Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (14)

Четиринадесета глава

Трепетът в гърдите име парна и разумът за миг се мярна, но поривът отнесе ни в наслада — любовници на крачка от греха. О, как би смаял се света, че те така и не отместили последната преграда.

Томас Мор

Майлс се приближи към нея като гръцко божество — тялото му бе съвършено, по-съвършено, отколкото в представите й — мокро и възбудено.

— Е, съпруго моя… — ръката му се плъзна по тила й, — чии имена ще крещиш, докато те любя? А? Не ме гледай така шокирано. Това е неизбежно. И двамата го желаем. Пък ти затвори очи и си представяй, че съм някой друг. — Повдигна брадичката й и се усмихна близко. — Затова всъщност дойде, нали? В брачната нощ реши да си предпазлива, но после съобрази колко по-добре е да се възползваш, преди да е станало прекалено късно. Досега просто не съм срещал жена, която веднъж вкусила забранения плод, да не копнее за сладостта му отново. Няма нищо срамно в това, скъпа. Дали ще го признаеш или не, и ти си човек като всички останали. Синът ти е доказателство за това.

Коленете й трепереха. Оливия трескаво се опитваше да си обясни този внезапен поврат. Какво точно правеше той?

Пръстите му зашариха по копчетата на блузата и той ги задърпа закачливо, но очите му нито за миг не се откъсваха от нейните. Ставаше й все по-горещо и душно, в следващия миг помисли, че се дави.

— Свали я — нареди той тихо. Отдръпна влажната материя и разкри прозрачното бельо. — Искам да видя какво точно съм закупил в отчаянието си. Любопитен съм, откакто те видях да тичаш като дете по коридора в памучната си нощница. Ти си пълна с противоречия, госпожо Уорик. В един момент си като ледена девица, а в следващия — вместилище на огнена страст. Страхуваш ли се от нещо, мила? Говориш ми за страх от любовта, но не аз съм този, който би се задоволил с детински клетви в любов.

Тя се опита да извърне лице, но той я спря. Стисна здраво брадичката й и я принуди да го погледне в лицето и ястребовите му очи. Наблюдаваше я така съсредоточено, че я плашеше. Всичките й инстинкти подсказваха, че е в опасност, но тя си наложи да остане привидно спокойна и да посрещне поредния му номер.

Той изхлузи блузата от раменете й и я захвърли, след което посочи полата и нареди:

— Свали я.

— Ако не го направя?

— Ще я разкъсам.

Оливия свали дрехата и застана пред него по тънка фуста, чорапи и обувки. Майлс се усмихна, хвана я за ръка, придърпа я към покритата с възглавнички кушетка и я повали. Наля още едно питие и й го предложи.

Без мисъл, Оливия се настани върху възглавниците и продължи вдървено да наблюдава как грациозното, изваяно тяло на съпруга й се движи из пълното с пари помещение. Мина й през ум дали не сънува еротичен сън. Внезапното вълнение, обзело собственото й тяло, я шокира. Чувстваше, че не е в състояние да диша и сякаш се рееше в облаците.

Миризма на горящо масло; жълтеникави отблясъци по мраморните подове; златисто, пурпурно и червено от възглавниците на кушетката; ориенталски изображения на виртуозни любовни умения по стените — странно, но нищо от това не я шокираше.

Майлс стъпи в басейна и лека-полека се потопи до бедрата в кристалночистата вода. Втечнената пара капеше от тавана и правеше малки концентрични кръгове по водната повърхност.

— Оливия — обади се той и гласът му прокънтя в огромното помещение, — ела при мен.

— Мисля… да не го направя.

— Но аз настоявам!

— Не можеш да ме заставиш.

— Помисли отново.

Той прокара ръка по водата.

В този момент тя осъзна колко е важно това за него. Внимателно остави чашата. Свали си обувките, трудно се справяше с треперенето на ръцете си. Съпругът й имаше право — това, което предстоеше да се случи, беше неизбежно. Но не трябваше да забравя, че Майлс Кембъл Уорик не иска друго от нея, освен финансовата й подкрепа. Емили го знаеше. Предупреди я. По среднощ често се будеше от предчувствия и страх, а пророчествата на Емили караха сърцето й лудо да бие и тялото й да гори.

