Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (19)

19.

Далеч на запад в небето се появи бледо оранжево сияние на светкавица. Тя се намираше в началото на студения фронт, който щеше да нахлуе в района след около двадесет и четири часа. Цареше непрогледен мрак и само студената светлина на звездите показваше къде се намира небето. Хоризонтът не се различаваше, нито островите, които лежаха точно зад извивката му.

Хукър автоматично хвърли поглед към уредите. Компасът му показваше, че следва верния курс, а навигационната система потвърждаваше координатите му. Но нещо не беше наред. Стомахът му се беше свил, усещаше тръпки по кожата и знаеше, че космите по ръцете му са настръхнали.

Ама че лудост, помисли си. Започваше да разбира какво изпитва Били Брайт нощем в океана, а той беше умник. Усещаше неща, които не можеха да се видят, и си вадеше заключения дори от събития, които за всички останали нямаха значение. Като фактът, че няма летящи риби, когато би трябвало да има.

Повърхността на океана беше неестествено гладка и Хукър намали скоростта, а после изключи мотора. В продължение на минута единственият звук, който се чуваше, беше плискането от носа на лодката, който цепеше водата, докато инерцията се изчерпа и всичко потъна в абсолютната тишина на нощта. Не се чуваше пляскане на вълни в корпуса, нито на риби, които плуват на повърхността. Светът беше замрял в ужасяваща неподвижност.

Хукър стоеше, здраво стиснал руля, напрегнато се ослушваше и за най-тихия звук, докато накрая осъзна, че няма какво да чуе. Искаше му се да извика — не защото се боеше от нещо, а само за да наруши тази неестествена тишина. Очите му се взираха в мрака и той се чудеше какво прави тук, застинал неподвижно насред безшумния океан.

И изведнъж осъзна какво прави. Същото като останалата част от океана и неговите обитатели — чакаше. Разбра, че нещо е чакало него.

Били се беше оказал прав. Трябваше да послуша съвета му. Каквото и да беше то, кой би могъл да му се изправи насреща? По дяволите, та то ядеше лодки! Океанът му принадлежеше и не се подчиняваше на никого. Не бе управлявано от човешка ръка и никое живо същество не определяше накъде ще поеме. Нито какво ще вечеря, саркастично си помисли той.

Хукър пусна руля и отиде до кърмата. Меката светлина на компасната кутия хвърляше отблясък върху дъното. Огледа се, но не забеляза нито една друга светлина наоколо. Бойното поле беше избрано. Противниците бяха тук. Бяха се дебнали взаимно и предстоеше решителната битка, от която щеше да си тръгне само единият от тях.

Той се замисли колко нереално изглеждаше всичко това. Беше почти мистично, сякаш съществуваше някакъв чужд свят, над който Мако изобщо нямаше контрол, и за миг се почувства безпомощен. Но опитът и обучението взеха връх и той реагира на усещането, че нещо се беше променило, че врагът се е появил и той може да го предизвика на бой и може би дори да го победи. Може би.

Първо дочу дишането — равномерно, боботещо, бълбукащо, — чието разположение не можеше да определи. Сякаш беше навсякъде около него. Не се чуваше силно, но идваше отблизо. Нещо го наблюдаваше. После то помръдна и корпусът на „Мидена яхния“ леко се разлюля. За миг дишането спря, после отново се чу — този път по-силно.

Хищникът наближаваше.

И тогава Хукър усети миризмата. Миризма на смърт — зловеща и ужасна, толкова отвратителна, че можеше да бъде резултат само на едно — на разложена човешка плът.

Нещото се беше доближило и сега той го чуваше. Лодката се приближаваше към него, значи идваше да го унищожи — бавно, тихо и невидимо. Без да знае защо, той погледна към небето и видя, че по-ниските звезди бяха скрити от огромна сянка, която продължаваше да се издига, а после щеше да се надвеси и да изтрие всяка следа от съществуването на „Мидена яхния“ и неговия собственик. А той не можеше да направи нищо. Изведнъж, в светлината от компасната кутия, той видя окото му — бледа, полусферична форма, която го гледаше. Отстъпи стреснат и ръката му се блъсна в камерата, която беше оставил на седалката. Светкавицата й блесна за миг и Хукър видя Хищника и оголените му зъби. Погледна смъртта в очите и се разсмя.

