Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (9)

Девета глава

Не, не те обичам аз, не те обичам, но няма ли те, ставам тъжна. На синьото небе над теб завиждам и на звездите, че те виждат.

Каролин Нортън

Сложи ръка на коляното й. Оливия погледна лицето и очите му — същите очи, заради които толкова нощи не спа. Какво виждаше в тях? Недоверие? Объркване? Ще прозре ли той, че всъщност е влюбена в него от момента, когато я забеляза да го наблюдава иззад старото дърво преди толкова години?

— Заслужавам да бъда спасен? — повтори той тихо, замислено и малко развеселен. Но усмивката на устните му бе цинична. — Наистина ли мислиш така, Оливия?

Беше разкрила толкова много от себе си. Сега щеше да се присмива на наивността и детския й романтизъм. Защо продължаваше да я наблюдава така втренчено?

— Защо? — попита той простичко.

— А защо не? Нали си ми съпруг? Нали това е мой дом?

— Твой дом или твой дълг? Личеше си, че си готова да задоволиш капризите на баща си и сестра си и затова се омъжи за мен. Мислиш за бъдещето на сина си — още една причина да се омъжиш. Защо си седнала да ми внушаваш, че си приела този брак, за да ме спасиш — сякаш изобщо те е грижа за мен. — В гласа му се прокрадна горчива нотка: — Никой никога не е вярвал, че съм достоен да бъда спасен, мила. Защо точно ти? Ти — непознатата, макар да сме се срещнали за кратко преди толкова време, както твърдиш?

Нямаше какво да му отговори, освен истината, а сега истината изглеждаше абсурдна дори и на нея. Затова остана безмълвна, погледът й се плъзна към ръката му върху коляното й; досегът я топлеше като слънце.

Атмосферата мигом се промени от появата на Сали. Брайън влетя през прага и накара прислужницата изненадано да извика.

— Мамо! — Вече се настаняваше в скута на Оливия. Тя го обгърна с ръце и неволно погледна към Майлс, който доста сковано следеше сцената.

Пристигна и Бертрайс с малко объркан вид. Брайън се разсмя.

— Отново има пристъп — обясни той. — Накара Дийтс да спрем, за да търси котенцето.

— Господи! — смънка Майлс.

— Представа нямам къде се е запилял — простена Бертрайс отчаяно.

Майлс се обърна към Оливия и доста рязко заяви:

— Забрави да споменеш, че и тя ще дойде да живее тук.

— Би трябвало да се разбира от само себе си, господине. Тя е бавачка на сина ми.

— Може ли да й се вярва?

— Напълно, бъди сигурен.

— Гладен съм — обяви Брайън.

— Госпожица Пини е приготвила за вечеря пай с месо и чай.

— Не обичам пай с месо.

Сали се нацупи и излезе от стаята.

— Днес се опитай да направиш изключение.

— Тази къща е студена, тъмна и мирише странно. Дали няма призраци?

— Мисля, че не.

— Искам да видя стаята си.

Оливия погледна към Майлс.

— Приготвена ли му е стая?

— Не се сетих.

— Тогава аз ще се погрижа. Къде предпочиташ да го настаня?

Оставяйки шумно чашата, той се озъби:

— В тази къща има най-малко двадесет и пет спални. Избери, която желаеш!

Оливия взе детето на ръце и тръгна към вратата, като спря само колкото предпазливо да погледне помръкналото лице на съпруга си.

— Хайде, Бертрайс — подкани тя и излезе.

Майлс не вечеря с останалите. Предпочете да се барикадира в кабинета и, застанал до прозореца, да гледа окаяната розова градина. Поетата отговорност застрашително лумна пред него. Едно е да вземеш съпруга — особено толкова силна и независима като Оливия, а друго — да получиш в добавка малко дете и откачена старица.

Изохка. Децата притежаваха изнервящата дарба да отгатват мислите на другите. Как само малкият попита дали в къщата няма духове!