Като остави чорапите и обувките си настрана, Оливия се изправи и тръгна към басейна, давайки си сметка, че памучната фланелка и фуста са станали прозрачни, прилепвайки към влажната й кожа. Нагази в топлата вода, която меко обгърна глезените, прасците и бедрата й, преди да се влее като течен огън между краката й.

Застанал в средата на басейна, обгърнат от парите, Майлс я наблюдаваше с блеснали очи. Черните му коси бяха отметнати назад и се виеха около ушите. Оливия се загледа в къдравите косми между краката му и когато членът му се надигна, тя си помисли, че той всъщност е по-красив, но и по-ужасяващ отколкото си бе представяла.

Майлс посочи косите й и прошепна:

— Разпусни ги.

Тя вдигна ръце и пръстите й се засуетиха с фибите и гребенчетата. Косите й се освободиха, паднаха тежки и влажни по раменете и полепнаха към развълнуваните й гърди.

Майлс понаведе глава и така съсредоточено я загледа, че тя неволно потрепери.

— Много си красива… — Изрече го извънредно тихо, но това само я накара да отмалее и да се огледа как да избяга. — Ела тук — призова я той.

Тя се придвижи и усети как водата вече стига до талията й. Застана пред него и се почувства някак като роб пред господаря си; това чувство на контрол върху нея й бе хем неприятно, хем й доставяше огромно удоволствие. Чувстваше се отмаляла, екзалтирана и потопена в дълбини, от които никога няма да се върне.

Той се протегна, обгърна гърдите й и погали зърната с пръст. Тя неволно простена и затвори очи, усещайки някакво нажежено копие да пронизва тялото й. Мина й през ума, че ще залитне. Не, няма, наложи си тя. Не бива. Ако сега загуби контрол…

Пръстите му едва докоснаха цветето върху кожата й.

— Има ли и други? — попита той.

С огромни усилия поклати глава, преди да отрони:

— Не.

— Дай да видя.

Бавно, както водата се виеше около бедрата й, тя се завъртя, за да я огледа невъзпрепятствано отвсякъде. Господи! От топлината на водата и влагата имаше чувството, че е в разтопен огън. Ако той отново я докосне…

Когато направи пълния кръг, той леко се усмихна и малко завалено констатира:

— Няма дракони.

— Моля?

— Казваха, че имаш татуирани дракони на задника.

— Твърдят най-невероятни неща за мен. На всичките ли вярваш?

— Излиза, че хората те познават по-добре, отколкото аз.

— Само така си мислят.

— Харесва ли ти това? — попита той, като стисна гърдата й.

Тя преглътна. Или поне се опита да го стори. Сведе поглед и проследи как едрата му ръка внимателно я масажира. Колко тъмна изглеждаше ръката му на фона на бялата й кожа! Образът я остави без дъх. Ставаше опасно небрежна.

— Ще спреш ли, ако кажа не? — пророни тя.

— Харесва ли ти? — попита той по-настойчиво.

Оливия кимна и като си пое дълбоко дъх постави ръка върху неговата, за да я притисне по-силно към тялото си. Зърната й набъбнаха и се втвърдиха.

— Да — отвърна тя.

— Тогава защо трепериш? Толкова ли нямаш търпение да те любя?

Тя остана безмълвна и се загледа как една капка се спуска по врата му и пада в меките, лъскави косми на гърдите му. Като че ли в лешниковите му очи се таеше някакво чувство. Или това беше просто — как го каза той — основната потребност на мъжете, която ги кара да не подбират партньорките си?

О, как копнееше да го докосне! Да усети, макар и за секунда, гладката му кожа. Та той в края на краищата е неин съпруг. И въпреки това…

Хвана ръката й и я постави върху члена си. Очите му се притвориха. Дишането му се учести. Набъбналият орган се раздвижи между пръстите й и лек стон се изтръгна от гърдите му.

— Много е хубаво — прошепна той и придвижи ръката й нежно напред-назад, докато тя улови ритъма, а тялото й като че ли се втечни като водата, която галеше бедрата й.

Някой простена. Може би тя? Не беше сигурна. Топлината, парите, приглушената светлина отнасяха тялото й, а съзнанието й не успяваше да го догони. Ако не спре сега, със сигурност ще съжалява.