Оръжието беше точно зад него. Грабна ракетомета, зареди го, обърна се към кърмата и натисна спусъка. Ракетата не измина много път, преди да се забие в гигантската плът на врага, да прониже кожата и да избухне във вътрешността му.

Още преди да започнат скърцащите и стенещи звуци, Хукър беше взел миникамерата и мощният й прожектор освети околността, за да може целият свят да види как Хищникът умира, да чуе силното бълбукане, да присъства на продължителната смъртна агония и да проследи бавното му потъване, когато океанът нахлуе в него през дупката. Агонизиращото око изчезна от поглед, докато чудовището бавно се отдалечаваше към дълбините на океана, и звездите отново проблеснаха в нощното небе. „Мидена яхния“ се полюляваше на вълните, предизвикани от потапянето на гигантската маса. Хукър погледна навигационната система, определи местоположението си и отново включи двигателите.

Докато стигна на две мили от Пеоле, морето остана гладко, после леко вълнение започна да бие странично „Мидена яхния“. Били Брайт го чакаше на пристанището. Беше щастлив и доволен, но нещо в израза му подсказваше, че много се е тревожил за приятеля си, който беше отишъл да се изправи сам срещу Хищника. Инстинктите му, първичната интуиция му бяха подсказали, че тази нощ чудовището може би ще търси плячка, и всички белези сочеха, че това ще стане точно в района, накъдето се беше насочил Хукър.

Били трябваше да попита. Не му беше в характера, но този път нямаше как да го избегне:

— Сър… видяхте ли го?

Хукър се усмихна бавно. Тази усмивка бе последното, което мнозина от неговите врагове бяха видели преди смъртта си. Зад нея прозираше споменът от битката, траяла само няколко секунди и завършила с победа.

— Убих го, Били.

— Сър…

— Мъртъв е. Знам къде се намира. Можем да го извадим и да го покажем на света. Той нанесе доста щети, но можем да го използваме, за да запазим тези острови от чужда намеса.

— Но, сър… защо ще вадим… останките му? Щом сте го убили…

— Довечера ще разбереш. — Хукър тихо се засмя. — Трябва да събудиш приятелите си и да им съобщиш добрите новини. Пак ще могат да излизат нощем за риба.

В лабораторията на „Лотосленд“ един техник обработи филма и направи две копия от оригинала. Мако задържа и трите. Макар да не беше професионалист, снимките бяха идеални — ясни и добре фокусирани, нищо не отвличаше вниманието на зрителя от шокиращата сцена, която наблюдаваше. На фона на пълния мрак чудовището изглеждаше още по-черно, но формата му не оставяше съмнение какво всъщност представлява.

Хукър си спомни изражението на техника, докато гледаше филма, ужасът му, пулсиращата вена на шията, когато видя какво е станало и разпозна чудовището. Той издиша рязко като спукан балон и разширените му от изненада очи погледнаха към Мако с невярващо учудване.

 

 

Островитяните повярваха, защото Били Брайт им съобщи, а Джуди — защото й го каза Мако, а тя му имаше доверие. Позна по лицето му, че казва истината, макар още да не знаеше всички факти. Ели повярва, защото пенсионираните пожарникари и агенти не се лъжат помежду си, а Бъргър — защото изпитваше страх от Хукър и беше убеден, че може да се е справил с чудовището.

Чана изобщо не желаеше да повярва. Ли Колбърт щеше да изчака, докато разбере всички факти, но знаеше, че в крайна сметка ще повярва.

Никъде не се появи съобщение къде ще бъде прожекцията, нито беше определен час, но точно преди да падне нощта островитяните се бяха събрали пред голямата сграда, която Чарли Бъргър споделяше с Ели. Голям преносим екран от „Лотосленд“ беше разгънат на една от стените и местните жители го оглеждаха с подозрение. Екипажът на „Телиг“ седеше на пода заедно с останалите и когато вратите най-после се затвориха, Мако Хукър хвана Джуди за ръката и двамата застанаха пред екрана.

Настъпи пълна тишина.

Никой не смееше да мигне.

Хукър вдигна дистанционното, с което се включваше прожекционният апарат, и публиката зачака с нетърпение.

