Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (18)

Осемнадесета глава

Останалото е мълчание.

Уилям Шекспир

Брайън изскочи иззад вратата и се метна върху гърба на Майлс.

— Пипнах те, Черни Рицарю! — обяви победоносно той и се разсмя от удоволствието, че е изненадал Майлс и Оливия при влизането им в къщата.

Жак се появи от кухнята, а около него се носеше апетитният аромат на току-що изпечен хляб.

— Мадам! Мосю! Пристигате точно навреме за лека закуска. Приготвих…

— Не съм гладен — измърмори Майлс на смаяния готвач и свали Брайън на пода.

— Съжалявам, Жак. Вероятно по-късно… — обади се Оливия.

Оливия взе ръката на Брайън и двамата мълчешком тръгнаха по коридора към сутрешната дневна. На прага Оливия се спря и стисна още по-здраво ръката на сина си, тъй като я обзе чувство на обреченост.

Завариха Алисън на обичайното й място — на стола, който Чарлз изработи специално за нея — завила коленете си с одеяло. Утринното слънце се прокрадваше през стъклата топло и жълто като прясно масло. Огряваше лицето на Алисън и затворените й очи.

Погледът на Оливия се отмести към съпруга й, разположил се до Алисън с книга в ръка и загледан към пустошта отвън.

— Баба спи ли? — попита плахо Брайън.

Оливия затвори очи, за да спре напиращите горещи сълзи.

— Иди и намери Бертрайс и Чарлз — нареди му тя тихо.

— Но…

— Веднага, Брайън!

Момчето хукна. Забързаните му стъпки заглъхнаха. Оливия тихо влезе в стаята и се приближи до Майлс, който продължаваше да гледа през прозореца.

— Отиде си спокойно — изрече накрая той.

Много предпазливо Оливия го докосна.

— Ужасно съжалявам — пророни тя.

Майлс с мъка си пое дълбоко въздух, но лицето му остана безизразно.

— Точно когато започнахме да се сближаваме, тя ме… изостави.

— Болките вече не я мъчат и тя е свободна.

— Свободна — повтори той. — А моите болки? Никой никога не го е било грижа за моите болки. — Пръстите му така силно стиснаха книгата, че връхчетата им побеляха. Направи неуспешен опит да прелисти на стихотворението, чиято страница Алисън бе отбелязала със сатенена панделка. — Какво, по дяволите, ще правя сега? — прошепна Майлс.

 

 

Решението да се срещне с граф Уорик и да поиска — да го умолява, ако е нужно — да разреши Алисън да бъде положена в гробницата на рода Уорик беше прибързано. Но толкова искаше да облекчи страданието на съпруга си. Дори не помисли колко глупаво ще прозвучи молбата й пред мъжа, изразявал неведнъж неодобрението си към майката на Майлс. И въпреки това, както често постъпваше напоследък, Дамиен Уорик, макар и неохотно, даде съгласието си.

Оливия се върна в Брейтуейт с чувство на облекчение, което се стопи щом прекрачи входната врата.

— Държи се като полудял — обяви Сали, събирайки парчетата стъкла от пода. — И преди съм го виждала ядосан, но никога не е бил такъв. Пиян е до смърт. И чупи вази, троши мебели. Да ти се изправят косите.

Оливия погледна със свито сърце разтурената стая. Арманд спокойно стоеше сред целия хаос и ръководеше операцията по разчистването. За да се хвърли чак в такива разрушения, съпругът й съвсем е загубил ума си. Как можа да го остави — та дори и за малко — при току-що понесената загуба?

— Къде са Брайън и Бертрайс? — попита Оливия.

— Прибраха се по стаите и заключиха вратите. Не са излизали оттогава — обясни Сали. — И не ги виня. Той съвсем е обезумял…

— Къде е съпругът ми в момента?

— Тръгна към конюшнята преди десетина минути.

Оливия се прокрадна внимателно сред посипаните стъкла към коридора и хукна по пътеката към обора. Зърна Чарлз на входа, готов да яхне Перлагел.