И въпреки това нямаше сили да помръдне и когато той внезапно я обви с ръце и я постави на твърдия мраморен ръб на басейна, тя успя само да затвори очи и съвсем немощно да поклати глава.

— Моля те — простена тя.

— За какво ме молиш, скъпа? — попита тихо той. — Да те накарам поне за малко да се почувстваш жена?

Той я положи нежно на пода и тя се взря през парите към остъкления таван, като усещаше как топлата вода се стича от тялото й и как водата в басейна приплясква с всяко негово движение. Сърцето й трепваше при всеки негов досег.

— Погледни ме — настоя той и тя се застави да отвори очи, за да го види надвесен над нея, полуизлязъл от водата като някакъв морски бог, прелъстяващ земна смъртна. Черните му коси се виеха около слепоочията, ушите, врата, а светлините играеха по мокрото му лице. С коляно разтвори краката й и ръката му се промъкна между диплите на фустата. Онова, което усети, я накара неволно да извика.

— Кажи ми какво ти харесва — достигна до нея гласът му през мъглата на съзнанието й. — Това ли?

Пръстите му нежно свалиха презрамките на фланелката и побутнаха настрана мократа дреха, така че гърдите й напълно се разкриха пред очите му. Сведе тъмната си глава и пое с устни първо едното, после другото зърно; играеше си с тях докато тя, едва дишайки, не изви гръб и не се надигна в сладостно очакване. Молеше се това да не е отново фантазия.

Но сега беше истинско! Толкова истинско! Върна се отново към действителността, когато го усети как прокарва език по набъбналите й чувствителни зърна; усети нежните устни да се спускат към корема, а после топлия му дъх, там, където под прозрачната материя се губеше нейната женственост.

След това… Господи!

Идеше й да изкрещи. Да вика. Да се смее. Колко порочна и сладостна бе тази интимна целувка.

Тя мяташе глава наляво-надясно. Зарови пръсти в мокрите му тъмни коси и надигна бедра, канеше го по-близо, по-дълбоко… О, да, това бе далеч по-хубаво отколкото фантазиите. Дори в най-смелите си фантазии, не си представяше…

Той се надигна, а в очите му танцуваха пламъчета. Той трябва да е дяволът, щом я кара да се чувства така изпълнена с копнеж и страст. Прииска й се да се покрие, но едновременно с това — да разтвори крака и да го умолява да продължи.

Водата се разплиска, когато той намести бедрата си между нейните. Последва лек натиск, неумолимо търсене и изследване, и той бе вече почти на прага на обзетата й от желание утроба. За миг се поколеба дали да не се предаде и да го покани да проникне в нея.

Напрегнати, обзети от страст, и двамата се гледаха един друг цяла вечност. И тогава Оливия поклати глава и едва чуто пророни:

— Не мога. — Извъртя се и притисна фланелката към разголените си преди миг гърди. — Не мога — повтори тя и чу думите да се връщат като ехо от мраморните стени. — Моля те, не го искай от мен. Не още. Не и докато…

— Докато какво? — почти изкрещя той.

Едва успявайки да се надигне, тя го погледна и видя върху лицето му нещо между вцепенение и гняв.

— Докато какво? — упорстваше той, като привлече мокрото й възбудено тяло и плътно я притисна към гърдите си. Лицето й бе точно под неговото. — Какво, по дяволите, не е наред с теб? Ти си моя съпруга, Оливия. Имам всички основания да очаквам… да настоявам да консумираме брака си. Идваш тук, разсъбличаш се и ме възбуждаш, а накрая ми обявяваш, че няма да ми се отдадеш. — Той я разтърси. — Опитваш се за пореден път да ми докажеш какъв глупак съм, така ли? Мен ли мразиш толкова много или мъжете въобще?

Тя извърна лице, защото усещаше как ще забрави идиотските си опасения и ще му позволи да получи онова, което той така отчаяно искаше.

— Пусни ме — бе всичко, което успя да каже.

Той я послуша. Пусна я така внезапно, че тя се стовари на пода, откъдето бързо се опита да се надигне. Сърцето и съзнанието й се сражаваха — битка без победител.

