Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (13)

Тринадесета глава

Клер знаеше, че го обича — всяка извивка на тялото й говореше за това — но по онова време още не знаеше цялата дълбочина на своята преданост, привързаност, плахост; и дългото страдание, издръжливостта и вярата, които криеха те.

Томас Харди

Майлс стоеше до прозореца с ръце в джобовете и наблюдаваше двете дузини мъже и семействата им, струпани близо до входа на „Белия кон“. Време бе да се присъедини към тях. Предстоящата задача не му бе по вкуса. Не и след вчерашния ден и намесата на съпругата му.

Пое дълбоко дъх и се накани да отиде при тях. Точно щеше да излезе от стаята, на вратата се почука. Преди да успее да каже каквото и да било, Оливия влезе малко колебливо. Майлс забеляза, че е доста бледа, а под очите й има тъмни кръгове от недоспиване. Роклята, която не свали през последните два дни, отчаяно се нуждаеше от пране.

— Добро утро, господине — поздрави тя делово.

Майлс се отпусна върху перваза на прозореца и вдигна вежди.

— Оливия?

— Надявам се да си прекарал спокойна нощ.

Той сви рамене и вместо отговор, попита:

— А ти?

— Отлично спах, благодаря.

Като се взря дълбоко в очите й, той се зачуди дали не го лъже. Но не бе срещал жена, която така умело да прикрива мислите и емоциите си. Тази непредсказуемост понякога дори го плашеше.

— Предполагам, че и двамата сме взели решение — продължи тя.

— Предполагам — потвърди той лаконично.

— Е, ще продадеш ли на Лубински или рискуваш да не поема финансирането за обновлението на мините.

— Точно така.

Тя продължи да се взира в него и спокойно да изчаква отговора. Гласовете отвън ставаха все по-силни и нетърпеливи. Господи, помисли си той, от нея би излязъл чудесен картоиграч! Повечето жени щяха да са в хаос от емоции при подобна ситуация — особено жена с нейното минало, чийто единствен шанс да осигури своето бъдеще и това на сина й, се крепяха на неговото решение дали свободата му е по-важна, отколкото мините… или ще предпочете да остане женен за нея. Предишната вечер тя бе абсолютно права: като се ожени за нея, той продаде душата си. Но ако продаде мините, ще продаде мечтите си. Кое, зачуди се той, ще е по-малкото унижение?

— Няма да продам мините — пророни тихо той.

Оливия дори не трепна.

— Казах… — Майлс се извърна, — че няма да продам мините. Ще се опитам да се справя с или без помощта ти.

— Приемам, господине. Мините ще продължат да бъдат разработвани… — Майлс се намръщи, виждайки как големите й зелени очи не се откъсват от него. — Мините ще продължат да бъдат разработвани и аз ти гарантирам, че няма да щадя пари за обновлението им и за заплати на миньорите. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна…

— Докато ти контролираш…

— Не. Това е просто… заем. А като попаднеш на онази жила, очаквам да си получа парите обратно заедно с лихвите.

— Можеш да загубиш всичко, Оливия.

Тя сви рамене:

— Или да спечеля много. Животът е хазарт, нали така, съпруже? Номерът е да вярваш, че всичко е в ръцете ти. Без надежда и без мечти животът не би имал тръпка.

Оливия някак плахо постави ръка върху неговата и се усмихна на напрегнатите му, проницателни очи. Какво ли се криеше в тях?

— Работниците ви чакат, господине.

— Ще дойдеш, нали?

— Не. Ти ще се справиш с положението, убедена съм. Само ги уведоми, че няма да се жалят пари за подобрения и обновления. Добре е и да споменеш, че от днес се увеличават надниците. Хайде! Чакам тук да чуя резултата.

 

 

В късния следобед най-после видяха очертанията на Брейтуейт Хол пред себе си. Пътуването от Гънърсайд бе мокро и студено. Конят на Майлс нарани крака си и последните километри едва пълзяха.

Преди да навлязат в Мидълхам, се разделиха с Дамиен. Последните километри до Брейтуейт пропътуваха в мълчание. До този момент не бе събрала смелост да признае какви промени е направила в къщата, докато той отсъстваше. След неловката им среща сутринта, дори и откъслечните разговори помежду им бяха напрегнати.