Майлс се ухили при внезапно осенилия го спомен за първата му вечер в Брейтуейт. Беше осемгодишен. И сам. Никога дотогава не бе виждал баща си. С мръсна бележка, стисната в шепата, стоеше сам във фоайето, вторачен в масивното стълбище. В онзи момент си помисли, че няма начин духът на крал Ричард да не се появи и злокобно да му се изсмее. Никакво привидение, разбира се, не се мярна. Само баща му, чието строго лице и гневни изблици му причиняваха повече безпокойство, отколкото отдавна изчезналите души.

С ръце в джобовете Майлс напусна кабинета и разсеяно влезе в трапезарията, където завари старата маса отрупана с мръсни чинии. Без съмнение Оливия е свикнала прислужници да раздигат, след като се нахрани.

Сали се появи на вратата. Лицето й се сливаше с червената коса.

— Никога не са ме обиждали така. — Сграбчи някаква порцеланова чашка и чинийка и обля престилката си със студен чай — Чудя се дали да не напусна и да видим тогава кой ще се погрижи за проклетата й баня.

Майлс вдигна вежди, когато тя върна чашката на масата и със свити в юмруци ръце на кръста, неодобрително го изгледа.

— Няма да търпя подобно отношение от нея!

— Какво отношение?

— Държи се, сякаш е самата кралица. Нареди ми да кача ваната и да приготвя вряла вода. Да не съм товарен кон? И не стига това, ами ми заяви да не се явявам повече пред нея, ако не съм безупречно чиста. Чиста! Дори заяви, че мириша!

— Ъхъ.

— Сякаш съм се била въргаляла между прасетата. Говорят ли се такива неща на предана, съсипана от работа прислужница, питам аз? Особено като се знае, че за всичко тук се грижа сама. Да ми казва, че външността ми е възмутителна и да ме пита кога за последен път съм си чистила въшките. Какво нахалство! И това не й стигна, ами ми нареди или да си отрежа косите, или да ги нося на кок. Иначе не било хигиенично. Косъм щял да попадне в храната й. А на всичкото отгоре, нахалната дребна напаст обяви, че паят ми с месо бил като храна за добитък.

Нахалната дребна напаст е имала право, помисли си Майлс, но не посмя да го изрече на глас. Истината бе, че едва се въздържаше да не прихне.

— Настаниха ли се по стаите? — попита той.

Сали кимна и пак се захвана с раздигането на масата, като подрънкваше с посудата и не преставаше да мърмори за надутите аристократи. С камара чаши, чинии и чинийки в ръце тя тръгна към вратата, където обаче спря, за да завърши:

— И иска кифлички за закуска! Казвам й, че дори не знам как се правят, затова ще трябва да се задоволи с препечени филийки, и какво мислиш, последва?

Той поклати глава.

— Обяви, че с радост ще ми обясни как се правели кифлички, ако желая да се науча. Отвърнах й да си спести труда, особено след като ще наема префърцунен френски готвач. Тя обаче отвърна, че настоява на кифличките, затова ще трябвало да се справя, както мога. И иска също сладко от портокали. Обясних й, че в къщата не е имало портокалово сладко от пет години, а тя предложи да отскоча до Девънсуик и да взема едно гърне. Сякаш си нямам достатъчно работа, та да й топля проклетата вода, да си чистя въшките и да правя кифлички, които понятие нямам как се приготвят! Кога ще спя, питам аз? А като капак на всичко, онази побъркана старица поиска паничка топло мляко за котето си.

— Искрено те съветвам да отнесеш паничка топло мляко в стаята на Бертрайс при първа възможност.

Сали го изгледа сякаш са му поникнали рога и опашка.

— И ти си луд като тях — отсече тя и бързо излезе.

Той се повъртя малко, тъй като и без това нямаше какво да прави. Напусна трапезарията и застана в подножието на стълбището. Заслуша се. Какво очакваше да чуе?

И в този момент го чу. Далечен звук. Нечий глас, приглушен от големината на старата къща.

Затвори очи.

Чу смях на дете.

Пое дълбоко въздух.

Майчини нежни, но настойчиви молби за спокойствие.