— Съжалявам… — смънка тя. — Може би по-късно…

— По-късно… Разбира се, сърце мое. Ще ме уведомиш, когато си готова, нали? Защото се заклевам тук и сега, че няма да те докосна отново, докато сама не ме помолиш.

Оливия побягна и се спря едва в спалнята си, облягайки се на заключената врата, докато водата се стичаше на вадички по тялото й. През цялото време докато тичаше не успя да прогони образа на разгневеното лице на съпруга си и клетвата, която даде — да не я докосне никога повече, ако тя не го помоли.

Оливия затвори очи и отново почувства ласките на ръцете и устните му по тялото й. Копнееше за този бъдещ ден така силно, както и се страхуваше от него.

 

 

Зимата настъпи и със застудяването дойдоха и дъждовете от Шотландия, които превърнаха пустошта в нерадостна, покрита с лед гледка. Пътуването докъдето и да е, освен до най-близкото селце стана тежко изпитание. Нощ след нощ Оливия лежеше в леглото, взираше се в тавана и слушаше стенанията на вятъра и дъжда. Дните се сляха. Тя отново потъна в еднообразието на всекидневието и на деловите въпроси. Прекарваше доста време и със сина си и Алисън, чието състояние постоянно се менеше.

След детинското си бягство онази нощ край басейна, Оливия откри, че се е омъжила за истински отшелник. Рядко виждаше или разговаряше с Майлс. Денем той предпочиташе да спи, а нощем да броди из къщата, да пише нареждания до управителя на мините или да препуска с кон из заледената околност. Дори Чарлз Фаулс започна да се тревожи за него.

Оливия винеше себе си за капризите на Майлс. Завзе къщата му, по-голямата част от ръководството на мините, майка му… Стовари цялата си странност на мъж, който искаше единствено да заживее живота си нормално.

Каква ирония, че тя, която също копнееше за нормален живот, проваляше шансовете си за щастие — и тези на Майлс — от някакви си страхове и опасения. Но какво очакваше? Омъжи се за Майлс Уорик и сега бе притисната към стената.

Коледа и Нова година минаха тихо, а през януари настъпи известна промяна във времето. Пътищата вече не бяха сковани в лед. Оливия започна всеки ден да язди Перлагел, като обикновено ходеше до скалата Маргроув. Там сядаше с лице към слънцето и се чудеше как да въведе някакъв порядък в живота си. Не можеше да продължава по този начин, да живеят като непознати с мъжа, който е неин съпруг. Никога не бягаше от проблемите, а сега правеше точно това. Сякаш се опитваше да предотврати неизбежното.

Връщайки се в Брейтуейт Хол след една такава разходка, Оливия реши, че е назрял моментът да се захване с разрешаването на проблема.

За своя изненада завари Емили в синята дневна.

— За Бога, Оливия, откога имаш навика да изчезваш от тази къща в такива невъзможни часове? — раздразнено попита Емили, седнала в креслото до камината.

— Добър ден, сестрице — поздрави Оливия.

— Абсолютно нищо добро няма в него. Въздухът е леден, а като гледам небето, до довечера най-вероятно отново ще завали. — Емили притисна напарфюмирана кърпичка към носа си, намръщи се и продължи: — Оли, изглеждаш ужасно.

— Благодаря. — Оливия отметна косите си и не се въздържа да отбележи: — И ти не изглеждаш особено добре, Ем.

— Отслабнала си.

— А ти не си.

— Очите ти са като на човек, който не е спал от седмици.

— Станала си изключително наблюдателна. Ще пиеш ли чай? Сали! — Прислужницата се появи тутакси и направи реверанс. — Ще пием чай с бисквити…

— Предпочитам препечени филийки и мармалад. Не закусих сутринта — добави Емили. — И чаят да е с много мляко и захар.

Оливия изрази учудването си, докато се настаняваше в стола срещу сестра си:

— Та ти обикновено не пиеш чая със захар, Ем.

Емили сведе очи и започна да мачка кърпичката.

— Липсваш ми, Оли, наистина. Татко е доста огорчен, че не ни се обаждаш.

— Редовно му пиша. Но като се сетя как и двамата нямахте търпение да се отървете от нас…

— Как е скъпият малък Брайън?

Оливия премигна от изненада.

— Ем, какво ти става? Ти никога не си се интересувала от Брайън.