Спряха пред входната врата. Майлс хвана юздата на Перлагел и погледна към Оливия. От влагата косата й се бе накъдрила, а страните — поруменели от студа. Със стиснати зъби, за да потисне раздразнението си, той обви талията й с ръце, свали я от седлото и рязко я постави на земята.

В този миг вратата се отвори и по стъпалата плисна светлина, а нахлулата от вътре топлина ги обгърна като ласка. Висок, слаб, непознат мъж в строг черен костюм и колосана бяла риза застана на прага. Пооредялата му коса бе сресана назад. Той изгледа Майлс над извития си като кука нос.

— Милостиви Боже — промърмори Майлс и се изкачи по стълбите, за да застане лице в лице с мъжа. — Кой, по дяволите, си ти?

— Икономът, разбира се. А мога ли да запитам кой сте вие?

Майлс бавно се обърна и срещна плахия поглед на Оливия, направи й знак с ръка да се приближи. Тя поклати глава.

— Ела тук — нареди той.

— Госпожо Уорик! — Майлс се отмести настрана, докато Жак Дюбоа се спусна бързо по стълбите, от което готварската му шапка се килна; Майлс усети аромата на прясно опечен хляб. — Госпожо Уорик, какво огромно удоволствие, че отново сте вкъщи.

Оливия нервно хапеше устни и наблюдаваше израженията, които се сменяха по лицето на Майлс. Жак й целуна ръката и я поведе галантно по стълбището.

— Пристигате навреме за вечеря. Приготвих специалитета си: супа с бадеми, суфле и пъдпъдъци, а за десерт — лимонов пудинг. Magnifique, oui? — Посочвайки й мъжа на портала, той й се усмихна извинително, но и с надежда. — Мадам ще е очарована да се запознае с братовчед ми Арманд. Ако решите да го оставите като иконом… Той има много опит. Десет години е работил при семейство Тюйлери.

— Нима?

Арманд събра пети и леко се поклони, след което отново насочи вниманието си към Майлс, готов да му препречи достъпа до къщата.

— Та кой казахте, че сте вие, господине? — настоя Арманд.

— Уорик — отвърна Майлс с дрезгав глас.

На Арманд веждите се стрелнаха нагоре и непроницаемите му очи огледаха Майлс от мократа глава до калните ботуши. Без да се обръща попита Оливия:

— Да извикам ли лакея, мадам?

— Нямам лакей — обади се Майлс спокойно.

— Напротив, имате — отвърна Арманд.

— Не, нямам.

— Имате — намеси се и Жак, като закима така усърдно с глава, че шапката съвсем се нахлузи на очите му. Застана насред грейналото фоайе, плесна с ръце и извика:

— Густав! — Сви рамене, засмя се и уточни: — Той е син на Арманд.

Слабо младо момче се завтече по коридора, приглаждайки широката за тялото му ливрея, и едва не се препъна с обувките, очевидно не по мярка. Не знаеше и дума английски и избърбори нещо на френски на Арманд, който му отвърна по същия начин, кимвайки към калните ботуши на Майлс с явно неодобрение.

Майлс присви очи и мина край иконома, за да влезе във фоайето. Там се натъкна на скелета и стълби, кутии с боя, четки, чукове и триони по пода. Работници сновяха из къщата като мравки. Стисна ръце в юмруци. Раменете му се напрегнаха, а лицето му стана буреносно.

— Това е всичко засега — Оливия побърза да освободи любопитната прислуга, като едва си поемаше дъх.

— Какво, по дяволите, става тук? — прокънтя гласът на Майлс.

— Не си ли доволен?

— Кой, по дяволите, ти даде право да нахълтваш в къщата ми и да се разпореждаш, без да ме попиташ?

— Аз…

— Голяма господарка си била!

Той тръгна към нея; тя отстъпи.

— Е? — заплашително попита той.

— Не е нужно да повишаваш тон…

— Кой, по дяволите, ще заплати за всичко това?

Вдигна брадичка и спокойно отвърна:

— Аз, разбира се.

Веждите на Майлс се стрелнаха нагоре.

— Ти — процеди той саркастично. — Разбира се. Как можах да забравя. Ти разполагаш с парите и властта. Аз съм един просяк с протегната за милостиня ръка.