След това майката и детето заедно. Смехът им отекна като радостен звън на камбанки.

Излезе навън без връхна дреха; предпочиташе да усеща хапещия студ. Смехът на Оливия. Стори му се нелепо, че до този момент не бе чувал смеха на съпругата си. Това, че мелодичността на този смях го свари така неподготвен, също беше нелепо.

Конюшнята някога представляваше прекрасна каменна постройка с грейнали от чистота прозорци и блестящ тухлен под. Махагон покриваше част от стените, а дузина млади коняри застилаха яслите всяка сутрин с прясна слама.

Сега мястото бе мръсно и запуснато. Спря на прага и се взря в сенките. Миризмата на гнила слама почти го задуши. Една-единствена лампа светеше в дъното. Майлс се насочи натам и дочу провлаченото пиянско тананикане на кочияша — старецът чистеше тора от малкото заети ясли.

— Красавица. Добро момиче. Хубаво конче. Ей сега ще продължа. Само да си сръбна малко… Да си сгрея старите кокали и старото сърце. Надигни се! Надигни се! Точно така. Господарят Майлс ще е доволен да види как кракът ти се оправя. Да, да…

Чарлз Фаулс се изправи и като зърна облегнатия на вратичката Майлс на лицето му разцъфна усмивка.

— Я виж кой е тук, Перлагел. Самият господар е дошъл, да сръбне по капка с нас, бас държа.

Майлс погледна към сивата кобила, която тихо изцвили — истинска красавица с изящна глава и разширени ноздри. Сивата й грива блесна като коприна от отраженията на лампата. Радостна, че го вижда, тя започна да тъпче на място и вирна снежнобялата си опашка.

Майлс поднесе ръка и тя зарови муцуна в нея.

— Добре ли е вече? — попита той кочияша.

— Почти като нова. — Чарлз хвърли няколко ябълки в кофата и подпря греблото на стената. — Чувам, че трябва да ви поздравя, сър.

Майлс неволно се усмихна. Малцина в Англия го наричаха „сър“. Но от деня, когато преди тридесет години пристигна в Брейтуейт, Чарлз Фаулс се обръщаше неизменно така към него.

— Ще ми представите ли дамата?

— Разбира се.

Чарлз намигна и протегна леко трепереща ръка за окачената на стената юзда. Метна я през рамо и пое към стаичката си, мърморейки:

— Преди да се усетите, из това старо място ще затопуркат детски крачета.

— Дори по-скоро, отколкото предполагаш — прошепна Майлс. — Тя има син — уточни вече по-високо и изчака реакцията на стария човек.

Чарлз се извърна.

— Чудесно! С радост утре ще се запозная с момчето.

Майлс се загледа след накуцващия към стола старец; бутилката уиски се поклащаше в огромния заден джоб на панталона. Съвсем в стила на Чарлз — посрещна новината за внезапната му женитба и за детето, без мускулче да трепне върху лицето му.

— Предполагам, ще станем свидетели на някоя и друга промяна наоколо — отбеляза Чарлз, отпускайки се на стола.

— На някоя и друга — със сигурност.

— Може да отпуснете малко парици и за конюшнята. — Надигна шишето, отпи дълбоко и изтри уста с ръкав. — Подозирам, ще отскочите до търга след две седмици и ще купите обратно оня черен дявол. Как му беше името?

— Не се прави, че си забравил. Нали ти се въртя наоколо, когато се роди?

— Бях наоколо и когато заби копито в крака ми, проклетникът. Оттогава не ходя като хората. Но няма значение. Гданск наистина е великолепен кон. Е, ще го купите ли обратно, сър?

Не отговори. Тръгна от ясла на ясла и огледа последните си четири коня, които, като го надушиха неспокойно се размърдаха.

— Е, аз ще си лягам вече, сър, ако не възразявате — долетя гласът на Чарлз.

— Лека нощ — отвърна Майлс и се заслуша в бавното изкачване на стареца към втория етаж, където живееше през последните петдесет години.