— Стой! — провикна се Оливия и старецът се огледа. Едва дишайки, стигна до него. — Къде е съпругът ми?

— Ей там — посочи той към пустошта. — Тръгвам след него. Не е редно да го оставя сам в такова състояние, мадам.

Оливия сграбчи юздите от ръцете му. Чарлз опита да я спре.

— Не съм го виждал такъв, откакто баща му почина. А дори и тогава не беше толкова отчаяно тъжен. Опасно е да оставаш насаме с него, мила моя. Нали знаеш какъв е, като го прихванат лудите?

— Той е мой съпруг — отвърна тя. — Няма да ме нарани. Помогни ми да се кача, Чарлз Фаулс!

Чарлз неохотно помогна на Оливия да се качи на седлото. Конят се раздвижи неспокойно и в следващия миг вече бе отлетял към пустошта.

Оливия препускаше, а вятърът я удряше в лицето.

Инстинктът я поведе към скалата Маргроув.

Видя Алхабак да пасе спокойно. Оливия слезе и дори не си направи труда да върже Перлагел. Тръгна към възвишението. Завари Майлс застанал на ръба, с лице към залязващото слънце.

— Майлс — провикна се тя нежно, но решително. — Застанал си прекалено близо до ръба. Моля те, отдръпни се.

— Откъде знаеш къде съм? — попита той завалено.

Тя спокойно го приближи и протегна ръка.

— Има и по-безопасни места за скърбящи хора.

— Да скърбя? За какво да скърбя? Защото Алисън е мъртва? Хиляди пъти през живота си съм я проклинал да умре. Когато здравето й се влоши и я изпратих в „Амершам“, си представях как умира сама и нещастна, какъвто бях аз.

— Но ти я обичаше! Дори й прости!

Майлс се загледа в някаква далечна точка и остана смълчан. Колко уязвим изглеждаше в този момент: едно внезапно осиротяло дете, което се чувства напълно безпомощно. Копнееше да го притисне към гърдите си, да го утеши и да премахне болката от лицето му. Но смее ли? Ако го направи, рискува — да издаде тайната, която така ревниво пазеше през всичките тези безкрайни месеци.

— Не беше сега времето да умре — промърмори той замислено. — Точно започнахме да се опознаваме. Толкова години пропиляхме… Господи, колко години я проклинах от гняв. — Затвори очи. — Искам да си взема думите назад, а вече е невъзможно.

— Но ти го стори! Беше толкова внимателен и грижовен напоследък. Тя го разбираше. Олекна й, защото знаеше, че си й простил.

Той поклати глава. Загуби равновесие и залитна. Сърцето на Оливия се сви, като си представи как полита в бездната. Предпазливо го хвана за ръка и понечи да го отдръпне от ръба на скалата.

Майлс се отскубна.

— Махай се! — заповяда той с пиянски глас.

— Не! Няма да го направя, докато не се махнеш от ръба.

С блеснали очи Майлс се извърна към нея така внезапно, че камъчета полетяха надолу, а Оливия неволно отстъпи.

— Не разбираш ли! — изкрещя той и гласът му отекна зловещо. — Сега вече нямам никого! Никого! Нямам семейство. Сам съм, да го вземат дяволите, и ме е страх!

— Сам ли? Господине, аз съм твоя съпруга. И съм до теб!

— Съпруга? Да ти кажа ли какво представлява моята съпруга? Един подпис върху нищо неструваща хартийка. Тя е машина зад бюрото, която се занимава със сметки и бюджети, проценти, приходи и разходи. Тя е мъченица, посветила живота си на баща и сестра, които пет пари не дават за нея! — Сграбчи я за ръката, а другата постави на тила й и разпусна кока й. Привлече я към себе си — толкова близко, че тя усети алкохолния му дъх — и обяви: — Тя не ме желае!

Оливия помилва лицето му с пръсти. Неговата скръб й даде сила да сподели чувствата си.

— Не сънувам друг мъж, а само теб.