— Ако това незачитане на усилията ми е знак какво ще представлява за в бъдеще бракът ми с теб, то тогава аз май ще се откажа.

Той не откъсваше очи от нея.

Тя го дари с бегла усмивка и се насочи към стълбището.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — избумтя той.

— Оттеглям се в стаята си.

— Я почакай — нареди Уорик. — Не можеш просто ей така да се изнижеш. Имам да ти казвам някои неща.

— О?

Хвърли поглед към него през рамо. Стоеше в центъра на фоайето с леко разкрачени крака, а от пелерината му по безупречно чистия под капеше вода и кал. Устните му бяха стиснати, а очите — тревожни.

— Може би — предложи той малко по-овладяно, — ще дойдеш с мен в кабинета, където на спокойствие да обсъдим някои неща?

С пребледняло лице той тръгна по коридора, лъкатушейки между стълби и скелета, а на едно място по невнимание ритна някаква кутия с боя. Оливия си пое дълбоко въздух, последва го на безопасно разстояние и влезе в кабинета след него.

Той се отпусна в стола зад бюрото и се поуспокои при вида на заобикалящите го предмети, които поне си бяха все същите. Почти не обърна внимание на счетоводните книги, грижливо подредени в единия край на бюрото.

— Признавам, че малко се поувлякох и действах на своя глава, господине, за което се извинявам. Единственото ми оправдание е огромното ми възхищение от тази къща и желанието да те зарадвам. Ако с нещо съм те огорчила или съм предизвикала недоволството ти, искрено съжалявам.

Майлс уморено затвори очи.

— Господи! Какво да те правя? Не познавам жена, която в един миг да съм готов да удуша, а в следващия…

— Какво в следващия, господине?

Той я изгледа изпод вежди, след което се надигна и отиде до масичката с бутилките. Наля си щедра доза, изпи я на един дъх и сложи стъклената чаша върху плота, за да я напълни повторно.

— Е, кажи: как е майка ми? Не се съмнявам, че вече сте първи приятелки. Нея винаги я е бивало да се… сприятелява.

— Мислех, че вече си попривикнал с мисълта тя да остане тук.

— Тогава въобще не ме познаваш толкова добре, колкото си въобразяваш, сърце мое. — Той отново отпи, но този път по-бавно. — Каква ирония само, не намираш ли? Тази жена, която ме захвърли, когато бях осемгодишен, сега зависи от мен.

— Имала е причини, убедена съм…

— О, сигурно. Как щеше да се впуска в авантюрите си с дете до нея? Както ти е добре известно, скъпа, незаконородените имат свойството да объркват любовния живот на майките си.

Язвителната забележка потресе Оливия, но тя все пак успя да отбележи:

— Не бъди жесток.

— Но справедлив.

Тя преплете пръсти и приближи Майлс.

— Мразиш ли я за онова, което е сторила?

— Имаш предвид това, че ме заряза, или това, че ме е родила?

— Това, че е решила да те има.

Той наклони глава и сърдитите му очи се впиха в нейните.

— Какво те притеснява? Да не би току-що да ти хрумна идеята, че твоят сладък син един ден ще порасне и ще те ненавижда заради баща си, или по-скоро — заради липсата му? Не се тревожи, сърце мое. — Той обгърна лицето й с ръце. — Съществува разлика между теб и майка ми. Ти обичаш сина си.

Болката в очите и гласа на Майлс накараха сърцето на Оливия да се свие. Фактът, че така нежно държеше лицето й — почти като любовник — я остави без дъх.

Сали се появи на вратата в чиста спретната униформа. Косите й бяха сресани и стегнати на тила с черна мрежичка и сатенена панделка. Направи реверанс и почтително съобщи:

— Добър вечер, госпожо. Арманд каза, че господин Уорик се нуждае от баня.

Оливия огледа покорната прислужница одобрително и неволно се усмихна, когато съзря невярващото изражение върху лицето на Майлс.

— Арманд е прав, Сали. Погрижи се за банята на господин Уорик.

— Да ви помогна ли при къпането? — попита Сали, с което накара Оливия да погледне първо нея, а после Майлс.

— Нима обикновено помагаш на господин Уорик при тоалета му? — ахна Оливия, забелязвайки руменината по шията на момичето.