Вече сам, Майлс погледна протритите дъски, изкъртените тук-там тухли по пода, запуснатите ясли и си представи как застава пред съпругата си и протяга ръка за пари.

Изруга тихичко.

Върна се в къщата и отиде в кухнята. Завари Сали да меси яростно някакво лепкаво тесто. Тя го погледна бегло и за миг прекъсна работата си. Дори да й напираше някаква язвителна забележка, не я изрече, защото знаеше какво означава мрачното изражение върху лицето му.

— Можете да кажете на Нейно Величество, че ще си получи проклетите кифлички за закуска — заяви предпазливо тя.

Той не отвори уста. Продължи към черното стълбище — предпочете оттам да се изкачи до втория етаж. Зави по коридора и се озова в празната си спалня.

Какво очакваше?

Отиде до съседната стая и потропа на вратата; повторно потропа по-силно. В този момент някаква врата в другия край на коридора се отвори със замах и Брайън, в дълга бяла нощница, изскочи с писък от стаята, последван от Оливия, облечена по същия начин, със свободно разпуснати коси, стигащи чак до талията. Нито детето, нито майката забелязаха Майлс, гонейки се по коридора.

— Оли, Оли — викаше момчето, — хвани ме, де!

— Хванах те!

Взе го в ръце и го завъртя. Отекна радостен смях.

Майлс ги наблюдаваше и не смееше да диша.

В този миг Оливия, тръгнала обратно към стаята на Брайън, го забеляза да стои до вратата на нейната спалня. Страните й руменееха от играта, очите блестяха от смеха. Притисна момчето плътно към себе си като щит, с който да се предпази от Майлс… Или за да предпази момчето?

— Мислех, че си на разходка — задъхано каза Оливия.

— Бях.

Оливия се загледа в него над разрошената глава на сина си; гърдите й се повдигаха и смъкваха с всяка глътка въздух. После бързо влезе в стаята на Брайън. Майлс ги последва.

— Тихо сега — прошепна, настанявайки момченцето в леглото. — Обезпокоихме Уорик. Не е свикнал шумни момченца да препускат из къщата му.

— Но обича момченцата, нали? — попита Брайън, вторачен в Майлс през рамото на майка си.

— Разбира се, че ги обича.

— Как да го наричам, мамо? Може ли „татко“?

Ръцете на Оливия спряха да оправят завивката, но тя не погледна назад към Майлс.

— Ще поговоря с него за това — отвърна тя предпазливо и добави: — Дотогава защо не го наричаш „сър“?

— Добре. — Обърна се настрана, подпря пухкавата си бузка на възглавницата и погледна Майлс с крайчеца на окото си. — Лека нощ, сър.

— Лека нощ — отвърна Майлс.

Оливия се изправи и хвърли поглед към него. Намали светлината и излезе от стаята. Той я последва и я видя да изчезва в спалнята си — всъщност две малки самостоятелни помещения, които очевидно бе избрала за себе си.

Майлс я последва и я намери седнала пред тоалетката. С наметнат върху нощницата шал, седеше пред огледалото, вторачена в отражението си, и разресваше косите си. На светлината на запалените свещи те имаха цвета на уиски.

— Оливия…

— Съжалявам, ако сме те обезпокоили — прекъсна го тя все още леко задъхана. — Брайън става доста неспокоен преди лягане. Предполагам, така е с повечето деца на неговата възраст.

— Косите ти са много красиви.

Остана недоволен от нотките на копнеж в гласа си. Не желаеш тази жена, напомни си той. Но нямаше сили да се помръдне. Краката му се бяха сраснали с пода, а от нежните й извивки под мекия памучен плат, усети болка в слабините.

— Преди да заспи, сигурно ще стане още един-два пъти. Харесва му тук. По-рано тази вечер го заварих на горната стълбищна площадка, където се сражаваше с въображаеми дракони. За добро или зло, има богато въображение.

Най-накрая извърна глава и срещна изучаващия му поглед. Той не помръдна. Продължи да я гледа: седнала на малкото столче, със закопчана до врата и на китките нощница, на която светлината придаваше оттенък на бледо злато.