Той започна така:

— В океана се случиха странни неща. Нещо унищожаваше лодки и животът на хората по тези острови беше засегнат както никога досега. Врагът беше безшумен, непредвидим и смъртоносен. Движенията му не следваха никаква логика… той просто идваше и си отиваше, когато си поиска. Именно затова беше толкова опасен. Дори съвременната апаратура не можеше да го засече. — Хукър замълча, после добави. — Но всички знаеха, че съществува.

Думите му предизвикаха лек шепот сред местните жители, които се надяваха, че по-нататък събитията ще се развият успокояващо. Знаеха какво се беше случило, но едва когато видеха с очите си смъртта на Хищника, щяха да повярват напълно.

— Повечето от вас не са били родени през 1914. Тогава е имало война и из тези морета бродели немски подводници. — Няколко от по-възрастните островитяни закимаха. — Част от тях били унищожени близо до остров Ребока от огъня на съюзниците или от пробойни в дъното, направени от самия екипаж.

Главите отново закимаха. Тези събития бяха част от личната им история.

— Но една от тях не била улучена, нито пробита — каза Хукър. — Тя се спуснала на дъното, за да се скрие от нашите разрушители. Тогавашната апаратура била примитивна и никой не открил подводницата. Когато вражеските кораби напуснали района и пътят бил чист, капитанът дал заповеди да изплуват.

Публиката чакаше. Всички знаеха, че предстои да чуят нещо важно.

— По онова време потапянето на подводниците се осъществявало с клапана на Кингстън, който позволявал резервоарите да се напълнят с вода, а въздухът да се компресира в малки цилиндри. За да изплуват, водата се изхвърляла и резервоарите се пълнели със сгъстения въздух.

Хукър изчака да възприемат казаното и продължи:

— Но клапанът заял и не могли да изплуват. Лежали на дъното и пестели въздуха, докато накрая не измрели от задушаване. Подводницата останала във водния си гроб и постепенно потъвала в пясъка, което довело до постоянен вакуум около нея. U903 била почти мъртва.

Този път главите кимнаха в мълчаливо потвърждение.

— Почти — повтори Хукър.

Главите заситниха кимането и зачакаха.

— Както всичко на този свят, подводницата започнала да гние. Много години били нужни, докато в стоманения й корпус се появила малка дупчица. Горивото започнало да изтича по малко, но при всички замърсявания в океана никой не забелязал малките петна на повърхността… Подводницата продължавала да умира, но в известен смисъл и оживявала. С течение на времето клапанът на Кингстън също бил прояден и постепенно резервоарите се напълнили със сгъстен въздух, който изтласкал водата и така плаваемостта й станала положителна. Разбира се, отначало съвсем слаба, но с всеки изминал ден се увеличавала и в един момент неминуемо щяла да окаже въздействие…

Може би трябвало да минат още много години или пък малката дупчица в корпуса пропускала вътре морска вода, която щяла да попречи на издигането — при всички случаи промяната в баланса е била предизвикана от човешка намеса. Военният кораб „Сентиля“ пристигнал, за да прави научни изследвания. Когато електронната апаратура се повредила, персоналът решил да използва експлозиви, за да направи проучвания на земните пластове под океанското дъно.

Публиката предусети какво ще последва. Не се чуваше нито звук, никой не помръдваше, но във въздуха витаеше нещо, което ги караше да тръпнат в очакване.

— От ударната вълна на тези взривове океанското дъно потрепервало. Малко по малко вакуумът, който задържал U903 на мястото й, започнал да отслабва… докато един ден положителната плаваемост на стоманения корпус се оказала достатъчна и той започна да се издига сантиметър по сантиметър от пясъчното дъно като ранена замаяна риба, която най-после се е освободила от назъбената кукичка, но е дезориентирана… Не знаем каква е била температурата на водата, нито атмосферното налягане, но балансът на подводницата бил толкова деликатен, че реагирал на всяка промяна в условията и тя се носела с теченията. Промяната в налягането можела да я върне на дъното… или да я накара бавно да се издига, без да причинява никакви неприятности, освен ако… не се блъсне в нещо. Колко ли пъти е изплувала и се е носела на повърхността, без някой да я види?

Хукър долови въпроса в погледите им и отговори, без да чака някой да го произнесе.

— Не е търсела лодките, за да ги удари. Вие всеки ден излизате в морето, но колко пъти някой е пострадал? Океанът тук е дълбок. Старата подводница се влияела от много променливи фактори… Промяната в атмосферното налягане преди буря, спадането на температурите, теченията определяли посоката й и когато се сблъсквала с някоя лодка, тя я пробивала.