— Ами, госпожо… Нали нямаше лакей…

— Аха… — Оливия сви недоволно устни. Представата как тия двамата се впускат в закачки накара страните й да пламнат. — Мисля, че господин Уорик може сам да се изкъпе — вметна тя, уж безразлично. — Ти само се погрижи за топлата вода, ако обичаш.

Оливия вечеря с Брайън, Бертрайс и Алисън. Майлс не се появи. Оливия, разбира се, се постара да извини отсъствието му: имал важна работа, която изисква неотложното му внимание; толкова се е уморил напоследък, че вероятно направо си е легнал.

Когато Жак поднесе лимоновия пудинг, Оливия бе загубила и малкото апетит, който имаше. Алисън доста се бе постарала за вечерята. Бертрайс бе сплела косите й. Беше облякла една от роклите на Оливия, която стоеше отпусната върху крехкото й тяло.

Най-накрая, неспособна да понася повече огорчението в очите на тази жена, Оливия се извини и с нарастващ гняв тръгна да търси съпруга си.

По думите на Сали бил при басейните — огромна мраморна зала, до която се стигаше през тухления тунел в източния край на къщата. Оливия бе ходила там само веднъж при първоначалния оглед на Брейтуейт.

Това бяха две огромни помещения с колони и стъклени покриви. Във всяко имаше басейн — единият с хладка, а другият с топла вода — напълнени направо от водите на подземния извор. При първоначалното й посещение помещенията и басейните бяха празни, студени и й напомняха на мавзолей. Тази вечер светлините от лампите се отразяваха във водата.

Майлс не беше при хладния басейн, затова тя пое дълбоко дъх и влезе във второто помещение; влажните пари я обвиха и замъглиха стъклата на очилата й. Предпазливо пристъпи към края на басейна и се опита да види нещо през парите.

— Майлс — извика тя. — Искам да поговоря с теб.

Нищо не последва.

— Господине, знам, че си тук. Искам да поговорим и няма да си тръгна, преди да го сторя.

Чу се плисък на вода в далечния край на басейна. Оливия свали очилата и се напрегна да види нещо — различи съпруга си, седнал на мраморните стъпала, потънал до кръста във вода.

— О! — успя само да пророни тя при вида на голото му тяло.

— Ти к’во очакваше? — провлече той. — Не може ли да се изкъпя гол в басейна?

— Може би е по-добре да поговорим по-късно — подхвърли тя и се приготви да се оттегли.

— Напротив. Сега ще поговорим — настоя той.

Думите му я заковаха на място, а разнеслият се плясък на вода подсказа, че излиза от басейна. Като гледаше право пред себе си, Оливия чувстваше как сърцето й ще се пръсне. Долови подрънкването на стъкло. Той очевидно си наливаше поредното питие.

— Ти, разбира се, ще ми направиш компания — обяви той и отново се разнесе звън на стъкло. — Аз може и да нямам думата в стопанисването на къщата, но имам право да определя кога съпругата ми ще пие с мен по едно питие. Но като се има предвид, че съпругата си ти, няма да се изненадам, ако последват възражения.

— Не желая да споря с теб.

— Така ли? Тогава защо дойде? Знам, че не е за да се присъединиш към мен в басейна, макар да признавам, че идеята ми допада. Кажи ми, Оливия, къпала ли си се някога с мъж преди? Хайде, скъпа. Можеш да го споделиш с мен. Все пак съм ти съпруг.

Оливия продължи да се взира напред и да мълчи.

— Наистина, сърце мое, една жена, която е танцувала с циганите и е татуирала гърдата си, няма начин да не се е къпала с мъж. Достави ли ти удоволствие?

— Дойдох тук, за да настоя за вниманието ти — промълви тя.

— Към кого?

— Към майка ти.

— О, да, нищо чудно да си е изплакала очите над поднесените за вечеря пъдпъдъци.

— Нищо подобно.

Той остана безмълвен.

— Тя е достатъчно горда — добави Оливия.

— Не е ли така с всички ни, сърце мое?

Раздразнението й се засили. Оливия се извърна и видя Майлс изтегнат на кушетката, заобиколен от възглавнички с пискюли. Беше гол, с преметната през кръста яркочервена кърпа.

Постави питието си на пода и й се усмихна.