— Нали не възразяваш, че се настаних в тази стая? — попита тя тихо.

— Мислех… — Поклати глава. — Не, разбира се, че не.

Тя остави четката.

— Ще се заловим със счетоводните книги още сутринта.

— Добре.

Въобще не му се слушаше за проклетите книги в момента.

— Опасявам се, че направих лошо впечатление на госпожица Пини — призна тя с въздишка.

— Знам.

Тя не трепна, само леко вирна брадичка, готова да посрещне упреците му.

— Ще имаш кифличките — уведоми я той, — но не и сладкото от портокали.

Тя престорено се намръщи.

— Господи, дали без него няма да умра.

И двамата се засмяха, после млъкнаха.

— Може ли да вляза? — попита той накрая.

Тя докосна с ръка шията си. Какво беше това? Изненада? Отчаяние? Нервност? Не беше свикнал да си има работа с плахи жени. Пък и защо ли й трябваше да се прави на подплашена девственица.

Гледаше как се приближава без да може да помръдне; устните й леко се разтвориха и тя се вкопчи в ръба на тоалетката за опора. Той спря пред нея и попита:

— Плаша ли те, Оливия?

— Не. Само се чудя защо си тук.

— Не е ли ясно, сърце мое.

Тя за миг се озова в другия край на стаята и уж се загледа през прозореца.

— Мислех… Трябва поне да се опознаем…

— За него ли?

Тя рязко изви глава.

— Моля?

— Мислиш за другия си любовник — бащата на Брайън? Ако се тревожиш, че ще ти натяквам за това тази вечер…

— Не. Аз… — Преглътна с усилие. — Трябва да ме разбереш. Всичко стана така бързо. Прости ми, съпруже, но не мога лесно да се отдам на мъж, който не изпитва никакви чувства към мен, независимо за каква ме мислиш.

— Не е ли достатъчно, че се ожених за теб? Дадох дом на теб и на сина ти.

Тя го изгледа продължително, без да мигне, със странна смесица от страх и копнеж.

— Ако бях убедена, че поне малко ти допадам… — Сведе очи към ръцете си. — Харесваш ли ме поне малко?

Той не откъсваше очи от нея, а кръвта му кипна. Как смее да иска чувства от него, преди да му даде онова, което му се полага като съпруг. Нима не заплати скъпо и прескъпо? С гордостта си. С мъжеството си. А сега тя стои пред него и настоява за някакви си чувства и привързаност, преди да е дала каквото и да било от себе си.

— Мамо! — Писъкът на сина й разкъса тишината. Момчето се втурна в стаята, сграбчи ръката на Оливия и неистово я задърпа. — Ела! Бързо! Долу има някаква луда стара жена…

Оливия свъси вежди.

— Ш-шшт… Сънувал си кошмар. Бягай в леглото!

— Моля те. — Брайън се обърна към Майлс: — Долу двама мъже държат една луда стара жена. Казаха, че са от…

— Частната болница „Амершам“ — довърши припряно Сали, цялата в брашно и тесто.

Майлс стисна очи. Господи! Не можеше да е вярно! Копелетата му бяха дали срок до петнадесети, за да набави проклетите пари.

Излезе в коридора. Спря се разколебан на площадката и здраво стисна перилата с лявата си ръка. Погледна към тримата посетители долу. Изникна и четвърти: висок слаб мъж в черно.

— Предполагам, вие сте господин Уорик.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Името ми е Пийбоди. Дуайт Пийбоди и съм от частната болница „Амершам“.

Майлс заслиза по стълбите. Очите му шареха от сериозния мъж, представил се като Пийбоди, към двамата санитари в бяло и накрая към беловласата вещица с воднисти очи, трепереща и ридаеща между тях.

— Майлс! — проплака вещицата. — О, скъпи, скъпи Майлс. Помогни ми. Моля те.

— Господи! — обади се Оливия зад гърба му. — Съпруже, кое е това окаяно същество?

— Майка ми! — обяви той сприхаво.