— Не ставай зла или отмъстителна, Оливия.

— Не съм нито едното, нито другото. Просто отбелязвам една истина.

Емили се нацупи и продължи да мачка кърпичката.

— Променила си се, Оли. Страшно си се променила.

— Нима? И как?

— Сякаш си огорчена. Не отричай! Нещастието ти буквално е изписано върху лицето ти. Дори външният ти вид е променен. Как само носиш косите си! Приличаш на дивачка.

— Току-що се прибирам от езда.

— И с какви дрехи само си облечена! Откъде, за Бога, ги изкопа.

— Костюмът някога беше твой. Май го купи във Венеция, но никога не го облече. Татко даде цяло състояние за него, ако не се лъжа.

Емили стана от стола и за момент се подпря на него, като прокара кърпичката по бузата си. С малко помръкнал глас съобщи:

— Не дойдох тук, за да си разменяме обиди, сестро.

— Тогава за какво, Емили?

Тя въздъхна дълбоко:

— Липсват ми дните, когото бяхме приятелки.

— Приятелки? — Оливия вътрешно се изсмя, но все пак смекчи тона си, когато запита: — Били ли сме някога приятелки, Емили?

Русокосата й сестра някак нетърпеливо погледна към вратата.

— Къде е проклетата прислужница с чая и препечените филийки? Наистина напоследък е трудно да се намерят добри домашни помощници. Разправят, че всичко свястно се изнася към Лондон, където парите били повече.

— Имаш затруднения с прислугата?

— Идиоти! Постоянно гледат да ме измамят. Ти ужасно си ги разглезила, Оливия.

— Просто се отнасях с тях разумно. Защо не опиташ и ти?

Емили отмина забележката и закрачи из стаята, а широките й поли метяха пода.

— Не си щастлива, нали, Оли?

— Защо?

Емили се извърна. Лицето й беше бледо; очите й приличаха на дълбоки сини кладенци.

— Съжалявала ли си някога за свое решение?

— Зависи за какво решение става дума — отвърна спокойно Оливия.

— Хайде, хайде, Оли. И двете сме взимали жизненоважни решения.

— Е, добре, Ем. Смятам, че докато сме живи все ще направим някой избор, за който после да съжаляваме. Но защо питаш? Да не би нещо да не е наред? Какво се е случило?

Емили тъжно се усмихна, отиде при Оливия и като коленичи, постави ръката на сестра си върху студената си буза.

— Емили! — не се стърпя Оливия и нежно погали гладката скула на момичето. — Нещо съвсем се е объркало. Какво е то?

— Помниш ли онези дни и нощи, когато двете разговаряхме безспир? Ти винаги беше с мен, Оли. Винаги! Независимо какви грешки правех, ти постоянно бе до мен, готова да ме ободриш, да ме накараш да се чувствам по-добре, да ме защитиш. Липсват ми онези дни на доверие. На теб липсват ли ти?

— Разбира се. — Оливия се усмихна и обгърна лицето на сестра си с ръце. — Даже днес сутринта си мислех, колко ще е хубаво да има някого, с когото да разговарям… с когото да споделям тайните си.

— Толкова ли си самотна, колкото и аз, Оли?

Оливия кимна.

— Готова ли си да направиш всичко — каквото и да било — за да сложиш край на тази самота?

— В разумни граници. Емили… Какво е станало? Какво си направила?

В този момент Сали внесе в стаята поднос, отрупан с порцелан, чайник и препечени филийки. Имаше и малка паничка подправена с лимон извара. Като се сгуши отново в креслото, Емили огледа подноса и се намръщи.

— Казах, че искам мармалад. А ти ми носиш извара, глупачке! Не я ща! Отнеси я!

Веждите на Сали се стрелнаха нагоре.

— И не си махнала коричките от препечените филийки — продължи Емили.

Оливия освободи прислужницата с кимване и се пресегна към препечените филийки, уверявайки сестра си:

— Изварата ще ти хареса, а коричките ще махна аз. Не е нужно да си изкарваш яда на прислугата.

— Пфу! Ти се държиш с тях, сякаш сте равни. Това е нечувано, Оли.