Някой от местните попита:

— Ами зъбите? Знаем, че е имало зъби. Дори ти ги видя.

Хукър вдигна ръка и поклати глава.

— Видях онова, което вие казахте, че е причинено от зъби. — Той огледа публиката и видя въпросителното изражение на Чана. Бъргър също беше в недоумение. — Това е подводница от Първата световна война. На носа й има съоръжение, което отдавна вече не се използва. Наричали го резачка на мрежи и представлява разположена под ъгъл редица от подобни на зъби остриета за прерязване металните кабели, опъвани плитко под повърхността, за да улавят подводниците. Това са били зъбите. Но когато се ударели в нещо, корпусът отново потъвал и излизал другаде, когато атмосферното налягане и температурата били подходящи.

Скептичният глас отново се обади:

— Но то дишаше!

— Сгъстеният въздух е излизал през малката дупка на носа. Това спирало, когато подводницата потъвала, и се появявало, ако тя била на повърхността.

— Но защо не е потънала окончателно?

— Защото клапанът на Кингстън все още изпускал сгъстен въздух и плаваемостта й била почти неутрална.

Чу се нов глас, в който звучеше недоверие:

— Но ти каза… че си я убил.

Хукър погледна човека за миг, после се усмихна.

— Така е — потвърди той.

Този път в гласа преобладаваше любопитство:

— И как?

Хукър не отговори, а погледна към Ели и кимна. Барманът протегна ръка и угаси светлините.

Настъпи мрак, сякаш плаваха нощем в морето. Внезапната промяна правеше мрака още по-непрогледен и въпреки всичко, което бяха чули, в помещението властваше страхът. Всички щяха да видят нещо, от което се бяха страхували, и дори сега нямаха желание да го съзрат отблизо. Но трябваше да го направят. Трябваше да се уверят, че е умряло и никога повече няма да се върне да ги тормози. Атмосферата беше напрегната.

Мако Хукър натисна бутона и екранът проблесна в сребриста заслепяваща светлина. Когато зрителите видяха, че на него няма нищо, в залата се понесе въздишка на облекчение, но преди някой да коментира, отново настъпи мрак и от него изплува силуетът, тъмен дори на фона на нощното небе. Прожекторът на камерата придаваше плътност и дълбочина на зловещата форма, която се издигаше от водата сякаш умишлено бавно. На носа й се виждаше смъртоносната резачка, която й придаваше зловещ вид, а точно когато вибрациите от злокобното дишане прозвучаха през колоните, ракетата се устреми в нощта, проби ръждясалата външна обвивка на корпуса, проникна в него и остави океана да се заеме с погребението. Подводницата се наклони и тогава се видя „окото“. Хукър спря кадъра и всички можаха да видят какво представлява всъщност. Нулата от надписа върху командната кула беше избеляла и от нея беше останала само горната част, която приличаше на вежда. Ръждата под нея напомняше зеница.

Мако отново включи прожекционния апарат. Звукът се засили, чу се бълбукане, корпусът се завъртя и също тъй бавно, както се беше появил, потъна под водата.

Екранът потъмня и отново настъпи мрак. Миг-два не се чу нито звук, после сякаш всички въздъхнаха едновременно. Мако се усмихна. Знаеше как ще реагира публиката. Не му беше нужно друго доказателство. Той извика на Ели и светлините отново бяха запалени.

Отначало всички говореха тихо, докато премине вълнението им. Хищникът беше мъртъв и нямаше вече да яде лодките им. Те бяха разбрали какво представлява, но за тях то винаги щеше да си остане Хищника. Около нощните огньове щяха да се разказват множество истории, преплели истина и въображение, а името на Мако Хукър щеше да се предава от поколение на поколение.

Сега вече гласовете им отекваха в помещението. Никой нямаше да се прибере преди изгрев. Били Брайт привидно се опитваше да омаловажи случилото се, но се наслаждаваше на ролята си на герой, като помощник на своя шеф. Видя Мако да се усмихва и сви рамене примирено. После също се усмихна, защото видя как Джуди хвана Хукър за ръката и я стисна лекичко, а той се наведе и я целуна нежно.

Били Брайт не ги видя да си тръгват, но когато погледна отново натам, тях вече ги нямаше.