Той се изсмя подигравателно и зарови още по-дълбоко пръсти в косите й:

— Лъжкиня!

— Теб. Само теб. Кълна се. Нима си толкова заслепен, че не виждаш? Всичко, което правя през последните пет месеца е заради теб: Аз ти помагам. Аз те подкрепям. Аз съм до теб. Обичам те, Майлс Уорик. Сърцето ми никога не е принадлежало на друг!

Той грубо я отблъсна. Лицето му бе мрачно.

— Не ми се присмивай.

Оливия само поклати глава.

— Не бих ти се присмяла за нищо на света.

— Казваш, че обичаш само мен, но Брайън съществува. Отказваш да говориш за любовника си и за болката, че те е изоставил. Как ще живеем заедно, как ще се обичаме, след като ти имаш някакви тайни? Миналото ти вече няма значение за мен, Оливия? Държа единствено на честността ни. Без нея няма бъдеще за нас.

Тя плахо му се усмихна. Предпазливо докосна бузата му. През тялото й премина топла вълна. Потрепери.

— Аз съм майка на Брайън, защото така избрах. А ти се превърна в неговия истински баща. Бащата на Брайън е мъж, способен на много нежност, страстна любов и невъздържан гняв. Всяка частица от него ми е така скъпа, както ми е скъп Брайън. — Надигна се на пръсти и леко докосна устните му със своите. — Ние двамата си приличаме: копнеем за бъдеще и семейство, към което да знаем, че принадлежим.

Отново го целуна лекичко, но този път по-дълго и усети как той неволно потреперва от допира й. В лешниковите му очи зърна мъка, гняв, невярване и желание.

— В сърцето ми никога не е имало друг. И докато съм жива няма да има. Обичам те.

— Господи! — простена той, сякаш изпитваше неописуема болка.

Тя пак го целуна, за да му попречи да говори. Зарови ръце в гъстите му коси. Докато лежеше сама в леглото и плачеше от копнеж по него, често си бе представяла, че ще направи точно така. Продължи да го целува, докато земята, небето и облаците се сляха в едно и всичко наоколо се завъртя. Отпусна се върху земята.

Повлече и съпруга си със себе си. Лицето и раменете му, надвиснали над нея, скриха небето, а ръцете върху кожата й — които трескаво ровеха под дрехите — я караха да мисли, че тялото й ще експлодира. Желанието й замъгли всякакви опасения. Пръстите му бродеха по тялото й, а устата му, с дъх на уиски, не се откъсваше от нейната.

— Люби ме — простена тя въпреки предупредителните викове на ума си. — Люби ме, моля те!

Лицето му все още беше тъжно, но на устните му се появи усмивка. В допира му имаше неизказана нежност и пръстите му разгаряха такива чудесни усещания у нея, че й идеше да изкрещи.

Тялото й отвръщаше на ласките му. Страстта превърна онова туптящо място между краката й в нещо меко и горещо, а страховете й от неизвестното се стопиха под порива на желанието. Почти не усети кратката пронизваща болка, когато той проникна в нея. Вместо това извика удовлетворена.

Господи, най-накрая…

Той лежеше върху нея, на скалата, между земята и небето, а къдриците му леко се вееха от вятъра, докато тялото му ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от нейното. Колко е прекрасен! Колко красив! Обожаваше всяка бръчица по лицето му. Боготвореше допира на кожата му до своята, усещането от мускулите му при всяко ново проникване. Изведнъж изпита непознато усещане: потъваше, незнайно къде и нямаше сила, която да я спре.

Настървено отвръщаше на целувките му. Устните й се разтваряха да поемат неговите. Бедрата му не спираха да се удрят в нейните и при всеки нов тласък изпитваше и наслада, и болка. Зарови ръце в косите му и се надигна да посрещне всяко негово сливане с нея. Страстта й се бе отприщила.

Целият свят беше само наслада и радост. Целувките му галеха разголената й душа — най-после преодоляла себе си и своята безпомощност и станала свободна.