Сграбчи филийката от ръцете на сестра си и започна да я маже с дебел слой изварата. След като Оливия й сипа чай, тя щедро прибави захар и мляко. Така му се нахвърли, че се опари. След малко сякаш се успокои. Отпусна се на стола, затвори очи и докосна устните си с кърпичката. Най-накрая заговори:

— Не ми се сърди. Напоследък не успявам да се владея. Ще се извиня, ако настояваш.

— Не съм чувала никога на никого да си се извинила — отбеляза Оливия, разбърквайки чая.

Емили пое дълбоко въздух и отново притвори очи — по този начин даде възможност Оливия да отпие от чая и да хапне от препечения хляб. Вдигна поглед и видя, че Емили я наблюдава със странно изражение.

— Как е Майлс?

— Мисля, че е добре — отвърна спокойно Оливия.

— Мислиш? Не си ли сигурна?

— Защо питаш? Бях останала с впечатлението, че ще си извънредно доволна, ако внезапно почине.

— Чувам какво приказват слугите в Девънсуик. Според тях рядко е вкъщи, не си приказвате особено и не спите в едно легло. Затова ли си толкова нещастна?

Оливия леко се усмихна, преди да отбележи:

— Очевидно трябва да внимавам прислужниците, които наемам, да са по-дискретни.

— Все пак — вярно ли е?

— Ще си доволна ли, ако е вярно?

Като загриза препечената филийка, Емили сви рамене и подметна:

— Няма да се изненадам. Предупредих те, че ще те направи нещастна.

— Много ли ще се изненадаш, ако ти съобщя, че не Майлс е причината?

— А кой тогава?

— Самата аз.

— Защо?

— Заради всичко, което наговори, преди да се омъжа.

Емили остави филийката.

— Значи наистина си женена само на думи! — Тя се изсмя суховато. — Господи, Оли, не познавам жена с по-силен дух! О, това копеле.

Оливия трепна от определението, но реши да не прави забележка на сестра си, само отбеляза:

— Нямах избор, Емили. Приех да се омъжа за Уорик, при условие че съюзът ни е стриктно делови. Е, и аз мога да бъда наивна — заблудих се, че това е възможно.

— Той те желае?

Оливия взе чашата си, отбягвайки изпитателния поглед на сестра си.

— Нищо чудно — подметна по-меко накрая Емили.

— Защо? Защото е непоправим похотливец?

— Защото си много привлекателна жена.

Смаяна, Оливия се облегна назад. Емили се засмя някак тъжно:

— Е, не си чак зашеметяваща красавица — каза Емили и иронично стрелна с очи, — но можеш да минеш за привлекателна. Арогантният негодник извади късмет.

— Това вече няма значение. Два пъти го отблъснах. Едва ли някога ще ми го прости.

— Съблазни го.

— Не. Не мога да рискувам всичко, Емили. Става въпрос за хората, които най-много обичам.

— Знам изхода, Оли. Познавам един човек, на когото може да се доверим. И той ще ти помогне. Не е нужно съпругът ти да узнае.

Оливия скочи:

— Да не би да предлагаш да се впусна в авантюра? Какви игрички играеш, Ем?

— Признавам, че…

— Така си и знаех.

— Почакай, Оли! Не бях най-добрата сестра досега. Разбрах колко разчитам на силите и подкрепата ти, едва когато се задоми. Сега си нямам никого, Оли, и за пръв път разбирам колко си била самотна през всичките тези години. Никога не съм ти била опора и сега съжалявам. Би ли ми простила?

— Емили… — Оливия стисна ръката на сестра си. — Така ми се иска да ти повярвам, но…

Емили потрепери. Лицето й беше станало пепеляво.

— Господи! — Оливия обгърна сестра си и я подкрепи да седне. Взе кърпичката от ръцете й и нежно попи челото й.

Със замъглени очи и безцветни устни Емили се опита да се усмихне. Едва-едва прошепна:

— Скъпа Оливия, знаех, че няма да ме изоставиш! Независимо от всичко, ти ме обичаш!

— Какво има, Ем? Какво е станало? Болна ли си? Да извикам ли доктор Уитман?

— Загазила съм, Оли. Ще ми помогнеш да се измъкна, нали? Как ще го кажа на татко?

— Емили…

— Бременна съм — прошепна Емили.