. Абсолютно всичко. За тях парите са само играчка.

— Играчките се чупят — отвърна Ким.

— Но могат да се поправят или да се купят нови. Те живеят в друг свят, млада госпожице.

— Добре, Ким, остави — обади се Джуди. — Нека видят какво изпускат. За съжаление всички места са разпродадени за следващите три месеца, но след като построим новите пристанища, ще пуснем още два круизера.

Само балната зала беше достатъчна, за да се добие впечатление от показния разкош на кораба. Съществуваха богати и много богати хора, но тази група беше отделна класа. Бижутата на дамите бяха толкова огромни, че изглеждаха изкуствени, но елегантността на мъжете беше изцяло сдържана. Дрехите им бяха ушити от най-скъпите шивачи, но те ги носеха с небрежно безразличие. Тук-там се виждаше някой мъж с бричове до коленете или бермуди, но парите си личаха във всеки детайл. Само с едно кимане те получаваха питие, а една дума беше достатъчна, за да се отпрати съпругата или любовницата, когато обсъждаха делови въпроси в някой ъгъл.

Мако мълчаливо наблюдаваше всичко. В казиното видя отегчени лица, които печелеха или губеха милиони, без да се радват или отчайват. Добре сложени келнерки отговаряха за доброто настроение на мъжете, а стюарди в ливреи се грижеха за нуждите на жените.

На борда имаше шест казина, всичките претъпкани, и Мако каза:

— Вегас пасти да яде.

— Сега разбираш защо е била създадена „Среднощни круизи“.

— Колко време плават пътниците?

— Могат да слязат по всяко време — отвърна Джуди. — Обикновено изкарват пълния тримесечен круиз, но винаги идват отново. Бих казала, че почти всички, които са сега на борда, са пътували поне още два пъти. Харесва им вълнението.

— Глупости! Би трябвало да са си вкъщи в леглата.

— Опитай се да им го кажеш. — Джуди погледна часовника си. — Да слезем долу, за да видиш какво движи този кораб.

Хукър не за пръв път влизаше във вътрешността на кораб. Този беше нов, добре построен, предназначен да бъде удобен и бърз; първото заради клиентите, второто — за да изпреварва бурите. За изграждането му не бяха пожалени средства, имаше напълно оборудвана операционна и хеликоптер, разположен на подвижна платформа, който при спешни случаи можеше веднага да бъде изкаран на палубата. Минаха покрай отворените врати на товарната палуба, където моряците, които не бяха дежурни, се събираха да пият бира и да говорят за момичета. Джуди познаваше и някои от тях. Малко по-нататък една необичайна врата беше вградена в херметична преграда. Беше от солидна стомана и окачена на огромни, но скрити панти.

— Това каютата на капитана ли е? — пошегува се Мако.

— Не, стаята с парите — отвърна Джуди. — Намира се точно под банката на казиното. Парите от играта идват по наклонени улеи, за да ги преброят и сортират.

— И?

— Не знам. Това са само пари. — Тя посочи с палец нагоре. — А за тях са джобни пари.

— Правителството проверява ли доходите ви?

— Не и в открито море — обясни Джуди.

Мако кимна, мислейки си за малката врата почти на нивото на водата. Навярно беше вход за трезора. Или изход. Но за какво? Надяваше се да е водонепроницаема.

— Така е — засмя се Джуди.

— Кое?

— Вратата се затваря херметически. За това си мислеше, нали?

— Да. Мисли ли четеш?

— Не, но ще ти кажа за какво е. На различни пристанища, където имаме собствен кей, пътниците, които искат да поиграят хазарт на брега, трябва да имат местна валута. Там я получават. И тя не е обикновена врата… Прилича на въздушен шлюз в космическа станция.

— Обезопасена ли е?

— Максимално. Не може да бъде превзета и от цял отряд, лесно се отбранява и се охранява денонощно. Тук парите се харчат лесно, но пътниците ни искат да се грижим добре за тях.

— Имало ли е опити за кражба?

— Не ставай глупав. Едно правителство се опита да получи подкуп, но ръководителят му си побъбри петнадесетина минути с един от пътниците и излезе бял като платно, треперейки като дете в кабинета на директора.

— И кой беше пътникът?

— Не би искал да знаеш — отвърна Джуди. — Притежава огромни корпорации, заповядва на конгресмени и сенатори и президентът го търси за съвет.

— Удобно — каза Мако.

— Много — отвърна Джуди.

 

 

Бурята започна преди полунощ. Беше една от онези резки промени в природата, които за един час могат да превърнат спокойното море в гора от планини със запенени от виещия вятър върхове. Бурята разкъсваше всичко по пътя си, сякаш имаше челюсти и зъби, усукваше метални части и смазките всяко нещо, което й окажеше съпротива.

Мако беше усетил идването й и вкара Джуди в каютата на „Мидена яхния“, докато те с Били Брайт провериха за последно такелажа. Бяха пуснали трите огромни котви с нови вериги, които карибецът беше настоял да купят заедно с лодката. Носът беше насочен срещу вятъра и цепеше вълните, които връхлитаха към него. Дъждът приличаше на зъл и упорит враг, който се опитва да разбие прозорците, но те успяваха да издържат.

Беше почти невъзможно да се говори. Дивият гняв на вятъра се изливаше в симфония от грохот, почти оглушителен шум, който само водачът на танк „Шърман“ по време на яростна битка би могъл да си представи.

Джуди доближи уста до ухото на Мако. Той не чу какво му каза, но се досети и кимна, усмихвайки се успокоително.

Били Брайт знаеше, че шефът му се преструва, но въпреки това се чувстваше сигурен. Тримата стояха, облечени в спасителните си жилетки, всяка от които имаше електронно устройство за проследяване — ако паднеха зад борда, то щеше да покаже местоположението им на спасителите от въздуха. Когато вятърът се усили, Били докосна леко ръчките, за да поемат двигателите част от напрежението върху котвените вериги. На лицето му беше изписано странно изражение и когато го погледна, Мако разбра какво означава.

Карибецът не се боеше от бурите. Беше преживял достатъчно през живота си и ги познаваше. Познаваше и лодката — беше стара и дървена, изработена майсторски. Тя щеше да издържи на бурята.

Онова, което притесняваше Били, беше настъпването на мрака. И Хищника. Бурята на повърхността можеше да го накара да излезе и нямаше никакъв начин да го избегнат. Бяха закрепени здраво за дъното на 20 метра дълбочина и ако Хищникът минеше оттам, с тях беше свършено.

Мако и Джуди се държаха за ръце и за прикрепените към стената дръжки. Никой от тях не чу как Били промърмори:

— Шантави американци! Отгоре има буря, отдолу Хищник, а те още малко и ще се разцелуват! — При тази мисъл той се усмихна и млъкна.

 

 

На половин миля оттам нещо помръдна в дълбините. Движението беше леко, почти незабележимо. Бурята беше започнала внезапно, изразходвайки силата си в един-единствен парализиращ удар, който би могъл да унищожи неподготвения враг, но само да зашемети истинския професионалист, който я беше очаквал. Силата й се проявяваше само на повърхността и не стигна до дълбините. Там вълнението беше съвсем леко и не успя да пробуди спящия гигант. Но сега лекото течение го носеше и когато дойдеше времето, той щеше да намери онова, което търсеше.