Оливия откри, че не е в състояние да откъсне очи от него и изведнъж усети някаква необичайна топлина, от която вълнените й дрехи неприятно полепнаха по тялото.

— За какво си толкова ядосан? — успя все пак да попита тя.

— Не съм ядосан. Пиян съм. Предупреждавам те — напълно съм непредвидим, когато съм пиян.

— Не ти ли е минавало през ум, че майка ти иска да се сдобри с теб?

— Майка ми иска да успокои собствената си съвест преди да умре. Но какво общо има това с идването ти тук?

— Моля?

— Не си дошла за Алисън. Ядосана си, че не коленичих от благодарност.

— Подобна мисъл не ми е минавала през ума.

Той тихичко се изсмя. Личеше си, че не й вярва.

— Ако причината да се усамотиш тук е моята намеса в мините, то тогава, господине, проблемът е никакъв. Мога да се откажа от този проект.

Майлс отпи от шерито, без да сваля очи от нея.

— Изнудването ти отива, скъпа — отбеляза той. — В зелените ти очи се появяват пламъчета, а страните ти поруменяват. Доста си красива, когато си ядосана.

— Не те изнудвам.

— Жалко. Толкова обичам да се преборвам с противниците си. Доста добре се справях, преди да се завра в тази къща и да се опитам да започна живота си наново — да се откажа от пороците си и да се променя. Някога бях изключително добър пакостник. Склонна ли си да видиш колко палав мога да бъда, скъпа?

Оливия свъси вежди; чувстваше се несигурна пред лошото му настроение. Извърна очи, но се оказа невъзможно да се преструва, че не забелязва голото му, излъчващо топлина тяло. Раменете му блестяха от пот. Гърдите му бяха твърди и завършваха с плосък мускулест корем.

— Съгласих се да ти помогна с каквото мога за мините и ще го сторя — намери сили да заяви тя. — Не съм жена, която нарушава дадената си дума. Нито пък жена, която извръща очи от нуждаещите се.

— Очевидно. Не се съмнявам, че след сто години ще те провъзгласят за светица. Въпросът е светица на какво? Света Оливия, покровителка на бедните и умиращите? На разорените и изпаднали в беда? Или на непрокопсаниците?

— Защо ме мразиш толкова много? Желая само да ти…

— „Мразиш“ — много силна и неточна дума. Не те мразя, сърце мое.

— Но не ме и обичаш.

— Не го приемай лично. Никога не съм изпитвал подобно чувство към никого.

— Неспособен си да обичаш ли, господине, или просто те е страх?

— Да ме е страх?

— Че няма да получиш взаимност. Може да си все още онова момченце, което отчаяно е обичало майка си, но не се е чувствало обичано? Ужасяваш се да не би отново да изпиташ същата болка.

Той се пресегна, взе чашата й с питието и го надигна до устните си, като спря, колкото да каже:

— Прекалено задълбочаваш, скъпа. Освен това доста ме надценяваш. Вече трябва да си разбрала, че не съм особено добър.

— Според Джанет Хупър си грижовен и състрадателен.

— Аха! — възкликна той и я стрелна с усмивка. — Дойдохме си на думата. Искаш да разбереш за Джанет…

— Аз…

— Ревнуваш ли, мила?

Изведнъж й се прииска да побегне. Чувстваше се глупаво. Притесни се, че той по-добре разбира мотивите й и… има смелостта да ги назове, за разлика от нея.

— Е, ревнуваш ли? — попита той.

— Трябва ли да ревнувам?

— Интересува те дали е моя любовница. Не го увъртай. Усетих, че нещо те терзае, откакто се появи в Гънърсайд. Отначало си обясних раздразнението ти с внезапното ми изчезване. Преди малко пък си помислих, че е защото не се явих на вечеря. Сега вече ми е ясно. Джанет — завърши той и леко се изсмя.

— Е?

— Какво „Е“? Дали сме любовници? — Усмихна се. — Дай да се разберем, сърце мое: ти признаваш своите прегрешения, аз — моите.

Той се надигна и червената кърпа се свлече на пода. Оливия го зяпаше като омагьосана и едва си даваше сметка, че тялото й е толкова неспособно да помръдне, колкото статуите на нимфите в сенчестите и пълни с пара ъгли на помещението.